Вълчанов хем съм сам, хем няма никой

ЧАСТ ВТОРА

Кинокерванът и малка част от неговите кучета

В този керван прекарах живота си, в тяхната компания - зли, радостни, шугави, помиарни и какви ли не още породи, но верни до едно на своята любов към кинокервана. Вървяха около него денонощно, лаеха, скимтяха и беше все едно дали са на щат, или скиторят за едното късче хляб. За тая работа си беше нужна освен кучешка преданост и малко лудост. Слава на Господ, че той беше щедър и лудичките хора, с които живях в киното, не бяха малко, но е малко времето и не ми остана за всички заслужаващи да бъдат споменати. Няма как, може би и това ще стане в някой друг живот.

Хвърли цигулката и наду акордеона, защото тия кренвирши него чакаха.

• 
  Казах ти, гольо, за гювеча, нали... че по телефона ми се обади едно друго Миме, не от лабораторията. Набивам аз гювеч и с пълна уста ѝ казвам, че трябва да свиря и ... чао... чао. Гювечът е страшен, ама тая тава е за цяла рота. Остана! Кажи-речи една трета, а пък аз свалих каиша от гащите, защото се надух, и си викам: „Бате Димо, ти си прасе, безподобно! Прасе егоист!“. Ако бях казал на Мимето, на онова другото, де... щеше, горкото, да се навечеря, а пък аз щях да ѝ кажа да преспи, да не се трепе в тия тъмници... Маме, кажи сега какво да ти изсвиря?
  

Беше ми казвал поне сто пъти. Аз все казвах, че не знам, за да ми разкаже отново.

• 
  Гольо, бръкни горе на етажерката, там е военната ми книжка и там е написано: „Чин: Редник, Име: Димо Коларов, Длъжност: Цигулар в духова музика“.
  

жена с малко дете и влизам при нея в купето. За моя радост детето плаче, дере се... викам си: „Късмет“, и надух цигулката, детето се облещи, кьорава сълза не пророни, ни гък. Майка му, доволна, ме пита какво да ми даде за отплата. Аз, мама, ако бях в България, щях да ѝ кажа с какво да ми плати, като я гледам - такава една засукана, а сега веднага казах да ми плати билета. Тя ме пита: „До къде?“, аз ѝ викам „До Париж, до Лондон, а може и до Прага“. „Добре“ - каза тя. „До Прага!“ Деветнадесет часа свирих на цигулката на това дете идиотче, а то ме гледа като побъркано, а пък пръстите ми се изпонарязаха от струните. Довиждане! Идиотчето с майка си и аз слязохме на гарата в Прага. Беше срещу Нова година. Студ! Сняг! А бе, Чехословакия... ако искаш. Сега какво да правя? Без пари, само с цигулката и нарязаните пръсти... По едно време чувам: „Ша ти еба майката, говедо...“ А така, ура, бегом при псувнята... българи спасители! Те псуват, аз след тях... наляво, надясно - улици, тесни, широки, и накрая гимнастически салон. В средата варел печка бумти, пунш, а над печката на въже с халки лети българин с бомбе и балтон. Около печката пак българи, шляпат карти, пият и пеят. Българска работа, весел народ сме ние! За капак от вратата влиза оркестър... свирят и пеят, аз вземах цигулката, макар и неканен, присъединих се без репетиция, тръгнахме по улицата да свирим на тия чешки паяци за Честита Нова година! Студ! Виелица! Ама ние свирим и паяците хвърлят пари в бомбето...

• 
  По-късно напуснах оркестъра, щото си купих черни очила и станах сляп музикант, неделно време пред черквата. Падаха добри пари... Сега си мисля, гольо, като си спомням онова време, ако ме изгонят от киноцентъра, бягам в Астердам...
  
• 
  Искаш да кажеш Амстердам?
  
• 
  За тебе може да е Амстердам, а за мене си е Астердам! Там е пълно с много готини подлези и кофи с боклук, само за банани. Сядам аз до кофите, обличам моряшката фланела, слагам капитанска шапка и разтягам акордеона! Тия от Астердам
  

- Какво е това Справодайски бе, Бате Димо?

- „Справодайски филм“ - значи документален филм! Абе, тяхната „Кинохроника“! Значи, живея си в ресторанта в едно стаиче до кухнята, и снимам каквото падне. Един ден ме изпращат в Татрите да снимам скали... борови гори и разни природни простотии, каквото ми падне... нещо природно. Вечерта спя в хотела обаче, гольо, такъв хотел не си сънувал... Някакви австрийски манекенки правят модно ревю... и шапки... обувки... рокли всякакви. На мене ми е все едно дали е манекенка, или не е... щом ми харесва... няма милост! Една много ми хареса, дупе, Цици... австрийска му работа! Запознахме се! След половин час

се разхвърчаха рокли, гащи... в нейната стая, обаче, гольо, аз не мога да си зарежа работата, даже и да е австрийка... За целта грабвам камерата, грабвам австрийката, мятам я на врата като агне и хуквам по баирите. Тичам и снимам, а австрийката се кикоти и квичи от радост... Вечерта хапване, пийване и... бам в леглото, няма милост и умора! Австрийката се побърка! Такова чудо за първи път вижда. Абе, българинът е голяма работа! Сутринта тя иска да се женим... мен това не ме бърка... готово... казвам ѝ аз на австрийски език. Речено - сторено! Сватба вдигнахме за чудо и приказ... най-малко двеста души... гости на хотела, танци, манци, Хепи Бърдей... на сутринта ме викат на рецепцията и ми показват сметката от сватбата... А тука вече си еба майката!!! Зави ми се свят... толкова хиляди да извадя от джоба си? Представи си, гольо, аз да стана и Ал Капоне, пак няма да скътам толкова нещо... Без да броя до десет, реших и си казах: „Бягай, гольо! Бягай защото иначе... затвор... до края на живота!“. Качвам се в стаята! Булката спи! За да не я събудя, тихо събличам униформата си от „Филм Справодайски“, върху нея камерата и на пръсти, дим да ме няма!

Драги читателю, тази случка, искам да ви припомня, че я бях написал върху моите хвърчащи листове, а сега, след като залепих и прочетох тия парчета, предлагам на вашето внимание да се запознаете още веднъж със същата история в оригиналния, археологически вариант.

...понеже... обаче се бях оженил за една австрийска манекенка. Но избягах, защото в хотела, където стана сватбата ми, в едно алпийско чешко село в Татарите (искал съм да кажа Татрите), без да знам, около двеста гости пели, пили и яли една седмица за моя сметка в чест на сватбата ми. Чакаше ме затвор и нищо друго. До сватбата ми с тази манекенка се стигна, след като аз, командирован за десет дни като оператор на чешките информационни служби, свалих тая австрийска манекенка, цяла нощ любов, а през деня снимки из Алпите, като на гърба си носех австрийската манекенка като агне по баирите.

Такова чудо тя не беше виждала и се побърка, и каза да се женим незабавно. Аз не мога да отказвам и затова се съгласих, но тая дивотия с хотела и плюскането една седмица на толкова идиоти, които не познавам, ми дойде много нанагорно. Трябваше да решавам: или затвора, или родината, а австрийската манекенка въобще не влизаше в сметките. На всичко отгоре не знам и как се казваше. В продължение на един месец не мога да кажа колко товарни вагона смених, само гледах да се движат на изток. След всичко онова, което аз преживях този месец, мога да ви попитам, без да ми отговаряте: „Вие пътували ли сте някога с товарни вагони през зимата?“. Най-много се лашках с тия вагони в Румъния. Техните разписания и глухи линии — няма такива в целия свят. Но аз понеже си падам малко ненаситник, нали вече ви казах, цял живот умирах от страх, че ще умра от глад. Най-величествен ще остане Букурещ. Близо до моя вагон румънски възбудени новобранци пееха, крещяха и хвърляха оглозгани кокали от бивши румънски кокошки. Аз се измъквах от вагона си, събирах кокалите, чупех ги с камъни и ядях тия кокали, и оттогава стомахът ми свикна да поглъща всякакви предмети независимо от произхода им и агрегатното им състояние. Ще ви питам, без да ми отговаряте: „Вие яли ли сте румънски кокали?“. Не че ви препоръчвам, ами просто се интересувам. Защото това иначе е поучителна храна, особено когато е от новобранци на съседната нам държава. Не се оплаквам, но човек трябва да е наясно веднъж завинаги и по възможност по-рано...

По-натам всичко е нечетливо... зарязвам го! Започвам на чисто!

- Та, гольо, след пилешките кости пеша до Русе и като Христо Ботев целувам земята българска и се скрих в Попово, при мама и татко. Не им казах за сватбите, за снахата, нито за пилешките кокали...

Постепенно Бате Димо напуска скривалището си, набира смелост и постъпва на работа в Киноцентъра. Понеже неговата австрийска история има своето продължение, ще си позволя от свое име да разкажа какво стана.

Той беше оператор на първия ми филм „На малкия остров“, прескачам моята работа с него и всички истории около снимките, защото това си е отделна книга, за която едва ли ще имам някога време и сили да напиша... за съдбата на филма, критики, хвалби, премиери, награди, забрани и т.н. Няколко месеца след премиерата филмът беше поканен да участва в кинофестивала в Карлови Вари! С мене беше поканен и операторът на филма, в случая Бате Димо. На другия ден обаче той изчезна, без да каже на никого нищо, абсолютно в неговия стил... Търсих го къде ли не и накрая го открих в Попово, в бараката, закътана в градината с домати. Посреща ме не много любезно и след кан- дърми, с голяма неохота той махна с ръка и се качихме на моя москвич за София, а там от летище Враждебна отлетяхме за „златна“ Прага.

Много важно е да се знае, че всички от Киноцентъра, включително и аз, до този момент не знаехме нищо за неговата манекенско-австрийска сватба и бягството му с товарните вагони...

В самолета Бате Димо мълчеше мрачен, само пъшкаше от време на време, вадеше от джоба си плоско шише с ракия. Когато кацнахме на летище Прага, шишето вече беше празно. Слязохме от самолета. Държах Бате Димо под ръка, защото равновесието го беше напуснало. Отидохме в хотела и Бате Димо цяла нощ се разхождаше из стаята, без да мигне. Сутринта хората от фестивала ни чакаха долу с колата, за да отпътуваме за Карлови Вари. Той разбра чак сега, че няма да бъде арестуван, защото неговият сватбарски хотел след сватбата му е бил национализиран и всичко е приключено... сметки и задължения, в това число и тези на Бате Димо! Чак сега той ми разказа за Татрите, за сватбата, всичко около него... за което вече ви разказах. Неговата нетърпеливост и умора от всичко, с което се захващаше, беше както при децата - щом нещо му омръзне, веднага го захвърля, готов да прегърне новата „играчка“, и така беше с неговия дом. Живееше по едно време в изоставена къща, в квартал Иван Вазов. Неизвестно как паркетът е бил наводнен, защото се беше огънал в еднометрови вълни. Това не му пречеше да ходи по скърцащите паркетни вълни и да препоръчва на околните тази мода. По-късно заживя на един таван на бул. „Скобелев“, в средата на който си беше поставил вана с душ, а около тях маса, легло, печка... Във ваната често влизаше с дрехите си, като обясняваше колко е хубаво и икономично... хем се къпеш, хем се переш. Стените бяха изрисувани от него самия, а много от картините бяха в рамки, с невероятни, чудати сюжети и още по-чудати надписи. Например: „Гара Каспичан норд!“, „До Тамбукту петдесет и два дни с камили“, „Сутрешна закуска на Автора с четири шкембе чорби“, „Нашият брат Бабрак Кармал“ и т.н. Освен рисунките на селски битови картини, къщи с прозорци, с комини и пушек, той обичаше морски пейзажи, като най-много сили хвърляше да нарисува морски вълни. Постиженията му бяха трогателни - вълните приличаха на извити мустаци, а неговият коментар беше доста критичен: „Гольо, когато рисувам морска вода, все удрям на камък...“ Художествените му упражнения продължиха и в другата му квартира - гарсониера на деветия етаж в кооперацията на артистите, художниците и писателите. Неговият работен ден, когато не снимаше, беше да готви, да рисува, да свири с акордеона и цигулката на балкона, а с един далекоглед изследваше отсрещните кооперации, по-точно какво яде българският народ. Между другото неговите квартири бяха разредени от страстта му да живее в автомобил... така той сменяше панелните квартири, защото: „Тия ахмаци там живеят и там ще си умрат... Да знаеш, мама, от мен, апартаментът си е гробница... как не ги е страх, софиянци, цял живот да прекарат в гробници... Аз с москвича се родих, мога да спра където си искам... кеф ми, Александър Невски“, кеф ми Халите, парка, до къпалнята, всеки ден където си искам...“

За целта той беше преустроил този москвич в подвижно жилище - седалките бяха изхвърлени с изключение на шофьорската. Вътре бяха разхвърляни, възглавници, дюшеци, одеяла, легени, тенджери и всичко необходимо за един цивилизован човек, какъвто се смяташе, че е, Бате Димо. Минаха два месеца и Бате Димо ми се похвали, че москвича вече го няма, защото: „Как не ме е срам да скитам като циганин... Не мога да спя, бе! Какви ли не пияници ме обикалят по нощите и чукат по прозорците, препикават калниците... и си казах: Майната му на тоя москвич. Да не би да съм Старшина... готово, мама, смених москвича за един мотопед с Димето. Сега той ми кара москвича, да му е честито а пък аз мотопеда. Родих се, ей! Вятърът ми духа в лицето, мога да спра, където искам, и багажникът отзад, възглавници... мога да спя където си искам. Спя в парка, а около мене славеи, врабчета, щурци...“

Дойде есента, Бате Димо отново ми се похвали, че е сменил мотопеда с велосипед... а от велосипеда получил добра сума, с която си купил дванадесет цветни чаршафа и ако искам, да съм отидел да ги видя и хем да си избера два от тях — подарък... „Направил съм и гювеч, мама!“

Нищо друго не ми остава, освен в интервала от онова време до сега да ви помоля да се съгласите с мен, че търговската стихия на Бате Димо е оглушителен шамар на консуматорските вероизповедници - социалистически, капиталистически и всички останали, които претендират, че ги има и без тях не може да се живее.

Докато още беше жив москвичът му, Бате Димо му завинти една от седалките и така отпрашихме едно лято към Созопол, разпрегнахме го на плажа (за сведение, по онова време Созопол беше истински със своите Хармани, а пясъкът, морето и хората тогава бяха истински. Свободни и волни)... Опънахме седалкиге и спяхме в колата. Правихме се на Гларуси. Бате Димо искаше да бъде по-красив отколкото е, и за целта в тъмното със самобръсначка обръсна главата си, но доста жестоко се наряза на отделни късове, а от слънцето главата му се изпърли, стана червена, като напукана зелка... за спасение след два дни Бате

Димо лежа в леген с кисело мляко. Даже киселото мляко тогава беше истинско, правеха го в огромни емайлирани легени, гъсто като сирене и вкусно като киселото мляко на боговете, далече от постиженията на г-н Данон. Това беше някъде към шестдесет и първа и втора година вече от миналия век... С така ранения Бате Димо нямахме никакъв успех. Нашата кариера като гларуси в Созопол пропадна и затова след три дни умърлушени напуснахме Харманите и напред... към Варна! Дано златният късмет да изскочи от тия прехвалени Златни пясъци!

Настанихме се в едни лозя! Бате Димо си маскира ранената глава с една червена кърпа и заприлича на морски пират. Когато се стъмнеше, правехме своите гларуски набези долу, където кипеше средноевропейски разврат. Тия нощни развратни набези ни отчаяха. Слизане по камънаци и след това обратно по нощите към лозята, и тръните ни удариха в самата потентност. Една сутрин, победоносно, още преди изгрев слънце, теглихме една дълга майна на себе си и на източноевропейските леки жени. Хайде, чупка! След тия любовни битки обратно към София.

Изпълнени с най-гузни чувства към себе си, препускахме с москвича към София. Някъде към Шумен ни застигна кола, препълнена с пияна компания. Като се изравни с нас, от прозореца се показа някаква мутра с дамаджана, замахваше с нея към нашата кола, плюеше по колата ни, показваше среден пръст, а компанията вътре се превиваше от смях. Само това ни липсваше след нелюбовните ни морски подвизи. Ще ни се подигравате, а, „лайнари“. Бате Димо отвори прозореца и гой също започна да плюе противниковата кола.

За ония пътища навремето и техническото „съвършенство“ на моторните превозни средства това „рали“ беше доста рисковано. Нашият москвич се оказа по-бърз и ние се откъснахме напред с радостни псувни. „Къде сте, бе? Къде останахте, да ви ебем мамата шуменска?“ Гледахме в задното стъкло, ония зад нас бяха някъде на двестатина метра. По едно време тяхната кола тръгна на две гуми, наклони се към канавката и почна да се търкаля. Ние обаче не спряхме! Натискахме пълна газ към София. Какво стана с тази шуменска кола, не ни интересуваше...

По едно време се умълчахме виновно. Търсихме и май намерихме извинение, че не ние, а тия с дамаджаните самички са си виновни.

Гледам и прехвърлям написаните и изоставени бележки с неговите безкрайни истории и си мисля, че едва ли ще ми стигне времето да споделя една малка част от неговото творчество. Все пак това са тридесет години и няма как, но ще трябва да прескоча внезапната му любов към шевната машина, която отново го била родила, да си шие каквото си иска, вместо да си губи времето с празни работи... „Сега след снимки шия възглавници и каквото си поискам“. Не го питах какво си е поискал, важното е, че си има нова играчка. И ще прескоча подробностите, когато в Созопол една созополска сервитьорка беше разплакана от пияна компания и Бате Димо, без да се замисля, ѝ каза: „Не плачи, мама, аз утре ще се оженя за тебе“.

Момичето се усмихна, готово още утре да стане булка. Бате Димо убеждаваше сам себе си, че нищо не му пречи да си го вземе туй момиче. „Мамицата им, ще го разплакват, но ще видят те утре, като вдигна сватбата...“ Цяла нощ не спа, въртя се, ходи до морето, връща се... и в четири часа сутринта ме събуди:

- Мама, аз реших, няма да се женя! Видя ли, заваля дъжд... Как да се жени човек в такова време?

Подобна сцена се разигра, само че с друг финал, но пак невероятен и достоен за Бате Димо. Монтирах филма „На малкия остров“. Бате Димо беше дошъл и в паузата ми каза, че ще изчезне за малко. След някъде около два часа той се появи отново и спокойно ми каза, че се е оженил за Марийчето Русалиева. „Преди година, мама, като снимахме оня филм... как се казваше... няма значение, в една житна нива аз ѝ го подадох, тя се разплака и каза... да се оженим..., а пък аз ѝ казах, когато каже. Мислех, че е забравила, оттогава мина една година, ама тя помни и ми напомни... сутринта към осем... по телефона.“ Бате Димо ми показа своя личен паспорт, за да не се съмнявам какво е станало. След седмица той тържествено и гневно ми съобщи, че бракът е все едно да ти изсипват всяка сутрин помии на главата, да се разхождаш като животно в обор, да сядаш като стадо около софрата. „Аз, мама, не съм нито крава, нито прасе, да ям с групата. Аз съм вечно гладен и ям когато си искам — в 8, в 10... това си е моя работа. Взех си багажа, мама, казах на Марийчето, че не ми става, и ако иска, да разказва, че съм педераст, само и само да ме няма... и да правя каквото си искам.“

Невероятно, но факт! В киноцентъра, близо до конюшните, в клоните на едно дърво Бате Димо си инсталира дюшека, превърна тези клони в свой дом и заживя свободен, както подобава на свободните птици.

Коментар: Налага се, макар че като че ли всичко е ясно. Всеки човек, веднъж роден, живее и умира на тоя свят, но всеки от нас има своя вечно жив мъртвец - мъртви, но живи за мен са мама, татко, Илия Бешков и Бате Димо.

Обръщам се към теб, Бате Димо, в тия горещи дни, но не като изчезнал, потънал в небитието небесно, а че още седиш безсмъртен на балкона на деветия етаж с акордеона. Ти си пример, че понякога, макар и рядко, се раждат хора, които никога не умират. Господ великодушно ни е дарил с хора като теб - подаръци, махнали с ръка пренебрежително на тленността, на видимото, крачещи извън законите на падащите Нютонови ябълки, извън законите на асансьора, магнитните бури на слънцето, а подчинени единствено на Нейно Величество СВОБОДАТА! Всемогъща, капризна и всеотдайна само на този който я носи и отглежда в сърцето си... И освен законите на лявата ръка, с която виртуозите хвърчат по клавишите, отмервайки ³/4 на "дунавските вълни“, за Бате Димо тя е без значение, щом от лявата му страна е сърцето. Този безгрижен инструмент, както безпогрешно е разбрал и Йохан Щраус, щом досега и той слуша, захласнат, как Бате Димо без лява ръка, но с ляво сърце е открил истинската музика!

(Внимавайте, нас ни подслушват!!)