Вълчанов хем съм сам, хем няма никой



страница2/16
Дата23.07.2016
Размер2.05 Mb.
#2542
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   16

Палома Ранканьо

- испанка, но с тяло и излъчване на френско фламенко. Прекарахме си там няколко незабравими нощи, или яки нощи, както биха ги нарекли някои. Палома беше психиатър и нарочно ме замъкна в клиниката на своите млади амбициозни чешки колега, които заедно с нея работеха по една новаторска програма - чрез ЛСД да върнат паметта на своите пациенти назад, назад, почти в началото на... когато са излизали от утробата на майка си. Пулсът на тези пациенти ставаше 120, а цветът на тялото им - бебешкичервен, със свита ръце на гърдите на всичко отгоре и издаваха абсолютен бебешки плач. Господи, невероятно! Пациентът беше петдесет и две годишен мъж и чак сега, след половин век, още веднъж излезе от утробата на майка си. Плачеше досущ като новородено. Гледах изумен и може би трябваше да извикам: „Ама как може!“, както една прочута наша телевизионна журналистка! Ами така, може ма, како! Видях го с очите си в тази нощ и си, мислех, дали ако успеем да върнем всички хора назад, колкото се може по-назад, може би накрая ще успеем да се ориентираме в наследствените си щуротии, поникнали в запустелите буренясали ниви на съзнателното ни подсъзнание, и тогава кое е мое, кое е твое ще потъне в мъгли тилилейски. Току-виж най-после ще открием лъжата на своите успехи, своите провали и тогава няма да се чудя защо моя племенник се правеше на летец, като си беше купил униформа само и само да му повярват, че лети по небесата. За него това беше проблем, но и за другите, защото беше трудно да си легнат спокойни, ако той самият не може да понесе заблудата си.

Мхм!

Прочее, заради съня на племенника ми летец и гнева на националистите, давайте, съграждани, и вие, съселяни, да пълним епруветки с родна кръв, към нея капки качествена сперма за европейските лаборатории. Може би така ще открием началото на нашето раждане. Отново ще излезем от утробата на нашата българска майка юнашка. Отново 120 пулс. Отново македонски бебешкия плач - прабългарски.



Мдааа!

А моят приятел със здравото тяло и здравия разум Йоргос безсърдечно ме остави да се щурам из дебрите на примери и спомени. Как сладко си хърка копелето, зачервил бузки, сякаш и той е като оня пациент от Сацки в онази паметна нощ и на свой ред излиза от утробата на любимата си гръцка майка. Хайде сега да се оттеглим, само че тихичко, да не го събудим, макар че причината на хъркането не е нито ЛСД-то, нито гръцката майка юнашка..., а шотландския татко Тийчърс!!!



Знаем повече неща от колкото можем да разберем!

И за това ме е яд,

че всъщност знаем не повече, а по-малко неща и затова малко се притесних, даже се паникьосах, че след тези горе- долу прилични страници дотук - според мен - усетих, че книгата ще издъхне още в началото на пътя си. А, даваше надежда, че ще преживее поне още стотина страници... една прилична средна възраст за бестселър и таман за радост както на мен - нейния родител - любител, така и на зажаднелите професионални литературни купонджии сеирджии. Този книжен празник едва ли ще се състои обаче, ако не се справя с тоя невъобразим хаос от хвърчащи листове, така нечетливи, че даже

опитен следовател и криминален разчетител едва ли ще се ориентират в тези налудничави мои йероглифни драсканици, задрасквани думи и думички едни върху други, едни под други - с една дума, върхът на кашата на кашите. И всичко това, чудя се и се зверя на себе си, как съм успял да сътворя това безобразие, аз, човек приличен на пръв поглед, даже и на втори (ако не се вторачвате специално в костюмния ми вид).

Ето това съм аз! Не мога да помогна нито на вас, нито на себе си, макар че доста се блъсках в своята реставраторска дейност да слепям разхвърчаните парчета от книжната ми амфора. Горе-долу позакърпих някои от тях благодарение на шопския си инат, но дано ми стигнат силите да ги излъскам, както правят гяволите музейници със своите разкопки - панагюрски, перпириконски, созополски... и останалите тракийско- турско-български, римо-славяно-гръцки, шведско-шопски, циганско-прабългарски и за беля кьорав македонски не открит досега мамка му... останалия, все още закопан калабалък, разпръснат на всеки километър в родната Антична България, чакаща нетърпеливо спасителните кирки, лопати, и така да зейнат прекрасните музейни ями, като една ослепителна, новичка и чудна дестилация за японци с фотоапарати, инфантилни европейски пенсионери в много напреднала трета възраст с надежда да не се туткат с Алцхаймера си, а и те да положат своевременно мощите си в някоя от готовите тракийски ями и заедно с номера на банковата си сметка да цвръкнат в кеш малко еврознаци за развилнялото се българско курортно-погребално строителство на еколози и други подобни... лози!

Бъра бъра!

Бърборя си аз като дете - тарикат първокласник, разсейвам :е с игрички само за да мине времето, да удари звънеца на междучасието само и само да не си прочета урока.

И аз като невръстен ученик се заплесвам в нашите курортно-музейни игрички и забравям за моите разхвърчани бележки.

Забравям, че всичко това мене чака и никой друг не може да ми намери лепило за йероглифите ми гадни, на мен ми предстои да бъда следовател и съдия с една ръка, лекар втора ръка в болница от трета ръка, а в нея една-единствена захвърлена емайлирана тенджера с инвентарен номер едно, за да преварявам олющените спомени на близки и далечни, от които няма спасение - все едно и също, и все едно и също ще ме преследва:

...вода, лекар, съдия, лепило, болници и катинар...

Я! А така! Какво стана? Какви са тия бълнувания, поетични, среднощни? А с това лепило, болници и инвентар почти заприличах на Александър Блок!

„Ночь, улица, фонарь, аптека,

Бессмьюленньiш и тускльiй свет.

Живи еще хоть четверть века –

Все будет так. Исхода нет.


Умрешь — начнешь опять сначала

И повторится все, как встарь:

Ночь, ледяная рябь канала,

Аптека, улица, фонарь“.



И в превод:

Нощ, улица, фенер, аптека,

безсмислен, дрезгав полумрак.

И дълго да е жив човекът,

е все едно. Без изход пак.

Умреш ли, почваш отначало,

и пак се нижат в мрака чер –

нощ, леден вятър над канала,

аптека, улица, фенер.

(Превод - Петър Велчев)
...А при мен: лепило, болници и катинар!!

Невероятно! Без да искам, станах колега на Александър Блок!!

А през това време „Морала Йоргос“ спи ли, спи и не подозира докъде съм я докарал, и то без капчица алкохол, как колегата Александър Блок ме е хванал за гушата и настойчиво ми шепне „немедлено“ да отскоча до местната аптека, да потърся лек, лепило и спасение. Готово! Отскачам! Подчинен на подсъзнателните му съвети, вече съм пред касата зад гърба на моите болни, нощни, габровски колеги и вече разменяме учтиво въпроси:


  • Как си, Академико, от последния влак?

  • Вижте го, хем е Академик, хем скита по нощите...

И по-натам разсеяни разговори за здравето, болестите, примери от живота за всичко онова, дето ни разделя от омразното Севлиево, от нашите, от другите телевизии и още други разни, много важни, среднощни анализи, родени от безразличието и май и от тъпотията или от нещо подобно... всъщност...

ааа...


изглежда, че се разболявам... в главата ми бръмчат разни неприятни кошмари, посетили живота ми, а не се бяха случвали преди, и как яростно се опитвах да ги разкарам... но все не успявах... предавах се... май от уплаха и опита ми да се спася от липсата на сигурни и реални факти... дявол знае, някаква жажда за някаква хармония... от къде се е пръкнала (?), за какво ми е (?) без мое желание... май става дума за капризите на една абсолютно случайна микроспермо точка с претенция, че носи някакво съзнание по вина и заслуга на създателя на подсъзнанието... глупости... глупости... морал, подсъзнание, не е...

главата ще ми се пръсне, Господи!

ако сте разбрали какво ви дрънкам, моля, кажете ми, дайте ми спокойствие, обяснете ми, защото аз не знам... I don’t understand!...

а пък, треса се от желание това, което искам да ви кажа, да бъде една дълбоко умна, прочувствена тирада в чест на един далечен важен???

доблестен приятел, а по-късно оказал се сложен мошеник,

с добродетели, не успял да прикрие природните си гадости

откъде се появи ти бе, гад такава... и защо се разстреля, питам те... и питам се, имам ли вина, или вината е в тези около

теб, че не ме предупредихте

а не беше ли ти, ти, ТИ основният виновник за твоята смърт, ТИ, МЪНИЧКО ЧОВЕЧЕ? Защо си проби черепа, и то пред нея??? Защо в тоя клуб, пълен с географски карти на Балканите и специално границата на България с Гърция!!!!!!!!!!!!!!! Разкъсани, разхвърляни... кой е бил в тоя клуб, и то в Подуяне, и то в Подуяне!!!

възможно ли е тази излющена, мухлясала стая да бъде клуб и кой е написал тая глупост отсреща


най-добрият начин да се наядеш, ако престанеш да се храниш! ..????????
Ако има вина, може би това са моите шестнадесет години и Най-ИЗЛИШНИТЕ въобще за растящите хора, ореол и украшение на човешката мисъл, фабрика за бисери на философската мисъл, достойни само за много бърз разстрел без предупреждение, и то откъм гърба ….

в тая възраст как оцелява бъдещият човек е едно чудо на чудесата, как я прескача в борбата с цъфтящите пъпки по лицето и мъките около бъдещето и посоките на щръкналите коси... и всичко онова, което ЩРЪКВА и стърчи от неуправляемото тяло ......

неслучайно понякога изричам екстремни идеи, като например: много бързо... ама много бързо възрастните хора възпитателно да разстрелват младите, докато са още млади ......

Бързам да споделя

един шизофренен пример от близкото соц. минало. Неизвестно откъде беше изкопирано едно движение на протестната песен. Майката на днешния идиотски рап. Някъде по света беше се родила такава песен, вероятно в латиноамериканските страни, защото и у нас непрекъснато се спрягаше Venseremos. Сигурно там, в латинските страни, имаха нужда от такъв Venseremos. Както и ние с нашето дередже имахме нужда от протестни песни, само че те бяха официално протестни, благословени от властта, срещу някакви призрачни врагове извън границите на България.

За целта даже организираха един официален, държавен фестивал на протестната песен с чудничкото именце „Ален мак“. За Местопровеждането беше избран Благоевград. Събираха комсомолски тийнейджърски тумби от цяла България с пътни, дневни, квартирни и активни и три дена яж, пиж и се веселили. С прегракнали гърла пееха Venseremos. Настояваха да се бият срещу гадните насилници от африканските държави. Не си спомням вече за кои държави ставаше дума, но си спомням моето желание да взема някакво превозно средство, да цъфна и аз там, да затворя вратите на тази концертна зала в Благоевград, да гръмна във въздуха за тишина към разбунтувалата се младеж: „Скъпи, млади другари, чух протеста ви! Аз съм на ваша страна и за целта счупете китарите. Ще ви раздам по два сандвича, по два калашника и ще ви закарам на летище „Враждебна“. Ще организирам нощни полети, щото разбрах, че вие не можете да понасяте насилието в тези отвратителни чужди държави и сте готови да го платите с живота си. Не ме гледайте пребледнеж. Щом искате свобода на потиснатите, ето, сега зарязваме китарите в Благоевград и начело със сандвичите и калашника, бързо към „ Враждебна. Политаме незабавно в бой за свобода на любимия братски Venseremos (!?!). Свободата не ще китари, а калашник.

Venseremos, venseremos... вот тебе venseremos!!!!!!!!!

Знам, че е трагикомично, но бях толкова ядосан на тези организирани „алени макове“, и смятах ( смятам и досега), че на тия пъпчиви младежи само така ще им налеем малко ум и разум в кипящото безотговорно весеже.
И защо се чудя тогава
че се хванах на тая глупост да сме разучавали картите, за да сме преминели границата нощно време... на шестнадесет години (!?!) какво друго ни остава, освен да я преминаваме (!?!) тая проклета граница, от сутрин до вечер ще я преминаваме... това заслужаваме ние, това заслужава и границата, проклета

(Ако бях я преминал и не бяха ме застреляли, щяхме да водим съвсем друг разговор, драги ми Йоргос, и обезателно на гръцки с български акцент, гръцка пенсия и коледни добавки.)

Съвсем неочаквано

обаче в нощта, преди да преминем тази граница, преди да ни хванат и върнат обратно, сякаш не насън, а подсъзнателно, на живо се видях със свещ в ръка пред олтара в черквата на село Кривина как заедно с останалите съселянчета пеехме развълнувани:

Дядо Господи, прости ме, моля ти се от душа, с ум и разум надари ме, да не мога да греша.

Запази ми Ти сърцето от зли мисли и неща; всичко виждаш от небето, зло на мен недей праща.

Дай на мама, дай на тате, здраве, сила и живот; мир, любов на всички братя и добро на наш народ.

Амин!

Дядо Господи, прости ме... с ум и разум надари ме, да не мога да греша... Какво ми стана, че толкова бързо останах без „...нито ум, нито разум... да греша“ ..., и ето сега какво безумие се готвя да правя в компанията на това дребно човече... какво ми стана, за да му повярвам, че той знаел точно откъде е най-лесно и безопасно, ще... веднага зад ония дървета ще... граничната бразда (той чертаеше с молив... осветил с фенерче картата)... ето там ще... ни чакат двама гръцки партизани и по- натам: получаваме оръжието... и най-после ще... можем да загинем геройски... за свободата на...“ Сега не си спомням за чия свобода!!!!!!! и даже няма да мъча паметта си, защото с всеки изминат ден ми става все по-ясно и по-ясно, че тая свобода е „СВЕТОВНА ЗАБЛУДА ОТКОЛЕ И ДО ДНЕС!“.

Добре, че не преминахме границата... Арестуваха ни... и обратно... на другия ден това гадно малко човече, което се готвеше да ни води в Гърция, проби черепа си сутринта пред своето момиче. Надето!!!!!! Момиче със сива красота... да, нямаше хубост, но имаше младост... вероятно тя, ужасена от гледката на пръснатия му череп беше изпокъсала географските карти преди да изчезне от нас... а след това...след това... тястана сонамбул

Видяхме я няколко пъти посреднощ - беше чак горе на фабричния комин на фабрика „Беров“, в тези няколко вечери, докато притаени, гледахме нагоре към комина... където тя, където Надето Сонамбула обикаляше безстрашно, а аз се връщах подсъзнателно към

онези любовни вечери с Марианти

в Казичене... и бездруго в не много подредената ми хаотична глава, тогава често прескачах без повод до София, до изоставената ни къща. Отивах предизвикателно напук на въздушните тревога и опасността от бомбите

радостен страх искреше от щръкналата ми коса и въпреки всичко пубертетното ми тяло ме тласкаше да застана, ако трябва, в самия ад на избухващите бомби.



В полето между Подуяне и Враждебна по това време имаше десетина къщи и една от тях беше нашата — паянтова едноетажна с две стаи, а в дъното, на петдесетина метра, имаше барака, още по- паянтова, така наречената лятна кухня, а между тях каменна пътека с розови храсти. Слабостта на татко. Не знам откъде беше дошла тази негова любов към розите, но видеше ли диви шипкови храсти, веднага се хвърляше да ги облагородява, да ги ашладисва, да ги направи рози. Съселяните го питаха: „Защо го правиш това, дедо Петре?“ За да е убаво, деца!“, а те го гледаха будаляво, как може без пари, как може без пари да си хабиш времето за тоя, що гони Михаля. А за днешния консумативен човек да не говорим. Подобна дейност ще бъде знак за неизлечимо душевно заболяване.

И тука, между двете сгради, той беше отгледал покрай пътеката своите розови храсти. Именно на тази пътека между розовите храсти ми се случи нещо невероятно. Чуйте го!

По време на нощните бомбардировки американските бомбардировачи пускаха с парашути огромни лампиони, за да осветят обектите, които трябваше да бъдат разрушени. Стотици лампиони осветяваха нощна София, а заедно с тътените на падащите бомби картината беше ужасяваща! Хората панически бягаха към полето. Търсеха някакво спасение и някои от тях го намираха в нашата къща. Тази нощ двете стаи отново се пълнеха с хора, а аз, както и преди, стоях пред вратата, не желаех да вляза вътре, защото открай време си страдам от някаква клаустрофобия, не понасям затворените и тъмни пространства. И сега останах пред вратата, за да гледам с втрещено любопитство как лампионите падаха в двора. Така ми беше по- спокойно, отколкото ужасът да съм вътре в къщата. А това, което се случи в тази нощ, за мене си остана загадка, нещо от репертоара и фантасмагориите на ясновидци и екстрасенси. Сигурно всеки човек има свои подобни състояния на фантасмагоричност и халюцинации. И досега обаче нямам обяснение как за секунди изпитах такова едно ново, непознато усещане на топлина и тежест, която идва някъде от небето, някаква сила - да, точно сила, - която ме грабна, подгони ме и аз с невероятна

скорост побягнах между розовите храсти и някъде преди бараката страховит трясък ме събори на земята. Върху мен се стовари нещо като ковчег, а върху капака му задумтяха камъни, тухли... и не знам още какво. Този ковчег беше всъщност външната врата на къщата, пред която бях, преди да побягна. Това го разбрах по-късно. Беше паднала бомба и къщата заедно с тая врата полетяла във въздуха... застигна ме и ме захлупи, и ме запази от хвърчащите части на разрушената къща. Колко време продължи това ужасно думкане, нямах представа. Може би цяла вечност. Когато вечността свърши, настъпи тишина. За първи път усетих ужаса на спасителната тишина. Смятах, че съм мъртъв! За да проверя, започнах да движа пръстите на едната ръка, пипнах лицето си и откривах постепенно, че всичко си е на своето място. Вторачен, чувах тишината, далечните избухващи бомби, може би там някъде към квартал Хаджи Димитър и Орландовци. Бученето на отдалечаващите се самолети правеше тишината още по-голяма, страшна и оглушителна, но в нея се опитвах да осъзная какво точно е станало: Защо лежа между храстите?... Защо е тая врата върху мене?...

След не знам колко време се измъкнах от този ковчег спасител, а около мен продължаваха да падат лампионите и чак сега видях, че нашата къща я няма... и Господи, значи няма ги и всички хора, които търсеха спасение... почувствах се виновен, че аз отворих вратата, за да им дам подслон.

Объркан, избягах към петте могили между Подуяне и Враждебна. Качих се на една от могилите и дочаках сутринта в компанията на своята вина. Когато се върнах, за да разбера какво е останало от горката къща, видях само една яма, а около нея разкъсани тела... 32-ма на брой. А само преди часове живееха, говореха... те бяха... майки, бащи, деца...

а сега само ямата, единственият свидетел, че тука е била нашата къща. Какви глупости говоря!

Може ли една яма да бъде свидетел? Може би казвам това, защото, единствено готварската ни печка стърчеше между тухли и пръст.

И сега нещо, което няма да забравя никога! Баща ми беше легнал върху един разкъсан труп на млад човек, облечен със същата униформа като моята от техническото училище. Прегръщаше трупа, ридаеше, виеше и опяваше по селски:. ..Рангеле... Рангеле... Гледах го стъписан! След малко като ме видя, той млъкна. Изправи се бавно, мина покрай мен, без да ми каже нищо, без да ме докосне даже, обърна се и като луд побягна към полето, към същите онези пет могили между Подуене и Враждебна.

Тая паметна случка си остана за мен необяснима и тайна, само ние с тате знаехме какво стана с нас в тази паметна сутрин. Никога по-натам не я споменавахме - нито той, нито аз! Дива неясна работа! Може би това беше някаква странна порода шопска гордост, да сме мъже или... дявол знае какво... срам може би... така и не разбрах! От уважение към неговата тайна никога не го попитах, но ми остана и досега въпросът: Какви ли думи хората намират и от какви думи се отказват, когато са споходени от... ОТ... ОТ... ?

Ето че не знам от какво! Страхувам се, че каквото и да кажа няма да бъде точно. Най-добре да замълча. И баща ми ако беше още жив, едва ли щеше да проговори за своето мълчание... Може би тогава ме спасиха Провидението Небесно...
и розовите храсти на тате, които той отгледа, за да бъде Хубаво. За да бъда жив!
или ...
Дълги години след това без предупреждение понякога внезапно се появяваше тази картина, само че приказна, както във филмите: ето ме как... бавно, бавно бягам от къщата към храстите... спирам... извръщам глава от някакво предчувствие... и гледам ококорен предстоящото разрушение. И ето го... разрушението!... Летят към небето прозорци, човешки тела... все така бавно, почти съннообразно. Само Ти, Господи, знаеш как се раждат сцени и звуци... парашути... хвърчащи парчета земя... прах... вятър... и величествената и красива тишина на нищото... чак до небето, сътворена от ония крилати злодеи бомбардировачи. Виждат ли те от облаците, младите въздушни орли, жестоки твои чеда, чуват ли те какво точно причиняват техните смъртоносни бомби там, на земята? Как ще заспят довечера, гордите американски орли, ако могат да разберат, че завинаги са умълчали толкова хора, погребали са песните им и децата им... литнали към небето като ято гълъби. А само преди секунди те бяха живи и прегърнати! А сега вечната тъмнина... и бумтенето на отдалечаващите се смъртоносни въздушни крепости.
Толкова години от онази нощ на 30 март 1944 г. и още не ме напуска. Без предупреждение мрачният спомен ми затваря очите и отново, и отново ми прожектира този приказно ужасен филм, гледам го и си шепна: „I don’t understand!“.

Така беше и през 1983 на Нюйоркската гара, когато казах на моя непознат американски приятел като че ли без повод: „I don’t understand“...

а истината беше, че премълчах за филма от онази ужасна нощ и... не смеех да го попитам, дали баща му случайно не е бил летец по време на войната.

Замълчах и повторих: „I don’t understand!“.

С това признание винаги започвах да разказвам виденията си от филмовия ужас на бомбардировката. Така и сега, когато разказвам на Бате Димо за кой ли път, а той ме слуша сякаш за първи път и винаги се учудва, за да не ме обиди:

- Гольо, ще кажа на майка ти за това твое: Ай донт ъндърстен... ще ѝ кажа, че дрънкаш английски глупости!

В опита да ме освободи от този спомен винаги разтягаше акордеона с любимата си „компарсита“, а към тангото съчиняваше един и същи текст:

Като бях цигулар, мама.

(та та та - музикална пауза)

в Духовата музика, мама...

не ме гледай, шопе, така, мама...

военната книжка виж ми, мама... всичко е написано, мама...

(и ми показваше военната си книжка)

(та та та...)

- Какво ще кажеш бе, шопе... Ъндерстенд!

И двамата се правехме на будали, само и само да изгоним кошмарите от безумията на войната, спомена за баща ми в оная нощ между розовите храсти.

Ето сега и бате Димо се появи? От къде изплува този спомен (?) май е донесен от потока на подсъзнанието...

Не знам с вас как е, уважаеми,

но за мен Подуянската гара е много важна. Тя е седнала по турски в моите спомени, както във филмите от ерата на парните локомотиви, на гарите, където вечно слизат и заминават хора в мирни и военни времена за първи и за последен път нанякъде. За мене тази гара ще си остане както във филмите, една от най- важните паметни гари от паметните епизоди в моя живот.

Годината е 1945. Мокър сняг. Ветровито. Гаровият ресторант - затворен. Часът е някъде към три през нощта. Композиция от товарни вагони, а на тях каруци, камиони, оръдия, а за дулата им вързани коне? Каква дивотия, да вържеш конете в това гадно време. Да ги вържеш за оръдията и да ги изпратиш на смърт без никаква вина, за да бъдат разстрелвани - вместо да тичат на воля сред зелените поля. Хората да се разстрелват, тяхна си работа, но защо се разпореждат с конския живот? Кой, защо и по чия заповед ги прибра от полята и ги върза за тези смъртоносни оръдия?

В тъмното на този влажен перон не можеш зърна нито едно лице. Това бяха силуети - мокри, защурани назад-напред, а над тях гаровият часовник, и той като вързаните коне, мокър и прогизнал.

Не можех да повярвам на очите си, че само преди час бях в бляскавите салони на ресторант „България“. Не можех да повярвам, че сега в същия този момент там мъжете със смокинги и жените с голи гърбове продължават да си целуват ръце и да пият... докато тук, на перона - в тоя дъжд, коне, силуети... и военни команди. Само преди половин час моя тийнейджърска милост беше там, за да раздава някакви благотворителни пликове за някаква томбола за помощ на нашите войници, които заминаваха на фронта. За първи път виждах такова богатство! Такава музика! Такива хора! Заплеснат в блясъка, забравих защо съм тук. Нито един плик не продадох, нито една помощ не събрах, само зяпах с пресъхнали устни, а очите ми се щураха върху лица, чаши, вилици, ножове, облекла... Господи, какво нещо имало на този свят! Дожаля ми за моето село, за хората ми и за мен самия... за конете... дожаля ми за войниците, горките, колко от тях няма да се върнат!?!

„Да знаеш, сине, войната е свинска работа!“ - беше ми казал дядо, когато бях на десет години. Трябваше да стана на шестнайсет, за да разбера, тук на подуянската гара, колко са били верни думите на дядо.

Влакът потегли заедно с конете, вързани за дулата на оръдията, на запад, към войната, а аз - обратно на изток към моето село. Вървях цели петнадесет километра по средата на железопътната линия. Ревях като говедо, неудържимо, но ми беше малко странно и чудно защо изпитвам някакво особено чувство на благодарност, че тоя дъжд не спира и че се спъвам в траверсите... Може би, това заслужавам, щом като вчера, като отидох да се запиша доброволец, ме върнаха, защото не ми достигали два месеца да ме запишат и вместо това за награда ме пратиха в тая проклета зала „България“, на този благотворителен концерт. Награда? Да вървя по релсите сега, да ридая, вместо да бъда с войнишка униформа и да стрелям по омразните немски фашисти, а като свърши войната, да имам поне два ордена за храброст. Така бях объркан, че не знаех да проклинам или да страдам от това, че не съм заедно с онези коне, вързани за оръдията, и силуета на едно войниче, което им свиреше хора с устна хармоника. През зимата на 1955 година, единадесет години по-късно, в Созопол бяхме част от филмовия екип за подготовка на бъдещия филм „Крайцерът Надежда“, където аз бях асистент-режисьор.

В Созопол тогава беше и големият български поет Веселин Ханчев, автор на сценария. Вечерта в кръчмата му споделих нощното си преживяване в онази нощ на Подуянската гара и специално картината с конете, оръдията и онова войниче с устната хармоника. Бях сигурен, че и Веселин Ханчев е бил също там, свидетел като мен, заради невероятното му стихотворение:




Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   16




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница