Вълчанов хем съм сам, хем няма никой


Малина Петрова - Майка Тереза



страница11/16
Дата23.07.2016
Размер2.05 Mb.
#2542
1   ...   8   9   10   11   12   13   14   15   16

Малина Петрова - Майка Тереза


Снимането на филми,

като гледка за любимия зрител е доста забавно, да не кажа по-тежки думи за психическото здраве на хората, които се подвизават като артисти в най-широкия смисъл на думата. Но истината е, че хората, заети с тази дейност, в по-голямата си част са жертви на любовта си към това кино. Разбира се за различните кинаджии тя е различна. Някои от тях, скочили в кюпа на новата изгаряща авантюра, се пропиват, късат със старата си любов... и това, разбира се, се изразява със сенки под очите на героинята или героя, ако са актьори, ако е режисьор, дисциплината започва да куца и директорът се намесва с глоби и скандали.

Със същите истории не се разминах и по време на снимките на филма „С любов и нежност“. Годината беше 1976. Място на действието - Поморие, водната кула, до която беше направен декорът на филма, една огромна скулптура от желязна конструкция — опит за модерно третиране на съвременния свят, съгласно сценария.

Скулптурата трябваше да бъде разглобена на финала с помощта на кран, а частите натоварени на камиони и откарани в София.

Чакахме този огромен кран да пристигне от София, и ето че една нощ най-накрая пристигна. Обаче монтирането на крана на точното му място беше сложна работа. Мъжка работа с много усилия и рискове. С тази задача се бе заела Малина Петрова, моят верен и неподражаем асистент режисьор. Часът беше някъде към два през нощта. Операцията продължила почти до изгрев слънце. Сутринта цялата група беше зарадвана и учудена как на този труден терен е инсталирано това кранско чудовище. Заедно с тях се учудваше и Малина Петрова, сякаш и тя за първи път виждаше съоръжението и нямаше нищо общо с този технически подвиг. Дълго я гледах, за да разбера, че това не е вярно, че лъже... и аз ѝ казах:

- Всичко наблюдавах, скрит ей там, в оня тъмен ъгъл на декора.

Тя се изчерви от неудобство и гледаше да не ме гледа в очите.

Държа да отбележа, че това не беше само тази нощ. При всички филми, които работехме с нея в екип, тя винаги имаше подобни изпълнения, да не говоря за същата ѝ безпримерна всеотдайност, когато снимах „Лачените обувки на незнайния войн“.

Всички от екипа бяхме настанени в гр. Елин Пелин, а снимките бяха в село Григорево, на 7 км разстояние. Всяка сутрин това разстояние тя извървяваше пеш, за да подготви декора, реквизита и животните. Това поведение беше не само към мен, но и към всички хора.

Тя е величина за вярност, всеотдайност и грижовност. Такова е и отношението ѝ към темите, които впоследствие третира във филмите си. Ярък пример е прекрасният ѝ филм „Приключено по давност“.

Отделно внимание и много страници трябва да се изпишат за нейните невероятни способности и благотворителна дейност, грижи за бездомни деца, животни и каквото си помислите от тоя род.

Същинска Майка Тереза!

Щом види самотен, болен, независимо дали е човек, или животно, веднага се хвърля на помощ!



СТОЯНЧО

Ако го нямаше лудичкия Стоянчо, киното и театърът щяха да бъдат ограбени и сиротни. Всички от кинокервана почувстваха липсата му, когато го взеха в казармата като пазач на барутния погреб в град Дупница. Какъв късмет за бъдещото на софийска област! Бъдещето на тази област беше в ръцете на Стоянчо. Това ние с бате Димо го разбрахме едва след три месеца. Получихме половин страница писмо от Стоянчо с неговия характерен почерк, същинска разходка на червей след дъжд. Той ни се похвали какви бомби, какви бурета могат да гръмнат, ако той поиска. Отидохме с бате Димо, уплашени, при генерала — шеф на погребите. Разказахме му какво ни чака, какво го чака, защото душевното здраве на Стоянчо личи от километър и сигурно е станала грешка, защото... Генералът обаче беше строг, справедлив и нервен, че: „не е наша работа да се месим във военните работи. Да не се смеем, когато той говори, защото той знае най-добре кой е боецът Стоянчо и кой не е и затова генералът заключи: „Когато говорите с мен, ще мълчите“. Ние понеже бяхме цивилни, не се подчинихме и продължихме да хленчим, че софийска област „Другарю Генерал, начело с вас може да хвръкне във въздуха и едва ли ще съберем генералските ви части по Рилските и Витошки чукари“. (Знам, че трябва да се напишат с малки букви „рилски“ и „витошки“, но ако го прочете генералът, ще се разсърди) И Стоянчо, другарю Генерал, ще извърши това деяние не от лошо чувство, а ей така заради едното си веселие.“ Изглежда, че нашите оплаквания са хванали дикиш, защото след една седмица Стоянчо размаха радостно ръце свободен и обръснат.

Няма български филм, в който Стоянчо да не е играл в най- всевъзможни роли, предимно преминаващ от ляво на дясно и обратно, като бягащ в далечината в мъгли, дъжд и сняг и една от главните му роли беше на една носилка с колела като умрял, покрит с чаршаф, а количката я буташе лично самият Стефан Данаилов.


ЕПИЛОГ към ЧАСТ ВТОРА

Кинокервана, моя Кинокерван и моя Киноцентър ги няма! Изчезнаха! Закриха ги! Изгониха ги! Обраха ги! Спуснаха бариерата да не би случайно някое останало живо куче от ония времена да прескочи заедно с чуждоземните кинокучета, прелетели с лъскавите си имена - Шварценегер, Сталоун, Робърт де Ниро, Ван Дам и още какви ли не лица с двуетажни усмивки от по ето и четиридесет зъба.

Пред бариерата моят лудичък Стоянчо и сега лежи на болничното легло с белия чаршаф, изоставен даже от Стефан Данаилов. Чака да стане чудото.

И той като Мунчо от „Под игото“ на Вазов маха ръце, мучи, проклина и се моли да се яви най-после спасителят Бойчо Огнянов да ни отърве от чуждото робство и да върне прокудения Кинокерван.

Има Господ! Ще настъпи светлият ден и пред бариерата все някога ще се иззида стена с имената на прогонените — възторжени строители на бедна, наивна, но мила

КИНОБЪЛГАРИЯ!

Вярвам в този ден! Иначе ще трябва да приема, че задокеанските мошеници, които подло го откраднаха, ще останат ненаказани!




Сподели с приятели:
1   ...   8   9   10   11   12   13   14   15   16




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница