Вълчанов хем съм сам, хем няма никой

Спас от село Негован

Пета МЕДСАНЧАСТ, това е съкращение на Медицинско-Санитарна болница, всъщност част от болница, и се състоеше от два етажа в една жилищна кооперация. За съвременния читател обяснявам, че тази сграда отдавна не е медсанчаст, а е полицейски участък и се намира до паркинга на НДК. Още едно пояснение - в тази медсанчаст се лекувахме хората от Киноцентъра и хората от отдел „Чистота“. Съжителството между тези две отгледани професии раждаше невероятни сюжети и преживявания. Понеже аз имам таланта да хващам невероятни болести, в по-голямата си част безименни и нестандартни, и неизвестни на нашата медицина, говоря за българската. В продължение на четири дни подържах температура от 39 градуса. Доктор Наков, кардиолог и шеф на Пета медсанчаст, ме настани в тази болница. На втория етаж имаше две стаи - стая номер едно и стая номер две. Размерите на тези стаи бяха такива, че със зор можеха да поберат съответно по четири души. В нашия случай имаше дванадесет легла в едната стая и съответно дванадесет в съседната. Леглата почти бяха опрени едно в друго. Един от пациентите се казваше бай Спас, работеше в отдел „Чистота“; какво беше станало с неговото семейно щастие, не беше известно, но той пращеше от здраве и беше дошъл в болницата тука да прекара отпуската си. Беше предпочел компанията в болницата пред компанията на жена си. Между другото разбра се, че последните три години той непрекъснато повтаря този номер. Беше станал професионален болник. Така си самовнушаваше, че той можеше да вдигне кръвно налягане колкото пожелаеше, увеличаваше си по неизвестен начин захарта в кръвта си, даже можеше да си смени и кръвната група. Лекарите го гледаха облещени, защото неговият болничен лист беше пълен с невероятни противоречиви данни. Ако има световно изложение за симулант, той безспорно щеше да се окичи с лавров венец. На всичко отгоре понеже беше много здрав, беше му скучно, не можеше да си намери място и само щъкаше по коридора, първа стая, втора стая, сестринската стая, единствено когато настъпваше часът за визитация, той скачаше в леглото, червеното му лице ставаше бледо и той стенеше в унес. Понеже много болни, и времето беше безкрайно, когато свършеше визитацията, той скачаше от леглото, пълен безкрайно с енергия. В стая номер едно, освен бай Спас, бяхме аз и един архитект от Киноцентъра, който се казваше Рандьо. Той беше болен от рак в стомаха, болките му бяха доста силни, той не можеше да скрие болката си и какво да правим, ние бяхме свикнали с неговите стенания. Моята температура също беше съмнителна и диагнозата, макар че я нямаше, сигурно не е била от най-приятните. Един знаменателен диалог по време на визитация трудно мога да забравя!

В Докторе, ох, докторе, не мога да понасям повече, стомахът ми гори!

Д-р Наков:

• 
  Спокойно, Рандьо, това не е толкова важно, болката, важното е да намерим основното заболяване.
  

• 
  Идиоти! Търсим основното заболяване. Боли ме ръката, не е важно, ще я отрежем, въпросът е да намерим основното заболяване, и краката са ти болни, ще ти ги отрежеме, без крака може, ама без основно заболяване не може.
  

„Добър ден! Какво правиш, колега?!“

„Отивам в оная стая да търся основното заболяване“.

Един ден бай Спас се обърна към мен и към бай Рандьо:

• 
  Спокойно! Дръжте се момчета! Изкарайте поне тая нощ, па ако щете след това умирайте! Аз обявих на стая номер две съревнование: за 24 часа кой ще даде най-малко мъртви и кой ще сънува най-хубав сън.
  
• 
  Бай Спас си легна бодро и за последен път се примоли:
  
• 
  Айде, Рангеле, айде, Рандьо, дръжте се да изкараме и тая нощ! Айде, лека нощ и да сънуваме!
  

• 
  В наша стая няма мъртви! А пък аз сънувах, че Мересиев слиза от военен самолет, а пък аз ям зелени круши, а той не яде! А сега кажете, какъв е вашият сън?!
  

Абе, аз съм много лош човек, бе! Значи аз, като чакам автобуса, понеже ми омръзна, вземам от павильона бутилка ракия и почвам, а по малко, а по малко, и докато се приберем, у бутилката нищо не останало, и вече си е ебало мамата! Ама аз съм много лош човек! Аз понеже съм на седмия етаж и нямам пердета, и хващам чорапогащника да дойде до шията ѝ, на жената, и ръъъц свалям го надолу! А аз съм вече гол, нали?! С цел да вляза в ново сношение, полово, както е правилно за едно семейство - аз се отвращавам - пищи тя.

Така ли? - казвам ѝ аз и коженият колан от гащите почва да играе. Налагам я колкото имам сила, а тя пищи и пак се отвращава. Интересна жена! Ма понеже съм лош човек, жена ми вика: „Аз се отвращавам!“. К’ва е тази жена, бе! Аз искам да я..., а тя се отвращава! И понеже каишът на моите гащи е от кожа, дебела кожа, и аз почвам да я налагам, и чудна работа: аз я бием, тя па се отвращава. Ма я съм лош човек, бее! Отсреща блока гледат от прозорците, нека гледат, и аз ги гледам! Тя гола, аз гол, маам я с камшика, но не пускам пердета и не гася лампата. Нека тия от другите апартаменти да гледат и да се учат как не трябва да се постъпва с бездушната жена. Сега, че тя заслужава - заслужава, но аз съм много лош човек. За тая цел пристига милиция, звънят и ритат по вратата и това го разбирам през ключалката. Гледам и виждам един мъничък милиционер и един голям. „Отвори в името на закона“ - казва мъничкият милиционер. През ключалката го питам колко е часът и само отговарям, че е десет и половина и законът не

важи. Елате утре сутринта след шест часа. Ахааа, ти ли ги извика, викам на жена ми, ии бой с каиша, оня, дебелия. „Защо извика милиция, защо?“, „Не аз, а сестра ми я е извикала“, „И сестра ти ще бия, щом се налага“. По едно време гледам часовника 10:30 часа, през ключалката викам: „Утре у 6:00 часа ше ви отворим, сега е забранено да ви отварям“. Ония блъскат вратата и само това си знаят: „В името на закона“ и понеже ми омръзна ядосан написах предсмъртно писмо, в което казвам: „Така и така, аз съм лош човек и затова слагам край на живота си. С уважение, ваш Спас. Сбогом“. Писмото слагам в един плик от съобщение на топлофикация, след това вземам си секирчето и отивам до вратата. Какъв е моят план? Значи моят план е: отварям вратата изведнъж и както съм гол със секирчето отрязвам главата на мъничкия милиционер като на Анжела Дейвис, хвърлям предсмъртното писмо в лицето на високия милиционер и хуквам нагоре пеша към осемнадесетия. Отивам на ръба на осемнадесетия етаж и се хвърлям долу и край на живота. Т.е. слагам край на живота. Това е планът. И таман да го изпълня, спирам, защото се размислих, като си казвам: „Убаво, Спасе, ще се хвърлиш долу, обаче я помисли, ти си пиян, може да си счупиш я някой крак, я някоя ръка и после болници, гипсове, разправии и се отказах за другия път, като за целта поканих милициите да влязат и да се разберем като хората. Разбрахме се по всички въпроси, но аз обещах, че ще я бия и занапред, като спазвам правилника за вътрешния ред на кооперацията и уличния такъв. С една дума, всичко по-тихо. „Абе аз съм много лош човек“. Мина една седмица и ние се прехласнахме от историята на бай Спас. Най-после се появи на свиждане жената на бай Спас. Носеше букет. Бай Спас се беше тръшнал на леглото си, бледен, беше си повишил температурата на 38, сигурно беше с нова кръвна група. Охкаше и мучеше, сякаш в следващите пет минути ще предаде Богу дух. Съжалявам много, че с няколко думи не мога да опиша как изглеждаше тя, може само в киното или в театъра. Точно как ходи, вида ѝ, облеклото ѝ, но с риск, че това ще бъде далеч от истината, все пак да кажем, че роклята ѝ беше с най-невероятния червен цвят, който има в природата, изписани вежди, червени бузи, червени устни и букетът от червени цветя, и сега най-неочакваното, единият ѝ крак беше по-къс от другия, а нейното куцане създаваше усещането, че всеки момент ще падне на една страна.

Втрещение!

Пациентите я гледахме прехласнати, а тя имаше чувството за своето величие и съвсем недвусмислено впиваше сладострастни погледи във всеки от нас поотделно. Почти с всеки от нас влизаше в контакт, пълен със страст и себеотдаване. Чак сега разбрахме драмата на бай Спас. Такава сексуална хетера, макар и с куц крак, тия цветове, тая очи, нямаше милост в тях. В дъното на стаята имаше едно легло със системи, там беше бай Асен, пазач на тая медсанчаст и пазач на достойнството на бай Спас.

• 
  Махни се, остави бай Спас, той умира.
  

Два метра хасе, реже се на четири, правят се малки възглавнички, пълнят се с пясък, слагат се на корема или по-нагоре и с камшика се бие по възглавниците. Много боли, ама нема следи.

Слушах отчаян, какво говоря, не отчаян, а просто объркан ли, и аз не знам, какъв е тоя народ, бе, каква е тая България, каква е тая медсанчаст. Отивам при д-р Наков, шефа на болницата, и разказвам цялата картина, дето се разигра.

- Докторе, направете нещо, той ще убие жена си.

Прибирам се в стаята, след малко пристига медицинска сестра.

• 
  Бай Спасе, ела с мене.
  

• 
  Сега вече я отрепах! Ще ме праща мене в лудницата, убивам я като едното нищо!
  

След години отидох в село Негован да намеря великия бай Спас, но така и не го открих. Сигурно продължаваше да живее в някой от четиринадесететажните блокове, на седмия етаж, за радост на отсрещните прозорци.

Няма да влизам в подробности за моето посещение в село Негован, но поляните и гробището край село Негован останаха в паметта ми и по-късно реших там да заснема сцените от сраженията и гробищата във филма „Лачените обувки на незнайния войн“.

Къде ли е бил Спас на Нова година през 1945? Ако го бях срещнал тогава, може би щяхме да се напием заедно и можеше да ми помогне, но щеше да си признае, че е лош човек и болката ми по-лесно щеше да зарасне. Дали пък тогава нямаше да забравя танцовата забава и щях да имам един спомен по- малко? Само че, мисля си, бай Спас май не беше роден тогава още.