Вълчанов хем съм сам, хем няма никой

СЪН

А сега де! Откъде се появи тая смешна и мила песен, кога я чух за първи път! Май от времената, когато живееха грамофоните с фуния, пружини и игличка, а човешките гласове, баси и баритони, пееха като джуджета. Тогава тези гласове не бяха смешни. Даже бяха велики, щом човешкият глас може да се превърне в нещо детско и приказно. Тъмните грамофонни фунии приличаха на тъмни борови гори, страховито се стрелкат сърни, катерици.

Заспал съм в коридора на Бърза помощ и коридорът изчезна изведнъж заедно с човешките писъци и глъчка, а умората ме заведе в съновидната гора. Картини, които умее само сънят да изрисува, свободни, безтегловни и цветни. Какви цветове! Железопътни сребристи релси, чак до безкрая, като че ли са от неонова светлина, обикалят земното кълбо като че ли това е огромен глобус, а бинтове опасват небесното тяло и ето, май че съм на луната, виждам звезди и земята бинтована. Я, това е плакатът на филма „За къде пътувате“.

Вече съм на самотна селска гара. Чакалня без хора. Оттатък линията пладнуват стадо биволи. Чета вестник и обикалям лежащите биволи. Отдалеч се чува шумът на приближаващия се влак. Изтичвам на безлюдния перон. Влакът не спира, а профучава с трясък пред мен. Събуждам се, но вече не в болницата, а на село, и в действителност вместо влака покрай къщата в село Голяма Желязна с тътен препускат стадо диви свине. А в коридора тичат хора, разни хора, един до друг, един срещу друг. За момент отворих очи и бързо ги затворих, да не би да се събудя и да изчезне великата тайнствена работилница за необичайните картинки и звуци - тази прелестна природа, която се забавлява с нашето човешко подсъзнание. Добре, че все по-често ни посещава.

Седя си сега пред вечерното кафе в очакване да положа глава на възглавницата. Да си подготвя урока. Нека преди това да прехвърля още веднъж пропилените шансове за нови книги, приятелства, за нови раздели със старите физиономии и отлагане на трите хапчета от предписаните лекарства, за гроба на мама и тате, неостаналото време да ги видя и чуя, за отлагане на телефонния номер, обещан да бъде набран още миналата седмица и още... колко още! Добре, че и паметта като мен самия се пропилява, отлага, преди да ни гощава със сладки похвали от вехнещото величие от бивши величия.

Скоро ще стане 12 ч. Ето и възглавницата чака — спасителка алиби и пристанище на нашата невинност. След пет минути вече ще съм в ласкавите прегръдки на съня или в локвите му. Ако имаме шанс да разгоним лошите сънища и да оставим само веселите, ще затворим блажено очите си, ще плуваме, ще летим и каквото дойде там в съня, както при грамофоните с фуния и селската гора. Ако пък се натресем в локвите на кошмарните противни сънища, за които търсим тълкуване какво ни чака или какво ги чака, тогава ще съжаляваме, че не сме били будни, и за да поправим грешката си, да наберем оня телефон - забравения, да си вземем трите хапчета, да излезем на улицата, макар че е 12 и е тъмно и студено. Да поемем глътки студен въздух и така по- лесно, без уплаха ще зърнем и другите силуети освен своя - противния, ще потърсим помощ в нощната разходка. Ето, Бърза помощ отнася някой неразумен, заспал непробудко и сега хак му е! И той не е успял да избяга от лошите съновидения.

Моите съсилуети шават, скиторят наоколо в опита да уточнят кой от нас е по̀ сомнамбул.

Да, сиротната сомнамбулка Надето от Подуяне продължава да обикаля горе фабричния комин на фабрика „ Беров"

Без да виждам лицето му, струва ми се, че оня силует ми е познат. И аз на него. Сигурно! Вчера в малкия магазин учтиво ми направи път. „Моля“, ми каза той. А сега страни от мен. Бяга. Крие се. Впрочем както и аз от него. Утре ще му напомня в магазина за невъзпитанието - неговото и моето в тази нощна среща. Сигурно и двамата сме криели своите ужаси, които не са за пред сомнамбули.

„Не разравяйте напразно раните с излишна дума, с поглед зажаднял. Спомнете си как мълчалив бе Данте, навън своя Ад видял"

Стихове на Ерих Райнер Мария Рилке. С тях той отговорил на своите приятели, какво е видял, когато се върнал от фронта:

На една подобна разходка преди много години за първи път и аз като Рилке „...своя ад видях...“. Своя Данте!

Това беше през 1959 г. Имахме нощни снимки на филма „Първи урок“. Прибирах се пеша. София още спеше.

Беше към 4 ч. и една ужасна картина ме стъписа. В сутрешния полумрак сновяха военни силуети между цинкови ковчези, наредени на самия тротоар пред Медицинска академия. Купчина части от човешки трупове, а около тях военните силуети вземаха по някоя и друга част и я хвърляха в ковчезите безразборно, където и колкото им падне, в някои по три крака, в други по две глави, един крак - важното беше да ги разпределят, ако може поравно, за да не остане празен ковчег. Военните силуети си говореха цивилно и делово си вършеха своята работа. И като ги разпределиха, започнаха да запечатват ковчезите. В ковчезите лежаха части от телата на пасажерите от пътнически израелски самолет, който вчера нашите „героични“ военни изтребители успяха да свалят. Както се полага в ония светли времена, откровено и справедливо Партията Майка мълчеше със своите печатни и говорни органи. А след няколко дни - нямаше как - все пак изплю истината, партийната, социалистическата: „...тази нощ вражески пътнически самолет нахлу в суверенното небе на социалистическа България. И получи заслуженото! Нашите героични въздушни орли осуетиха пъклените планове на подлите врагове, маскирали се като мирни пътници! Без предупреждение шпионският самолет беше унищожен. Няма милост за злодеите, посегнали и дръзнали да нарушат мирния социалистически труд, сън и небосклона на героичния български народ и неговата прекрасна Татковина Народна Република България!“

Един от военните силуети ме позна и ми показа олющена зелена емайлирана кофа, пълна догоре с мъжки и женски полови органи...

Безмълвие!!!

Онемял,

потресен гледах ... и до ден днешен се мъча да разбера думите, с които Мария Рилке „замълча“!

„...не разравяйте напразно раните...!“.

Тя МАДАМ:

• 
  Виж ти! Ти, приятел, макар че не си жена, можеш и да мислиш, браво!
  

Мога ли да отворя една скоба.

Тя МАДАМ:

• 
  Отваряйте.
  

• 
  Моето селско прасе, макар че живее в София, още от дете си падаше по сръбски филми и от тях се научи да яде Трабанти. Отварям още една скоба — то прасето си ядеше и по-рано, на село, но чак сега в София реши да ги яде пред публика на паркинга. Иначе аз съм добър човек, но егоист и правя добри неща за себе си.
  

• 
  Вие сте същинско прасе! А аз обичам... Ох, какво ли не обичам!
  

• 
  Като егоист излиза, че съм лош, а пък не знам защо си падам по добрите нещица, без значение дали те ще са животинки, плодове и други разни ястия с женски форми, като сливи, къпини, пъпеши и дини и др.
  

• 
  Ах, немирник! Затова ми изглеждате тъй красив!
  

• 
  И вие също ми правите силно сърдечно впечатление и съм почти сигурен, че ви обичам, да не кажа, че и нещо повече. Като ви гледам...
  

Тя МАДАМ:

• 
  Като ме гледате, имате ли някакви сърдечни планове?
  

• 
  Имам.
  

• 
  Така и предполагах.
  

• 
  Ах, но вие знаете ли, че зад черните ви очила съзирам черните ви очи?
  

(смее се кокетно).

Той ГОСПОДИНЪТ:

• 
  Е ли ви е известен този факт?
  

(Тя сваля очилата и се гледа в огледалото.)

• 
  Ах, колко имате право! За очите ми де! Но и вашите очи не падат по-долу!
  

Той ГОСПОДИНЪТ:

Тя МАДАМ:

• 
  Намирам, как да не намирам? Наздраве за нашите две общи очи!
  

Тя МАДАМ:

• 
  А защо вие казахте, че сте лош човек и даже егоист?
  

• 
  Ами, да, правя се на по-интересен! Да ви направя по-привлекателно впечатление! Приятели ми казаха, че жените се привличат от грозни и лоши мъже, нали?
  

Тя МАДАМ:

• 
  А не! Не вярвам да сте били красив, по-чист и красив някога. Според мен вие сте си природно грозен открай време. Така че не се притеснявайте!
  

• 
  Благодаря! А каква е вашата любовна практика, драга?
  

• 
  Аз съм прочута любовница теоретичка и моите опити са доста мижави в областта на нестандартния секс.
  

• 
  Оставете на мен нестандартния секс! Ако ми признаете, че ме лъжите за моята външна личност, аз си знам, драга, че, уви, съм много красив, и това ме погубва.
  

• 
  Е, се’а к’во? При този факт безподобен предвиждате пълно фиаско за нашата авантюра може би, а?
  

• 
  Ето сега и вие. Знам си аз, че никой не ме бръсне за Жилет! С какви очи разполагате, а пък такъв лед капе от тях!
  

Тя МАДАМ:

• 
  Успокойте се, моля, разкажете ми кой сте и от какво семейство, социален произход, вероизповедание, пол... Разкажете ми и сълзите тутакси ще секнат !
  

• 
  Моля ви, какво говорите! Ще секнат! Това да не са сополи, че да секнат!
  

О, да! Аз в преносен смисъл казах „секнат“!

Той ГОСПОДИНЪТ:

• 
  За пола си, ако не ми личи, няма за какво да ви говоря. То или го имаш, или не. Така че нека да говоря за социалния ми произход.
  

• 
  Ама защо? Нека да поговорим за пола. Аз много обичам да си говорим за противния пол. Да опитаме, а, ти за моя, аз за твоя.
  

• 
  Съгласен, но нека първо не за половия, а за социалния произход.
  

Ох, нека!

Той ГОСПОДИНЪТ:

• 
  Баща ми - сочи фотографията, окачена на стената - ей оня, във военната униформа, е цигулар в духовата гвардейска музика... и после като цивилен, и ето ме мене вече на бял свят - детето чудо съм аз (сочи себе си), а тази светиня над мене е майка ми. За нея ще разкажа после. За да не я обидя. Непременно! И понеже музикант къща не храни, решиха да ме родят мен, нещастното създание, надеждата, че аз ще крада и мъкна храни и други артикули, необходими за музикантското семейство. И ето хвърлих се във водовъртежа на магазините. По всяко време крадях предимно кренвирши.
  

• 
  Аз пък видях в една реклама за кренвирши да казват „Тези са от истинско месо от едно време. - Дай едно ки’о“.
  

• 
  А пък аз мъкнех, крадях едно ки'о, две ки'а и знаете ли какъв пердах ядях от собствениците на салами и кренвирши. Посинях от бой и накрая реших: дотук! Ще ставам честен. Скрих се от мама, от татко и от себе си дори.
  

• 
  И после?
  

• 
  И после биографията ми секва и е само от черни страници,
  

Режисьорът автор, вече пийнал, нетърпеливо казва на себе си: СТОП! СТОП! Реклама!

И отново се повтаря всичко отново: газове, гъзове, памперси, цялото Цунами на нашата цивилизация, без което ще гледаме истинското изкуство през крив макарон.

По този повод нека и аз да използвам услугите на една туристическа агенция как да прекараме трите празнични дни, като скочим до Париж. Цени атрактивни и преференциални!

Три дни с преспиване.

Автобус с климатик нон-стоп!

Видеопрограма - по желание! Айфеловата кула, Сена, Шан-з-Елизе, Нотрдам дьо Пари и три часа шопинг!

За Резервация - Промоция

ул. „Чаталджа“, ет. 3, в дъното. „Чакъров и син - травел“ - Трансатлантически воаяжи!

Чудесно!

Провървя ми с тези три дни. Бях на върха на Айфела в компанията на квичащи канадски ученички, които показваха на Париж своите пластмасови пръстени, купени пред асансьора, преди да потеглят нагоре. Париж лежеше с премрежени очи, заслепен и победен от техните пръстени... Беше под тяхното канадско достойнство да скитат долу по брега на реката между прочутите книжни сергии, така наречените „букинисти“. Още тогава младите подозираха, че скоро от витрините ще им даде знак бъдещият компютър във вид на лаптоп, айпад и т.н. и край на сергиите от книжни изделия. За моето поколение компютърът си остана мъглявина от Млечния път, а книжната сергия се циментира като най-великото изобретение на човешкия гений - започвайки от Гутенберг, Христо Г. Данов, площад „Славейков“ и последно ослепителният Xerox - новият вик на модата.

Да въздъхнем и да се върнем към онези далечни и близки времена, когато книгите все още бяха на мода, вярвахме им безпрекословно, преследвахме техните книжни идеи и ги превръщахме в наши мечти. Книгите ни казваха колко е важно и задължително поне три дни от живота си да прекараме в Париж, да се качим на Айфеловата кула и оттам да видим света във вид на Париж, протегнал се около Сена.

Спокоен съм, че без компанията на канадските девойки крача щастлив между сергиите с книги, изложени покрай Сена. И сигурен съм, че ти, читателю, едва ли ще си купиш ей онази книга например. Уви, съхне любовта към Гутенберг и в моето поколение. Ще осъмнем някой ден нито с книга, нито с лаптоп в ръка, а само с щракане в нощта с дистанционното срещу тъгата. И аз, както и вие, ще плъзнем уморени погледи... „за какво да я купим?“ и ще обърнем гръб на книгите, протегнали ръце към нас, както на ръцете от телевизионния екран, увиснали, умоляващи... да бъдат докоснати. Ето че и този до мен подмина Ерих Мария Рилке и остана чужд на неговата мълчалива молба:

„...не разравяйте напразно раните...! “

Колко е хубаво, че спря токът. Значи и в Париж си погаждат тия номера. Това все пак дава някакво спокойствие, че и Париж, заедно с останалия свят, е огромна бетонна пустиня и от всички етажи надничат бъдещите семейни гробници.

Шаваме долу по улиците, спираме покрай книгите и някоя от тях има щастието да бъде купена, а към останалите безразличие и както във всички градове зад бетонните стени, както в целия свят неумолимо мигат телевизионните екрани... деца скелети от Африка, а след миг красиви женски лица от модно ревю, красиви мебели, шоколади....

Ето че и тук, в Париж, няма милост и спасение от Цунамито, наречено Реклама. Дебне ни тая зловеща гостенка денонощно по всички континенти на западното и източното земно кълбо, вещае бавна смърт със своите спасителни прахове, препарати, памперси и превръзки, за които пророчески прозря моят млад колега, автор на „Отровната гъба“, стигнал до финалната точка в своята тетрадка с черни страници.

Остават ни броени минути да довършим пиесата на нашия живот „Отровната гъба“ и нейната тетрадка с черните страници.

Тя МАДАМ:

• 
  И после?
  

• 
  И после биографията ми секва и е само от черни страници.
  

По този въпрос биографичните ми страници са черни. (Мълчат! Показва тефтера.)

Тя МАДАМ:

• 
  Страхотно! Ако така продължавате, може би... може би аз съм вече, но... потъвам в любовна влага...
  

• 
  Значи има надежда за мене пред тебе?
  

• 
  Зависи, ще видим. Слушам!
  

...Давай вперед, страна огромная...

Той ГОСПОДИНЪТ:

• 
  Ами бра гъби и от гъби умря.
  

(Пее.)

• 
  Който вади гъба другиму, от гъба умира!
  

• 
  Ааа, не, не от всички! За сведение, драга, гъбата се дели на две - на неотровна и на отровна - както при хората - на мъже и на жени, на тъпи и на по-малко тъпи, но както хората, и гъбата учи на достойнство и любов, стига да се вслушаш в сърцето на самата гъба. Тя, гъбата, има сърце, даже и когато е отровна. Баща ми можеше да чуе гласа на гъбата, защото беше музикант. Аз лично не съм чувал гласа на гъбите. Та той, баща ми, един ден с един свой съгъбар се прибират след гъбобер. Подреждат гъбите пачи крак, печурки, а ето и една отровна. Баща ми я взема, хвърля я и казва: „тази е страшно отровна гъба“. Съгъбарят му взема гъбата обратно и казва, че това са глупости и това си е най-нормална вкусна печурка. Ядосан, баща ми я издърпва от ръцете му и му обяснява, че той я е набрал, че той знае по-добре от него и ще му докаже, че е прав - тази гъба е отровна.
  

• 
  И какво стана?
  

• 
  Изяде гъбата и умря.
  

• 
  Достоен човек, макар и идиот.
  

• 
  Аз обаче съм недостоен негов син. Трябваше аз да изям гъбата! Ако не бях спрял с тия кренвирши, сигурно сега нямаше да съм сирак.
  

• 
  Хайде, хайде, вашата черна биография ми хареса и чини ми се, че най-късно след 10 мин. вече няма да сме си чужди!
  

• 
  В смисъл?
  

—Ми разни любовни изпълнения, стандартни, нестандартни... на което и двамата сме способни, нали?

• 
  Ох, кеф. Аз сега ще ви призная от благодарност за светлото ни любовно бъдеще, което явно ще ни сполети, заради чистата си съвест реших аз, грешният син, да изкупя своята вина, като почнах да търся и да ям само отровни гъби като идиот.
  

• 
  Браво! И какво стана, вече като идиот?
  

• 
  Хукнах из гората като покойния ми татко, брах, ядох и умрях. Но не бях много съгласен с този акт и ми се наложи да умирам после още един път... (запява вече доста пийнал) ...ещо, ещо, многой раз...
  

• 
  Ех, раз, многа раз, давай страна огромная!
  

Авторът режисьор изцежда последни капки от бутилката и ме гледа с надежда

• 
  Хареса ли ви четивото? Защото на мен много, макар че си е мое!
  

• 
  Ти ме побърка, мой човек! Не се обиждай, но твоят шедьовър ми прилича на кучешки сън при лунно затъмнение, досущ както голяма част от повечето български филми, в това число гениално направените и гениално недоправените. Имаш късмет, че филмът ти умря и така ти се разминаха тържествените премиери и всички там маниакални гъзорий пресконференции и автографи.
  

• 
  Жалко, знам, че не ти хареса моето произведение. Не ме разбра! Може да е нескромно и алкохолно, но аз съм един Колумб на българското кино. Аз, а не някой друг, открих поне
  

Така завърши моята идея. Решиха, че съм луд. Оплюха ме. Изхвърлиха ме. Пропих се! Биха ме няколко пъти на улицата и колеги, и малцинства. Арестуваха ме вече не знам колко пъти. Но и на полицията им омръзна и ме зарязаха. Сега и вие приятелю, ми обърнахте гръб, знак, че може би наистина съм мъртъв.

Погледнах крадешком към режисьора. Пиеше и разглеждаше чашата, сякаш искаше да сподели с нея нещо много интимно и важно.

Наистина разговорът беше свършил! Беше глупаво и не на място да коментирам. Може би в случая е най-подходящо да се каже, че и ние като гъските се опитваме да спасим Рим. Горкият Рим!

Едва ли до края на книгата и другият алкохолик, Йоргос със здравия разум, ще се събуди, така не само аз, но и Рим губи шанса да бъде спасен. Все пак, признавам си, че ми липсва неговата компания, някак ми е самотно, чоглаво, имам нужда от взаимни глупости... за да разделя с някого своята победа. Имам нужда аз да изям една отровна гъба, да почувствам, да разбера цената на човешкото достойнство. Лежи си отсреща моята недокосната отровна гъба, Йоргос хърка, доволен, че няма кой да го изяде, няма кой да му развали удоволствието.

Междувременно Ива благоразумно е успяла да напусне нашата словоблудна корида. Сигурно отдавна спи и сънува в тишината на семейното си огнище.

Габрово също спи и сънува своите сънища, с изключение на ония тримата в полицейската кола, спрели пред галерия „Орловска 10“. Наблюдават и чакат да разберат какво правят вътре сега тия непознати негабровски екземпляри.

В тази ситуация се налага да доизпия Тийчърса на Йоргос, преди да потъна в покоите на Ватикана.