Вратите рай II част от

Врата 1

Дъбовите корени в това село бяха попили кръвта на заклани мъже, жени и деца. Във въздуха се носеше смрадта на разхвърлени, сякаш от ураган тела. Разпиляна и кървава плът гниеше непогребана върху почвата. А човешките бесове бродеха и търсеха още плът, която да погълнат и да я пренесат в душите на всички дъщери и синове, които ще заченат в бъдещето. Слънцето приличаше на зъл демон, които осветява най-непоносимите кошмари. Има моменти, в които мракът е много по-добър от светлината — защото той ще ти спести една действителност, която, ако я видиш по този начин, животът ти ще свърши, дори и да останеш жив.

Ухаеше на разпадащо се човешко месо, миризмата бе толкова силна, че носеше вкус в устата — вкус на ярост, отмъщение, освирепяване и безпомощност — вкус на небожественост в човешките същества.

Малцина от нападнатите селяни успяха да се скрият в най-страшните дни, докато се чуваха последните писъци и стенания на онези души, които бяха изкарани насила от телата им.

Но тези малцина, макар и живи, сякаш вече бяха мъртви. Защото, когато един човек види онова, което бе видяла тази жена, сгушена в зимника на една стара къща, той вече е мъртъв. Единствената ѝ сила бе в майчинския инстинкт, който бе запазил частица разум в съществуването ѝ. Жената бе притиснала сина си и повече от денонощие се криеше в тайното мазе на най-старата баба в цялото село. Тялото на старицата бе съсечено, както бе на леглото, защото болестта ѝ не ѝ позволи да стане и да потърси спасение.

Отчаяната майка притискаше към себе си тялото на петгодишния си син, който не издаваше и звук. Откакто започна клането на селото, момченцето се бе превърнало в малка статуя — пребледняло, стиснало очи и застинало в прегръдка. И двамата се опитваха да дишат дълбоко и тихо. Коремът на жената бе голям — тя бе бременна в шестия месец. Не изпитваха жажда за нищо друго, освен за живот — не бяха пили вода, не бяха яли нищо. Яростта да опазиш детето си — това бе единственото нещо, останало в съзнанието и тялото на тази майка.

Човешките бесове унищожаваха селото — изнасилваха всяка млада жена, после ѝ отнемаха живота. Садистично и мъчително убиваха всеки един мъж, а плачът на децата ги объркваше — тях ги убиваха най-бързо, защото събуждаха някакъв спомен за човещина в тях. После бесовете подпалваха къщите. Разпадаха се домове, в които десетки години поколения са се радвали на живота. Сгромолясваха се покриви. Стените се разпадаха на горещи и черни камъни и погребваха живи и мъртви.

Дойде ред и на този дом, в който бременната жена се бе скрила със сина си през вчерашния черен ден. Тя усети дим, който пропълзя под малката вратичка на тайното мазе, в което се бе потулила — бесовете бяха подпалили и тази къща. Решително и с жажда за живот, тя отвори вратата на зимника, за да не се задушат със сина ѝ — цялата стая бе в пушеци, нищо не се виждаше, но някакъв инстинкт я насочи към вратата. Тя стисна още по-силно детето си в здрава прегръдка и хукна навън с него. Пред къщата стояха силуети на човешки бесове. Тя чу смеха им — жената рязко смени посоката и тръгна към задната част на къщата, по чийто стени пълзяха огнени и горещи змии. Човешките бесове вървяха след нея, не я гонеха — а внимателно я следваха — наслаждаваха се на безпомощността ѝ, искаха да видят къде ще избяга. Когато тя им се изплъзваше от поглед — те започваха да тичат, за да я наблюдават, а през това време един от тях се навеждаше и вземаше камък от земята и го хвърляше по нея. На няколко пъти я удари по гърба, но тя не усещаше нищо — нито извика за помощ, нито от болка. Защото жената бе потресена от това, което виждаше по земята — обезобразените тела на съселяните ѝ, които се опитваше да прескача.

• 
  Ще те спася... Ще те спася — хипнотично шепнеше в ухото на сина си и бягаше с всички сили.
  

• 
  Къде си. Господи, да видиш! — пронизителен писък отекна във въздуха и майката хукна към вратата на храма.
  

• 
  Господи, спаси ни. Господи, детето ми запази! — шепнеше страстно пред застиналите образи на светците, чийто лица сякаш се бяха появили в сърцевината на Ада. Жената усети, че се размърда бебето в утробата ѝ. Тялото ѝ трепереше неудържимо.
  

- Дяволе, скрий детето ми — изпищя тя, — нероденото ще ти го дам на теб! Само ми опази живото от тези бесове човешки!

Мъжете тръгнаха към нея, хванаха я и яростно започнаха да я пробождат в корема.