Вратите рай II част от



страница2/15
Дата21.07.2016
Размер3.14 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   15

Врата 1



Човек на друг плътта пробожда. Човешки бесове
освирепели с кръв пируват. Бог го няма, а Дяволът
уплашен от далече гледа.

Май, 1876 г.

Има картини, които не бива да бъдат описвани. Картини, в които искаш да забравиш, че живееш в свят с човешки същества. Пред такива подобни гледки разбираш, че си бил сляп, за да не успееш да видиш гладните зверове зад нечии човешки зеници. Ти дори не си подозирал, че Адът наистина съществува, а и дори да го има, би бил на километри под земята, а не съвсем близо, гледайки те право в очите. Погледът на човешкото освирепяване. Дори може никога да не си вярвал в него, но не е нужно, защото той съществува и нерядко може да стои на ръка разстояние от теб. Единственото, което силно се надяваме да не ни се случи, е да дойде ден, в който Адът да премине през живота ни и да го изпепели.

Да... Когато погледнеш Дявола в очите, наистина не е толкова страшен, защото дълбоко в себе си знаеш, че има много по-страшен поглед от дяволския — погледът на човешкия бяс. Когато потънеш в него, разбираш, че единственото нещо, което може да те спаси, не е вярата, не е любовта, а бягството или смъртта.

С всяка пролет идва надеждата, но тази пролет в голямо Родопско село — тя бе мъртва. Висеше на бесило заедно със стотици хора из цъфналите овощни дървета. Очите на надеждата бяха кървави и в тях нямаше живот, в зениците ѝ издъхваше дори смъртта и се молеше за каквото и да е било спасение.

Дъбовите корени в това село бяха попили кръвта на заклани мъже, жени и деца. Във въздуха се носеше смрадта на разхвърлени, сякаш от ураган тела. Разпиляна и кървава плът гниеше непогребана върху почвата. А човешките бесове бродеха и търсеха още плът, която да погълнат и да я пренесат в душите на всички дъщери и синове, които ще заченат в бъдещето. Слънцето приличаше на зъл демон, които осветява най-непоносимите кошмари. Има моменти, в които мракът е много по-добър от светлината — защото той ще ти спести една действителност, която, ако я видиш по този начин, животът ти ще свърши, дори и да останеш жив.

Ухаеше на разпадащо се човешко месо, миризмата бе толкова силна, че носеше вкус в устата — вкус на ярост, отмъщение, освирепяване и безпомощност — вкус на небожественост в човешките същества.

Малцина от нападнатите селяни успяха да се скрият в най-страшните дни, докато се чуваха последните писъци и стенания на онези души, които бяха изкарани насила от телата им.

Но тези малцина, макар и живи, сякаш вече бяха мъртви. Защото, когато един човек види онова, което бе видяла тази жена, сгушена в зимника на една стара къща, той вече е мъртъв. Единствената ѝ сила бе в майчинския инстинкт, който бе запазил частица разум в съществуването ѝ. Жената бе притиснала сина си и повече от денонощие се криеше в тайното мазе на най-старата баба в цялото село. Тялото на старицата бе съсечено, както бе на леглото, защото болестта ѝ не ѝ позволи да стане и да потърси спасение.

Отчаяната майка притискаше към себе си тялото на петгодишния си син, който не издаваше и звук. Откакто започна клането на селото, момченцето се бе превърнало в малка статуя — пребледняло, стиснало очи и застинало в прегръдка. И двамата се опитваха да дишат дълбоко и тихо. Коремът на жената бе голям — тя бе бременна в шестия месец. Не изпитваха жажда за нищо друго, освен за живот — не бяха пили вода, не бяха яли нищо. Яростта да опазиш детето си — това бе единственото нещо, останало в съзнанието и тялото на тази майка.

Човешките бесове унищожаваха селото — изнасилваха всяка млада жена, после ѝ отнемаха живота. Садистично и мъчително убиваха всеки един мъж, а плачът на децата ги объркваше — тях ги убиваха най-бързо, защото събуждаха някакъв спомен за човещина в тях. После бесовете подпалваха къщите. Разпадаха се домове, в които десетки години поколения са се радвали на живота. Сгромолясваха се покриви. Стените се разпадаха на горещи и черни камъни и погребваха живи и мъртви.

Дойде ред и на този дом, в който бременната жена се бе скрила със сина си през вчерашния черен ден. Тя усети дим, който пропълзя под малката вратичка на тайното мазе, в което се бе потулила — бесовете бяха подпалили и тази къща. Решително и с жажда за живот, тя отвори вратата на зимника, за да не се задушат със сина ѝ — цялата стая бе в пушеци, нищо не се виждаше, но някакъв инстинкт я насочи към вратата. Тя стисна още по-силно детето си в здрава прегръдка и хукна навън с него. Пред къщата стояха силуети на човешки бесове. Тя чу смеха им — жената рязко смени посоката и тръгна към задната част на къщата, по чийто стени пълзяха огнени и горещи змии. Човешките бесове вървяха след нея, не я гонеха — а внимателно я следваха — наслаждаваха се на безпомощността ѝ, искаха да видят къде ще избяга. Когато тя им се изплъзваше от поглед — те започваха да тичат, за да я наблюдават, а през това време един от тях се навеждаше и вземаше камък от земята и го хвърляше по нея. На няколко пъти я удари по гърба, но тя не усещаше нищо — нито извика за помощ, нито от болка. Защото жената бе потресена от това, което виждаше по земята — обезобразените тела на съселяните ѝ, които се опитваше да прескача.



  • Ще те спася... Ще те спася — хипнотично шепнеше в ухото на сина си и бягаше с всички сили.

Тя се осъзна пред двора на църквата, обърна се назад и видя, че бесовете продължават да я преследват. Влезе в двора и за секунда спря. Откакто нахлуха човешките бесове в нейното село — не бе издала ни стон, сълзи не бе проляла, защото единственото нещо, за което мислеше, бе как да спаси детето си. Но като видя удавения от кръв двор на църквата, нечовешки стон на отчаяние излезе от гърлото ѝ.

  • Къде си. Господи, да видиш! — пронизителен писък отекна във въздуха и майката хукна към вратата на храма.

Вътре нямаше къде да се стъпи от мъртви тела, купища застинали обезглавени и обезобразени трупове, по които лазеха пчели. Имаше изкопана дълбока дупка, на чието дъно блестеше почерняла човешка кръв от десетки паднали глави. Оглушително ридание излезе от гърлото на жената, то отекна в опръсканите с кръв стени на църквата. Тя нагази по телата, държаща сина си в ръце, и стигна до падналия олтар и кръста на него.

  • Господи, спаси ни. Господи, детето ми запази! — шепнеше страстно пред застиналите образи на светците, чийто лица сякаш се бяха появили в сърцевината на Ада. Жената усети, че се размърда бебето в утробата ѝ. Тялото ѝ трепереше неудържимо.

Чу тежките стъпки на входа на църквата — онези стояха до вратата и тялото ѝ се скова от ужас. Детето в ръцете ѝ се разплака, сякаш разбра, че надежда за тяхното спасение никога не е имало. Тя го пусна и то стъпи с босите си крачета върху кървавия под на храма. Детето скри лицето си и се разтрепери. Очите му към вратата на църквата гледаха, а там вече стояха три силуета с остри и дълги ножове. Майката изпищя отчаяно, хвана железния кръст и го хвърли към бесовете — той издрънча на земята.

- Дяволе, скрий детето ми — изпищя тя, — нероденото ще ти го дам на теб! Само ми опази живото от тези бесове човешки!

Мъжете тръгнаха към нея, хванаха я и яростно започнаха да я пробождат в корема.


1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   15


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница