Вратите рай II част от
Изтегляне 3.14 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- ците между мъртвото и живото, доброто и злото. Тези граници се сливаха в една ос, която зейна като Бездна и от нея започна да кипи единствено сив смразяващ цвят.
| Давай документите и да се махам, И Дяволът от тука е избягал — няма с кого да си говоря и взе да става скучно — прекъсна мълчанието Димитър и се изправи.
* В мрачната стая, в която бе умиращият възрастен мъж, миришеше на мухъл. Старецът бе отворил широко очи и гледаше Константин. Старото му и захабено тяло приличаше на скелет, който бе покрит с тънка и бледа набръчкана мушама. Бузите му бяха потънали навътре, а скулите и брадичката се бяха заострили. Константин не изпитваше нищо към дядо си, просто уважаваше годините му и толкова. Бе разбрал от майка си, че той иска да говори с двамата си внука. Нямаше никаква представа за какво. Те дори нямаха общи спомени. Константин също не харесваше тази страна на рода си и нямаше никаква емоционална връзка с дядо си. През всичките тези години той не искаше да общува с внуците си.
Възприемаше казаното от стареца като някаква предсмъртна лудост, която го бе обзела и не приемаше нищо сериозно.
Личеше си, че едва събира сила да говори,
Константин изтръпна от това, което чу,
Тръпки преминаха по гърба на Константин, Това не само, че го разстрои, но инстинктивно го вбеси. Нещастник! Тази мисъл го ужаси, защото в нея имаше гняв. Та това бе умиращият му дядо. Нещастник! Непозната ярост се надигна в Константин и той се озадачи от самия себе си, когато я разпозна, Разумът му надделя и Константин се успокои и не каза нищо. Това са глупости на един откачен старец!
Твар?! Не искам да те слушам! Константин стана рязко от стола, той се уплаши от реакцията си — все едно, че някакъв заспал негов глас шепнеше в главата му. Не можеше да възприеме гнева, който зарази съзнанието му.
Заля го разяждащо чувство на вина от това, което каза и си помисли за дядо си. Константин не искаше да чуе и дума повече от него.
Константин чу някакъв далечен ритмичен звук в едното си ухо. Приличаше на тъпан или пулс на сърце. Това го обърка. Той бе прекалено уплашен, за да остане и още секунда в тази адска стая. Съжали, че въобще е припарил до тук. Той се насочи към изхода на стаята и яростно хлопна вратата зад себе си и затвори очи. Добре, че не доведох Кристина. Когато ги отвори, всички го гледаха учудено. Бяха поразени от изражението му. Димитър стоеше пред него и се усмихна.
Константин въздъхна от облекчение и прегърна Димитър.
Константин излезе навън и Димитър остана пред вратата, тя леко се открехна — Димитър усети, че зад нея вече се разширяваше самото Отвъдно.
Старецът гледаше тавана.
-А с теб кой ходи. Бога ли? — гневът се вкорени в жилите по врата на Димитър. — Ти знаеш ли какво е злото? Не! — гласът му ставаше отсечен и яростен, — Не знаеш! Защото, каквото и да е то изисква малко достойнство — с отвращение каза Димитър и погледна пода.
Старецът се ококори и видя две големи космати уши, които стояха до леглото, и въздъхна ужасен.
Старецът се сгърчи от страх, щом чу дишането на озверелия вълк, чийто космати уши се виждаха покрай леглото.
Старецът гледаше тавана зад Димитър със зяпнала уста. Огромна черна змия се увиваше около дървената греда. Тялото ѝ бе дебело и лъскаво, а главата ѝ бе голяма като човешка и имаше черти на безчувствено женско лице. Тя пропълзя по стената надолу. Димитър я погледна и се усмихна.
Дядото изрева с все глас, предсмъртният му стон отзвуча в цялата къща, Димитър излезе отвратен от стаята и всички старици, които стояха прилепнали до вратата, нахълтаха вътре, Константин и майка му бяха излезли на двора, Димитър отиде при тях. - Замина си! ~ студено каза той и погледна Константин, — Пази се! — Димитър му смигна, бутна го братски по рамото и си тръгна. Наистина си приличаме, помисли Димитър, Щом влезе в колата си, душата му се напълни с тъга,
От последната му мисъл го побиха тръпки. Заболя го за Константин, Емоционалният контраст му дойде прекалено силен, за да не се усети нагнетен и изтощен. Изпита силна нужда да се махне от това проклето място и запали колата, Съжаляваше, че въобще бе дошъл, И най-вече, че дядо му отнесе тайната си в гроба, без да я разкрие на никого. Тайната, която се бе превърнала в глутница свирепи вълци, които следваха Димитър навсякъде.
ВИКТОРИЯ Животът ни е пълен с истории. Има истории, които разказваме, а има и истории, които чуваме. Има истории, в които вярваме или се съмняваме. Има неразказани истории. Но има истории, които понякога стават по-силни от нас. Това са историите, които трябва да бъдат разказвани. Това са историите, които живеят с нас. Заспиваме и се будим с тях. А някои разказват истории, които предстоят да се случат. Такава е тази история. Какво общо имам аз. Непознатият, с тази история? А какво общо имаш ти? Разбрах, че е време да разкажа бъдещето. И да се надявам, че някой в тази история ще успее да ме спаси... Единственото неизвестно в пъзела на моя живот си бил ти. Не знам твоето име, но то може да е името на единственото ми спасение... Ти си поредният Непознат, а аз съм Непознатият, който се разкрива. Кое парче от пъзела на твоя живот съм? Скоро ще разбереш... Всички разбираме накрая и вярваме, че няма да е прекалено късно. Рай... Едната ми пеперуда се появи оттам, в онази страшна сутрин, когато гонех призраците на всичко, което ми отне животът. Сега тази пеперуда е над теб. Отразяваш се в черните ѝ очи и ако можеш да ги видиш, ще разбереш, колко голяма мистерия е животът... Рай... Ние винаги сме били в него. Искам да остана в този свят, в тази стихия от мистерии, защото колкото и да съм сам, аз разбрах, че никога не съм бил самотен... Сред всички Непознати... Далеч от теб, но много близо до живота ти. Сигурен съм, че ме чуваш... Чуваш гласа ми, шепота ми и поглеждаш небето. Здравей, Непознат! Колко е голямо сърцето ти? Мисля да ти подскажа с поглед, когато те срещна следващия път по улицата. Ще те загледам и ще се надявам, че ще ме разпознаеш. Калоян Hemiceratoides Hieroglyphica 09.05,2012 г. Виктория затвори книгата, кожата ѝ бе настръхнала. Усещаше хлад в стаята. Това, което я порази най-вече, бе усещането за самата книга. Като врата, през която може да влизат и излизат някакви неща, помисли си тя. Виктория стана от леглото си и отиде до прозореца — погледна небето — няколко облака се събираха. Усещаше, че някаква част от пъзела ѝ на живота се намества. Почувства въодушевление, което не бе изпитвала преди. За секунди възприе живота като стихия, в която се въртим и всеки въпрос прави нейния полъх по-осезаем. Почувства как се покачва адреналинът ѝ, докато гледаше небесата през прозореца. - Рай... — прошепна тя и се усмихна. Виктория имаше светла и хубава кожа — русата ѝ права коса бе сплетена в дълга плитка. Бе висока, слаба. Личеше си, че поддържа добре тялото си — два пъти в седмицата посещаваше спортната зала на общежитието и плуваше часове във водата. Бе избрала да живее в общежитието на университета, защото усещаше, че цялата социална стерилност, която създаваха родителите ѝ през целия ѝ живот, вече не ѝ е необходима — напротив — усещаше, че това повече ѝ е навредило. Виктория имаше нужда да се смеси с тълпата, да намери свои приятели и да заживее живота такъв, какъвто е — с цялата му многоликост. Апартаментът, който ѝ бяха осигурили в общежитието, бе пригоден за трима души, но с течение на обстоятелствата бе останала сама в него — тя го бе обзавела стилно и приятно. Колегите ѝ я познаваха като деликатна млада дама, която притежава рядко срещани аристократични обноски. Визията ѝ провокираше завист сред нежната половина, а повечето момчета се притесняваха да флиртуват с нея, защото изглеждаше „прекалено специална“, за да бъдат нейни ухажори — поне това бе чула от свой колега. Тя не прие на сериозно неговата теза и силно се надяваше, че
Виктория вече бе записала магистратура и ѝ оставаше една година. Следваше „Маркетинг и продажби“ в столичния университет. Родителите искаха да ѝ купят апартамент по време на обучението ѝ, но тя ги бе разубедила. Виктория още не бе наясно какво иска да прави с живота си — дали ще остане в България, или ще замине някъде в чужбина. Страхуваше се да мисли за това, защото не ѝ харесваше посоката, която бе поело бъдещето ѝ. Баща ѝ настояваше да поеме неговия бизнес. Още от малка ѝ бе обяснявано, че като порасне, ще наследи бизнеса на баща си и ще го продължи. Тя сега не мислеше за бъдещето. Мислеше за настоящето и книгата, която бе завършила в този момент. Тя бе подарък за рождения ѝ ден от едно момче, което случайно бе попаднало на партито ѝ, което бе организирала преди няколко дни с нейните приятелки в същия апартамент. - Данислав... Май така се казваше — каза на глас тя, но не бе сигурна, защото доста се бе напила, когато дойде неговата компания. Виктория се загледа отново в небето и видя, че от Север се появиха облаци — сливаха се един с друг и малко по малко скриваха тъмносините небеса — от небето започна да пада ситен сняг.
СТЕЛА и КАЛОЯН Стела се бе загледала в белите снежинки, които леко, сякаш довени от Рая, падаха от небесата. Бе седнала до стъклената витрина на голямо, но уютно кафене в центъра на града. Сивото небе сякаш се разпадаше на едри бели снежинки из улиците и тротоарите на града, който сега приличаше на приказен свят — украсата от новогодишните и коледни празници продължаваше да стои и да блести. На широката главна улица десетки хора се разминаваха. Тя чакаше Калоян — беше си уредила среща с него по телефона. Стела се бе представила за журналистка, която иска да го интервюира. По време на разговора си с него ѝ бе направило впечатление студеният му равен глас и тон, с който разговаряше с нея. Отначало той ѝ отказа интервюто, но Стела го бе излъгала, че от това зависи работата ѝ и успя да го убеди. Тя бе дошла половин час преди уречената среща — с всяка изминала минута чувстваше все по-силен първичен страх, който не можеше да си обясни. Стела се бе подготвила за срещата си с него — беше прегледала публикуваните материали в мрежата; бе прочела негови интервюта и бе подготвила своите въпроси, които касаеха основно работата му.
Вече беше сигурна, Калоян, мъжът с псевдоним на нощна пеперуда е свързан със случилото се на Йордановден, свързан е с мен... Тази мисъл не я караше да се чувства добре, но ѝ даваше вид успокоение, че не е сама в някаква огромна загадка, която се опитваше да реши в главата си. Всичко има смисъл! Цялото това търсене! Той ще усети тази свързаност. Стела отново се загледа в хората навън. Всички бързаме, но неизбежно, каквото и да правим, вървим по непредсказуеми, но предначертани пътища от миналото. Миналото чертае бъдещето. То е като вълна, която е надвиснала над теб... И няма къде да избягаш. Той ще почувства тази вълна... Стела изпитваше жажда да види Калоян, дори си помисли, че може да му каже истината — че няма никакво интервю и че иска просто да говори с него за случилото се през онзи ден; искаше да разкаже за себе си; за миналото си; за брашното, което зареждаше с мисълта си — сякаш той знаеше някакви отговори, които ще ѝ помогнат да предвиди посоката на предстоящия ѝ път, по който се рееше живота ѝ — като снежинка. Той познава този хаос. Хаосът на снежинките и на милионите морски вълни. Мислите ѝ ставаха все по-абстрактни и объркани — дори за самата нея. Почувства се точно като в онези хипнотични състояния, в които гледаше как брашното се смесва с водата и се превръща в тесто.
Стела се стресна, защото бе унесена в мислите си. Калоян дръпна стола срещу нея и седна на масата. Бе облечен в тъмносиви дрехи, носеше черна зимна шапка и бе със слънчеви очила, които не свали. Той не ѝ подаде ръка, Стела отчете това. Всъщност тя много се притесни от него — създаваше ѝ усещане, че около него има много студ. Сякаш кожата му излъчва студ.
Езикът на тялото му говореше, че между него и нея имаше непробиваема и висока стена. Стела се загледа в тъмните стъкла на очилата — не се виждаха очите му, но изпита силно напрежение в слънчевия си сплит — не ѝ стана приятно. Дори за секунди съжали, че е потърсила Калоян за среща.
Тя се стремеше да прикрие обърканото си отношение към Калоян и звучеше дори сама за себе си изключително изкуствено. Не знаеше как може да направи по приветлива обстановката, която още в първите секунди бе видимо напрегната, Калоян въобще не реагира на въпроса ѝ — дори изглеждаше малко отегчен,
Стела усети, как ѝ се подкосяват краката — силен страх от Калоян скова тялото ѝ. Сякаш той може да чете всяко действие безпогрешно, всеки тон на гласа ѝ — почувства се така, сякаш някой безпощадно нахлува в личното ѝ пространство и е готов да го оскърби, Стела започна да рови в дамската си чанта за тефтера, в който бе записала въпросите си. Трябваше веднага да прикрие с нещо нерешителността и страха си, но ръцете ѝ започнаха да треперят. Тя усети ръката на Калоян — беше неочаквано за Стела топла.
Стела се изнервяше и на това, че не може да вижда очите му — но усещаше с тялото си кога той я гледа, Калоян помълча няколко секунди, докато сервитьорката слагаше кафето и водата на масата.
Думите му жегнаха Стела и тя разбра, че той няма никакво намерение да говори за това с нея.
Тя отчете по движенията на ръцете му, с които си разбъркваше кафето, че изненада Калоян с въпроса си.
Калоян се наведе към масата, очакваше тя да продължи историята.
Стела си отдъхна и се хвана за челото. Най- сетне го бе казала.
Той бавно свали очилата си — сивите му очи я гледаха сякаш преминаваха през тялото ѝ — тя го погледна и видя на тъмните му мигли снежинка, която все още не се бе разтопила. Зениците му бавно се разшириха и той се взря в очите ѝ. Стела усети как изчезва напрежението ѝ в стомаха. Това продължи няколко секунди, може би около 20. Двамата мълчаха и се взираха един в друг. Очите на Стела мигновено се напълниха със сълзи — усети невъобразима душевна болка, която я заля. Това ѝ се случваше за пръв път пред човек. Калоян видя огромна Пеперуда, която размахваше златисти крила над Стела и от крилата ѝ се спускаха стотици хиляди нишки, които се разпростираха навсякъде сред хората. По ръцете ѝ видя пълзящи цветя от светлина, които се увиваха около китките ѝ, а очите ѝ блестяха в изумрудени нюанси — макар че бяха едва отворени. Ангелска същност. Зениците на Калоян се свиха — той за пръв път виждаше подобен човек от толкова близо. Мъченици, помисли той. Така ги наричаше.
Калоян се разстрои. Иронията му премина в искрено съжаление.
Всъщност никой не може. Стела се вцепени. Тя разчете в погледа му истинско съжаление към нея, което рязко бе счупило студения му поглед. Тя знаеше, че Калоян е видял нещо в нея, което самата тя не бе готова да научи. Затова не каза нищо, а го зяпаше вцепенена. Забеляза зад лявото му рамо сива сянка, която показа лицето си и се вгледа с белите си очи в очите на Стела — приличаше на женско издължено лице. Стела изпищя и скри лицето си.
Стела започна неудържимо да плаче и да трепери. Нещо ужасяващо видя в белите очи на тази сянка. Почувства безвъзвратна обреченост. Тя разбра, че силата, която се движи зад Калоян, бе всякаква, но не и човешка. Тази сила имаше друго лице, в което бяха заличени границите между мъртвото и живото, доброто и злото. Тези граници се сливаха в една ос, която зейна като Бездна и от нея започна да кипи единствено сив смразяващ цвят. * Калоян и Стела бяха седнали на пейка в края на пустия голям побелял парк. Повече от половин час мълчаха, откакто бяха излязли от кафенето. Стела се беше успокоила, но не смееше да го погледне в очите, за да не види отново онази сива сянка.
|