Вратите рай II част от



страница9/15
Дата21.07.2016
Размер3.14 Mb.
1   ...   5   6   7   8   9   10   11   12   ...   15
Давай документите и да се махам, И Дяволът от тука е избягал — няма с кого да си говоря и взе да става скучно — прекъсна мълчанието Димитър и се изправи.

*

В мрачната стая, в която бе умиращият възрастен мъж, миришеше на мухъл. Старецът бе отворил широко очи и гледаше Константин. Старото му и захабено тяло приличаше на скелет, който бе покрит с тънка и бледа набръчкана мушама. Бузите му бяха потънали навътре, а скулите и брадичката се бяха заострили.

Константин не изпитваше нищо към дядо си, просто уважаваше годините му и толкова. Бе разбрал от майка си, че той иска да говори с двамата си внука. Нямаше никаква представа за какво. Те дори нямаха общи спомени. Константин също не харесваше тази страна на рода си и нямаше никаква емоционална връзка с дядо си. През всичките тези години той не искаше да общува с внуците си.

  • Константин... — изпъшка старецът. — Кой ти даде това проклето нестинарско име? Майка ти... Тя е луда жена! Баща ти затова си замина в деня на кръщенето ти! Говорехме ѝ, ама тя — не! Константин, та Константин. Проста жена е майка ти!

  • Спокойно, дядо — не се напрягай! — каза той.

Възприемаше казаното от стареца като някаква предсмъртна лудост, която го бе обзела и не приемаше нищо сериозно.

  • Трябва да знаеш нещо... — въздъхна дълбоко старецът.

Личеше си, че едва събира сила да говори,

  • Голям грях имаме... Ти дете не трябва да имаш!

Константин изтръпна от това, което чу,

  • Как така? — инстинктивно отвърна той.

  • Без душа ще излезе. По-страшно от дракус ще е! Тяло без душа ще излезе. Душа няма да има и все души ще яде. Като моя син проклет, бащата на Димитър, Ще поглъща душите на другите.

Тръпки преминаха по гърба на Константин, Това не само, че го разстрои, но инстинктивно го вбеси.

Нещастник!

Тази мисъл го ужаси, защото в нея имаше гняв. Та това бе умиращият му дядо.



Нещастник!

Непозната ярост се надигна в Константин и той се озадачи от самия себе си, когато я разпозна, Разумът му надделя и Константин се успокои и не каза нищо.



Това са глупости на един откачен старец!

  • Твар! — прошепна автоматично Константин на дядо си и това го порази.

Твар?! Не искам да те слушам!

Константин стана рязко от стола, той се уплаши от реакцията си — все едно, че някакъв заспал негов глас шепнеше в главата му. Не можеше да възприеме гнева, който зарази съзнанието му.



Заля го разяждащо чувство на вина от това, което каза и си помисли за дядо си. Константин не искаше да чуе и дума повече от него.

  • Чуй ме! - извика ядосано старецът. — Топак му носи душата, за да си му я даде — твоята трябва да вземе! Дете не ти трябва, изчадие ще се роди!

  • Топак? — озадачен повтори той и направи няколко крачки назад. — Какво е топак?

Константин чу някакъв далечен ритмичен звук в едното си ухо. Приличаше на тъпан или пулс на сърце. Това го обърка. Той бе прекалено уплашен, за да остане и още секунда в тази адска стая. Съжали, че въобще е припарил до тук. Той се насочи към изхода на стаята и яростно хлопна вратата зад себе си и затвори очи.

Добре, че не доведох Кристина.

Когато ги отвори, всички го гледаха учудено. Бяха поразени от изражението му. Димитър стоеше пред него и се усмихна.



  • Виждам, че прекрасна среща е било! - усмихна се изкуствено той.

Константин въздъхна от облекчение и прегърна Димитър.

  • Изгубил си е разума, говори някакви безумия. По-добре не влизай — гласът на Константин трепереше — видимо бе шокиран от това, което се бе случило зад вратата.

  • И аз се радвам да те видя — усмихна се Димитър и го потупа по рамото. — Изпарявай се от тук! — той се загледа в лицето на Константин. — Голям хубавец си, ей! И ти като мен!

Константин излезе навън и Димитър остана пред вратата, тя леко се открехна — Димитър усети, че зад нея вече се разширяваше самото Отвъдно.

  • Ще бъда бърз! — жизнено каза той сам на себе си и влезе в стаята.

Старецът гледаше тавана.

  • Архангел Михаил ли чакаш? Да ти изтърколи няколко златни ябълки, за да ти примами душата, защото тя е толкова алчна, че с една няма да се изтръгне от теб! - Димитър се разсмя нервно и седна на стола до леглото, върху което умираше старецът. — Гледам доста вещици има пред вратата ти.

  • Димитре... — едва каза дядото със страшния си дрезгав глас,

  • Знаещ ли? — прекъсна го Димитър. — Имал си цели 90 години, за да мислиш какво е доброто и злото, И май пак не си го измислил, а може би и двете са ти неприсъщи неща, нали синът ти трябваше да наследи нещо от теб. Празнотата! Антиматерията са казали физиците, дядо, в Средновековието говорихте ли за нея?

  • Дяволът с теб ходи! — изпъшка старецът и избели очи.

-А с теб кой ходи. Бога ли? — гневът се вкорени в жилите по врата на Димитър. — Ти знаеш ли какво е злото? Не! — гласът му ставаше отсечен и яростен, — Не знаеш! Защото, каквото и да е то изисква малко достойнство — с отвращение каза Димитър и погледна пода.

  • По пода в тази къща има само къртици и плъхове, те ще разкъсат душата ти, старче, ни дявол, ни бог за теб ще дойде.

  • Проклет си! — ядосано каза старецът и се спусна сълза от едното му око.

  • Гвоздей ли имаш в окото, че се насълзи? — иронично попита той, — Аз съм проклет? Виждаш ли Шаро как влачи крачето си зад мен? — Димитър махна с ръка зад лявото си рамо. — Наследството, което ми остави!

Старецът се ококори и видя две големи космати уши, които стояха до леглото, и въздъхна ужасен.

  • Куцулан! — уплашено и безпомощно извика старецът.

  • Довел съм го, за да ми кажеш на предсмъртния си шибан одър — какви грехове изплащам? И защо? — яростно и тихо говореше Димитър.

  • Нищо вече не може да се направи... Грехът е сторен и всички ще го изплащаме... — едва каза старецът, но в очите му се четеше ненавистта, която изпитваше към внука си.

  • Познаваш Натлапан нали? — прошепна Димитър. (Най-опасният вълк, единак, приеман като митичния водач на глутницата, който обаче не върви с нея.)

Старецът се сгърчи от страх, щом чу дишането на озверелия вълк, чийто космати уши се виждаха покрай леглото.

  • Попът — старият ти приятел, вече е погълнат! Жалко, че няма да сте живи, за да изстрадате още малко! — говореше Димитър, неусетно гласът му бе преминал в зловещ шепот. — Защо млъкна? Къртица ли вече имаш в устата. А?

Старецът гледаше тавана зад Димитър със зяпнала уста. Огромна черна змия се увиваше около дървената греда. Тялото ѝ бе дебело и лъскаво, а главата ѝ бе голяма като човешка и имаше черти на безчувствено женско лице. Тя пропълзя по стената надолу. Димитър я погледна и се усмихна.

  • А, Света Петка е дошла на дългочакана задушница, спокойно! — той смигна на стареца и стана от стола, който бе до леглото,

Дядото изрева с все глас, предсмъртният му стон отзвуча в цялата къща, Димитър излезе отвратен от стаята и всички старици, които стояха прилепнали до вратата, нахълтаха вътре,

Константин и майка му бяха излезли на двора, Димитър отиде при тях.

- Замина си! ~ студено каза той и погледна Константин, — Пази се! — Димитър му смигна, бутна го братски по рамото и си тръгна. Наистина си приличаме, помисли Димитър, Щом влезе в колата си, душата му се напълни с тъга,

Константин е толкова чист, нечовешки невинен. Като жертвоприношение е чист.

От последната му мисъл го побиха тръпки. Заболя го за Константин, Емоционалният контраст му дойде прекалено силен, за да не се усети нагнетен и изтощен. Изпита силна нужда да се махне от това проклето място и запали колата, Съжаляваше, че въобще бе дошъл, И най-вече, че дядо му отнесе тайната си в гроба, без да я разкрие на никого.

Тайната, която се бе превърнала в глутница свирепи вълци, които следваха Димитър навсякъде.

10 януари, 2013 г.

ВИКТОРИЯ



Животът ни е пълен с истории. Има истории, които разказваме, а има и истории, които чуваме. Има истории, в които вярваме или се съмняваме. Има неразказани истории. Но има истории, които понякога стават по-силни от нас. Това са историите, които трябва да бъдат разказвани. Това са историите, които живеят с нас.

Заспиваме и се будим с тях. А някои разказват истории, които предстоят да се случат. Такава е тази история. Какво общо имам аз. Непознатият, с тази история? А какво общо имаш ти?

Разбрах, че е време да разкажа бъдещето. И да се надявам, че някой в тази история ще успее да ме спаси...

Единственото неизвестно в пъзела на моя живот си бил ти. Не знам твоето име, но то може да е името на единственото ми спасение... Ти си поредният Непознат, а аз съм Непознатият, който се разкрива.

Кое парче от пъзела на твоя живот съм?

Скоро ще разбереш... Всички разбираме накрая и вярваме, че няма да е прекалено късно.

Рай...

Едната ми пеперуда се появи оттам, в онази

страшна сутрин, когато гонех призраците на всичко, което ми отне животът.

Сега тази пеперуда е над теб. Отразяваш се в черните ѝ очи и ако можеш да ги видиш, ще разбереш, колко голяма мистерия е животът...

Рай...

Ние винаги сме били в него.

Искам да остана в този свят, в тази стихия от мистерии, защото колкото и да съм сам, аз разбрах, че никога не съм бил самотен...

Сред всички Непознати...

Далеч от теб, но много близо до живота ти.

Сигурен съм, че ме чуваш...

Чуваш гласа ми, шепота ми и поглеждаш небето.

Здравей, Непознат! Колко е голямо сърцето ти?

Мисля да ти подскажа с поглед, когато те срещна следващия път по улицата.

Ще те загледам и ще се надявам, че ще ме разпознаеш.
Калоян

Hemiceratoides Hieroglyphica

09.05,2012 г.

Виктория затвори книгата, кожата ѝ бе настръхнала. Усещаше хлад в стаята. Това, което я порази най-вече, бе усещането за самата книга.



Като врата, през която може да влизат и излизат някакви неща, помисли си тя.

Виктория стана от леглото си и отиде до прозореца — погледна небето — няколко облака се събираха. Усещаше, че някаква част от пъзела ѝ на живота се намества. Почувства въодушевление, което не бе изпитвала преди. За секунди възприе живота като стихия, в която се въртим и всеки въпрос прави нейния полъх по-осезаем. Почувства как се покачва адреналинът ѝ, докато гледаше небесата през прозореца.

- Рай... — прошепна тя и се усмихна.

Виктория имаше светла и хубава кожа — русата ѝ права коса бе сплетена в дълга плитка. Бе висока, слаба. Личеше си, че поддържа добре тялото си — два пъти в седмицата посещаваше спортната зала на общежитието и плуваше часове във водата. Бе избрала да живее в общежитието на университета, защото усещаше, че цялата социална стерилност, която създаваха родителите ѝ през целия ѝ живот, вече не ѝ е необходима — напротив — усещаше, че това повече ѝ е навредило. Виктория имаше нужда да се смеси с тълпата, да намери свои приятели и да заживее живота такъв, какъвто е — с цялата му многоликост. Апартаментът, който ѝ бяха осигурили в общежитието, бе пригоден за трима души, но с течение на обстоятелствата бе останала сама в него — тя го бе обзавела стилно и приятно.

Колегите ѝ я познаваха като деликатна млада дама, която притежава рядко срещани аристократични обноски. Визията ѝ провокираше завист сред нежната половина, а повечето момчета се притесняваха да флиртуват с нея, защото изглеждаше „прекалено специална“, за да бъдат нейни ухажори — поне това бе чула от свой колега. Тя не прие на сериозно неговата теза и силно се надяваше, че

мъжете не са толкова плахи, за да мислят действително по този начин.

Виктория вече бе записала магистратура и ѝ оставаше една година. Следваше „Маркетинг и продажби“ в столичния университет. Родителите искаха да ѝ купят апартамент по време на обучението ѝ, но тя ги бе разубедила.

Виктория още не бе наясно какво иска да прави с живота си — дали ще остане в България, или ще замине някъде в чужбина. Страхуваше се да мисли за това, защото не ѝ харесваше посоката, която бе поело бъдещето ѝ. Баща ѝ настояваше да поеме неговия бизнес. Още от малка ѝ бе обяснявано, че като порасне, ще наследи бизнеса на баща си и ще го продължи. Тя сега не мислеше за бъдещето. Мислеше за настоящето и книгата, която бе завършила в този момент. Тя бе подарък за рождения ѝ ден от едно момче, което случайно бе попаднало на партито ѝ, което бе организирала преди няколко дни с нейните приятелки в същия апартамент.

- Данислав... Май така се казваше — каза на глас тя, но не бе сигурна, защото доста се бе напила, когато дойде неговата компания.

Виктория се загледа отново в небето и видя, че от Север се появиха облаци — сливаха се един с друг и малко по малко скриваха тъмносините небеса — от небето започна да пада ситен сняг.

10 януари, 2013 г.

СТЕЛА и КАЛОЯН

Стела се бе загледала в белите снежинки, които леко, сякаш довени от Рая, падаха от небесата. Бе седнала до стъклената витрина на голямо, но уютно кафене в центъра на града. Сивото небе сякаш се разпадаше на едри бели снежинки из улиците и тротоарите на града, който сега приличаше на приказен свят — украсата от новогодишните и коледни празници продължаваше да стои и да блести. На широката главна улица десетки хора се разминаваха.

Тя чакаше Калоян — беше си уредила среща с него по телефона. Стела се бе представила за журналистка, която иска да го интервюира. По време на разговора си с него ѝ бе направило впечатление студеният му равен глас и тон, с който разговаряше с нея. Отначало той ѝ отказа интервюто, но Стела го бе излъгала, че от това зависи работата ѝ и успя да го убеди.

Тя бе дошла половин час преди уречената среща — с всяка изминала минута чувстваше все по-силен първичен страх, който не можеше да си обясни. Стела се бе подготвила за срещата си с него — беше прегледала публикуваните материали в мрежата; бе прочела негови интервюта и бе подготвила своите въпроси, които касаеха основно работата му.

В него има нещо странно... Сякаш нещо го пази. Но не е нещо добро...

Вече беше сигурна, Калоян, мъжът с псевдоним на нощна пеперуда



е свързан със случилото се на Йордановден, свързан е с мен...

Тази мисъл не я караше да се чувства добре, но ѝ даваше вид успокоение, че не е сама в някаква огромна загадка, която се опитваше да реши в главата си.



Всичко има смисъл! Цялото това търсене! Той ще усети тази свързаност.

Стела отново се загледа в хората навън.



Всички бързаме, но неизбежно, каквото и да правим, вървим по непредсказуеми, но предначертани пътища от миналото. Миналото чертае бъдещето. То е като вълна, която е надвиснала над теб... И няма къде да избягаш. Той ще почувства тази вълна...

Стела изпитваше жажда да види Калоян, дори си помисли, че може да му каже истината — че няма никакво интервю и че иска просто да говори с него за случилото се през онзи ден; искаше да разкаже за себе си; за миналото си; за брашното, което зареждаше с мисълта си — сякаш той знаеше някакви отговори, които ще ѝ помогнат да предвиди посоката на предстоящия ѝ път, по който се рееше живота ѝ — като снежинка.



Той познава този хаос. Хаосът на снежинките и на милионите морски вълни.

Мислите ѝ ставаха все по-абстрактни и объркани — дори за самата нея. Почувства се точно като в онези хипнотични състояния, в които гледаше как брашното се смесва с водата и се превръща в тесто.



  • Здравей — чу се дрезгав мъжки глас.

Стела се стресна, защото бе унесена в мислите си. Калоян дръпна стола срещу нея и седна на масата. Бе облечен в тъмносиви дрехи, носеше черна зимна шапка и бе със слънчеви очила, които не свали. Той не ѝ подаде ръка, Стела отчете това. Всъщност тя много се притесни от него — създаваше ѝ усещане, че около него има много студ.

Сякаш кожата му излъчва студ.

  • Здравейте — смутено отвърна Стела и се усмихна изкуствено за секунди, — Благодаря, че дойдохте, може ли да си говорим на ти?

  • Ако не виждаш други зад гърба ми — може! — отвърна Калоян и потърси с поглед сервитьорката. Махна с ръка към бара.

Езикът на тялото му говореше, че между него и нея имаше непробиваема и висока стена. Стела се загледа в тъмните стъкла на очилата — не се виждаха очите му, но изпита силно напрежение в слънчевия си сплит — не ѝ стана приятно. Дори за секунди съжали, че е потърсила Калоян за среща.

  • Какво ще желаете? — попита сервитьорката.

  • Ще желаем чаша кафе и чаша вода с много лед — Калоян отвърна хладно, без да погледне момичето.

  • Лед в този студ? — попита Стела с престорена лекота.

Тя се стремеше да прикрие обърканото си отношение към Калоян и звучеше дори сама за себе си изключително изкуствено. Не знаеше как може да направи по приветлива обстановката, която още в първите секунди бе видимо напрегната, Калоян въобще не реагира на въпроса ѝ — дори изглеждаше малко отегчен,

  • Хайде да започваме с въпросите, вярвам, че не са тъпи — изглеждаш умна — предложи Калоян и се облегна на стола. — И се надявам да не са и толкова изкуствени, колкото изкуствено звучиш — равно продължи той.

Стела усети, как ѝ се подкосяват краката — силен страх от Калоян скова тялото ѝ. Сякаш той може да чете всяко действие безпогрешно, всеки тон на гласа ѝ — почувства се така, сякаш някой безпощадно нахлува в личното ѝ пространство и е готов да го оскърби, Стела започна да рови в дамската си чанта за тефтера, в който бе записала въпросите си. Трябваше веднага да прикрие с нещо нерешителността и страха си, но ръцете ѝ започнаха да треперят. Тя усети ръката на Калоян — беше неочаквано за Стела топла.

  • Спри да търсиш — просто си задай въпросите — спокойно каза той,

  • Добре — Стела стана по-смела, самата тя не можеше да се понася вече в тази роля. — Не съм тук заради интервюто — дори книгите не съм ти чела — с треперещ глас призна тя. — Просто исках да разбера какво се случи онзи ден, когато хвърлиха кръста... Ти защо беше там и как ще обясниш това, че усещам силна връзка между мен, теб и случилото се? — с всяка изречена дума тя ставаше все по-уверена.

Стела се изнервяше и на това, че не може да вижда очите му — но усещаше с тялото си кога той я гледа, Калоян помълча няколко секунди, докато сервитьорката слагаше кафето и водата

на масата.



  • Мисля, че това може да ти го обясни твоя личен психиатър — отвърна студено Калоян и сложи захар в кафето си.

Думите му жегнаха Стела и тя разбра, че той няма никакво намерение да говори за това с нея.

  • Топаците — откъде знаеш за тях? — решително продължи Стела.

Тя отчете по движенията на ръцете му, с които си разбъркваше кафето, че изненада Калоян с въпроса си.

  • А ти откъде знаеш за тях? — попита той и скръсти ръцете си.

  • Това бяха последните думи на попа — преди да умре — той крещеше „топак“.

  • Ти защо си била там? — равно попита Калоян.

  • Отразявах събитието...

  • И после, какво видя? — усещаше се интерес в гласа му.

  • Нищо не видях — припаднах.

Калоян се наведе към масата, очакваше тя да продължи историята.

  • И?

  • Просто припаднах — увереността ѝ отново започна да се изпарява.

  • И защо аз трябва да слушам за психическото ти и физическо здравословно състояние? — със студена ирония я попита той.

  • Преди това имаше червени петна по скалите — продължи Стела. — Всъщност бреговете на морето сякаш бяха потънали в кръв...

Стела си отдъхна и се хвана за челото. Най- сетне го бе казала.

  • В кръв... — повтори Калоян.

Той бавно свали очилата си — сивите му очи я гледаха сякаш преминаваха през тялото ѝ — тя го погледна и видя на тъмните му мигли снежинка, която все още не се бе разтопила. Зениците му бавно се разшириха и той се взря в очите ѝ. Стела усети как изчезва напрежението ѝ в стомаха. Това продължи няколко секунди, може би около 20. Двамата мълчаха и се взираха един в друг. Очите на Стела мигновено се напълниха със сълзи — усети невъобразима душевна болка, която я заля. Това ѝ се случваше за пръв път пред човек. Калоян видя огромна Пеперуда, която размахваше златисти крила над Стела и от крилата ѝ се спускаха стотици хиляди нишки, които се разпростираха навсякъде сред хората. По ръцете ѝ видя пълзящи цветя от светлина, които се увиваха около китките ѝ, а очите ѝ блестяха в изумрудени нюанси — макар че бяха едва отворени.

Ангелска същност.

Зениците на Калоян се свиха — той за пръв път виждаше подобен човек от толкова близо.



Мъченици, помисли той. Така ги наричаше.

  • Съжалявам...

Калоян се разстрои. Иронията му премина в искрено съжаление.

  • Какво има? — попита озадачена Стела. — Какво видя?

  • Аз няма как да имам нещо общо с теб! — той рязко стана от масата. — Не ме търси повече, не мога да ти помогна!

Всъщност никой не може.

Стела се вцепени. Тя разчете в погледа му истинско съжаление към нея, което рязко бе счупило студения му поглед. Тя знаеше, че Калоян е видял нещо в нея, което самата тя не бе готова да научи. Затова не каза нищо, а го зяпаше вцепенена. Забеляза зад лявото му рамо сива сянка, която показа лицето си и се вгледа с белите си очи в очите на Стела — приличаше на женско издължено лице. Стела изпищя и скри лицето си.



  • Млъкни! Какво правиш?! — Калоян побесня и ѝ махна ръцете от лицето. — Тръгвай с мен! — той я хвана за ръката и я изведе от кафенето.

Стела започна неудържимо да плаче и да трепери. Нещо ужасяващо видя в белите очи на тази сянка. Почувства безвъзвратна обреченост.

Тя разбра, че силата, която се движи зад Калоян, бе всякаква, но не и човешка. Тази сила имаше друго лице, в което бяха заличени



границите между мъртвото и живото, доброто и злото. Тези граници се сливаха в една ос, която зейна като Бездна и от нея започна да кипи единствено сив смразяващ цвят.

*

Калоян и Стела бяха седнали на пейка в края на пустия голям побелял парк. Повече от половин час мълчаха, откакто бяха излязли от кафенето. Стела се беше успокоила, но не смееше да го погледне в очите, за да не види отново онази сива сянка.
1   ...   5   6   7   8   9   10   11   12   ...   15


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница