Вратите рай II част от
Изтегляне 3.14 Mb.
|
Врата 2Опръскана врата с грях проскърцва — между дъските — заклещен глас на оплаквачки — черна песен от Отвъдното се носи. Защото и оплаквачките са мъртви. Май, 1876 г. Лазар едва вървеше по пустия сух път. Беше бос. Краката му бяха покрити с тъмна съсирена кръв. Големите му и силни ръце бяха издраскани и сухи. По лицето му имаше засъхнала кал. Десетки километри вървеше така под жаркото Слънце, което се бе издигнало над земята. Това огнено кълбо като че ли с лъчите си бе изсмукало надеждата не само от очите на Лазар, но и от цялата Земя, която той виждаше пред себе си. Дишаше плитко и изтощено. Бялата му ленена риза бе станала кафява от прахоляка, който се рееше из този пуст път, който водеше към дома му. Сините му очи като че ли нямаха блясък — изсъхнали от страшната пустош, която зловещо бе заразила въздуха. Вървеше към вкъщи, там където бе оставил жена си, майка си и сестрите си преди седмица, за да иде до далечно село, в което да търси нов дом, в който да ги опази живи. Място, на което да се скрият по време на страшните неща, които се чуваха, че ще стават в тяхното родно село. По мръсното му, но красиво лице имаше оставени следи от сълзите, които бе пролял. Бе чул какво се е случило в негово отсътсвие, но не вярваше — искаше да види с очите си. Най-сетне пред изтощеното му от умора тяло се показа селото, сгушено между планините. Зловеща тишина и кървав прах пълзеше от там. Ни песен, ни глас, ни плач, ни стон от животно. Нищо, От далече се виждаха опушени и опожарени къщи. Лек вятър довя страшна миризма. Ухание на престъпление, което ще се плаща стотици години.
Усети се, че бяга напред към селото. Стъпалата му смело настъпваха острите камъни и сухите паднали клони. Очите му се напълниха и заискряха. Изведнъж върнаха дълбоко синия си цвят. Стонове на болка се процеждаха през гърлото му, когато видя първите безжизнени тела из пътя на селото. Сякаш е валяло дъжд от плът, сякаш от небето са падали тела, които са се разпилели и разкъсали из камънаците. Градушка от гняв бе опустошила това знатно село. Страшни гледки пробождаха душата му и с всяка крачка тя се разпадаше. Телата на хора, които разпознаваше, лежаха по земята и плътта им гниеше. Хора, с които бе израснал и познаваше от малко момче. Хора, които бе виждал как се смеят; как плачат; как предат лен и как стискат с благодарност пръстта, която даваше храна на децата им. Всичко бе мъртво и грозно — почти неразпознаваемо. Без дух. Просто плът, която се сливаше със сухата земя. Войната превръщаше тези спомени в гнило месо, разпиляно по пътя на човешкото озверяване. Всички бяха избити. Хиляди бяха избити. Бяха извадени с ярост и бяс душите на стотици хора и техните съзнания бяха хвърлени насила зад стената на Отвъдното, Лазар вече не можеше да спира погледа си по застиналите и бездушни лица на телата, които виждаше. Усещаше, че надеждата му ще се превърне в разгневена лудост, чувстваше, че губи човешкото в себе си.
Силният копнеж, да види жива своята невеста, своите сестри и майка, скрити иззад някой почернял дувар, го караше да бяга и да вика имената им. Тичаше към дома си толкова бързо, сякаш смъртта го преследваше. Къщата му бе до църквата. Като че ли най-тихо бе там. И не само това — като че ли това пространство изсмукваше тишината и всеки шум. Миризмата ставаше все по-страшна и непоносима, Лазар се опита да не диша. Той стигна в двора на дома си — там нямаше нищо, но вратата на къщата бе открехната. Ужасът да види това, което се крие зад нея, приличаше на уплашено чудовище. Защото и чудовищата биха избягали от място като това. Той доближи вратата и я бутна бавно. На пода бяха проснати съсухреното тяло на старата му майка, която бе прегърнала телцето на едната му сестра и бе протегнала ръка към тялото на другото си дете, което бе по лице на пода, с ръце на сантиметри от ръцете на майка си. Лазар видя и прободеното тяло на своята голяма любов. Очите ѝ бяха отворени и гледаха към вратата.
Ако имаше останало от душата му — то вече бе изкарано. Като че ли архангел Михаил проби душата на Лазар и напръска с кръв цялото село. Остана само сърцето му, което горещо затуптя. Той се вгледа в сантиметрите, които деляха ръцете на майка му и сестра му, опитали да се докоснат в последния си миг. И така бяха застинали, без да се достигнат. Сантиметри деляха дланите им и в тези сантиметри се събираха всички бъдещи животи, в които ще се търсят тези две ръце, за да се достигнат все някога. Кое накара Лазар да заплаче, щом вече нямаше душа? Гласът на всички нечути хора в това кътче на земята ли? Гласът на всички мъртви ли простена от неговото гърло? Чии сълзи като поток преминаха през лицето на Лазар... Сълзите на всичките мъже и жени, които щяха да разберат, че са изгубили любимите си? Сълзите на всички деца, които нямаше да се родят и ще останат зад стената на Отвъдното ли? Лазар сложи ръце на шията си, лицето му просветна от сълзите, които измиха скулите му. Очите му като сини Слънца заискряха злокобно в тъмната и глуха стая. От гърлото му страшни звуци излязоха. Все едно песни, молитви и проклятия се смесиха в едно. - Господи... Как си допуснал това да се случи... Дяволе, това не си ти! Ти толкова озверял не ще да си! Краката му не издържаха. Той рухна до тялото на своята любов. В погледа ѝ нямаше нищо от нея. Само ужас, само болка. Лазар я зацелува по челото, не можеше да си поеме дъх от сълзите, които мокреха сухото ѝ бледо лице. Сякаш сърцето му се стапяше и изтичаше през очите му. Като че ли тялото му изгаряше. Хвана скованото ѝ тяло и го стисна със здравите си ръце, плачейки с животинска ярост. Очите му се взряха в празното разстояние между двете ръце на майка му и сестра му. Зениците му се разшириха и сантиметрите се превърнаха в Бездна. Сантиметрите, които делят ръката ти от друга, която никога няма да докоснеш, се разтягат във време от няколко живота. Километрите, които то си готов да извървиш, за да намериш спасение или за да спасиш някого, се свиват в секунди, в които умираш, без да си мъртъв. Времето, което не те е изчакало, за да спасиш своя мечтан живот. И времето, което вече е сковало нечие тяло и е издъхнало, жадно за живот. Времето, което ти дава шанс да бягаш... Далеч... Много далеч. Времето, което си готов да счупиш с челюстта си от ярост; да го догониш и да го осакатиш. Времето, което има съзнание, огледално на твоето. Времето, което непрекъснато променя своя ход. Времето е като змия — понякога пълзи бавно, понякога пълзи бързо, понякога не се движи, понякога те захапва и те отравя, а понякога се свива в кръг и прехапва опашката си. И преповтаря едно и също нещо. Времето, което се превръща в кръг, който се завърта и пламва. А огънят му започва да изгаря болката и греховете.
Каталог: host -> 0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc 0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc -> Пчелата Оура Лов Любов извън времето и пространството оура лов пчелата 0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc -> Слави Трифонов за мен е чест 0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc -> Физика на тъгата 0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc -> Emotional intelligence 0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc -> Вълчанов хем съм сам, хем няма никой 0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc -> Открито автобиография 0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc -> Забележка 0B6CJCm8vUSj0Rm9KOEZvTXNhanc -> Ричард Докинс делюзията бoг Изтегляне 3.14 Mb. Сподели с приятели:
|