Вратите рай II част от

Част 3. Лято

Албена вече часове наред се преструваше на заспала. Плахо отвори очи. Божидар спеше дълбоко. Тя стана внимателно и тихо от леглото и бързо излезе от къщата. Почувства, че детето ѝ рита в корема, щом тя затвори вратата. Албена се разплака и започна да тича по стръмната пътека нагоре и се изгуби в тъмнината. В здрача започна да крачи внимателно, защото се страхуваше да не се подхлъзне и да нарани детето в утробата си. Имаше усещане, че сърцето ѝ ще се пръсне от страх. В далечината, близо до голяма плевня, стояха силуетите на петима души. Те я чакаха повече от час.

Севда знаеше всичко за Божидар, защото Албена ѝ бе разказала. После злобната жена бе викнала попа и още трима мъже от селото в къщата си и им бе разказала цялата история. Според думите на Севда, Албена си е изгубила ума, защото вярвала, че мъжът ѝ Божидар бил джин. Мъжете се присмиваха на невероятните истории, които Севда преразказваше.

- Този Божидар никакъв джин не е! Изгубила си е разума тази Албена! Друго има там — той крие злато в къщата си! Как мислите, че живеят толкова охолно в тази бедност? А и джин да е — такива виждат златото и го събират! — бе казала тя на останалите мъже и ги бе убедила, че по- добре те да убият Божидар преди Албена да го направи — тъкмо ще вземат и поделят златото му.

Това, което всички знаеха със сигурност, бе, че Божидар дойде от никъде и построи цяла къща. Вечно с хубави дрехи ходеше, вино имаше и със златни накити жена си кичеше.

• 
  Той много злато ще да крие — с алчност и завист бе казал един от мъжете.
  
• 
  Има, има — ще да го е намерил в някой тукашен дувар и го е откраднал — бе отвърнала Севда.
  

Това бе нощта, в която планът им трябваше да бъде осъществен.

В последните дни Албена не можеше да спи и се чувстваше несигурна и уплашена от това, което беше измислила Севда, но

вече всички знаят, че е джин — нося му детето, но го предадох от страх. Ще им кажа да си ходят! Ще се прибера и сутринта ще избягаме с Божидар от това проклето село!

това си мислеше Албена, докато наближаваше групата.

• 
  Спи вече! — прошепна с треперещ, глас Албена, когато отиде до тях и въздъхна. — Но съм дошла за друго — човек е, не е джин — излъга тя. — Тръгвайте си, полудяла бях! Обичам си го Божидар! Той е моят мъж!
  
• 
  Ходжата каза, че от огън е направен и огънят ще го погълне — каза разгневена Севда и хвана бременната Албена за ръката.
  

• 
  Да ходим ли? — попита един от мъжете.
  
• 
  Да вървим да изгорим Дявола! — каза категорично попът и се обърна към Албена. — Пък детето ти като се роди ще го кръстим и ще е под закрилата на Господа — опита се да я успокои той.
  
• 
  Не! — извика тя — Пусни ме, бях си изгубила ума! Човек е, не е джин!
  
• 
  Дяволът ти е размътил главата, глупачке! — извика Севда и се опита да натика Албена в старата плевня.
  
• 
  Спрете! — изкрещя тя.
  

• 
  Ами ако ни нападне Божидар? — каза вторият мъж сякаш нищо не бе станало.
  
• 
  Попът ще каже молитва и ще ни спаси — изсмя се едрият и тръгнаха четиримата към къщата на Божидар, който в момента спеше.
  

Бременната жена видя, че силуетите на мъжете са стигнали до къщата ѝ — пръскаха с туби нафта по стените и вратата.

• 
  За малко нероденото ти дете да го вземе Дявола — каза Севда и се усмихна в тъмнината.
  

Спомни си думите на Елена и това прободе душата ѝ. Бебето в утробата ѝ започна да рита

корема и — сякаш иска да излезе от нея.

• 
  Севдо, проклетнице — кажи им да спрат! — извика Албена и успя да се изправи на крака,
  

Албена започна да бяга с все сила към дома си,

• 
  Божидаре! — крещеше тя и препускаше през тъмнината.
  

- Ще те спася... Ще те спася... — хипнотично повтаряше Албена и с всяка крачка отслабваха силите ѝ, но не се предаваше.

Орехът и беседката до къщата също пламнаха,

Божидар стоеше в стаята — стените около него горяха. Той гледаше как се възпламенява люлката, която бе направил за детето си и едри сълзи се стичаха по лицето му.

• 
  Къде си, Господи, да видиш тези бесове човешки... — прошепна той.
  

Чуваше се смях. Много познат смях.

Пронизителният писък на Албена събуди цялото село.

МИЛА, ДИМИТЪР и ЯВОР

• 
  Това е, което знам от сестра ми — завърши историята Мила.
  
• 
  А после? Какво се е случило — озадачен попита Димитър.
  
• 
  Месец по-късно е трябвало да роди, но се е появил самият Дявол и ѝ изтръгнал детето от утробата.
  

• 
  Страхувам се за Данислав — не знам какво би могло да предстои — той е необикновен — сякаш е самият ангел... И не знам, може това да не е на добре — особено след всичко, което сме виждали — тревожно размишляваше на глас Мила.
  
• 
  Ти как мислиш, смяташ ли, че този Божидар от сънищата и спомените на сестра ѝ е истински джин? — обърна се Явор към Димитър.
  
• 
  Има всички фактори — самият Коран буквално казва, че хората и джиновете са сътворени
  

• 
  Нещата са много сложни. Мила... — заключи Явор. — Първо, сестра ти обещава нероденото си дете на Дявола, за да бъде спасено другото...
  
• 
  И то в църква! — намеси се Димитър.
  
• 
  В следващия си живот е бездетна, но среща джин, от когото забременява! — отбеляза Явор и свали очилата си.
  
• 
  Логично е да е бездетна! — намеси се Димитър. — И може да забременее от джин, ако допуснем, че всичко казано до тук е така. Различните същества могат да въздействат на кармата и да я променят.
  
• 
  От тук насетне от страх тя убива мъжа си? — продължава Явор.
  
• 
  Не го убива — тя се е опитала да ги спре — уточни Мила.
  
• 
  Първата основна грешка е да моли дявол въобще — и то в църква — това веднага я прави бездетна в следващия живот, за да заплати този дисбаланс — уточни Димитър и се замисли. — Но все пак тя забременява от онзи Божидар и Дявола се връща, за да си вземе обещаното. Мисля си, че ако не бяха убили Божидар — Дяволът нямаше да се завърне.
  
• 
  Защо? — озадачен попита Явор.
  
• 
  Защото Божидар е огнен и Дяволът щеше да остави детето.
  
• 
  Точно така! — съгласи се Мила.
  
• 
  И от тук какво следва в последния ѝ живот? — Явор погледна Димитър с очакване,
  

• 
  В този си живот тя би трябвало да е изплатила греховете си — защото не е грях човек и джин да сключат брак, както пише в книгите. Има и покаяние за случката с Божидар — накрая се е осъзнала... Лора е била вярваща, набожна жена в този си живот — има син...
  
• 
  Данислав... — прошепва Мила.
  
• 
  Остава нероденото дете, което е обещано на Дявола и което тя вижда по телевизията сега — обобщи Явор.
  
• 
  За да се роди подобен дух като неродения на сестра ти, той трябва да е потомък отново между човек и нещо друго — и вероятно е така — разсъждаваше на глас Димитър.
  
• 
  И Лора просто си припознава детето, което преди повече от 100 години е обещала, защото духът му е успял някак си да намери път и да се прероди в някакво смесено семейство — заключи Явор и плесна с радост сякаш е решил сложна задача.
  

• 
  Значи нероденият не само е кармично обременен от дяволското обещание, но и душата му е събрана от два свята — заключи накрая Димитър.
  
• 
  Трябва ли да се притеснявам за Данислав? — тревожно попита Мила.
  

• 
  Не мисля — щом и Дявола е обещал да го пази... — категорично каза Димитър.
  

• 
  По-интересно е какво представлява Нероденият? — обърна се Димитър към другите.
  
• 
  Лора каза, че е Сив — въздъхна Мила.
  
• 
  Сивите са от Чистилището — викна Явор и подскочи от радост.
  
• 
  Това е ужасно — тихо каза Димитър. — Никога не съм виждал сив, а с неговата кармична пътека, която знаем — той направо сребрее — унесено каза Димитър.
  

• 
  Може би трябва да го намерим? — предложи въодушевено той.
  
• 
  Как — няма начин! Нищо не знаем за него! — отвърна Мила.
  
• 
  Трябва ни датата и часът, в който ти се е обадила сестра ти — беше споменавала, че е било към обяд — може би го е видяла в информационен телевизионен глупав блок? — истерично каза Явор и почервеня от вълнение.
  
• 
  Да... Надали го е видяла в игрален филм — съгласи се Димитър.
  

• 
  Може да се опитаме да разберем! — предложи той.
  
• 
  Не! — отсече категорично Мила. — Това няма да доведе до нищо добро, ние не можем да му помогнем — нито той на нас! Ще си докараме само неприятности.
  

-Но...

• 
  Няма „Но“ — Мила е права — каза Димитър и я погледна. — А и сега имаме по-важна задача.
  
• 
  Да... Фестивалът! И ни чака още много работа — въздъхна Явор.
  
• 
  
  

СТЕЛА

Някой започна да звъни на вратата. Стела продължаваше да гледа тавана и нямаше никакво намерение да отвори, докато не започна да се чука упорито.

• 
  Има ли някой? — чу се мъжки глас зад вратата.
  

• 
  Вие ли сте Стела Димитрова? — попита гневно едрият мъж.
  

• 
  Мисля, че съм аз.
  

• 
  Какво правите?
  
• 
  Имате проблем с банката. Не сте внасяли вноските си от няколко месеца — подхвана младежът.
  
• 
  Ехо, пумпали! Вие за кои се мислите, че нахлувате така? — извика тя възмутена. — Ще викна полиция!
  
• 
  Аз съм съдия изпълнител и мога много неща! — измърмори едрият мъж. — Можем да ти вземем телевизора, компютъра и каквото може да се вземе, ако не решите този проблем,
  
• 
  Нямам пари за вноски. Да не сте давали заем на студентка! — отвърна категорично Стела,
  

• 
  Сега ли ще поемете телевизора, миксера и посудата? — иронично отвърна тя и погледна мъжете, подхилвайки се,
  
• 
  Не! — каза момчето механично, — Идваме само да предупредим.
  
• 
  Тогава изчезвайте — тя изкрещя и им посочи вратата с ръка.
  

• 
  Ако имах такъв безотговорен боклук за дъщеря... — започна той.
  

• 
  Най-вероятно имаш — но си я оставил в някой дом! Защото изневеряваш на жена си и кой знае колко извънбрачни изоставени деца страдат заради оцапания ти с кръв хуй!
  

• 
  Искаш телевизор? — тя плесна с двете си ръце. — Добре!
  

• 
  Не искаш да ме спреш! — изсъска тя и той автоматично отстъпи назад от страх.
  
• 
  Искаш ли чинии? — изкрещя яростно тя.
  

• 
  Лъжици, формички за лед, дъска? — крещеше тя и запращаше предмет след предмет срещу тях.
  

• 
  Имам и лук, искате ли? — тя тръгна след тях с мрежа лук, която бе хванала. Мъжете се бяха спрели на стълбището в коридора на блока и се бяха вцепенили.
  
• 
  Ако съм била дъщеря ти! Лайно такова, аз съм гневът на дъщеря ти! — тя крещеше с всички сили. — Аз съм гневът на всички гладни деца в този побъркан свят и всичките ти тлъстини са този глад! — тя решително вървеше след тях, а те уплашено я гледаха и препускаха по стълбите надолу, — Свиня дебела — не се наядохте; не се напихте; не се наебахте — бесове проклети! Ако съм била дъщеря ти! Съдете ме! И ще си излежа парите! Тлъстина ненаситна, тръгнал да ме плаши! Туловища! Грехове мазни сте вие! — тя истерично крещеше и ги гонеше. — По цял ден гледам ада, който създадохте и не може да ме уплашите с нищо! — Стела хвърляше глави лук след тях. Мъжете успяха да излязат от блока, който кънтеше от крясъците ѝ,
  
• 
  Тази е луда! — непрекъснато повтаряше младежът.
  

Минута след това се чу, че някой чука на вратата ѝ.

• 
  Стела, какво става? — чу се гласът на хазайката ѝ, която живееш два етажа по-надолу.
  
• 
  Ужас! — каза сама на себе си тя и се запъти към вратата.
  

• 
  Искам да се изнесеш още днес! — злобно кресна тя.
  

• 
  Слушай ме сега внимателно. Лъжеш ме за сметките, ходиш на маникюр с моите пари, които получаваш точно на датата и ме обременяваш от незадоволената си физиономия пред вратата, че и ми сервираш фразата: „Искам да се изнесеш още днес!“ — изимитира я Стела, — Защо? Защото няколко глави лук се търкалят по стълбището? — Стела показа средния си пръст на няколко сантиметра от лицето на хазяйката си. — Ако искаш днес да се изнеса, наеми трактор, за да успееш да ме изринеш, а ако ли не — ще изчакаш един месец, както е по договор! — тя изкрещя последното изречение и хлопна вратата с всичка сила.
  

Калоян от час се разхождаше в парка и наблюдаваше дърветата — стъблата, клоните им и бръшляна, който се увиваше около тях. От време на време се спираше и откъсваше някое голямо листо и го притискаше върху кожата на дланта си. В тази крайна част на парка, в която той обичаше да идва, бе най-тихо и спокойно — Калоян се опитваше да бяга по-далеч от хората — започваше да го боли глава от тях. Бе открил, че се чувства най-добре сред растения, покрай застояли води и блата; около стари изоставени сгради и из пустите пътища.

Той изкара от чантата си пакет сурови бадеми и седна на уединена пейка, която бе в сянката на огромна стара липа — често сядаше точно тук — особено през нощта.

Пред него се завъртя някакъв мургав нисък мъж, който се оглеждаше мнително. Спря погледа си върху Калоян и после се отдалечи.

Калоян усети лепкавата му и тежка енергия — видя някаква хищническа уродливост в него и за миг му се повдигна — забеляза пръстите му, ноктите му, сякаш влезе през порите на мазната му мръсна кожа. Калоян спря да дъвче бадемите, изплю ги и се облегна отегчен на пейката. Мразеше да усеща хората около себе си, най-вече лошите хора. След минути се появиха двама тийнейджъри, които също се оглеждаха сякаш търсят някого. Калоян веднага разбра, че явно имат среща с отвратителния мъж и когато си го помисли — той се появи и отиде при момчетата. Не разговаряха дълго и той им подаде малко пакетче, момчетата му платиха и си тръгнаха.

Мъжът отново започна да се оглежда мнително и пак спря погледа си на Калоян. Мъжът му махна с ръка. Калоян го гледаше без да реагира, но онзи тръгна към него ухилен.

• 
  Привет! — каза той с престорен приятелски глас.
  

• 
  Не искаш да ме заговаряш — каза равно и безразлично Калоян.
  
• 
  Имам тука разни неща — ще ти харесат! Цените са добри! — предложи мъжът и пак се ухили.
  
• 
  Калоян видя разпуканите му устни, мръсните му зъби и усети силна ярост.
  
• 
  Наркоман ли искаш да ме правиш? — попита студено той.
  

• 
  Имам „ангелски прах“, ще те заведе директно в Рая.
  

• 
  Аз съм си в Рая — но не е добре, че пращаш и другите там. Аз мога да те да изпратя някъде много по-далеч от Рая.
  

• 
  Знаеш ли, че миналата седмица бяха намерили тук в парка един от твоите клиенти — продължи равно и студено да говори Калоян. — Беше умрял от свръхдоза и едно куче бе наръфало лицето му. Във вестниците пишеше, че майка му едва го била разпознала — Калоян вече звучеше застрашително, докато гледаше мъжа със студените си бледи очи.
  

Калоян видя онзи блясък в очите му — елементарен, свиреп и ненаситен. Цялото му същество се изпълни с огромен и необуздан гняв към този мъж.

С удоволствие бих ти прекършил врата... помисли Калоян и зениците му се разшириха.

Калоян видя мазната уста на този мъж, която поглъща и дъвче месо, което е купил с парите на наркозависимите. Тогава разбра, защо имаше толкова гнусна плът.

Калоян изпита порив да отиде и с голи ръце да счупи врата му, В тези секунди усети присъствието на Сивата майка — сянката, която цял живот го следваше изпълзя от лявата му страна и за секунди вече бе зад наркопласьора. Силуетът беше женски — кривите ѝ слаби ръце се издигнаха към слепоочията му и го докосна по главата, В този момент ярките ѝ очи наблюдаваха очите на Калоян — зениците му се разшириха още повече и той изпита удоволствие. Видя как сиво електричество премина през плътта на мъжа — нещо, приличащо на течност се вля в тялото му, в нервната му система. След секунди мъжът просто падна на земята.

Калоян си взе един бадем и започна да го дъвче. Стана и прескочи тялото.

- Много поздрави от майката на Стефчо — каза студено той и продължи разходката си.

Калоян не за пръв път виждаше как Сивата майка убива човек. Тя се появяваше рядко пред очите му, но винаги знаеше, че тя го пази от нещо или някого. С времето установи, че тя може да разболее или убие някого, когото самият Калоян пожелае.

Калоян предизвикваше смърт чрез Сивата майка за трети път.

Първият път се случи с педофил, който чакаше бъдещите си жертви — Калоян бе видял в очите му, че е изнасилил повече от едно дете. След първото убийство на Сивата майка, Калоян се чувстваше виновен. Но с времето разбра, че тя не е част от неговото магнитно поле — не е сраснала с аурата му и той не може да я контролира изцяло. Беше решил, че отговорността не е негова — и беше прав. Нищо не можеше да спре Сивата майка.

A и този нямаше пеперуда като останалите двама. Нищо чудно... Мъртвороден боклук!, помисли Калоян, докато се разхождаше и дъвчеше бадеми.

По-късно се установи, че човекът бе починал от кръвоизлив в мозъка.

След онази вечер, в която Виктория се бе съблякла и бе влязла в пламъците на камината, всичко в живота ѝ се преобърна и придоби друг смисъл. Сутринта тя се бе събудила в леглото си, а нежната ѝ кожа и чаршафите ѝ бяха в пепел. Този път тя помнеше всичко. Имаше усещането, че се излюпи нова душа в тялото ѝ. Сякаш за пръв път се превърна в себе си и всичко в живота ѝ преди това ѝ се струваше сън, който нямаше същественост и съзнателност. Имаше чувството, че в себе си носи Вселени, препълнени с любов, които може да даде на света, в който живее. Чувстваше, че трябва да се бори със злото. В главата ѝ се явяваше идеята, че иска да спаси света от болката, която го е заразила. Очите на Виктория се бяха променили завинаги, защото тя виждаше нещата около себе си по друг начин. Нощта, в която тя се прероди от пламъка, Виктория потърси човек, който да ѝ нарисува голяма иконата на „Св. Константин и Елена“. Тя почти нищо не знаеше за нестинарството, но след като откри подробна документална литература, разбра, че това, което ѝ се е случвало на нея, е типично „прихващане“ — хипнотично състояние, в което изпадат нестинарите преди да влязат в огъня. Бе прочела какво ли не, но колкото по-съвременни бяха източниците — толкова по-неистински описваха нестинарството.

С всеки изминал ден тя мислеше за своя произход — кои са нейните прадеди? Къде са живели? Какъв е въобще животът на родителите й? И коя е тя?

Тепърва трябваше да открие всички тези отговори, затова днес тя се качи в колата и отиде в най-голямата фабрика на баща ѝ. Там работеха над 2500 човека. Основната дейност на работниците бе да сглобяват и пакетират вносни части за земеделски машини. Виктория много рядко ходеше там — а когато това се случваше — тя посещаваше единствено офиса на баща си. На няколко пъти бе виждала работниците и ѝ ставаше жал за тях. Времето беше ясно, а Слънцето сякаш втечняваше въздуха от жега. Виктория не включи климатика в колата, а отвори прозорците. След петнайсетминутно каране по магистралата — вече се виждаше фабриката. Представляваше модерна остъклена сграда сред равни овощни градини, в които все още зрееха ябълки. Виктория зави в отбивката и спря пред бариерата, от която излезе едър зачервен старец, който се явяваше охраната.

• 
  Какво искате?! — каза грубо той.
  
• 
  Добър ден и на вас! Имам работа в офиса на баща ми — високомерно каза Виктория, ядосана от неприветливото му посрещане. — Надявам се, че не посрещаш така хората!
  

• 
  Извинявайте, не ви познах! — измърмори смутено той.
  
• 
  И каква е разликата между непознат и мен? — попита тя и той наведе глава.
  

• 
  Каква прекрасна изненада! — посрещна я той и разтвори ръцете си за прегръдка.
  

• 
  Какво те води насам? — попита той.
  
• 
  Идвам да огледам бъдещото си работно място... — Виктория се усмихна изкуствено. — Нали скоро ще завършвам!
  
• 
  О, да... — неуверено се съгласи той. — Разбира се! Искаш ли да обядваме?
  

Озова се в просторен и празен коридор — зад вратите, където бяха работните помещения, се чуваха звуци на различните машини, Виктория се качи на втория етаж по стълбите — където бяха офисите. През витрините я гледаха работещите в администрацията и със страхопочитание ѝ кимваха деликатно. Тя поиска ключа от кабинета на баща си от секретарката му и влезе там. Десетки пъти бе идвала в този кабинет — но сега бе сама. Искаше да разгледа пространството. Кабинетът беше просторен и светъл — през големите прозорци се виждаше безкрайна овощна градина, в която зрееха ябълките — тя се загледа в тях.

Бюрото бе масивно и от светло дърво, Виктория седна на стола на баща си и се почувства крайно неестествено. На бюрото имаше рамкирана снимка — тя на 10 години — от тогава тя имаше дълга руса коса — която отново бе сплетена на плитка. Загледа се в усмивката си.

Да, вече Виктория бе безвъзвратно различна. Чувстваше се пораснала, чувстваше се в особена нова кожа, която тепърва опознаваше. Образът, който бе преди се бе счупил, а зад него се появи една жена, която задаваше въпроси.

Тя дръпна най-горното чекмедже и започна да рови в него — имаше пакет цигари и папка с договори за назначение — започна да ги разлиства, Физиономията ѝ замръзна — видя сумата, за която работеха хората. Тя бе минимална.

Вратата на кабинета се отвори — Виктория се стресна — видя изкуствената усмивка и белите прави зъби на Ясен.

• 
  Търсиш ли нещо? — любезно попита той, но в очите му се четеше озадачение, че се рови из кабинета.
  
• 
  Искаш да ми бъдеш полезен ли? — каза тя и затвори чекмеджето.
  
• 
  Да... — объркано отвърна Ясен.
  
• 
  Разведи ме в производствения отдел тогава — нареди Виктория и стана от стола.
  

• 
  Колко време им е обедната почивка? — попита Виктория, прекъсвайки поредната история на Ясен.
  
• 
  30 минути — отвърна автоматично той и нелогично се усмихна.
  

• 
  А през другото време имат ли почивки?
  
• 
  Да, 2 пъти по 5 минути, за да седнат — отвърна Ясен, докато си наместваше вратовръзката.
  

• 
  Как е възможно? По 5 минути, за да седнат?
  
• 
  Да, безсмислени са тези почивки — само разконцентрират работата им... — уточни той, незабелязвайки неприятната ѝ изненада.
  

Това нещо я ужаси. Стана ѝ неприятно и тъжно особено след като започна да се вглежда в ръцете им. В изхабените им ръце; в тъжните им очи. Животът започна да горчи в очите ѝ. Изпита тежест на гърдите си и въздухът не ѝ стигаше.

• 
  Добре ли си? — попита Ясен.
  
• 
  Не, изведи ме от тук! — категорично отсече Виктория и двамата тръгнаха към изхода на помещението.
  

• 
  Господине, възможно ли е да ви помоля да ме освободите от работа, защото...
  
• 
  Я се махни! — сякаш Ясен се превърна в друг човек — усмивката му изчезна и гласът му стана леденостуден. — Ако тръгна да освобождавам всеки, ще трябва аз да ви върша работата — той грубо я прекъсна и я подмина.
  

• 
  Какво ти става?
  

• 
  Та ти дори не я изслуша? — продължи шокирана Виктория.
  
• 
  Аз... — смути се той.
  
• 
  Вървете — аз ви пускам! — Виктория кимна на жената и с бързи крачки тръгна да излиза навън. Ясен се обърка, погледна жената за секунди се поколеба как да реагира, нищо не каза и тръгна след Виктория.
  

• 
  Какво ти става, ние не сме благотворителна организация, за да се превъплъщаваш в Майка Тереза? — решително каза Ясен, когато я настигна. — Тук хората идват, за да работят!
  

• 
  Не е благотворителна организация, но не е и концлагер — малко повече човещина и разбиране може да има! — каза тя след като си пое дълбоко въздух.
  
• 
  Така няма ред; няма дисциплина... Добре дошла в реалността, Виктория — още по-уверено продължи да обяснява Ясен.
  
• 
  Ти ли знаеш, каква е реалността? Ти за 30- те минути, в които хората трябва да се нахранят — сигурно не може да прецениш какъв цвят вратовръзка днес да си сложиш!
  

• 
  Искате ли да ви закарам, виждам, че бързате!
  
• 
  Викам такси, благодаря ви! — любезно отказа жената, докато държеше все още телефона на ухото си.
  
• 
  Затворете телефона! Аз ще ви закарам по-бързо!
  

• 
  Казвам се Виктория — представи се Вики,
  
• 
  Аз съм Ивана!
  

• 
  Хайде — да тръгваме! — Виктория я покани в колата.
  

• 
  За къде сте?
  
• 
  Живея до Търговския център — срещу подлеза! — отвърна притеснено жената, гласът ѝ трепереше. — Благодаря ви много!
  

• 
  Какво става, нещо лошо ли се е случило?
  
• 
  Да... — автоматично каза тя. — Всъщност не толкова... Синът ми е паднал от количката и не може да се качи — стои на земята... И ми се обади.
  
• 
  Каква количка? — в първия момент не разбра Виктория.
  
• 
  Той не може да ходи и е в инвалидна количка, решил да сготви нещо... Обикновено не остава сам, но сестра му е за 2 дни извън града и ... Става белята — добре, че телефонът му е бил в джоба на панталона — Ивана нервно се опитваше да обясни.
  
• 
  Той на колко години е? — едва попита Виктория, защото се свиваше сърцето ѝ.
  
• 
  На 24! — отвърна жената и се усмихна.
  
• 
  И е решил да сготви? — прошепна Виктория на себе си.
  
• 
  Да — днес имам рожден ден, сигурно е решил да ме изненада — трябваше да си взема отпуска! — в гласа на жената имаше жестоко самообвинение.
  

• 
  Защо има толкова много болка? — попита Виктория и се напълниха очите ѝ.
  
• 
  Не знам... — отвърна тя. — Един ден може би просто се примиряваш, че животът не е честен. Може би на това му казвали „помъдряване“. И сега, когато съм на 50 години, отказвам да приема, че е така — по-скоро това помъдряване си е „примиряване“ — унесено разсъждаваше Ивана на глас. — Когато синът ми се обади — бях готова да напусна работа, макар че трудно щях да си намеря после друга. Това не би било мъдро от моя страна, нали?
  

• 
  Как запази вярата си? — попита Вики.
  
• 
  Чета я в очите на децата ми и най-вече в очите на сина ми — той вярва, че чудесата са възможни — сухите очи на Ивана заискряха и тя се разплака така, сякаш не бе плакала от години — Виктория бе сигурна, че е така. — И аз вярвам в чудесата, защото вярвам на сина си — не бих могла да го предам! — продължи жената и избърса сълзите си.
  

• 
  Извинявай, не попитах ти коя си — каза жената, преди да затвори вратата.
  
• 
  Никоя... Аз съм никоя... — Виктория прехапа устни и погледна с болка Ивана.
  

• 
  Напротив — ти си непознатият човек, който ми помогна днес. Ти си моето малко чудо!
  

Виктория повече от всякога искаше да влезе в пламъците на огъня и да изгори болката и тъгата, която усещаше в новия си живот.

Данислав се взираше в дисплея на фотоапарата си — снимаше видеоклип на случайна жена, която стоеше в колата и плачеше. Преди минути правеше видеоклип на облаците в небето, но изведнъж близо до него спря кола — от която излезе жена на средна възраст, докосна момичето, което шофираше, и то се разплака. Данислав доближи с обектива лицето ѝ.

Виктория сякаш чу мисълта му и го погледна.

Наблюдаваше го поне 10 секунди. Данислав не спря да записва и се вгледа в нея. Поколеба се дали да ѝ махне — но бе явно, че тя не го разпознава. Виктория запали колата и потегли. Данислав изключи камерата и прибра статива.

Днес си беше купил нов обектив и обикаляше из града, за да снима разни неща; да го разучи и да му се наслади. Беше си го поръчал преди седмица, защото знаеше, че ще му трябва за дипломния филм, който смяташе да започне да снима скоро. Цял ден беше превъзбуден заради новата си придобивка. Това, което засне, го натъжи, но му се стори като най-красивото нещо, което някога е снимал.

• 
  Дани, това ти ли си? — чу се познат женски глас.
  

• 
  Здравей! Радвам се, че те виждам — каза той.
  
• 
  Все същото слънце си. Дани — разсмя се тя.
  
• 
  Благодаря и ти — отвърна той. — Защо не си в болницата?
  
• 
  Взела съм си отпуска, а и дойдох в града да свърша малко работа — каза тя и изведнъж се сети нещо и се разсмя. — Всъщност много странно — трябваше да говоря с обща приятелка на мен и баща ти, която държи една много стилна художествена галерията точно на главната улица. Става въпрос за изложбата на онази българка, от която баща ти купи картина, докато бяхме в Париж. Сети ли се?
  
• 
  Да... Силвия. — Данислав се разсмя на съвпадението особено след като забеляза шала ѝ. — Виждам, че си сложила на шията си и причината, която ви е отвела на изложбата.
  

• 
  Сложих го за късмет — макар че е голяма жега! — тя го свали и си го прибра в дамската чанта. — Препотих се направо, ама нали съм си суеверна!
  
• 
  Всички знаят историята с шала! — пошегува се Данислав и я докосна по рамото. — Искам да ти благодаря, че си приятелка с баща ми и че се премести в друга болница, макар и в по-малък град — каза Данислав, той дълго време искаше да ѝ го каже. — Знам, че си го направила, за да не е сам — това е много приятелско от твоя страна!
  
• 
  Колко си мил! Благодаря ти, че го казваш! — усмихна се тя. — Никога няма да забравя помощта му, когато имах нужда — той ме убеди, че има смисъл да се помага на хората! Невероятен човек! — тя погледна Данислав и тихо каза. — Пази си го!
  

• 
  Ще! Трябваше ни повече време! — съгласи се Данислав, — Как е работата в болницата?
  
• 
  По-спокойно е, но сега лятото... Всички тези хора по морето — непрекъснато сънувам кошмари, че стават злополуки, удавяния... Нали ме знаеш колко съм луда! Все още не мога да свикна с тези неща.
  
• 
  Не може човек да свикне с това — така е! — каза той и си спомни за майка си. — Както и да е! Аз ще тръгвам!
  

• 
  Добре ли сте? — шокиран попита той.
  
• 
  Да,„ Да! Извинявайте! — започна да повтаря Ася, грабна чантата си и уплашена все пак пресече на другия тротоар.
  

• 
  Затова не мога да спя с жени! — въздъхна той, шокиран от невнимателността ѝ.