Вратите рай II част от



страница14/15
Дата21.07.2016
Размер3.14 Mb.
1   ...   7   8   9   10   11   12   13   14   15

Част 3. Лято


Лято, 1941 г.

Албена вече часове наред се преструваше на заспала. Плахо отвори очи. Божидар спеше дълбоко. Тя стана внимателно и тихо от леглото и бързо излезе от къщата. Почувства, че детето ѝ рита в корема, щом тя затвори вратата. Албена се разплака и започна да тича по стръмната пътека нагоре и се изгуби в тъмнината. В здрача започна да крачи внимателно, защото се страхуваше да не се подхлъзне и да нарани детето в утробата си. Имаше усещане, че сърцето ѝ ще се пръсне от страх. В далечината, близо до голяма плевня, стояха силуетите на петима души. Те я чакаха повече от час.

Севда знаеше всичко за Божидар, защото Албена ѝ бе разказала. После злобната жена бе викнала попа и още трима мъже от селото в къщата си и им бе разказала цялата история. Според думите на Севда, Албена си е изгубила ума, защото вярвала, че мъжът ѝ Божидар бил джин. Мъжете се присмиваха на невероятните истории, които Севда преразказваше.

- Този Божидар никакъв джин не е! Изгубила си е разума тази Албена! Друго има там — той крие злато в къщата си! Как мислите, че живеят толкова охолно в тази бедност? А и джин да е — такива виждат златото и го събират! — бе казала тя на останалите мъже и ги бе убедила, че по- добре те да убият Божидар преди Албена да го направи — тъкмо ще вземат и поделят златото му.

Това, което всички знаеха със сигурност, бе, че Божидар дойде от никъде и построи цяла къща. Вечно с хубави дрехи ходеше, вино имаше и със златни накити жена си кичеше.


  • Той много злато ще да крие — с алчност и завист бе казал един от мъжете.

  • Има, има — ще да го е намерил в някой тукашен дувар и го е откраднал — бе отвърнала Севда.

И петимата бяха убедени в това и дълго се присмиваха на разказите на Албена. После се бяха събрали всички и бяха обяснили на Албена, че ще ѝ помогнат — но това може да стане само ако го убият. Тяхната същинска цел бе да подпалят къщата, заедно с Божидар, и на следващия ден да намерят златото, скрито в стените. Албена наивно вярваше, че тези хора са на нейна страна. Тя бе загубила разсъдъка си от страх и липса на вяра.

Това бе нощта, в която планът им трябваше да бъде осъществен.

В последните дни Албена не можеше да спи и се чувстваше несигурна и уплашена от това, което беше измислила Севда, но

вече всички знаят, че е джин — нося му детето, но го предадох от страх. Ще им кажа да си ходят! Ще се прибера и сутринта ще избягаме с Божидар от това проклето село!

това си мислеше Албена, докато наближаваше групата.



  • Спи вече! — прошепна с треперещ, глас Албена, когато отиде до тях и въздъхна. — Но съм дошла за друго — човек е, не е джин — излъга тя. — Тръгвайте си, полудяла бях! Обичам си го Божидар! Той е моят мъж!

  • Ходжата каза, че от огън е направен и огънят ще го погълне — каза разгневена Севда и хвана бременната Албена за ръката.

Тримата едри мъже от селото и младият селски поп никак не се бяха разколебали от чутото. Всички бяха решени да извършат заплануваното, защото вече алчността им бе замаяла главите.

  • Да ходим ли? — попита един от мъжете.

  • Да вървим да изгорим Дявола! — каза категорично попът и се обърна към Албена. — Пък детето ти като се роди ще го кръстим и ще е под закрилата на Господа — опита се да я успокои той.

  • Не! — извика тя — Пусни ме, бях си изгубила ума! Човек е, не е джин!

  • Дяволът ти е размътил главата, глупачке! — извика Севда и се опита да натика Албена в старата плевня.

  • Спрете! — изкрещя тя.

Мъжете се спогледаха уплашени да не чуе някой крясъците ѝ и най-едрият мъж се засили и я удари през лицето. Албена падна в безсъзнание на земята.

  • Ами ако ни нападне Божидар? — каза вторият мъж сякаш нищо не бе станало.

  • Попът ще каже молитва и ще ни спаси — изсмя се едрият и тръгнаха четиримата към къщата на Божидар, който в момента спеше.

Севда остана да наглежда Албена — връщаше се в съзнание.

Бременната жена видя, че силуетите на мъжете са стигнали до къщата ѝ — пръскаха с туби нафта по стените и вратата.



  • За малко нероденото ти дете да го вземе Дявола — каза Севда и се усмихна в тъмнината.

Тези думи все едно че стиснаха гръкляна на Албена и тя започна горчиво да плаче. Отчаяно се опитваше да стане от земята, но ѝ беше трудно. Бе разбрала, че е допуснала ужасна грешка — душата ѝ се сви и тя почувства детето си застрашено.

Имаш ли любов — Бог те благославя всяка секунда!

Спомни си думите на Елена и това прободе душата ѝ. Бебето в утробата ѝ започна да рита

корема и — сякаш иска да излезе от нея.


  • Севдо, проклетнице — кажи им да спрат! — извика Албена и успя да се изправи на крака,

В този момент къщата пламна.

Албена започна да бяга с все сила към дома си,



  • Божидаре! — крещеше тя и препускаше през тъмнината.

Пламъците на къщата, като че ли осветиха цялото село — всичко гореше.

- Ще те спася... Ще те спася... — хипнотично повтаряше Албена и с всяка крачка отслабваха силите ѝ, но не се предаваше.

Орехът и беседката до къщата също пламнаха,

Божидар стоеше в стаята — стените около него горяха. Той гледаше как се възпламенява люлката, която бе направил за детето си и едри сълзи се стичаха по лицето му.



  • Къде си, Господи, да видиш тези бесове човешки... — прошепна той.

Огнената люлка се разлюля. Покривът на къщата се сгромоляса и висок пламък се вдигна нагоре към небесата. Отрази се в пълните очи на Албена и тя падна на пътеката от умора и безпомощност.

Чуваше се смях. Много познат смях.



Същият... От сънищата ми... Смехът на човешките бесове, които отнеха живота ми в църквата.

Пронизителният писък на Албена събуди цялото село.



12 юни, 2013 г,

МИЛА, ДИМИТЪР и ЯВОР



  • Това е, което знам от сестра ми — завърши историята Мила.

  • А после? Какво се е случило — озадачен попита Димитър.

  • Месец по-късно е трябвало да роди, но се е появил самият Дявол и ѝ изтръгнал детето от утробата.

В кабинета на Димитър бяха Явор и Мила. Разговаряха повече от час за сестра ѝ Лора. Димитър се познаваше с двамата от години.

  • Страхувам се за Данислав — не знам какво би могло да предстои — той е необикновен — сякаш е самият ангел... И не знам, може това да не е на добре — особено след всичко, което сме виждали — тревожно размишляваше на глас Мила.

  • Ти как мислиш, смяташ ли, че този Божидар от сънищата и спомените на сестра ѝ е истински джин? — обърна се Явор към Димитър.

  • Има всички фактори — самият Коран буквално казва, че хората и джиновете са сътворени

заедно и са пуснати на земята, само че джиновете са създадени от огън — огънят Самума, който е една седемдесета част от адския огън — обясни Димитър и продължи. — Джиновете са 3 вида — крилати като ангели; такива като хора, а третите се явяват като кучета и влечуги. Но те по нищо не се различават от хората — носят същите чувства, просто знаят и могат повече неща. В Родопите старите хора разказват за тях такива истории, че не знам как биха могли да бъдат измислени... — завърши Димитър.

  • Нещата са много сложни. Мила... — заключи Явор. — Първо, сестра ти обещава нероденото си дете на Дявола, за да бъде спасено другото...

  • И то в църква! — намеси се Димитър.

  • В следващия си живот е бездетна, но среща джин, от когото забременява! — отбеляза Явор и свали очилата си.

  • Логично е да е бездетна! — намеси се Димитър. — И може да забременее от джин, ако допуснем, че всичко казано до тук е така. Различните същества могат да въздействат на кармата и да я променят.

  • От тук насетне от страх тя убива мъжа си? — продължава Явор.

  • Не го убива — тя се е опитала да ги спре — уточни Мила.

  • Първата основна грешка е да моли дявол въобще — и то в църква — това веднага я прави бездетна в следващия живот, за да заплати този дисбаланс — уточни Димитър и се замисли. — Но все пак тя забременява от онзи Божидар и Дявола се връща, за да си вземе обещаното. Мисля си, че ако не бяха убили Божидар — Дяволът нямаше да се завърне.

  • Защо? — озадачен попита Явор.

  • Защото Божидар е огнен и Дяволът щеше да остави детето.

  • Точно така! — съгласи се Мила.

  • И от тук какво следва в последния ѝ живот? — Явор погледна Димитър с очакване,

Димитър се хвана за челото и отиде до прозореца.

  • В този си живот тя би трябвало да е изплатила греховете си — защото не е грях човек и джин да сключат брак, както пише в книгите. Има и покаяние за случката с Божидар — накрая се е осъзнала... Лора е била вярваща, набожна жена в този си живот — има син...

  • Данислав... — прошепва Мила.

  • Остава нероденото дете, което е обещано на Дявола и което тя вижда по телевизията сега — обобщи Явор.

  • За да се роди подобен дух като неродения на сестра ти, той трябва да е потомък отново между човек и нещо друго — и вероятно е така — разсъждаваше на глас Димитър.

  • И Лора просто си припознава детето, което преди повече от 100 години е обещала, защото духът му е успял някак си да намери път и да се прероди в някакво смесено семейство — заключи Явор и плесна с радост сякаш е решил сложна задача.

Всички млъкнаха. Димитър през цялото време гледаше през прозореца. Мила стана от стола и започна нервно да обикаля.

  • Значи нероденият не само е кармично обременен от дяволското обещание, но и душата му е събрана от два свята — заключи накрая Димитър.

  • Трябва ли да се притеснявам за Данислав? — тревожно попита Мила.

Димитър се обърна и я погледна с изненада.

  • Не мисля — щом и Дявола е обещал да го пази... — категорично каза Димитър.

Явор се разсмя гръмогласно и налудничаво на тази констатация.

  • По-интересно е какво представлява Нероденият? — обърна се Димитър към другите.

  • Лора каза, че е Сив — въздъхна Мила.

  • Сивите са от Чистилището — викна Явор и подскочи от радост.

  • Това е ужасно — тихо каза Димитър. — Никога не съм виждал сив, а с неговата кармична пътека, която знаем — той направо сребрее — унесено каза Димитър.

Явор пак започна налудничаво да се смее.

  • Може би трябва да го намерим? — предложи въодушевено той.

  • Как — няма начин! Нищо не знаем за него! — отвърна Мила.

  • Трябва ни датата и часът, в който ти се е обадила сестра ти — беше споменавала, че е било към обяд — може би го е видяла в информационен телевизионен глупав блок? — истерично каза Явор и почервеня от вълнение.

  • Да... Надали го е видяла в игрален филм — съгласи се Димитър.

Явор отново започна да се смее.

  • Може да се опитаме да разберем! — предложи той.

  • Не! — отсече категорично Мила. — Това няма да доведе до нищо добро, ние не можем да му помогнем — нито той на нас! Ще си докараме само неприятности.

Налудничавата усмивка на Явор замръзна.

-Но...


  • Няма „Но“ — Мила е права — каза Димитър и я погледна. — А и сега имаме по-важна задача.

  • Да... Фестивалът! И ни чака още много работа — въздъхна Явор.


СТЕЛА


Сините води на река блестяха от лятното Слънце, което бе над града. В малък апартамент, разположен в покрайнините на нашия град, Стела лежеше на леглото си и звучеше монотонна мелодия на пиано от компютъра ѝ. От прозореца влизаха ярки снопове лъчи и осветяваха очите ѝ, но в тях се виждаше само болка и тъмнина. Сякаш мъката на този свят се бе излюпила в тях. Стела гледаше празно в тавана. От месеци бе започнала да вижда света по различен начин — начин, който я смачкваше и я превръщаше в оголено сърце, което пулсира болезнено върху куп мръсотия. Стела бе започнала да вижда греховете на хората — не само — тя ги чувстваше. Онази нощ, в която видя тухлената сграда, от чийто фуги течеше кръв, си помисли, че халюцинира. Посещава няколко пъти психиатър — цял месец пи хапчета, но нещата се влошаваха. Започна да си мисли, че живее в кошмар, от който може да се събуди само чрез смъртта. Всичко, което я крепеше през изминалите дни, беше единствено надеждата и малката приказна кошничка с дантели...

Някой започна да звъни на вратата. Стела продължаваше да гледа тавана и нямаше никакво намерение да отвори, докато не започна да се чука упорито.



  • Има ли някой? — чу се мъжки глас зад вратата.

Тя бавно стана и се запъти към вратата. Чуваха се мъжки гласове зад нея. Отключи и отвори. Имаше дълбоки сенки под очите, косата ѝ бе рошава, а изражението ѝ — студено. Пред нея стоеше пълен и висок мъж с мустаци, а зад него нисък и набит младеж.

  • Вие ли сте Стела Димитрова? — попита гневно едрият мъж.

Тя се озадачи от грубостта му.

  • Мисля, че съм аз.

Двамата нахълтаха без покана и започнаха да оглеждат дневната. Стела направи изненадана физиономия и се ядоса.

  • Какво правите?

  • Имате проблем с банката. Не сте внасяли вноските си от няколко месеца — подхвана младежът.

  • Ехо, пумпали! Вие за кои се мислите, че нахлувате така? — извика тя възмутена. — Ще викна полиция!

  • Аз съм съдия изпълнител и мога много неща! — измърмори едрият мъж. — Можем да ти вземем телевизора, компютъра и каквото може да се вземе, ако не решите този проблем,

  • Нямам пари за вноски. Да не сте давали заем на студентка! — отвърна категорично Стела,

Младежът се загледа в телевизора ѝ, Стела забеляза това и се разсмя налудничаво. Болката ѝ до такава степен се изкриви, че заприлича на усмивка, Зад смеха ѝ се усети необуздан гняв, от който младежът се стресна.

  • Сега ли ще поемете телевизора, миксера и посудата? — иронично отвърна тя и погледна мъжете, подхилвайки се,

  • Не! — каза момчето механично, — Идваме само да предупредим.

  • Тогава изчезвайте — тя изкрещя и им посочи вратата с ръка.

Мустакатият се ядоса и се доближи до нея. Стисна я за ръката и тя се озадачи от червеното му яростно изражение, което отново я накара налудничаво да се разсмее. Някаква плашеща лудост блестеше в очите ѝ.

  • Ако имах такъв безотговорен боклук за дъщеря... — започна той.

Тя освирепя и яростно му удари един шамар. Дебелакът замръзна поразен — не можеше да повярва какво му се бе случило. Стела се дръпна от него и го погледна с отвращение.

  • Най-вероятно имаш — но си я оставил в някой дом! Защото изневеряваш на жена си и кой знае колко извънбрачни изоставени деца страдат заради оцапания ти с кръв хуй!

Мъжете бяха поразени от това, което чуха и видяха — бяха замръзнали на местата си, Стела се разсмя с цяло гърло. Кожата ѝ бе почервеняла — приличаше на побъркана, която е готова на абсолютно всичко.

  • Искаш телевизор? — тя плесна с двете си ръце. — Добре!

Стела хвана големия телевизор и с крясък го хвърли в краката на едрия мъж. Телевизорът се пръсна на пода, а мъжете отстъпиха назад ужасени. Те не вярваха на очите си. Младежът тръгна към нея и се опита да я хване за ръката. Тя го погледна побесняла, зениците ѝ бяха разширени и приличаха на черни дупки, които могат да поглъщат.

  • Не искаш да ме спреш! — изсъска тя и той автоматично отстъпи назад от страх.

  • Искаш ли чинии? — изкрещя яростно тя.

Мъжете бяха вцепенени и се спогледаха — чудеха се дали да бягат, или да я нападнат. Тя отиде зад бара на кухненския плот, хвана една чиния и я запрати срещу тях.

  • Лъжици, формички за лед, дъска? — крещеше тя и запращаше предмет след предмет срещу тях.

Те излязоха на бегом през вратата. Бяха ужасени и неподготвени за подобен тип реакция от нейна страна.

  • Имам и лук, искате ли? — тя тръгна след тях с мрежа лук, която бе хванала. Мъжете се бяха спрели на стълбището в коридора на блока и се бяха вцепенили.

  • Ако съм била дъщеря ти! Лайно такова, аз съм гневът на дъщеря ти! — тя крещеше с всички сили. — Аз съм гневът на всички гладни деца в този побъркан свят и всичките ти тлъстини са този глад! — тя решително вървеше след тях, а те уплашено я гледаха и препускаха по стълбите надолу, — Свиня дебела — не се наядохте; не се напихте; не се наебахте — бесове проклети! Ако съм била дъщеря ти! Съдете ме! И ще си излежа парите! Тлъстина ненаситна, тръгнал да ме плаши! Туловища! Грехове мазни сте вие! — тя истерично крещеше и ги гонеше. — По цял ден гледам ада, който създадохте и не може да ме уплашите с нищо! — Стела хвърляше глави лук след тях. Мъжете успяха да излязат от блока, който кънтеше от крясъците ѝ,

  • Тази е луда! — непрекъснато повтаряше младежът.

Стела дишаше дълбоко — беше се задъхала — очите ѝ бяха кръвясали, а жилите на врата и ръцете — изпъкнали. Кожата ѝ вече не беше бледа — а червена. Тя седна на стълбището, изпусна мрежата с лук и сложи ръце на лицето си. Трепереше от гняв, сърцето ѝ започна да бие силно и жестоко и пронизително се разплака. После стана и оправи разрошената си коса. Влезе в апартамента и хлопна вратата — вече изглеждаше спокойна и се чувстваше много по-добре от преди малко. Монотонното пиано продължаваше да звучи. Тя отиде до лаптопа си и си пусна Muse и кавъра им на песента Feeling good. (Вижте https://www.youtube.com/watch?v=CmwRQqJsegw - бел. ред) Свърза лаптопа с уредбата и увеличи до край силата на звука, Стела се покачи на леглото и затанцува — съблече потника си и го хвърли върху счупения телевизор. Гърдите ѝ бяха перфектни, тя започна да ги опипва и да се смее все по-истерично.

Минута след това се чу, че някой чука на вратата ѝ.



  • Стела, какво става? — чу се гласът на хазайката ѝ, която живееш два етажа по-надолу.

  • Ужас! — каза сама на себе си тя и се запъти към вратата.

Стела отвори на хазяйката си, която веднага я зяпна в гърдите. Тя бе истерична стара мома, която държеше ръцете си с изпънати пръсти, защото току-що се бе лакирала.

  • Искам да се изнесеш още днес! — злобно кресна тя.

Стела изглеждаше спокойно,

  • Слушай ме сега внимателно. Лъжеш ме за сметките, ходиш на маникюр с моите пари, които получаваш точно на датата и ме обременяваш от незадоволената си физиономия пред вратата, че и ми сервираш фразата: „Искам да се изнесеш още днес!“ — изимитира я Стела, — Защо? Защото няколко глави лук се търкалят по стълбището? — Стела показа средния си пръст на няколко сантиметра от лицето на хазяйката си. — Ако искаш днес да се изнеса, наеми трактор, за да успееш да ме изринеш, а ако ли не — ще изчакаш един месец, както е по договор! — тя изкрещя последното изречение и хлопна вратата с всичка сила.

Стела отново започна да танцува в стаята си. Усещаше, че разумът ѝ се държи на косъм и тази мисъл я разсмя. А след минути този смях се превърна в горчиви ридания.

*

Калоян от час се разхождаше в парка и наблюдаваше дърветата — стъблата, клоните им и бръшляна, който се увиваше около тях. От време на време се спираше и откъсваше някое голямо листо и го притискаше върху кожата на дланта си. В тази крайна част на парка, в която той обичаше да идва, бе най-тихо и спокойно — Калоян се опитваше да бяга по-далеч от хората — започваше да го боли глава от тях. Бе открил, че се чувства най-добре сред растения, покрай застояли води и блата; около стари изоставени сгради и из пустите пътища.

Той изкара от чантата си пакет сурови бадеми и седна на уединена пейка, която бе в сянката на огромна стара липа — често сядаше точно тук — особено през нощта.

Пред него се завъртя някакъв мургав нисък мъж, който се оглеждаше мнително. Спря погледа си върху Калоян и после се отдалечи.

Калоян усети лепкавата му и тежка енергия — видя някаква хищническа уродливост в него и за миг му се повдигна — забеляза пръстите му, ноктите му, сякаш влезе през порите на мазната му мръсна кожа. Калоян спря да дъвче бадемите, изплю ги и се облегна отегчен на пейката. Мразеше да усеща хората около себе си, най-вече лошите хора. След минути се появиха двама тийнейджъри, които също се оглеждаха сякаш търсят някого. Калоян веднага разбра, че явно имат среща с отвратителния мъж и когато си го помисли — той се появи и отиде при момчетата. Не разговаряха дълго и той им подаде малко пакетче, момчетата му платиха и си тръгнаха.

Мъжът отново започна да се оглежда мнително и пак спря погледа си на Калоян. Мъжът му махна с ръка. Калоян го гледаше без да реагира, но онзи тръгна към него ухилен.



  • Привет! — каза той с престорен приятелски глас.

Калоян погледна встрани и нищо не му отговори — знаеше, спомни си, че това е уличният наркопласьор, който обикаляше често парка.

  • Не искаш да ме заговаряш — каза равно и безразлично Калоян.

  • Имам тука разни неща — ще ти харесат! Цените са добри! — предложи мъжът и пак се ухили.

  • Калоян видя разпуканите му устни, мръсните му зъби и усети силна ярост.

  • Наркоман ли искаш да ме правиш? — попита студено той.

Мъжът не забелязваше заплашителния поглед на Калоян и продължи:

  • Имам „ангелски прах“, ще те заведе директно в Рая.

Калоян се усмихна — това винаги правеше лицето му зловещо.

  • Аз съм си в Рая — но не е добре, че пращаш и другите там. Аз мога да те да изпратя някъде много по-далеч от Рая.

Мъжът се разхили нервно, защото прие това за шега.

  • Знаеш ли, че миналата седмица бяха намерили тук в парка един от твоите клиенти — продължи равно и студено да говори Калоян. — Беше умрял от свръхдоза и едно куче бе наръфало лицето му. Във вестниците пишеше, че майка му едва го била разпознала — Калоян вече звучеше застрашително, докато гледаше мъжа със студените си бледи очи.

- Ааа, Стефчо! — жизнено отвърна наркопласьора и се разсмя, без да асимилира тихата ярост, която бе насочена към него.

Калоян видя онзи блясък в очите му — елементарен, свиреп и ненаситен. Цялото му същество се изпълни с огромен и необуздан гняв към този мъж.

С удоволствие бих ти прекършил врата... помисли Калоян и зениците му се разшириха.

Калоян видя мазната уста на този мъж, която поглъща и дъвче месо, което е купил с парите на наркозависимите. Тогава разбра, защо имаше толкова гнусна плът.



Цялата ти плът е пропита с убийство. Ти се храниш с животи.

Калоян изпита порив да отиде и с голи ръце да счупи врата му, В тези секунди усети присъствието на Сивата майка — сянката, която цял живот го следваше изпълзя от лявата му страна и за секунди вече бе зад наркопласьора. Силуетът беше женски — кривите ѝ слаби ръце се издигнаха към слепоочията му и го докосна по главата, В този момент ярките ѝ очи наблюдаваха очите на Калоян — зениците му се разшириха още повече и той изпита удоволствие. Видя как сиво електричество премина през плътта на мъжа — нещо, приличащо на течност се вля в тялото му, в нервната му система. След секунди мъжът просто падна на земята.

Калоян си взе един бадем и започна да го дъвче. Стана и прескочи тялото.

- Много поздрави от майката на Стефчо — каза студено той и продължи разходката си.

Калоян не за пръв път виждаше как Сивата майка убива човек. Тя се появяваше рядко пред очите му, но винаги знаеше, че тя го пази от нещо или някого. С времето установи, че тя може да разболее или убие някого, когото самият Калоян пожелае.

Калоян предизвикваше смърт чрез Сивата майка за трети път.

Първият път се случи с педофил, който чакаше бъдещите си жертви — Калоян бе видял в очите му, че е изнасилил повече от едно дете. След първото убийство на Сивата майка, Калоян се чувстваше виновен. Но с времето разбра, че тя не е част от неговото магнитно поле — не е сраснала с аурата му и той не може да я контролира изцяло. Беше решил, че отговорността не е негова — и беше прав. Нищо не можеше да спре Сивата майка.

A и този нямаше пеперуда като останалите двама. Нищо чудно... Мъртвороден боклук!, помисли Калоян, докато се разхождаше и дъвчеше бадеми.

По-късно се установи, че човекът бе починал от кръвоизлив в мозъка.



13 юни, 2013 г.

След онази вечер, в която Виктория се бе съблякла и бе влязла в пламъците на камината, всичко в живота ѝ се преобърна и придоби друг смисъл. Сутринта тя се бе събудила в леглото си, а нежната ѝ кожа и чаршафите ѝ бяха в пепел. Този път тя помнеше всичко. Имаше усещането, че се излюпи нова душа в тялото ѝ. Сякаш за пръв път се превърна в себе си и всичко в живота ѝ преди това ѝ се струваше сън, който нямаше същественост и съзнателност. Имаше чувството, че в себе си носи Вселени, препълнени с любов, които може да даде на света, в който живее. Чувстваше, че трябва да се бори със злото. В главата ѝ се явяваше идеята, че иска да спаси света от болката, която го е заразила. Очите на Виктория се бяха променили завинаги, защото тя виждаше нещата около себе си по друг начин. Нощта, в която тя се прероди от пламъка, Виктория потърси човек, който да ѝ нарисува голяма иконата на „Св. Константин и Елена“. Тя почти нищо не знаеше за нестинарството, но след като откри подробна документална литература, разбра, че това, което ѝ се е случвало на нея, е типично „прихващане“ — хипнотично състояние, в което изпадат нестинарите преди да влязат в огъня. Бе прочела какво ли не, но колкото по-съвременни бяха източниците — толкова по-неистински описваха нестинарството.

С всеки изминал ден тя мислеше за своя произход — кои са нейните прадеди? Къде са живели? Какъв е въобще животът на родителите й? И коя е тя?

Тепърва трябваше да открие всички тези отговори, затова днес тя се качи в колата и отиде в най-голямата фабрика на баща ѝ. Там работеха над 2500 човека. Основната дейност на работниците бе да сглобяват и пакетират вносни части за земеделски машини. Виктория много рядко ходеше там — а когато това се случваше — тя посещаваше единствено офиса на баща си. На няколко пъти бе виждала работниците и ѝ ставаше жал за тях. Времето беше ясно, а Слънцето сякаш втечняваше въздуха от жега. Виктория не включи климатика в колата, а отвори прозорците. След петнайсетминутно каране по магистралата — вече се виждаше фабриката. Представляваше модерна остъклена сграда сред равни овощни градини, в които все още зрееха ябълки. Виктория зави в отбивката и спря пред бариерата, от която излезе едър зачервен старец, който се явяваше охраната.



  • Какво искате?! — каза грубо той.

  • Добър ден и на вас! Имам работа в офиса на баща ми — високомерно каза Виктория, ядосана от неприветливото му посрещане. — Надявам се, че не посрещаш така хората!

Пазачът се засрами.

  • Извинявайте, не ви познах! — измърмори смутено той.

  • И каква е разликата между непознат и мен? — попита тя и той наведе глава.

Бариерата се вдигна и тя паркира колата. На входа стоеше костюмиран млад мъж, който бе мениджър във фабриката — Ясен, 34-годишен, симпатичен, амбициозен и подмолен интересчия.

  • Каква прекрасна изненада! — посрещна я той и разтвори ръцете си за прегръдка.

Виктория му подаде деликатно ръка и кимна.

  • Какво те води насам? — попита той.

  • Идвам да огледам бъдещото си работно място... — Виктория се усмихна изкуствено. — Нали скоро ще завършвам!

  • О, да... — неуверено се съгласи той. — Разбира се! Искаш ли да обядваме?

- Не, благодаря — току-що обядвах — излъга Виктория и премина през вратата.

Озова се в просторен и празен коридор — зад вратите, където бяха работните помещения, се чуваха звуци на различните машини, Виктория се качи на втория етаж по стълбите — където бяха офисите. През витрините я гледаха работещите в администрацията и със страхопочитание ѝ кимваха деликатно. Тя поиска ключа от кабинета на баща си от секретарката му и влезе там. Десетки пъти бе идвала в този кабинет — но сега бе сама. Искаше да разгледа пространството. Кабинетът беше просторен и светъл — през големите прозорци се виждаше безкрайна овощна градина, в която зрееха ябълките — тя се загледа в тях.



Плодовете на греха...

Бюрото бе масивно и от светло дърво, Виктория седна на стола на баща си и се почувства крайно неестествено. На бюрото имаше рамкирана снимка — тя на 10 години — от тогава тя имаше дълга руса коса — която отново бе сплетена на плитка. Загледа се в усмивката си.



Кога ли ще се усмихна пак така?

Да, вече Виктория бе безвъзвратно различна. Чувстваше се пораснала, чувстваше се в особена нова кожа, която тепърва опознаваше. Образът, който бе преди се бе счупил, а зад него се появи една жена, която задаваше въпроси.



Коя съм? Какво правя? Как ще живея живота си? Какво искам?

От онзи ден нататък всеки въпрос свличаше поредица от бели воали, които разкриваха очертанията на нейните желания. Но все още се чувстваше опиянена от онзи сън, който сънуваше — предишния ѝ живот. Всичко ѝ изглеждаше толкова неясно, че тя имаше нужда да търси отговори на въпроси, за които дори не се сещаше. Отговори, които да потвърдят новата ѝ самоличност.

Сякаш наново опознавам света.

Тя дръпна най-горното чекмедже и започна да рови в него — имаше пакет цигари и папка с договори за назначение — започна да ги разлиства, Физиономията ѝ замръзна — видя сумата, за която работеха хората. Тя бе минимална.

Вратата на кабинета се отвори — Виктория се стресна — видя изкуствената усмивка и белите прави зъби на Ясен.


  • Търсиш ли нещо? — любезно попита той, но в очите му се четеше озадачение, че се рови из кабинета.

  • Искаш да ми бъдеш полезен ли? — каза тя и затвори чекмеджето.

  • Да... — объркано отвърна Ясен.

  • Разведи ме в производствения отдел тогава — нареди Виктория и стана от стола.

Докато двамата вървяха по коридора, той бърбореше нещо за перспективите на фирмата им, но Виктория въобще не го слушаше. Двамата влязоха в производствения отдел на фабриката — Виктория видя стотици хора, облечени в сини жилетки, които стоят на едно и също място и сглобяват едно и също нещо.

И така 12 часа...

  • Колко време им е обедната почивка? — попита Виктория, прекъсвайки поредната история на Ясен.

  • 30 минути — отвърна автоматично той и нелогично се усмихна.

Този все едно по цял ден си показва правите и бели зъби.

  • А през другото време имат ли почивки?

  • Да, 2 пъти по 5 минути, за да седнат — отвърна Ясен, докато си наместваше вратовръзката.

Виктория го погледна невярващо.

  • Как е възможно? По 5 минути, за да седнат?

  • Да, безсмислени са тези почивки — само разконцентрират работата им... — уточни той, незабелязвайки неприятната ѝ изненада.

Виктория вървеше между машините и внимателно се вглеждаше в лицата на хората — всички ѝ се виждаха недоспали, болни или гневни. Преобладаваха млади хора и жени на всякаква възраст. Някои от тях я поглеждаха със страхопочитание и по-усърдно започваха да работят — тя виждаше в очите им страх, защото вървеше с Ясен...

Или може би, защото знаят, че съм дъщеря на собственика?

Това нещо я ужаси. Стана ѝ неприятно и тъжно особено след като започна да се вглежда в ръцете им. В изхабените им ръце; в тъжните им очи. Животът започна да горчи в очите ѝ. Изпита тежест на гърдите си и въздухът не ѝ стигаше.



  • Добре ли си? — попита Ясен.

  • Не, изведи ме от тук! — категорично отсече Виктория и двамата тръгнаха към изхода на помещението.

Пред тях изскочи жена на около 49 години — изглеждаше видимо разтревожена, стискаше от неудобство ръцете си и дори не смееше да погледне Ясен в очите.

  • Господине, възможно ли е да ви помоля да ме освободите от работа, защото...

  • Я се махни! — сякаш Ясен се превърна в друг човек — усмивката му изчезна и гласът му стана леденостуден. — Ако тръгна да освобождавам всеки, ще трябва аз да ви върша работата — той грубо я прекъсна и я подмина.

Виктория се спря и не повярва на очите и ушите си.

  • Какво ти става?

Ясен я погледна така сякаш ѝ задава същия въпрос.

  • Та ти дори не я изслуша? — продължи шокирана Виктория.

  • Аз... — смути се той.

  • Вървете — аз ви пускам! — Виктория кимна на жената и с бързи крачки тръгна да излиза навън. Ясен се обърка, погледна жената за секунди се поколеба как да реагира, нищо не каза и тръгна след Виктория.

Тя излезе в коридора. Сърцето ѝ се беше свило.

  • Какво ти става, ние не сме благотворителна организация, за да се превъплъщаваш в Майка Тереза? — решително каза Ясен, когато я настигна. — Тук хората идват, за да работят!

Виктория го гледаше изпитателно.

  • Не е благотворителна организация, но не е и концлагер — малко повече човещина и разбиране може да има! — каза тя след като си пое дълбоко въздух.

  • Така няма ред; няма дисциплина... Добре дошла в реалността, Виктория — още по-уверено продължи да обяснява Ясен.

  • Ти ли знаеш, каква е реалността? Ти за 30- те минути, в които хората трябва да се нахранят — сигурно не може да прецениш какъв цвят вратовръзка днес да си сложиш!

Ясен млъкна, а Виктория излезе навън и тръгна към колата си. Хлопна силно вратата, влезе вътре и запали една цигара. Ръцете ѝ трепереха от гняв. Постоя няколко минути, а онзи мъж, който бе охрана, я гледаше с любопитство, Виктория видя в огледалото, че излиза онази същата жена, която бе помолила да я освободят от работа — притичваше и говореше по телефона. Нещо накара Виктория инстинктивно да излезе от колата и да ѝ помаха.

  • Искате ли да ви закарам, виждам, че бързате!

  • Викам такси, благодаря ви! — любезно отказа жената, докато държеше все още телефона на ухото си.

  • Затворете телефона! Аз ще ви закарам по-бързо!

Жената ѝ кимна и отмени поръчката си, затвори телефона и се затича към нея.

  • Казвам се Виктория — представи се Вики,

  • Аз съм Ивана!

Двете се здрависаха, жената бе много нервна — личеше си, че наистина много бърза,

  • Хайде — да тръгваме! — Виктория я покани в колата.

Ивана седна на задната седалка и Виктория подкара колата.

  • За къде сте?

  • Живея до Търговския център — срещу подлеза! — отвърна притеснено жената, гласът ѝ трепереше. — Благодаря ви много!

Виктория нищо не отговори. От време на време поглеждаше в огледалото очите ѝ — разчете, че нещо силно я тревожи.

  • Какво става, нещо лошо ли се е случило?

  • Да... — автоматично каза тя. — Всъщност не толкова... Синът ми е паднал от количката и не може да се качи — стои на земята... И ми се обади.

  • Каква количка? — в първия момент не разбра Виктория.

  • Той не може да ходи и е в инвалидна количка, решил да сготви нещо... Обикновено не остава сам, но сестра му е за 2 дни извън града и ... Става белята — добре, че телефонът му е бил в джоба на панталона — Ивана нервно се опитваше да обясни.

  • Той на колко години е? — едва попита Виктория, защото се свиваше сърцето ѝ.

  • На 24! — отвърна жената и се усмихна.

  • И е решил да сготви? — прошепна Виктория на себе си.

  • Да — днес имам рожден ден, сигурно е решил да ме изненада — трябваше да си взема отпуска! — в гласа на жената имаше жестоко самообвинение.

Тревожният поглед на Ивана се насочи към овощната ябълкова градина — очите ѝ бяха сухи и празни.

  • Защо има толкова много болка? — попита Виктория и се напълниха очите ѝ.

  • Не знам... — отвърна тя. — Един ден може би просто се примиряваш, че животът не е честен. Може би на това му казвали „помъдряване“. И сега, когато съм на 50 години, отказвам да приема, че е така — по-скоро това помъдряване си е „примиряване“ — унесено разсъждаваше Ивана на глас. — Когато синът ми се обади — бях готова да напусна работа, макар че трудно щях да си намеря после друга. Това не би било мъдро от моя страна, нали?

Двете се разсмяха, макар че по бузите на Виктория се стичаха сълзи.

  • Как запази вярата си? — попита Вики.

  • Чета я в очите на децата ми и най-вече в очите на сина ми — той вярва, че чудесата са възможни — сухите очи на Ивана заискряха и тя се разплака така, сякаш не бе плакала от години — Виктория бе сигурна, че е така. — И аз вярвам в чудесата, защото вярвам на сина си — не бих могла да го предам! — продължи жената и избърса сълзите си.

Колата влезе в града — двете мълчаха след този така интимен за тях разговор. Виктория пристигна до мястото и спря колата.

  • Извинявай, не попитах ти коя си — каза жената, преди да затвори вратата.

  • Никоя... Аз съм никоя... — Виктория прехапа устни и погледна с болка Ивана.

Жената я хвана за ръката и ѝ се усмихна.

  • Напротив — ти си непознатият човек, който ми помогна днес. Ти си моето малко чудо!

Ивана се усмихна, погали я и се изгуби в тълпата, а Виктория неудържимо се разплака.

Непознатите.

Виктория повече от всякога искаше да влезе в пламъците на огъня и да изгори болката и тъгата, която усещаше в новия си живот.



*

Данислав се взираше в дисплея на фотоапарата си — снимаше видеоклип на случайна жена, която стоеше в колата и плачеше. Преди минути правеше видеоклип на облаците в небето, но изведнъж близо до него спря кола — от която излезе жена на средна възраст, докосна момичето, което шофираше, и то се разплака. Данислав доближи с обектива лицето ѝ.



Това е момичето от рождения ден, на който отидохме в столицата, след няколко секунди той я разпозна.

Толкова е красива тъгата ѝ...

Виктория сякаш чу мисълта му и го погледна.

Наблюдаваше го поне 10 секунди. Данислав не спря да записва и се вгледа в нея. Поколеба се дали да ѝ махне — но бе явно, че тя не го разпознава. Виктория запали колата и потегли. Данислав изключи камерата и прибра статива.

Днес си беше купил нов обектив и обикаляше из града, за да снима разни неща; да го разучи и да му се наслади. Беше си го поръчал преди седмица, защото знаеше, че ще му трябва за дипломния филм, който смяташе да започне да снима скоро. Цял ден беше превъзбуден заради новата си придобивка. Това, което засне, го натъжи, но му се стори като най-красивото нещо, което някога е снимал.



Данислав постави апарата в специална чанта и закопча калъфа на статива.

  • Дани, това ти ли си? — чу се познат женски глас.

Данислав вдигна глава и видя, че пред него стои колежката на баща му — Ася. Той се усмихна приятно изненадан и двамата се прегърнаха.

  • Здравей! Радвам се, че те виждам — каза той.

  • Все същото слънце си. Дани — разсмя се тя.

  • Благодаря и ти — отвърна той. — Защо не си в болницата?

  • Взела съм си отпуска, а и дойдох в града да свърша малко работа — каза тя и изведнъж се сети нещо и се разсмя. — Всъщност много странно — трябваше да говоря с обща приятелка на мен и баща ти, която държи една много стилна художествена галерията точно на главната улица. Става въпрос за изложбата на онази българка, от която баща ти купи картина, докато бяхме в Париж. Сети ли се?

  • Да... Силвия. — Данислав се разсмя на съвпадението особено след като забеляза шала ѝ. — Виждам, че си сложила на шията си и причината, която ви е отвела на изложбата.

Бащата на Данислав му бе разказал за историята с шала с люляците, които Ася била сънувала. Тя се сети и започна истерично да се смее.

  • Сложих го за късмет — макар че е голяма жега! — тя го свали и си го прибра в дамската чанта. — Препотих се направо, ама нали съм си суеверна!

  • Всички знаят историята с шала! — пошегува се Данислав и я докосна по рамото. — Искам да ти благодаря, че си приятелка с баща ми и че се премести в друга болница, макар и в по-малък град — каза Данислав, той дълго време искаше да ѝ го каже. — Знам, че си го направила, за да не е сам — това е много приятелско от твоя страна!

  • Колко си мил! Благодаря ти, че го казваш! — усмихна се тя. — Никога няма да забравя помощта му, когато имах нужда — той ме убеди, че има смисъл да се помага на хората! Невероятен човек! — тя погледна Данислав и тихо каза. — Пази си го!

Дани кимна,

  • Ще! Трябваше ни повече време! — съгласи се Данислав, — Как е работата в болницата?

  • По-спокойно е, но сега лятото... Всички тези хора по морето — непрекъснато сънувам кошмари, че стават злополуки, удавяния... Нали ме знаеш колко съм луда! Все още не мога да свикна с тези неща.

  • Не може човек да свикне с това — така е! — каза той и си спомни за майка си. — Както и да е! Аз ще тръгвам!

Данислав и Ася се разделиха на тротоара. Тя не погледна светофара от еуфорията, която предизвика срещата им. Той светеше червено и тя чу от дясната си страна кола, която набива рязко спирачки. Ася подскочи ужасена и изпусна чантата си, а колата спря на метър от нея. Шалът незабележимо падна на асфалта. От колата излезе Виктор, който бе пребледнял.

  • Добре ли сте? — шокиран попита той.

  • Да,„ Да! Извинявайте! — започна да повтаря Ася, грабна чантата си и уплашена все пак пресече на другия тротоар.

Виктор се плесна по челото.

  • Затова не мога да спя с жени! — въздъхна той, шокиран от невнимателността ѝ.

Започнаха да се чуват клаксони зад колата му, която пречеше на движението. Виктор се ядоса и хлопна с ръка върху капака на колата зад него и показа среден пръст.
1   ...   7   8   9   10   11   12   13   14   15


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница