Ятаган и меч исторически роман в пет части пета част битката

Той стисна зъби и те силно изскърцаха, така че чак насядалите хора го чуха. Яне продължаваше да говори. Макар и приглушен, гласът му звучеше достатъчно ясен и силен, за да се чува от всички мъже.

– Предизвиквам те като убиец на моя приятел и съратник Кара Тозю, чийто гроб, все още пресен, е над главите ни!

Ибрахим се чувстваше зле. Тежкият костюм го натискаше, маската му пречеше да вижда и да диша. Никога досега не се беше чувствал толкова зле, не искаше да мисли какво ще прави, ако трябва така да се бие.

– Ятаган срещу меч! – извика Яне. После продължи: – Мюсюлманин срещу християнин!

Изведнъж, в лявата ръка на брат си, Ибрахим видя пищов табанджия. С дръжката на пищова той удари острието на джерида, което се отклони встрани. Ибрахим се почуди известно време, а после хвърли дългото арабско копие на земята. То вече не му трябваше и му беше само в тежест. Миг след това и Яне внимателни постави пищова на земята. Пищовът беше инкрустиран с желязо и седеф и имаше красива дърворезба. Личеше си, че е стар и много носен. Така двамата мъже останаха един срещу друг, гърди в гърди, а между тях бяха само остриетата на оръжията им.

Ибрахим чувстваше, че също трябва да каже нещо и, без да се замисли, извика:

– Брат срещу брат!

Неочаквано изпод левия ръкав на човека отсреща видя да се изхлузва ортома. Не можеше да сбърка това оръжие. Нормално беше кесиджията да има кесиджийско оръжие. В този момент инстинктивно почувства замах срещу себе си. Той много добре познаваше този замах. Това беше удар с ортома. Дръпна рязко китката на лявата си ръка напред и неговата ортомата също излезе със сила от ръкава му, а после веднага, без никакво забавяне, нанесе своя удар. Двете ортоми се срещнаха и се получи нещо като взрив. Стотици сачми се разлетяха като малки куршумчета из цялата местност. Срещата на двете тежки кесиджийски оръжия беше гръмовна. Селяните стояха като зашеметени. Такова нещо досега не бяха виждали. Ибрахим дръпна ортомата към себе си, но тя се беше преплела с тази на кесиджията, а някои от топчетата от сблъсъка така се бяха смачкали, че бяха като заварени. Стана му ясно, че ортомите вече няма да могат да се разделят и използват. Противникът му явно също беше разбрал това, защото изхлузваше клупа на ортомата от ръката си. Ибрахим побърза да направи същото. Двете оръжия, преплетени в "мъртва хватка", тежко паднаха на земята и останаха така, неразделни завинаги.

Чак в следващия момент Ибрахим осъзна какво би станало, ако нямаше ортома. Отдавна вече щеше да лежи мъртъв на земята. Мислено благодари на Велко Кесиджи, после отстъпи няколко крачки назад и отново зае бойна позиция.

Хората от Ходжиново продължаваха да наблюдават стъписани тази картина. Те вече нищо не разбираха. Двамата мъже, маскирани като чудовища, с извадени в ръце оръжия, явно се готвеха за битка. Гледката беше толкова странна. Те бяха чували за сблъсъци между различни русалийски групи, но нито бяха чували, нито бяха виждали двама русалии от една и съща група да вадят оръжие един срещу друг. Двамата се приближиха един към друг, Ибрахим посегна към кръста си и с лявата ръка извади персийската кама. Еничарът направи това, защото искаше да се бие с две оръжия. Той смяташе, че това ще му осигури предимство. Спомняше си колко му беше трудно, когато за пръв път се сблъска с този европейски начин за водене на бой. Това, че мъжът беше въоръжен с право острие, беше добре за него. Познаваше това оръжие още от Едирне, когато се беше упражнявал с Юсуп. Спомни си битките си срещу шпага и рапира във Франция с Льо Комб, с меджовете в Персия и битките с Колаксай и братята му, а и срещу швейцарските и френски гренадири. Това оръжие, този тип острие, му беше познато. Неведнъж той беше заставал срещу право острие и всеки път беше успявал да победи, а понякога и да убие човека, който го държи. Сега, като гледаше това оръжие, насочено срещу себе си, се успокои. В следващия момент обаче Яне направи нещо, което го притесни. Той също бръкна в диплите на костюма си и извади неговата султанска кама. Брат му явно не беше притеснен и за него не беше нов този начин на дуелиране, като в едната си ръка държат късо, а в другата – дълго острие. Видът на красивата, богато украсена кама, която му беше подарена лично от султан Ахмед Ш и която дълго време беше негов неотменен спътник, го изпълни с желание да си я върне. Сега неговата кама беше в ръцете на брат му. Ако победеше, еничарът щеше да си я върне, това решение вече беше взето.

Правото острие беше много по-дълго и леко от ятагана. То беше тънко и двуостро като жило и беше много добро за мушкане и пробождане. Ятаганът беше отличен за сечене, но много по-слаб при мушкане. При сечене и порязване другите оръжия трябва да се натискат или ако се изтеглят, те излизат от плътта. Ятаганът напротив, тежкото му острие му даваше огромно предимство при сечене, а благодарение на формата му, колкото повече боецът тегли към себе си, което е най-силното движение на ръката, толкова повече острието се врязва в плътта. Това правеше ятагана много силно, опасно и разрушително оръжие.

Ибрахим замахна и пръв нанесе своя удар. Не го направи много силно, за да не се разкрие прекалено в самото начало и да бъде изпреварен. Ударът му беше защитен по перфектен начин с движение, което издаваше прекрасна бойна подготовка и едно много високо ниво на владеене на оръжието. Ибрахим не само нанасяше удари, но както всяко начало в битка, той проучваше своя противник. За да победиш, трябва да познаваш слабите страни на човека, изправил се пред теб. Така леко и вяло, някак като на шега, той удряше отляво и отдясно, като че ли изпитваше брат си дали знае различни удари. Хората, които наблюдаваха, едва ли можеха да се досетят, че това е сериозна битка на живот и смърт. Отстрани изглеждаше все едно еничарът изпитва брат си и двамата се забавляват, след което ще се прегърнат и ще се смеят заедно. Ибрахим, като внимаваше да не бъде контриран, удряше пак и пак, и пак. В позицията, движенията, техниката и начина, по който противникът му водеше битката, имаше нещо, което го порази. Не, не можеше да сбърка. За нищо на света не можеше да сбърка това, което виждаше пред себе си. Думите биха могли да го подведат, но не и това, което виждаше, това, на което цял живот беше учен. Човекът, срещу когото беше влязъл в битка, макар и облечен с кукерски костюм, му беше познат. Да, вече много пъти той се беше изправял в битки и двубои срещу него. Това откритие го разтърси. Отначало му се стори, че греши, но колкото повече удари си разменяха, толкова по-убеден ставаше в това. Още в корпуса се беше научил да разпознава хората само по движенията им. Когато чуеше някое име, вместо да се сети за лицето и първо то да изплува в съзнанието му, Ибрахим най-напред се сещаше за движенията му, за това как се бори и бие, как върти шашката и какви са грешките и слабите му страни. Така че сега, когато се биеше с брат си, той разбра, че грешка не може да има, той вече се беше изправял срещу този мъж и то неведнъж. Освен това можеше да се закълне, че зад техниката му прозира намесата на приятеля му льо Комб. Веднага отхвърли тази мисъл, но натрапчивата идея остана. Откъде Яне можеше да познава французина?

Сега обаче битката продължаваше и еничарът нямаше време да си спомни кога точно се бяха срещали и при какви обстоятелства. Хубавото бе, че не се биеше срещу непознат противник, а и оръжието, макар толкова рядко и специфично, също му беше познато. Ето например, за да нанесе силен сечащ удар отстрани, на Ибрахим му се налагаше да отвори повече ръката си, а това откриваше тялото му за мушкане. Ибрахим наистина беше превъзходен фехтовач, ръката му беше твърда и силна. На няколко пъти се опита със силата и тежестта на своето оръжие да притисне противника си и да избие много по-лекия меч от ръката на Яне, но това не му се отдаде. С ловки маневри мъжът срещу него успяваше да бъде равностоен в битката. Ако Ибрахим не знаеше кой е Яне, сигурно щеше да се изненада, но сега той разбра, че битката няма да се реши бързо. Търпение, сега му беше нужно търпение. Това качество е едно от най-трудните за изграждане по Пътя на воина. Осъзнаваше, че вече е стар и че едва ли може да се сравнява с онзи Ибрахим отпреди 30 години, но старият воин знаеше, че сега притежава качества, които на младини все още не беше изградил. Едно от тях беше търпението. Беше го градил през годините лишения, труд и изпитания, както и в моментите, в които беше дебнал да нанесе решителния удар. Днес беше стар и сигурно много по-бавен отпреди, но беше пресметлив, разсъдлив и търпелив. Търпението щеше да реши изхода на тази битка, Ибрахим беше сигурен в това.

Противникът на Ибрахим беше надарен с бързина, но не с нормална, а с някаква свръхчовешка, дяволска бързина. Неговото оръжие беше като жило и той го изстрелваше напред с такава бързина, че приличаше по скоро на мълния, отколкото на мушкане. Колкото по-бърз ставаше Яне, толкова повече Ибрахим изоставаше в бойните ситуации.

Допълнителното късо оръжие даваше предимство на Ибрахим и му беше много по-лесно да парира леките, пък макар и бързи удари на меджа. Може би затова еничарът много по-често използваше персийската си кама за блокиране и защита от мушканията на правото тънко острие. Ятаганът нанасяше много по-силни удари и Яне скоро се убеди, че е много трудно и рисковано да противопоставя султанската кама на ятагана.

Хората от Ходжиново бяха притихнали. Те не можеха да проумеят какво се случва и на какво точно стават свидетели. Битката пред очите им беше най-странното нещо, което бяха виждали. Допреди малко самите те бяха облечени с тежките неудобни костюми, с които нищо не виждаха и които едва не ги доведоха до припадък и смърт в тази жега. От собствен опит те знаеха, че хора не могат да се движат с тези костюми, а какво остава да се бият. Селяните не казваха нищо, но знаеха, че в костюмите не може да има хора. Бяха сигурни, че зад маските се крият демони или някакви други безплътни същества. Всички бяха настръхнали от страх и вълнение, ужасът се прокрадваше като черна мъгла в душите им, но не можеха да се откъснат от гледката на случващото се. Като омагьосани бяха вперили поглед в битката на чудовищата. Всеки чувстваше, че това може да струва живота му и го беше страх, че биещите се могат да се обърнат срещу тях, но като че ли страхът и инстинктът за оцеляване бяха притъпени от любопитството. Подсъзнателно те чувстваха, че случващото се е по-важно от тяхното оцеляване. Гледката на биещите се същества, изпълзели като от преизподнята, ги беше вцепенила, както змия вцепенява жаба преди да я погълне. Те разбираха това, но не можеха да помръднат. Битката беше толкова бърза, че насядалите наоколо не можеха да видят какво точно се случва. На моменти те нищо не разбираха и не гледаха като свидетели, а като омагьосани.

Битката наистина беше много бърза. На няколко пъти Ибрахим "изпускаше" движението на Яне. Брат му беше много по-бърз от него. Той беше с една година по-млад, но едва ли от това идваше бързината му. Беше дяволски бърз. Брат му беше продал душата си на Шейтан, затова сигурно беше толкова бърз. При един удар на Яне, Ибрахим закъсня, не, по скоро не закъсня, а Яне го изпревари. Това беше толкова бързо мушкане, че еничарът по никакъв начин не успя да се защити. Почувства натиск, като че ли някой натискаше с ръка костюма му. После натискът изчезна и той за малко щеше да загуби равновесие напред. Известно време не чувстваше нищо. Чак след това дойде паренето. Оръжието на кесиджията беше превъзходно, беше толкова тънко, бързо и леко, че влезе в него почти без да го усети. Острието на меча беше толкова съвършено, че не раздра плътта му, а го разряза, то само влезе и излезе. Паренето се засилваше, именно то го накара да загуби за миг концентрация. В този момент дойде разсичащият удар в корема. Острието разряза дрехата на корема му, но той отново не усети болка. Въпреки това знаеше, че е порязан. Този път паренето беше по-силно. Мина доста време преди да усети, че е сериозно ранен. Явно губеше много кръв, защото скоро почувства слабост. Ръката, с която досега беше стискал дръжката на ятагана, отхлаби хвата си и се разтрепери. Трябваше да действа бързо, ако искаше да оцелее. Беше допуснал да бъде ранен и се намираше близо до смъртта. Колкото и да беше странно, брат му се беше оказал по-добър от него в битката с оръжие. Сега той беше ранен и животът му беше застрашен. Какво да прави? Тогава реши да премахне предимството на оръжията. При едно поредно мушкане на Яне към корема му, Ибрахим нанесе решителен изпреварващ удар. Той завари атакуващия неподготвен и оръжието, с ясен метален звук, излетя от ръката на Яне.

Ибрахим държеше в едната си ръка зулфикр, а в другата – персийската кама. Яне беше останал само със султанската кама. Ситуацията беше неравностойна и еничарът имаше голямо предимство. Ибрахим реши да се възползва от него и по най-бързия начин да свърши с брат си, това щеше да е милост за него, защото нямаше да има време да прояви страх и да продължи агонията му. Знаеше, че трябва да се приближи и да отсече главата на брат си. От качулката не можеше да определи къде точно е вратът му, но дори да сгрешеше, щеше да сече, докато не го открие. Ибрахим се приближи. Брат му го гледаше и като че ли се беше примирил със съдбата си. Колкото повече еничарът се приближаваше, толкова решителността му се изпаряваше. Чак сега си даде сметка, че човекът с маската пред него не е кой да е, това беше брат му. Може би освен него това бе последният мъж от рода на Боляровите. Тъй като той нямаше деца, може би един ден Болярови щяха да бъдат само наследниците на този мъж. Каква ирония на съдбата!

Ибрахим гледаше отпуснатите ръце на брат си и разбра, че не може да го убие. Той бе вършил твърде много лоши неща, но това не можеше да направи. Замисли се. Какво да прави? Знаеше, че ако не се възползва, по-късно може да съжалява. Как да спре Яне? Какво да направи? Всички тези въпроси се въртяха в главата му. Докато държеше в ръка зулфикр, всичко зависеше от него и той щеше да диктува условията. Знаеше, че ако се приближи прекалено, може да подплаши Яне и да се стигне до схватка, в която да се наложи да го убие, затова спря. Единственият начин да задържи брат си и да го обезоръжи беше да се раздели със зулфикр. Трябваше да се раздели с това оръжие, което го беше спасявало толкова много пъти, което и сега му беше осигурило предимство и постоянно му даваше от силата си. Никога досега не се беше разделял доброволно с Меча на Махди. Не му беше лесно да вземе това решение, но му беше много по-трудно да го изпълни. Въпреки това след доста колебание той внимателно постави Втория меч на исляма встрани.

Еничарът посегна да хване ръцете на брат си. Знаеше, че това е много рисковано, но нямаше друг избор. Това беше единственият му шанс да добие надмощие. След като се беше убедил, че е по-слаб с оръжия, сега трябваше да се опита да го победи в борба и бой с ками. В този момент ръкавът на Яне се запретна и Ибрахим само за миг успя да зърне татуирано нещо. Вгледа се по-обстойно, там пишеше: "Едирне 1706 лето по Иса, башпехливан Яне Боляров." Сега всичко му стана ясно. Коя година беше 1706? Къде беше и какво беше правил той тогава?

Яне усети погледа на Ибрахим и инстинктивно се отдръпна назад. Ибрахим вече знаеше, че на няколко пъти в живота си се беше изправял и се беше борил с брат си. Яне беше наследник на Болярови и на тяхната пехливанска борба. Той беше победил в Едирне, беше станал башпехливан и беше победил Кая в най-силните му години. Ето кой беше загадъчният пехливанин, победил една година преди той да участва в борбите в Едирне. Това беше башпехливанинът, когото бяха арестували точно преди да участва в борбите. Ето кой беше сбъднал мечтата на поколения Болярови и беше станал башпехливанин. Колкото и да му беше неприятно, трябваше да признае, че Яне със сигурност ще е по-добър борец от него. Въпреки това Ибрахим взе решение да продължи битката с ками.

Двамата братя останаха въоръжени само с камите си. С рев скочиха напред и се вкопчиха един в друг. Ибрахим се опита да нанесе зверски удар в сърцето на брат си. Той осъзнаваше, че това е последният му шанс да победи. Яне се опита да хване ръката му, като почти не нанесе удар. Двамата мъже взаимно държаха ръцете си и се бореха.

Яне се опита да повали брат си, но получи яростна съпротива. Той погледна и видя кръвта, която течеше от корема на еничара. Веднага разбра, че предимството му е голямо. При толкова много загуба на кръв брат му нямаше да издържи дълго. Съвсем скоро силата му щеше да започне да намалява. Яне напрегна сили, но не, за да победи, а за да го изтощи.

Ибрахим усещаше силата на хвата на брат си, който стискаше така, че скоро щеше да го принуди да изпусне ръкохватката на персийската кама. Най-накрая очакваното от еничара се случи. Яне беше много по-силен и успя да избута ръцете с камите нагоре. Двамата стояха така, вдигнали нагоре ръце. Телата им се докосваха. Маската на Ибрахим се беше разместила и той не можеше да вижда, но чуваше тежкото дишане и усещаше миризмата на козяци, пропити с пот.

Ходжиновските мъже гледаха чудната картина. Две чудовища с рога, висящи кожи и колани от чанове се биеха. Сега камите изглеждаха малки и почти не се забелязваха на фона на борещите се чудовища. Чуваше се пръхтене и вопли, явно силата, която "демоните" влагаха при борбата, беше огромна. Те риеха земята и се движеха като в някакъв древен, митичен танц, като че ли изпълняваха тайнствен ритуал. По-ниският вдигаше все повече и повече ръцете на другия. Телата им се опряха в цялата си дължина и продължаваха да се притискат. Те се опитваха да се вдигнат на пръстите на краката си все по-високо и по-високо и се протягаха, като че ли да достигнат небето. Изведнъж отстрани се видя, че повече нагоре не може. По-ниският се беше повдигнал на пръсти и се опитваше да се вдигне още и още, но повече не можеше. Изведнъж фигурата, която представляваха двамата мъже, се разлюля, явно основата ѝ беше станала нестабилна. През цялото време си личеше натискът на телата. После двамата се разклатиха и паднаха със страшен грохот. Паднаха така, както бяха вкопчени един в друг. Двамата силни и тежки мъже, заедно с тежките си костюми, с всичките чанове по тях, се строполиха на земята с тътен. На наблюдателите им се стори, че от падането земята под краката им се разтресе. Чановете силно издрънчаха. Ударът беше силен и за двамата, защото те паднаха без да могат да се подпрат и да омекотят удара. От падането костюмите им започнаха да се разпадат. Известно време двамата лежаха един до друг и не можеше да се разбере дали продължават да се борят, или се опитват да се изправят. Над телата им се беше вдигнал прах, който не позволяваше да се разбере какво точно става.

– Ще те убия! – крещеше кесиджията. После се опита да разтвори пръстите му и да вземе камата. Нямаше съмнение, Яне наистина искаше да го убие. Ибрахим успя да задържи дръжката на камата в дясната си ръка и освободи лявата си. Сега силите бяха неравностойни, макар да държеше камата, той беше с една ръка, а усещаше около китката сключените пръсти на двете ръце на брат си. В този момент реши, че ако въпросът е: "Той или брат му?", ще избере себе си. Силите му го напускаха и не му позволяваха да вземе такова предимство, че да може да неутрализира брат си без да го нарани. Ибрахим замахна и с юмрука на лявата си ръка нанесе удар в гърдите на Яне. Искаше да го удари в корема, но там бяха закачени чановете и не можеше. Удари още няколко пъти, но ефектът беше почти никакъв. Докато удряше, внимаваше да не загуби контрол над камата, за да не му бъде отнета. Ударите явно не свършиха работа. Трябваше да измисли нещо друго. Тогава пусна дръжката на султанската кама, тя се превъртя, докато падаше. Ибрахим беше изчислил всичко. Камата се превъртя така, че дръжката се оказа в дланта на свободната му ръка. Яне явно не разбра какво става, защото все още с двете си ръце държеше празната му дясна ръка високо вдигната над главите им. Не искаше, но Аллах така пожела. В една загубена битка той отново му даде предимство. Бог не го изостави, той искаше еничарът и този, когото смятаха за Махди, да живее. Ибрахим стисна дръжката на камата, замахна назад и с всичка сила вкара острието в откритите гърди, точно там, където трябваше да се намира сърцето на брат му. Камата, без никаква съпротива, влезе в гърдите му до дръжката. Яне изхриптя. Ибрахим не виждаше лицето му, но почувства как се олюля. След миг той започна да пада, така както си беше изправен. Като че ли, за да го задържи, еничарът се опита да дръпне дръжката на камата към себе си. Камата обаче се измъкна и Яне тежко падна на земята по гръб. Ударът в земята беше много силен, чу се тътен и дрънчене на чанове, вдигна се много прах. Яне лежеше и не помръдваше, нито издаваше някакъв звук. Дали го беше убил? В следващия момент го заля вълна на съжаление. Той се наведе и бързо махна качулката на брат си. Яне лежеше в безпомощно състояние, по русата му коса имаше кръв. Кървава пяна изтичаше и от устата му. Лежеше и се опитваше да вдиша, но пяната го задушаваше, плюеше кръвта, но тя пак изпълваше устата му. Ибрахим се чудеше какво да прави. Брат му умираше. Току що беше убил най-близкия си роднина. Беше убил брат си. Еничарът беше убил кесиджията. Един кесиджия беше убил друг кесиджия. Така Яне остана в паметта на Ибрахим. Еничарът знаеше, че брат му, макар все още жив, вече е мъртъв и няма начин да бъде спасен. Беше разкъсван от желанието да му помогне поне достойно да посрещне смъртта и да запази собствената си кожа.