Ятаган и меч исторически роман в пет части пета част битката

Ибрахим се наслаждаваше да гледа Ирис и някаква странна топлина се разливаше из тялото му. Божура също беше хубава, но с по-тъмна и къдрава коса. И докато ханджийката беше открита и усмихната жена, по-голямата ѝ сестра беше винаги намръщена и някак отчуждена от действителността. Именно тази дистанция сигурно беше притеснявала момците, защото Божура беше още мома. Ибрахим разбра това, защото никой не споменаваше тя някога да е имала мъж, дете или да е била омъжвана. Един ден Ирис още от сутринта започна да се приготвя да излиза. Това беше специален ден, в него всички мъже се събираха и като русалии обикаляха землищата на селата си. Ибрахим веднага се сети накъде е тръгнала ханджийката. Тази мисъл го натъжи. Не можеше да забрави, че той е причината за мъката, която виждаше в очите ѝ. Така двете жени заминаха за гробището. Те много молиха Ибрахим да ги придружи, но той остана под предлог, че ще наглежда хана. Всъщност се притесняваше да не се издаде, защото гузната му съвест все повече се засилваше, колкото повече време живееше в хана. И понякога съвсем забравяше и му се струваше, че нищо лошо не е сторил на тези хора, друг път споменът и самообвинението избухваха с такава сила, че той си даваше сметка, че всичко това го подкопава, както река подкопава бряг, и никога не е спирал да мисли за него.

Той остана през целия ден в хана, но реши вечерта скришом да се промъкне до гробището и да поиска прошка от мъртвите, не само от тези, които беше убил, но и от Али Мюзекки, и от близките си, на които беше донесъл толкова мъка и тъга. Когато се стъмни, мушна султанската и персийската кама, втъкна зу-л-фикр в червения си пояс, без да се препасва със силяха, и тихо се измъкна от хана. Пътят беше осветен от ясната луна и в него имаше нещо призрачно. Той вървеше и като че ли се намираше на луната. Скоро кривна надясно и пое към гробището. В този момент забеляза нещо, което веднага привлече вниманието му. Някаква светлина имаше там до гробовете и тя се движеше. Ибрахим приклекна и започна да се приближава. Гробището беше място за странни срещи. Кой ли беше това? Дали пак нямаше да се натъкне на Кръстю? Тази мисъл го успокой. Все пак продължи да се приближава прикрит и приведен. Най-накрая се скри зад един нисък храст от диви сливи, който беше израсъл насред гробището. Притихна и чу думите на жена. Това беше женски глас и той не можеше да го обърка. Явно не беше Кръстю Каратозев. Жената плачеше и нареждаше. Ибрахим искаше да види коя е, но тя стоеше в гръб, а светлината идеше откъм лицето ѝ и освен мрачен силует, Ибрахим не можеше да види нещо повече.

– Цял живот те обичах и копнях за теб! Бях готова да умра за теб! Посветих ти живота си и всичко, което имам! Толкова много те обичах, змейо мой! Как копнях поне веднъж да ме прегърнеш през кръста със силните си ръце! Всичко ти дадох що имах! И сега, макар че те няма, все още живея заради теб и както обичах теб, сега обичам детето ти! Защо Бог ме наказа? Защо те отне от мен? Исках само да те гледам, пък макар и в прегръдките на друга! Исках да съм покрай теб и да ти се радвам! Никога няма да погледна друг мъж освен теб! Никога няма да имам друг мъж! Така ще изживея живота си близо до теб, ще те обичам и никога няма да те изоставя и предам! Защо не видя нито веднъж любовта ми? Защо не ме позна? Защо поиска Ирис вместо мен? Толкова много те обичам, господарю мой!

Ибрахим стоеше притаен и не можеше да повярва на ушите си. Той вече беше сигурен, че това е Божура. Нима това беше голямата тайна, която правеше жената толкова тъжна и вглъбена? Това ли беше дълбоката болка, която гризеше душата ѝ? През цялото време Божура е била влюбена в човек, който не е откликнал на любовта ѝ и в същото време е бил толкова близо до нея. Тъжен живот е било това. Ибрахим не искаше да смущава жената. Тя поплака още малко над гроба на Яне и си тръгна. Ето защо Божура идваше толкова късно на гробището, да се види със своя любим, с когото не можеше да бъде наяве дори в смъртта му. Така вечерта беше единственото време, в което можеше да остане насаме с него. На Ибрахим му стана тъжно като гледаше светлинката на свещта и отдалечаващата се прегърбена фигура.

Божура беше оставила една тънка, жълта, църковна свещ, която осветяваше всичко наоколо. Тя се смесваше с призрачната лунна светлина и придаваше още по-магическо излъчване на мястото. След като се помоли на всеки един гроб поотделно, еничарът се прибра. От този ден нататък всичко за него вече беше различно. Той беше човекът, който знаеше най-много неща за тези хора. Всъщност от всички хора, които сега живееха в хана, само той и сина на брат му бяха Болярови. Така съвсем естествено той се сприятели с детето. Отначало майка му беше много против, но с времето двамата се сближиха. Ибрахим правеше това, което смяташе за правилно и започна да го учи на всичко, което знаеше за борбата и най-вече за борбата на Болярови. Момчето беше на три-четири години, което можеше да означава, че Ирис го е родила след като той вече бе убил мъжа ѝ. Сигурно е била още бременна, когато той уби Яне. Дали брат му е знаел, че Ирис чака дете? Та този Иванчо беше единственият наследник на двата могъщи и силни рода – Болярови и Шейтанови. Момчето беше много упорито и макар и малко си личеше силната воля, която притежава. Брат му можеше да бъде спокоен, синът му беше наистина много сериозно и волево момче. По всичко си личеше, че един ден ще наследи големия ръст и сила на Шейтанови и Болярови. Тъй като брат му беше посетил Божи гроб в Йерусалим, майка му го беше нарекла Иван Хаджиянев. Ибрахим беше първият учител на Иван Хаджиянев.

Скоро отново се появи мисълта да се сближи и да се ожени за Зеница. Според него жената вече беше започнала да го приема. Той въртеше цялата мъжка част от домакинството и без него тя нямаше да може да се справи. Кръстю вече трябваше да е стегнал сарая, така че скоро щеше да се нуждае от пари, за да могат да изпълнят плана, който Ибрахим беше измислил и който щеше да доведе до осъществяване на завета на Вълчан. Сега той трябваше да се ожени за ханджийката. Ибрахим беше притиснат от времето, затова реши да действа. Един ден повика Зеница при себе си.

– Какво искаш, Ибрахим ага? – попита тя като мислеше, че старецът ще я пита нещо за работата, която вършеше.

– Ханджийке, искам да поговоря с теб!

– Кажи, Ибрахим ага!

– Зенице, ти не ме познаваш, но аз те знам от ей такава – като каза това той посочи с ръка до височината на коляното си. – Познавах майка ти и баща ти...

Зеница хлъцна от вълнение и изненада. Тя беше искрено учудена и по-скоро не повярва на турчина.

– Чувала съм, че баща ми е имал само един приятел, дори побратим турчин, но той се наричал Али ага.

Ибрахим си спомни веднага за Али ага. Много добре си спомняше какво беше направил с него и хората му.

– Баба Василка ли ти каза?

– Каквооо? – тя го гледаше с широко отворени очи. – Откъде знаеш за баба Василка?

– Нали ти казах, че познавах майка ти и баща ти.

От одеве Ибрахим се чудеше дали да разкаже на жената за това кой е наистина.

– Кой си ти? – попита тя.

Ибрахим не знаеше какво да каже. Нямаше време да шикалкави, затова реши да бъде искрен.

– Аз съм брат на Яне.

– Каквооо? – жената пак се облещи от изненада. – Това не е вярно! Яне нямаше братя! Как ще си му брат, мъжът ми беше чист българин, а ти си турчин.

– Не съм турчин! Аз съм еничар!

Зеница отстъпи крачка назад.

– Какво говориш? – тя явно беше потресена. – Еничар?!

В следващите минути тя стоеше и тежко дишаше, като че ли току що е бягала. Тя го гледаше все едно вижда чудовище.

– Ти, еничар?! – повтаряше тя.

На Ибрахим му стана ясно, че или ще пречупи жената и тя ще бъде негова, или от утре ще трябва да си ходи, но тук повече нямаше да може да остане. Така той реши да атакува.

– Аз съм брат на Яне и те обичам, Ирис!

Жената стоеше и не помръдваше, тя като че ли се беше вцепенила от това, което чуваше. Така Ибрахим не можеше да разбере дали я беше впечатлило обяснението му, или това, че я беше нарекъл с истинското ѝ име. Мина доста време преди тя да проговори:

– Откъде имаш пистолета и камата на Яне?

Ибрахим реши да излъже.

– Истинското ми име беше Петко. Всички ме смятаха за мъртъв, но всъщност мен ме взеха еничарите. В последните дни преди да убият Яне ние се видяхме и той като на брат ми подари пищова и камата си.

– Това не е вярно! – отвърна тя. – Яне никога не би се разделил с оръжията си!

– Не искам да споря с теб – каза той. – Иванчо има нужда от баща, а ти имаш нужда от мъж.

– Но аз не те харесвам! – каза жената.

След това Ирис го отведе в неговата стая. После отвори една ракла. В нея имаше дрехи, но имаше и едно малко деление. Оттам тя извади няколко книги, кама, подобна на Велковата, един пищов, видя се пандахуси (документ за хаджия), ерусалим и шишенце с течност.

– Какво е това, да не е отрова? – попита Ибрахим.

– Не, брат ти беше хаджия и донесе това шише от Йерусалим. В него има вода от река Йордан. Тук имаше и хаджийска риза, но Яне я беше облякъл, когато го убиха и така с нея го погребахме.

От пазвата си Ирис извади друга кама, досущ като тази, която беше вътре. Еничарът извади остриетата на камите, не можеше да има грешка, това бяха същите ками като тази, която преди години беше имал Велко, а после му беше подарил. Точно тази кама се беше оказала центърът на Света и около нея той беше събрал метал за зу-л-фикр. Именно по тази кама Явуз Чилик го беше познал, а Кубилай Юндер беше предрекъл идването му. Какво ли означаваше това, че брат му имаше същите ками? Защо Яне имаше две такива ками? Дали брат му не е бил Избраният? Можеше ли да се окаже, че брат му е Махди?

Той внимателно прегледа двете ками. Едната не беше камата на Велко, а само приличаше на нея. На нея бяха изсечени думите: "Който нож вади, от нож умира!", но другата кама беше тази на Велко. Ибрахим беше сигурен в това. Толкова дълго време той я беше държал в ръце и я беше носил със себе си, не можеше да я сбърка. Как ли беше попаднала тук? Той много добре си спомняше, че беше дал тази кама на ал-Хадад и той я беше излял като част от острието на зу-л-фикр. Как сега камата беше тук, Ибрахим не можеше да си обясни. Можеше ли ал-Хадад да се е виждал с брат му и да му я е дал? Ибрахим не знаеше. После се сети, че брат му е ходил на хадж до Йерусалим. Можеше ли, когато е минал през Дамаск, да е станало всичко това? Беше изумен, не знаеше какво да мисли. Някакво разочарование се загнезди в душата му. Какво ли означаваше всичко това? Дали не беше предаден от ал-Хадад? Дали цялата история, в която вярваше, нямаше да се окаже измама? Можеше ли вместо Махди да се окаже Даджала?

Ибрахим не можеше да разбере какво става. Много добре си спомняше как ал-Хадад там, в подземието на Дамаск, го беше накарал да чука дръжката на камата и на толедската рапира, за да ги изчисти от всичко що не беше метал по тях. Това той беше направил преди Ковачът да сложи двете оръжия да ги претопи и те да вземат участие в зу-л-фикр. Дали ал-Хадад беше сложил и претопил камата на Велко в зу-л-фикр? Ако не го беше направил, защо? Истински ли беше в такъв случай зулфикр? Ибрахим се сети колко много говореше и обясняваше тогава ал-Хадад за барута, дали всичко това не е било само за прикритие? Ако беше станало така, истински ли беше Втория меч на исляма? Дали ал-Хадад не беше компрометирал Меча на Махди като не беше поставил в него Центъра – камата на ал-Хадад? Ибрахим се сети за идеята, че камата е неунищожима. Това беше един от истинските неунищожими предмети. Еничарът не можеше да си спомни дали беше видял как камата влиза в състава на меча. Можеше ли да има друго толкова точно копие на камата? Можеше ли той да бърка? Какво беше станало? Дали ал-Хада-да не беше сложил копие на камата в зу-л-фикр, а това, което сега той държеше в ръка, да беше камата на Велко. Можеше ли това също да е копие на камата, или са били създадени две съвсем еднакви ками? Ибрахим не знаеше какво става, това беше нещо, което не можеше да обхване с разума си и да разбере. Това, което се намираше в ръката му, не трябваше да съществува, но той го държеше и го виждаше. Не знаеше какво да мисли. Скоро главата го заболя.

Ибрахим прибави към камите своите две ками и върна пищова, който беше отнел от Яне. Тук беше мястото на пищова – при другия пищов. Единственото, което задържа при себе си, бяха книгите. Искаше да види какво пише в тях.

Ирис извади отнякъде меча, който преди време стоеше закачен на стената, и отново го постави на мястото му. За да покаже намеренията си, че иска да бъде с мир в хана, еничарът свали зу-л-фикр, закова пирон и закачи Меча на Махди така, че двете оръжия да се кръстосат, а после нагоре с острието, което опираше до тавана, пред тях постави джерида си.

– Ще ме харесаш! Аз няма да те насилвам в нищо, но аз съм Боляров и имам право над тази земя и хана!

Зеница веднага разбра за какво говори агата. Тя знаеше, че този мъж може да я изхвърли от хана и да ѝ вземе земята. Къде щеше да ходи тя после? Как щеше да живее?

– Не можем да се оженим, защото ти си мюсюлманин, ага, а аз съм християнка. Как да се оженим? Къде да направим сватбата? Не искам да стана кадъна, а по християнски не можем да се оженим.

– Аз нямам харем, нито някога съм бил женен – отговори еничарът.

– Как си представяш сватбата ни? – попита тя с глас, който казваше, че това е невъзможно.

– Ако искаш, няма да се женим, а само ще живеем заедно.

– Да живея с тебе в грях?

– Или ще живееш с мен в грях, или ще те изхвърля от хана!

Зеница помисли и каза:

– Добре, ще живея с теб в грях, но искам да прехвърлиш цялата земя на Иван Хаджиянев. Искам в документ да запишеш черно на бяло, че всичката земя на Болярови ще остане за Иван.

Така двамата – Ирис Шейтанова и Ибрахим Селяхаддин, когото преди наричаха Петко Боляров, заживяха в грях, далеч от Бога и божиите закони. Всъщност те спяха в една стая, а Божура и Иван в другата, но нищо не се случваше. И нито веднъж Ирис не позволи на Ибрахим да я докосне, насън не се сгушваше в него, дори и в най-студените нощи.

Божура много добре знаеше, че турчинът с нещо държи сестра ѝ, но не можеше да разбере с какво. Веднъж тя издебна Ибрахим, докато лежеше и си почиваше, влезе при него в стаята и просъска:

– Знам какво става тук! Разпиля ти семейството ни! Пропъди Кръстю, а сега в леглото на Зеница влезе! Знам какво става, но да знаеш, че мен не можеш ме излъга! Ще браня Иван и никога няма да престана да те дебна! Направиш ли и най-малкото зло на някого от тях, ще те убия, да знаеш!

Ибрахим се изправи и каза:

– Божуро, знам тайната ти! А дали Ирис иска да бъде с мен, това не е твоя работа!

– Ирис ти е казала истинското си име! – жената беше наистина потресена. – Как я държиш? С какво? Ще разбера и ще те изхвърля – все по-настървено говореше Божура.

Ибрахим разбра, че за да спре жената, трябва да я нарани. Затова той заговори:

– Божуро, аз те харесвам и искрено ти съчувствам. Харесвах те още като дете. Знам, че те боли, защото смяташ, че Ирис изневерява на Яне

– Човека, когото винаги си обичала, но искам да знаеш, че аз също я обичам и ще ти докажа това.

– Не искам нищо да ми доказваш! Искам да се махнеш от тук и да ни оставиш на мира!

– Не мога да ви оставя, защото всичко това е мое.

– Твое?! От къде на къде?

– Аз съм роден тук и тук израснах.

– Това не е вярно!

– Вярно е, Божуро! Но ти няма как да знаеш, ти самата израсна в къщите близнаци в Козбунар.

– Но откъде знаеш?

– Божуро, аз съм брат на Яне.

– Каквооо? Ти лъжеш!

Ибрахим замълча, нямаше какво да отговори. Знаеше, че е обезоръжил Божура и повече атаки от нея няма да очаква. Така и стана, Божура още повече се затвори в себе си и вече въобще не говореше с него. Тя като че ли се страхуваше от това той да не разкрие тайната ѝ най-вече пред сестра ѝ. Не смееше и нея да погледне укоряващо.

Ден след ден Ибрахим все повече спечелваше доверието на Ирис. Той се отнасяше към всичко спокойно и не я притесняваше с нищо. Защитаваше семейството и се грижеше за сигурността им. Ибрахим знаеше, че трябва да продължи и да доведе до край плана, който беше намислил. Беше подготвил Ирис, че ще се наложи да я изостави за известно време. Колкото и да ѝ беше странно, тя изпита някакво съжаление, че мъжът ще ги изостави. Това я учуди и дори се ядоса на себе си. Нима беше започнала да изневерява на Яне и беше допуснала Ибрахим до себе си? Чак сега тя беше разбрала откъде ѝ бяха познати очите на Ибрахим. Това бяха очите на Яне. Тя вече нямаше съмнение, че еничарът наистина е брат на починалия ѝ мъж.

Един ден Ибрахим беше заключил портата на хана. Отиде да остави връзката с ключове, които висяха на един пирон, забит на високо на една греда в стаята на Божура, където някога беше спал той. Докато оставяше връзката с ключове, видя, че отдолу стои друга връзка. Дни наред погледът му беше минавал през нея, но като че ли сега я виждаше за пръв път. На тънка желязна халка бяха нанизани няколко ключа. Какви бяха те? За къде бяха? Досега той никога не се беше замислял. Обзе го любопитство. Два от ключовете бяха по-големи и еднакви. Посегна и откачи желязната халка. После бавно започна да ги разглежда, като че ли можеше само като ги гледа да определи кой от тях какво отключва. Тогава изведнъж в ръката му попадна един от двата ключа. Ибрахим изтръпна, той му беше толкова познат. Едва ли го беше държал в ръка повече от два-три пъти, но веднага го позна. Сърцето му трепна. Това беше ключът за скрипторията, който в нощта преди бягството от манастира Инокентий беше поставил в ръката му. Хвана и другия ключ, той беше същият. Ето къде се намираха останалите два ключа, които отключваха скрипторията.

Спомени нахлуха в главата му. Всичко това му се струваше толкова отдавна, като че ли никога не се бе случвало, а в същото време си го спомняше все едно се случваше сега. А ключът не беше просто ключ към скрипторията, а към неговата младост и спомени. Сега Ибрахим го държеше в ръка. Мисли много, най-накрая картината сама се нарисува пред очите му. Ето как ключът беше попаднал тук. Сигурно баба Василка, Георги или Велко го бяха отнели от него. И на тях сигурно им беше направило впечатление, че носи ключ, съшият като този, който те вече имаха. През цялото време те са знаели нещо повече за него. Или може би те бяха придобили този ключ по-късно. Те бяха предавали ключовете от ръка на ръка и сега той отново го държеше. Каква беше тайната на тези ключове? Защо за тях скрипторията е била храм? Той беше решил да унищожи ключовете за подземието и ето, че те сами дойдоха при него. Ако беше спазвал завета на Инокентий, сега трябваше да унищожи скрипторията. Дали не беше сбъркал нещо като беше избързал? Но дори и така ключовете попаднаха при него. Той отново държеше в ръката си ключовете към знанието и изкушението. Може би някой ден те щяха да отворят входа на подземната скриптория. Може би тези знания не бяха изчезнали безвъзвратно.

В следващите дни отдели време, за да научи повече неща за брат си. Това можеше да стане като прочете всички книги, които се намираха в сандъка. Книгите, които четеше, бяха безценно богатство. Всяка от тях беше с изключителна стойност. В едната брат му беше описал Боляровия начин на борба. Ибрахим четеше и си припомняше всичко, на което го беше учил дядо му. Четеше и си спомняше борбите си при Мирза бей. Можеше ли тогава да се е борил с Яне? Сега вече беше сигурен, именно Яне се беше представил като Янис и го беше победил. В другата книга Яне разказваше за това как е смесил Боляровия с Бимбеловия начин на борба. Чак сега Ибрахим разбра колко напред в борбата е бил брат му. Той наистина беше достигнал висоти, които бяха немислими както за Болярови, така и за Бимбелови. Брат му беше станал башпехливан и наистина е бил най-добрият борец в света. В друг китаб беше описано това как се води хайдушка дружина. Ибрахим четеше и разбираше, че какъвто е бил като пехливанин, такъв е бил брат му и като хайдут. Но най-интересен за него беше последният китаб. Това беше "Кесиджи китаб". Брат му беше посмял за напише китаб за кесиджиите, за най-потайните хора в света. Ибрахим зачете и изтръпна. Чак сега започна да разбира кои са кесиджиите. Осъзна, че дори не е знаел какво представляват кесиджиите. Сега брат му беше по-голям учител за него от самия Велко. Яне беше живял като кесиджия, дори нещо повече, той беше живял със "сенките" на кесиджиите. Ибрахим започна да разбира, че всъщност не беше победил брат си. Брат му беше поискал така да стане. Може би Яне беше разбрал нещо доста преди него.

Един ден Ибрахим прочете това, което от толкова време го интересуваше и беше предопределило живота му. Той не очакваше да го прочете именно в тази книга, но сега всичко му стана ясно, както и се разкри тайната на скрипторията и трите ключа. Освен всичко друго в "Кесиджи китаб" пишеше, че скрипторията е храм на кесиджиите. Те бяха секта, която имаше за цел да опазва знанията и да пази скрипторията. Мисията на кесиджиите беше стара, колкото стар бе светът. Те бяха пратени от "сенките", същите онези "сенки", които някои наричаха Зло, Сатана, а други – Бог. Ибрахим разбра неща, които можеха да го карат само да възкликне. Кесиджиите бяха пазили книжниците и скрипторията хилядолетия наред. Те бяха участвали в битката между Бог и Сатаната. Те бяха архангелите и демоните. Именно те бяха водили Свещената война между боговете. Всъщност това беше във война със самия Бог, защото Бог беше един. Кесиджиите бяха самото божие войнство.

Когато беше стигнал до Козбунар, Василка, Велко и Георги бяха познали ключа и може би затова го бяха задържали. Дали после те не бяха предопределили целия му живот? Можеше ли да се окаже, че еничарството му също е било водено и контролирано от тях? Спомни си как от къщата в Козбунар го бяха взели Явуз Чилик и Юсуп. Дали тогава те не го бяха предпазили от Георги Кехая? Можеше ли мъртвият му учител да е бдял над него или за това се бяха уговорили предварително Велко и Юсуп? Можеше ли да се окаже, че през цялото време сектата на кесиджиите е ръководила сектата на Махди и еничарския корпус, а той дори не бе подозирал за това?

Ибрахим разбра къде се намира съкровището на Вълчан. То можеше да е само и единствено в подземията на скрипторията. Освен книгите там се намираше и цялото съкровище, събирано от Вълчан и Велко. Сигурно там беше и съкровището от Велковата дупка.

Прозренията, които го сполитаха, бяха с толкова голяма сила, че го разтърсиха. Сега той разбираше за живота си неща, които не беше очаквал някога да научи. Той виждаше живота си по нов начин и себе си като друг човек, такъв, какъвто не се познаваше.

Чак сега той започна да навдига един воал, който му беше пречил да разбере нещата, които му се бяха случвали, но това пораждаше повече въпроси, отколкото даваше отговори. Защо точно той беше определен да унищожи скрипторията? Дали той не беше последният останал кесиджия? Дали той беше башкесиджията?

Ибрахим много пъти препрочиташе трактата за кесиджиите и търсеше отговори на въпросите си. Започна да прави нещата, които брат му описваше. Един ден взе трактата и отпред написа: "На Велко Шейтанов, чиято "сянка" все още живее. На Вълчан, Юсуп и Яне Боляров." Вече беше сигурен кой е Кара Шейтан.

Много интересен беше един лист, който брат му беше написал преди да тръгне да се бие с него. Ибрахим го прочете, а там пишеше:

"Вчера хора донесоха обезглавеното тяло на Кара Тозю. Тогава си спомних за онази нощ, в която лежах в Бачкьой. Тогава мислих за човека, който някой ден ще убие Кара Тозю. От доста време не знаех къде се намира байрактарят ми и какво се бе случило с него. Така аз мислих къде ли се намира в момента неговият убиец. Сега вече знам този отговор. Откъде тогава можех да знам, че убиецът на Кара Тозю ще бъде брат ми. Аз тогава дори не знаех, че брат ми е жив. Дали нямаше да е по-добре, ако тогава не беше умрял, ако завинаги беше останал там долу в Дяволската дупка. Зъл демон е обсебил душата му и го погубва. Бог така е отредил, брат ми да убие моя най-добър и верен другар, този, който за мен беше като баща.

След като тогава бях мислил за човека, който ще убие Кара Тозю, много добре си спомням, че се замислих и за човека, който ще ме убие. Откъде тогава можех да знам, че убиецът на Кара Тозю ще бъде и мой убиец, и това ще бъде родният ми брат? Какво ни накара с брат ми да се обърнем един срещу друг – вярата, животът или някаква друга сила? Сега, когато пиша, силна вълна ме разтърсва, космите на тялото ми настръхнаха, а на врата си усещам острието на ятагана. Ще трябва скоро да умра. Така пожела Бог. Не мога и не искам да живея като братоубиец, ако Петко може, нека го направи! Ако го направи, значи Бог е пожелал това! Аз съм кесиджия! Мен може да ме убие само друг кесиджия! Дали Петко е кесиджия?"

След като прочете книгите на брат си, Ибрахим прибави към тях и своите книги – за "Ето" и Тайната книга, и ги прибра в раклата. Запази само листа. После разгледа двете ками. Той вече знаеше, че брат му е башкесиджията, когото всички кесиджии очакваха да се появи. Ибрахим беше чувал легендата за кесиджията с двете ками. Той се беше появил, но Ибрахим го беше убил. Какво ли означаваше това?

Зачуди се дали да покаже листа на Ирис, за да ѝ докаже, че е брат на Яне, но не искаше тя да разбере, че той го е убил, затова заключи раклата, взе листа, смачка го и отиде в другата стая, след което го хвърли в огнището. Седеше срещу огъня и мислеше за брат си. Яне не се беше бил истински с него, предварително бе решил да умре. Беше се покорил пред него, като не бе пожелал да стане братоубиец. На пръв поглед Ибрахим беше победил, но какво бе спечелил от живота си след това? Нищо! Само мъка и терзание!

Точно когато Ибрахим беше решен да предприеме пътуването си, настъпи студена и влажна есен. Задуха студен вятър. Не искаше да пътува в такова време, защото труден път го очакваше и така бе принуден да остане и през зимата в Боляровия хан. Люта зима беше и снегът навя огромна преспа, която стигаше чак до покрива на хана. Посетителите на хана бяха малко, защото в такъв дълбок сняг керваните спряха и всички предпочитаха да останат по домовете си. Тази зима Ибрахим използва, за да си играе с Иван. Цяла зима той живя заедно с двете жени и детето. За пръв път в живота си имаше семейство. Това го правеше истински щастлив.

През зимата най-после се случи това, което Ибрахим толкова много очакваше. От ден на ден работата в хана намаляваше той и Ирис все по-често оставаха сами. Зряла, но много красива и запазена беше тя. Личеше си, че е жена, която цял живот се бе грижила за красотата си. В последно време все по-често Ибрахим се заглеждаше в нейната снага и не можеше да отдели поглед от нея. Ирис вече го гледаше с много по-мек поглед. Тя беше разнежена от нещо. Красива жена беше тя и все още млада. Грехота беше такава красота така да си отиде от света. Явно колкото и силна да беше Ирис, природата я победи.

Този ден Ибрахим влезе в стаята, в която спяха Божура и Иван. През малкото прозорче проникваше приглушена, мека, бяла, матова светлина. Навън беше навалял бял пухкав сняг, но не беше студено. В стаята беше топло и приятно. В огнището, в гърненце, което висеше на желязна кука над огъня, къкреше гозба за вечеря. Така цялата стая беше пропита с миризмата на това, което щяха да вечерят. На едно от малките столчета беше седнала Ирис, а Божура решеше косата ѝ и я сплиташе. Когато Ибрахим влезе, двете жени се сепнаха. Ирис опита да се прикрие, за да не я види така еничарът. След като той влезе, тя се оттегли в тъмния ъгъл на стаята и там сянката ѝ притихна. Ибрахим много харесваше ханджийката, от много време вече спяха в една стая, но сега реши да бъде по-директен. Той се вгледа втренчено в нея. И в този момент Ирис му се усмихна. Тя направи това точно така, както го правеха жените в харема, готови да задоволят страстите на господаря си. Ирис се усмихна деликатно, нежно и прикрито и в същото време примамливо и отдаващо се. Белите ѝ равни и чисти като маргарит зъби се белнаха от тъмния ъгъл. Ирис го гледаше закачливо, както женените вече ханъми. Ибрахим погледна ъгълчето на окото ѝ и сърцето му се "закачи" в извивките на миглите ѝ. Тя все така дръзко го гледаше, точно както ханъма, готвеща се да прекара вечерта с господаря си. Ибрахим разбра, тя наистина бе готова да прекара вечерта с него. Очите ѝ казваха това.

После малко по малко жените като че ли пак набраха смелост и продължиха да се занимават със себе си. Те му заприличаха на красиви газели. Той наблюдаваше как ръцете на Божура си играят с русата като слама коса на Ирис. Пръстите ѝ пропускаха косите на сестра ѝ като водопад, после ги улавяха и така продължаваше да си играе с тях. Ибрахим слушаше гласа на ханджийката. Той беше звънък и някак закачливо се извиваше, а когато се засмееше, като че ли светлина се разнасяше из стаята. После изведнъж ставаше тих и примамлив, като кадифе. Мъжът нямаше нужда да разбира какво казва жената, а само да слуша гласа ѝ. Чувстваше се привлечен от тази жена. Той стана и се приближи към нея. Божура тихомълком се оттегли. Еничарът стоеше близо до ханджийката. Тя беше спокойна. Беше поставила ръцете си в скута една върху друга. Като омагьосан гледаше дългите ѝ, изящни, бледи пръсти. Тя го гледаше без да премигне, а погледът ѝ беше като на кошута. От нея лъхаше опияняващият аромат на роза. На Ибрахим му беше направило впечатление, че около Ирис винаги се носеше лекия и нежен аромат на роза, на цъфнала пролетна градина. Освен това сега долавяше аромата на сласт и на узряла женска плът. Той посегна с коравата си мъжка длан. Ирис се отдръпна, но някак закачливо и звънко се засмя. Ибрахим се почувства груб, недодялан и тромав. За миг видя големите си силни пръсти на фона на бялото ѝ изящно лице. Опита се да хване лицето ѝ за брадичката. Тя пак се изсмя и направи движение сякаш да се дръпне, но не го направи. Вместо това се извъртя гъвкаво като змия. Докато правеше това, Ирис се огъна и докосна цялото си тяло в неговото. Отначало тя се подпря с рамо в гърдите му, после се обърна и се изпъчи така, че пърхащите ѝ гърди опряха в неговите. Сладостна топлина се разля в жилите му. За миг коленете му се огънаха, но се овладя. Почувства се поласкан и щастлив, наведе се, сграбчи жената, вдигна я на ръце и я понесе като вълк отнасящ кошута. Жената беше прималяла и нежно докосваше главата си в гърдите му. Изглеждаше така все едно го целува. Той я носеше както би носил пиленце и не чувстваше тежестта ѝ. Двамата отиваха в съседната стая, а Божура скри очите на Иван, да не вижда майка си така.

Ибрахим се нежеше с Ирис в стаята. Шумовете от другата одая отдавна бяха утихнали. Божура беше сложила Иван да спи и тя самата беше легнала. Сега те се почувстваха по-спокойни. Като добра майка Ирис искаше да се убеди, че детето е спокойно и едва след това можеше да мисли за себе си. Завеската на прозорчето беше дръпната, за да може светлината на нощта да навлиза през него. Небето беше осеяно със звезди, които тук, над Боляровия хан, осветяваха като ден снежната зимна нощ. Ирис беше спокойна, красива, засмяна и гореща. Цялото ѝ тяло излъчваше щастие. Ибрахим милваше косата ѝ, решейки я с грубите си силни ръце, с напукани от студа длани. Това успокояваше жената и тя се вслушваше в тишината на чудната нощ. Ибрахим също беше спокоен. Той милваше жената, която сластно се беше отпуснала и беше поставила глава на гърдите му. Еничарът си мислеше за 54-те си години, за мъртвите си до днес страсти, за тъгата, за самотата, за смъртта. Всичко това сега обаче не го натъжаваше. Сега всичко това се топеше. С всяка милувка всичко това изчезваше, сърцето му се размразяваше и отново започваше да бие. Той се връщаше към живота. Беше се откъснал от миналото и от сенките на хората, които беше убил. Там някъде в миналото беше останала умората, страхът, болката, гладът и изнурителните до смърт усилия. Най-красивите очи на света го гледаха отблизо и Ибрахим бей се губеше в тях, потъваше дотолкова, че ставаше част от тях. Той прималя в любовна омала. После притегли леката снага на жената така, че тя да се докосне с цялата си дължина в него. Под тънката нощница усети мекото, топло, изваяно тяло, с женствени и овални форми. Това накара Ибрахим да забрави всичко, което му се беше случило, защото досега душата му бе без любов и мъртва и едва сега отново се съживяваше. Но не беше жив още еничарът. И както беше далеч от света на мъртвите, на спомените и на кървавите сънища що беше преживял наяве, така все още беше далеч и от света на живите. И не можеше да забрави всичко що беше преживял досега и всички тайни и мисии, които като пирони го приковаваха в света на мъртвите. Най-лошото нещо беше, че на Ибрахим като че ли повече му харесваше да бъде мъртъв, толкова много, че не искаше да е жив. И сега той се съпротивляваше. Така стоеше нито жив, нито мъртъв. Към света на живите го теглеше силата на похотта и страстта.

В този момент от очите му рукнаха сълзи. Плачеше, но не за себе си. Това бяха сълзи като самия живот. Както плачеше, можеше и да се смее. Не плачеше за себе си и за "пропилените" години, просто сълзите течаха от очите му. Не плачеше и от щастие. Беше видял твърде много скръб, болка и тъга, за да може да бъде щастлив.

Ирис дишаше в лицето му, той усещаше горещия ѝ дъх. Виждаше червените ѝ сочни устни като цъфнала роза и вдъхваше упойващия ѝ мирис. Тя го целуна по брадясалата буза и сякаш розата разцъфна. Страстта я караше да диша тежко и неговият свят изведнъж се сви. Никога досега Ибрахим не беше изпитвал такова нещо. Той беше с Ирис! Имаше чувството, че цял живот е чакал този момент и винаги е знаел, че тя ще го чака. Това беше жената отредена за него от самия Бог. Това беше Жената! Изпита усещането, че много пъти е срещал Ирис. Спомни си малкото момиченце с руса като слънце главица, ханъмата Чичек в султанския харем и сега Зеница. Това беше най-красивата жена на света и сега тя беше негова. Всичко беше толкова красиво! Той беше късметлия. Той беше специален, а до него лежеше най-специалната жена. Едва сега като че ли разбра, че всички жени, които беше познавал, са носели в себе си части от Ирис. Те бяха служили само да заместят нейната липса. Ибрахим си помисли това, но после се сети за Бурчин и мисълта му се стори светотатствена. Може би грешеше! Сега имаше цялото щастие на света, в обятията си държеше това, което винаги бе искал, това, което го правеше истински щастлив. Това беше жената, която можеше да излекува всичките му душевни рани, да го утеши и като мехлем да го успокои. Това беше жената, която единствено можеше да засити хищническия му нрав и да му бъде достатъчна и нужна. Това беше тя!

Целият му живот досега, всичките му победи, успехи, слава, пари биха загубили смисъл, ако тази жена не беше до него. Скоро радост и страст започна да струи от тялото му. Той бавно преминаваше в света на живите. Плътта му се съживи. Паметта му се загуби, изпадна в безпаметност, с това загуби и себе си. За пръв път в живота си Ибрахим не беше еничар, не беше воин, не беше Махди, дори не беше Ибрахим. Поддаде се на повика на плътта и на сластта. Прегърна отново премалялата жена, която се топеше в силните му ръце. Скоро се загуби в нея и в мрака на стаята нечий мъжки глас гальовно каза:

– Яша, кузум! (Да си жива, агънце!)

Сутринта Ибрахим си позволи да остане в леглото до по-късно. Той се чувстваше уморен от случилото се през нощта. Лежеше в радостна омая и не знаеше на кой свят се намира. Опипа мястото до себе си. То беше празно, а постелята беше студена. Ирис беше станала отдавна. Ибрахим се поизправи и в този момент се появи тя. Някъде отдалеч се чу красивият звук на саз, той се извиваше и звучеше на фона на ударен инструмент, който подчертаваше темпераментността на мелодията. Жената влезе в стаята и застана в нейния център. Това не беше Ирис, нито Зеница, тази, която застана в стаята, бе Чичек. Ибрахим се сети, че тя беше една от най-известните ханъми на султана. Години наред бе живяла в разкош и в най-богатото и приказно място на света – Топкапъ сарай. Изведнъж в стаята влезе и друга жена. Двете бяха облечени в ефирни дрехи – атлазени елечета и полупрозрачни шалвари. Нямаше съмнение, това бяха Ирис и Божура. Те явно се канеха да правят нещо прелюбопитно. На главите си имаха малки плитки шапки, подобни на плитък фес, а под него надолу, подобно на фередже, висеше прозрачен, фин воал, който се спускаше чак до кръста им. Воалите се спускаха на драперии и когато жените се движеха, те правеха така, че лицата им хем се виждаха, хем не. Това движение на тялото създаваше илюзия, че главата също се движи. Двете бяха боси, с красиво изрисувани с къна крака. Така се рисуваха жените в харемите на богатите турски бейове. Ирис сигурно беше сменила името си и за да не могат хората на султана да я проследят. Тази жена владееше изкуството на харема и то на най-изтънчения харем на света – този на султана. Но дори при различните султани харемите бяха на различно ниво. Той беше сигурен, че по времето на сегашния султан харемът е бледо копие на това, което беше по времето на Ахмед III, а там Чичек беше една от най-изявените ханъми. Иначе султанът едва ли би я пуснал свободно да се разхожда из Топкапъ сарай на Празника на лалетата и едва ли би била избрана да приготвя ханъмите за вечерта с него. Това беше приоритет само за най-изявените и знаещи ханъми. Така че сега пред Ибрахим стоеше една от най-вещите в областта на изкуствата и любовта жени. Какво ли му беше приготвила тя? Ибрахим познаваше султан Ахмед III и сега щеше да бъде с жена, която е била със султана.

Двете жени извадиха саби. Ибрахим веднага усети предателството. Явно това, което му беше приготвила Чичек, не беше нещо приятно, а предателство. И кога наистина двете жени можеха да имат по-удобен момент да го убият, отколкото сега? Значи всичко е било театър, за да приспят бдителността му. Това е бил план на двете да го убият. Може би са разбрали истината? Ибрахим посегна към стената, където обикновено стояха оръжията му, но те не бяха там. Трескаво се загледа и видя, че едното от оръжията в ръцете на жените е самият зу-л-фикр. Втория меч на исляма сега се намираше в ръцете на жена. Оръжието, с което той като Махди трябваше да властва над света, сега беше осквернено и беше в ръцете на ханъма.

Но това, което беше в ръцете на другата жена, беше още по-страшно. Ако Ирис държеше в ръката си зулфикр, другата жена държеше в ръка меча на Яне. Прималя му. Това вече го беше виждал – ятаган и меч. Ятаган срещу меч. Двете сигурно му показваха, че знаят кой е убиецът на Яне. Жените, които цял живот бяха обичали брат му, сега го бяха примамили. Това щеше да бъде битката между исляма и християнството, но изиграна от две жени. Ирис или Чичек – султанската ханъма, носеше ятагана, представляващ исляма, а Божура – християнката, носеше меча, който беше оръжието на любимия ѝ и представляваше християнството.

Ибрахим се сети за вечерта. Спомни си как Божура си беше играла с косите на Ирис. Колко глупав и наивен е бил! Колко лесно беше попаднал в капана на двете жени! Той беше срам за еничарското съсловие! Непобедимият воин беше допуснал две жени с елементарен ход да го излъжат и да го вкарат в своя капан. Колко ли смешен е изглеждал в очите им, когато снощи се беше "хванал в капана" им без никаква съпротива? Как ли са се смеели и са се подигравали с него? Значи Ирис го беше излъгала и през цялото време го беше манипулирала, и не той беше омагьосал жената, а тя през цялото време го беше контролирала и водила. После беше направила така, че да загуби воинската си бдителност, от ръмжащ тигър да се превърне в малко глупаво и самосъжаляващо се коте. Да стане мек и открит. Той беше сгрешил. Сам беше влязъл в капана и то с двата крака. Сега капанът щракна. Ибрахим беше мъртъв от много време, но чак сега го осъзна. Вече нищо не можеше да направи. Все така лежеше гол под завивките, всичките му оръжия бяха отнети, а двете жени бяха готови във всеки момент да го атакуват. Но те не го сториха, нещо изчакваха. Явно искаха да го разпитат преди да го убият.

Изведнъж звукът на саза пак прозвуча и някъде отдалеч отново се дочу ритъмът на барабан. Мелодията странно се изви. Тя ту се приближаваше, ту звучеше някак отдалеч. Сазът беше жена, а ритъмът на барабана беше мъж и двата инструмента като че ли танцуваха един с друг. Отначало мелодията беше много плавна и леко провлачена, но с времето ставаше все по-ритмична, като че ли беше атака на конници. Отначало Ибрахим виждаше само прах и пепел и колкото повече воините приближаваха, толкова по-отчетливо чуваше копитата на препускащите коне и техния ритъм. Първоначално това беше отдалеч, а след малко вече тежките копита на конете разтрисаха земята под краката му. Музиката продължаваше да се ускорява и да става все по-ритмична. Най-накрая стана толкова бърза, че сазът сигурно щеше да остане без струни. Тя наподобяваше нещо като вик. Тъпанът думкаше все по-силно. Конниците вече ги нямаше пред очите му. Ибрахим си представи, че стои сред тях, а покрай него профучаваха препускащите конници. Повече не можеше, по-силно, ритмично и по-бързо. И изведнъж той като че ли се сблъска с летящо срещу него животно. Еничар и кон се удариха гърди в гърди. И в този момент не изпита никакъв страх. Музиката ставаше още по-силна и ритмична и Ибрахим вече се намираше в препускащото конско сърце. По-бързо и по-бързо!!!

Неочаквано жените се размърдаха, но не го атакуваха. Те като че ли бяха изчакали ритъмът да се влее в жилите и сърцата им. Изведнъж затанцуваха в ритъма на вихрен танц. Остриетата на оръжията свистяха и разсичаха въздуха. Те рисуваха сложни фигури и се удряха едно в друго. Жените ги въртяха толкова бързо, че Ибрахим не успяваше да ги проследи. Понякога изграждаха нещо като стена, а при всеки удар звънтяха в ритъма на войнстващата музика. Еничарът гледаше като омагьосан. Никога не беше виждал жена да държи ятаган, а умението и бързината, с която жените въртяха оръжията, беше равна на уменията на най-добрите воини, които беше срещал в живота си. Макар и по-слаби, жените владееха прекрасно остриетата. Върховете на оръжията описваха красиви завършени фигури. Това беше умение достойно за майстори на оръжията. Кой ги беше научил на този танц? Колко време им е било нужно, за да постигнат това съвършенство? Насладата за окото на еничара беше двойна! Майсторство при въртене на оръжие и красотата на танца в едно! Това беше съвършенство! Най-красивите жени и в същото време допирът до студения метал! Огън и метал! Красота и изящество, съчетани с умение и сила! Ибрахим постави дланите на ръцете си под главата си и продължи да гледа като омагьосан. Това беше най-висшият миг на наслада, който беше изпитвал. Знаеше, че никоя кючекиня не може да го възбуди толкова много. За миг изпита усещането, че е сред своите еничари и в същото време пред него бяха най-красивите жени в света. И това не беше само танц, това беше изкуство от най-висш порядък. Може би нямаше на света друг човек, който да може да оцени толкова добре такъв един танц. Ибрахим беше сигурен, че двете жени наистина са опасни с оръжията, които държаха. Пред него стояха истински воини, той го призна, колкото и да му беше трудно.

Еничарът гледаше жените и с времето забрави за това, че тази опасност може да се обърне срещу него. Изпита истински възторг и възхищение от танца им. И когато заключителните удари на барабаните и подрънкването на струните на саза започнаха да заглъхват, те се оказаха заглушени от възторжените ръкопляскания на Ибрахим. Той се опита да изрази възхищението си от това изпълнение, едната жена се поклони с дълбоко темане и така, вървейки назад, излезе през вратата. Другата жена, която беше "въоръжена" със зулфикр, когато се приближи, с пренебрежение каза:

– Това беше демонстрация по-скоро на ловкост и координация, бей ага, и няма нищо общо с изкуството! Почакайте да видите следващия танц! – след тези думи жената също излезе заднишком.

Ибрахим остана в леглото и си мислеше за танца на жените. Какво ли още го очакваше? После си спомни за това как първата танцьорка беше поздравила и се сети, че това сигурно не е била Божура, както си беше мислил през цялото време. Ако не беше Божура, коя беше тогава? И ако двете жени танцуваха пред него, кой тогава свиреше на барабана и саза? Докато мислеше за това, вратата отново се отвори и в средата на стаята застана Ирис, облечена с нов костюм. Върху голото си тяло беше облякла тънка, полупрозрачна роба от бяла коприна, с широки ръкави, които достигаха чак до пода. Дрехата беше ушита от най-скъпи платове. За него нямаше съмнение, че тази дреха е дошла от султанските покои. Около кръста жената беше завързала широк, зелен, копринен пояс, чиито ресни се спускаха около кръста ѝ. Ирис раздвижи ръкавите си и тайнствена флейта засвири някъде отдалеч, тайнствено, протяжно и с неземна мелодия. Този звук идваше от някакво далечно, загадъчно и божественокрасиво място. Такава беше и музиката.

Ирис бавно вдигна ръце над главата си. Ходилата ѝ стояха като заковани за пода и не помръдваха, но бедрата и ханшът ѝ започнаха да се полюляват в такт с музиката. Тънките, ефирни шалвари и робата подчертаваха красотата и зрелостта на тялото ѝ. Те подсилваха движенията на танца. Ибрахим си помисли, че никога досега не е виждал толкова изваяни до съвършенство женски форми.

Скоро освен флейтата отнякъде се дочу далечният кънтеж на тъпан. Този звук беше като заглъхващ тътен на гръмотевица. Танцьорката посегна към раменете си и свали един дълъг ефирен воал. Тя го държеше между дългите си тънки пръсти и като разтвори ръце, накара ефирната коприна да затрепти върху нея, а горната част на тялото ѝ се залюля напред-назад. Гърдите ѝ също танцуваха в такт с тялото и извиващия ѝ се ханш. Раменете ѝ сякаш искаха да докоснат гърдите ѝ, но белите като гълъбички гърди пърхаха и като че ли бягаха от тях. Скоро Ирис раздвижи и коленете си. Вълнообразното полюшване обхвана цялото ѝ тяло и достигна до пищния ѝ бюст, но тя все още не беше помръднала от мястото си и ходилата ѝ се намираха все там, "залепнали" за пода.

Ибрахим никога не беше виждал толкова обаятелен и въздействащ танц. Воалът, който жената държеше между изящните си пръсти, беше открил лицето ѝ. С този жест тя като че ли му се беше разкрила и го беше допуснала до себе си. Сега той гледаше гордото лице на танцьорката и сведеният ѝ поглед подчертаваше още по-ярко сластните движения на крехкото ѝ тяло. Макар и слабо, то беше силно и гъвкаво и сякаш беше въплътило в себе си огъня на изгаряща страст. Изведнъж, с едно само движение, роклята се смъкна от раменете ѝ и откри изящно закръглените и голи гърди. Ибрахим се учуди, защото се беше загледал в танца и полюшващите движения и изведнъж голотата на жената го изненада. Това беше най-красивата и приятна изненада и тя също спомогна за огъня, който се разгоря в него.

Еничарът усети завладяващата притегателна сила, която тази жена излъчваше. Женствеността и зрелостта, съчетани с невинността и чистотата, го караха да копнее за нея. Той я желаеше, макар сам да не знаеше какво точно иска от нея. Искаше я с такава пламенна страст, че сам се уплаши от огъня, който се бе разгорял в гърдите му. Опасяваше се да не нарани жената и да не я изгори с огъня на страстта си.

Постепенно музиката ставаше все по-тиха. Тя премина в нежна, почти шептяща мелодия. Сега Ирис се раздвижи и се завъртя в кръг, като стъпваше на нежните пръсти на краката си. Освен това тя се въртеше и около оста си, така че дългите ѝ ръкави и ресните на копринения шал, завързан на кръста ѝ, кръжаха около нея. Ритъмът се ускори и тя започна да се върти все по-бързо и по-бързо, докато чевръстите ѝ нежни крачета, с малки и изящни пръстчета, красиво изписани с къна, сякаш вече не докосваха пода. Изглеждаше все едно жената е попаднала в някаква вихрушка и тя я повдига над земята. Все едно летеше и се движеше между пухкави облаци, образувани от зеления ѝ шал и разветите бели ръкави.

Изведнъж се чу нещо като оглушителен шум от удар на гонг. Еничарът не можеше да разбере дали беше гонг, или тъпанът, но с това музиката секна. Ирис застана неподвижно, все още на пръсти, с вдигната брадичка, одухотворено, красиво, бяло лице, със зачервени от танца страни. Ръцете, с преплетени пръсти, бяха вдигнати над главата ѝ. Тя бе застинала като каменна скулптура. Само по надигането на голите ѝ гърди личеше, че диша и е жива. Ибрахим също беше застинал. Не знаеше как да реагира и какво да направи. Искаше да задържи този миг и той никога да не свършва. Това, разбира се, не можеше да стане.

Ирис отпусна ръце, загърна раменете си с воала и свенливо се поклони на Ибрахим. Еничарът се чувстваше като султан, беше доживял да открие пълното щастие. Чувстваше се обичан от тази чудна жена. Беше истински късметлия. Сладостно блаженство се разливаше из тялото му.

Цялата зима Ибрахим и Ирис живяха като мъж и жена. Еничарът богоговееше пред бившата султанска ханъма и я обожаваше. Беше наистина влюбен и то с онази зрялост, която никога досега не бе чувствал. Той разбра много от тайните на жената, на всички султански ханъми и на самия султански харем. Сигурно никой друг външен човек не знаеше толкова много за покоите на султана, колкото Ибрахим. Тайната, че Ирис винаги миришеше на рози, се състоеше в това, че тя купуваше розова вода и всеки ден пиеше по малко. Тя твърдеше, че освен за аромат прави това и за здраве. Така Ирис не се обливаше с парфюми, както правеха жените в харемите, а миризмата се излъчваше от нея и около нея. Това беше фина, деликатна и ненатрапчива миризма. Този нежен аромат се носеше винаги като облак около нея. Когато жените се поливат с парфюм, миризмата на благовонието се смесва с тази на потта и понякога това е доста неприятно. А като пиеше розовата вода, Ирис излъчваше аромата от цялото си тяло и дори с потта си. Така лошата миризма изчезваше и дори потта ѝ миришеше на роза. А когато тя сложеше и лек парфюм, ефектът беше наистина зашеметяващ. А тя правеше парфюмите си сама, научена от най-добрите парфюмеристи на харема. В тях тя съчетаваше мирисите на жасмин, тамян, зюмбюл и момина сълза. Само тя знаеше от кое и по колко слага, но когато Ибрахим я помиришеше и тя ухаеше по този начин, всеки път имаше желание да се уединят.

Понякога го обземаха мрачни мисли. Ибрахим се питаше какво беше накарало Ирис да бъде с него. Дали тя търсеше само сигурност, или наистина го обичаше? Той обаче бързо отпъждаше тези мисли и се наслаждаваше на това, което му се случваше. Беше твърде стар, какво значение имаше всичко това, беше щастлив и спокоен. За него това беше най-важното.

Една вечер, както си седяха, Ирис го изгледа и каза:

– Искам да те питам нещо.

– Кажи! – късо отговори Ибрахим.

– Струва ми се, че съм те виждала преди много години. Ходил ли си в Арабия?

Спомените се върнаха в Ибрахим. Колко отдавна беше това време, когато с льо Комб и Касим бяха скитали из Арабската пустиня. Ибрахим още мислеше, когато Ирис продължи:

– Преди много години бях отвлечена и там, в Арабия, ми се струва, че съм те виждала.

Ибрахим се сети за "Цветето на Изтока", за онзи поглед, който беше чувствал през цялото време. Ето какво е било? Била е Ирис! Тогава, когато той беше мислил за нея и си беше спомнял Бурчин, тя е била толкова близо до него. По някакъв начин животът на двамата е бил преплетен и предопределен да бъдат заедно. През тази вечер те повече не говориха, но Ибрахим си мислеше за много неща.

Една нощ, докато лежаха в леглото и през малкия джам гледаха звездите, тя каза:

– Защо първата вечер, в която бяхме заедно, плака?

– Защото ми навя спомен – каза Ибрахим.

– За нея ли? – попита Ирис, но си личеше, че не знае за коя жена става въпрос.

– Да! – кратко отговори той.

– Мразя я! – отговори Ирис.

Ибрахим се учуди и се извърна, за да види красивия неподвижен профил на жената.

– Но ти не я познаваш?

– Мразя я! Какво да направя, за да я забравиш?

– Защо искаш да я забравя? Обичай ме такъв! Ти ме обичаш, защото съм такъв! Не искай да ме притежаваш, а ме обичай! Ти обичаш и нея чрез мен, защото аз винаги я нося със себе си! Тя има много лица и всички те са част от мен! Ако забравя за нея, това означава да забравя за теб!

– Коя е тя?

– Тя беше едно чисто момиче в Анадола, красавица в Танжер, която едва докоснах, похитена жена, ханъма в султански харем, жена на чорбаджия, жена в Персия и Истанбул.

– Ще ми разкажеш ли за нея?

– Не мога. Аз не я притежавах, само нежно се докосвах до Нея. Винаги обаче търсех Нея. И откривах Нея във всяка една от тях.

– Коя е Нея? – попита Ирис, а в гласа ѝ имаше надежда, че тя ще се окаже неговата Нея, че тя ще е жената, която Ибрахим цял живот е търсил.

– Няма да разбереш! Няма да повярваш, но Нея си ти! – той каза всичко това и знаеше, че тя го очаква, но не го каза само заради това. Не можеше да ѝ обясни колко много я беше търсил през целия си живот, колко дълго я беше чакал, колко много му беше липсвала. Как тя беше умирала при смъртта на Бурчин и при всяка раздяла. Той я обичаше, но не само Ирис, която сега лежеше до него. Той обичаше нея в майка ѝ, обичаше онова момиченце, на което беше обещал да се ожени за нея. Обичаше я като Чичек, като Персика, обичаше Ирис. Цял живот я беше търсил. Цял живот я беше преследвал. Той я беше обичал през цялото това време. Нямаше как да ѝ го обясни, а и дали беше нужно? Затова той просто каза:

– Обичам те! – колко малко и колко много можеше да означава това "Обичам те!"

Колкото и да му беше неприятно, с настъпването на пролетта трябваше да напусне Боляровия хан, а с това и Ирис. Разбраха се тя да го чака. Той наистина бе обикнал тази жена, а и тя се бе привързала към него и беше под властта на силата и ума му. Не искаше да тръгва, но силата, която винаги го беше подтиквала да следва мисията си, го поведе на път. Той вече беше взел решение да изпълни мисията на Вълчан войвода и бе измислил начин как да направи това.