Ятаган и меч исторически роман в пет части пета част битката

Такива мисли вълнуваха сега талиба Али Мюзекки, докато отиваше да се представи пред Ибрахим Селяхаддин – човекът, който само миг преди това безцеремонно бе съсякъл невъоръжения старец. Тази мисъл като че ли съвсем не правеше впечатление на агата, който все така си стоеше намръщен и тежка сянка беше легнала върху челото му.

– Ще отидеш до Ходжиново. Оттам ще купиш някаква кукерска маска.

– Какво? Какво?

– Ще ми купиш кукерска маска и цялостна униформа на кукер.

– Какво е това? – поинтересува се старецът.

– Тук в България има един обичай, който се нарича кукери. При него хората се обличат в кукерски дрехи, които се състоят от овчи и агнешки кожи, с високи конусовидни шапки с рога и зверски изображения. Освен това на кръста и по ръцете и краката се закачат множество хлопки и чанове. Когато има кукерски игри, така облечените мъже гонят злото.

Русалиите са нещо друго. Мъжете от различни села се обличат с кукерските си костюми и обикалят землището си, без да разговарят помежду си. Те са въоръжени със сопи, начело на всяка група стои най-старшият мъж на всяко село. Него го наричат кесиджия (Освен кесиджия, водачите ги наричат също "балтъджия", "калаузин" и "ватафин". Русалии е бойна игра, която запазвала през вековете бойната форма на българите. Тя е останала от древното българско езичество. Подобно на русалиите били калушарите и много други празници, дошли от езически времена и от времето на древните българи). Мъжете обикалят територията на селото си така, както преди българските войскари, когато още българите са имали държава, са обикаляли границите на държавата си.

Ибрахим говореше на персиеца и си даде сметка, че говори на човек, който произлиза от една от най-древните държави в света.

– Ако понякога се случи две групи от русалии да се срещнат, тогава между тях започва ритуална битка. Тя понякога е доста ожесточена и може да коства счупен крак, ръка или глава на участващите в битката. В много редки случаи може да има и смъртен случай. Това е жертвоприношение към Бог.

– Не знаех, че в християнството има жертвоприношения.

– Този ритуал е много по-стар от християнството. Той е свързан с древната религия на българите.

– Да!

Ибрахим реши да не отговаря на въпроса на талиба. Той продължи:

– Мястото, където бъде убит някой русалия, започва да носи името Русалийска гора или Русалийски дол, Русалии или Русалийски гроб. Човекът, който е убит, се нарича "мълчан човек". Това означава, че за него спира да се говори, все едно никога не е живял и не е съществувал. Всички, дори семейството му, спират да го споменават и да си припомнят съществуването му, защото се смята, че той е живял заради Бог и е бил повикан при него. Това означава, че той е бил чист, праведен и мил Богу. Неговите роднини се отказват да търсят мъст от убиеца му, смята се, че този, който го е наранил и е бил маскиран като русалия, е представлявал божията десница и е бил проводник на волята му.

– Никога досега не съм чувал за "мълчан човек". Народът, от който произлизате, е странен, господарю! Отстрани изглежда спокоен и покорен, отначало мислех, че той е най-покорната рая на султана, но когато гледам вас, господарю, и като слушам какво ми разказвате, се плаша!

– Добре, добре, Али ага, сега отиди да купиш кукерски дрехи с всичките му там чанове и салтанати.

Али погледна агата и видя колко уморен и стар изглежда, като че ли за миг се беше състарил. Като че ли това убийство беше изсмукало силите и живота му. На Али Мюзекки му стана тъжно за стария воин. Ибрахим беше много по-млад от него, но явно животът, който беше водил, и убийствата, които беше извършил, го бяха състарили и съсипали.

Най-накрая той реши да зададе въпроса, който го изгаряше отвътре:

– Защо го убихте, Ибрахим бей?

Беят погледна Али, но не със злоба, а така все едно, че не го вижда. Погледът му беше насочен някъде далеч в миналото.

– Това беше този, когото в Истанбул наричаха Арист! Той уби Рефик Сарък.

Али повече не попита, реши, че сянката на миналото преследва бившия еничар. Той не знаеше нито кой е Арист, нито познаваше този Рефик, така че този въпрос щеше да остане без отговор.

Вестта за убийството на Кара Тозю се разнесе като пожар из околните села. Селяните обсъждаха бея. Повечето от тях досега бяха виждали само добро от него, затова сега отказваха да повярват, че той го е убил. Други говореха с недомлъвки, но понеже никой не знаеше нищо официално, се разнесоха мълви, слухове и клюки. Така това, което се беше случило в конака, се разнесе изопачено и след няколко дни няколко различни истории се носеха, но трезвомислещите хора отказваха да повярват. Тъй като агата не беше оттук и явно нямаше близки от околните села, никой не можеше да потвърди или отрече и така слуховете продължаваха да витаят.

На втория ден от убийството на Кара Тозю от Боляровия хан дойдоха няколко човека, които с волска талига отнесоха тялото на мъртвия мъж. Ибрахим дори не видя как и кога бе станало това. Явно тези мъже щяха да се погрижат и да погребат тялото по достоен начин.

Али донесе поръчания от Ибрахим бей кукерски костюм.

След няколко дни уреченият ден настъпи. От най-ранна утрин агата събуди Али Мюзекки. Известно време талибът се въртеше безцелно и не можеше да разбере какво се случва.

– Ела! – каза еничарът, после започна да прави нещо с едно парче дебело въже. Нанизваше малки оловно топчета на всяко едно от канапчетата на въжето. Али, все още спящ, му помогна. После Ибрахим ага направи клуп и го нахлузи на лявата си китка. Али изумен гледаше всичко това. Докато вършеше това, Ибрахим заговори, а Али слушаше с отворена уста.

– Загубих живота си и душата си през 1705 година. Оттогава живея в тялото на някой друг, но това не съм аз. Това е обвивка на човек, но без душа и аз само наблюдавам какво се случва. Загубих възможността да живея, защото престанах да изпитвам болка.

Ти ще кажеш, че съм убил много хора и съм наложил волята си над тях. Аз ще ти кажа: Убил съм ги, защото нямах душа, защото бях само една обвивка, но нямах страх. Убих ги без страх, без чувства и нямаше гордост, че съм победил. Дори нямаше радост, че съм останал жив. Вървях през хората и през света, но не усещах нищо. Аз бях друг човек. Живях живота на някой друг, който остана да живее след мен и само очите в това тяло бяха моите и те понякога изумени наблюдаваха действията ми и какво се случва около мен.

Много хора, а и аз самият, мислих, че вървя по някакъв Път, че в живота ми ме движи чувството за дълг и чест, че съм воин. Скоро разбрах, че нямам дълг към никого и никому не се чувствам задължен. Нямам семейство, род, народ и държава. Еничарите ме направиха безродник. Отнеха вярата ми и ме направиха безверник. Те смятаха, че като останем без род и вяра, ще приемем еничарите за род и исляма за вяра. Еничарите за род приех, но исляма за вяра не можах, защото ислямът и християнството не са вери, а религии. Религията се "захваща" за вярата, която човек има в себе си, но когато на някого му отнемат религията, има опасност да му изтръгнат и вярата, а направиш ли това, той повече не може да приеме друга религия. Така скоро аз останах без вяра, а като нямах вяра, не можех да имам и религия.

Отначало приех еничарите за свои братя йолдаши, но по-късно загубих и тях.

Оцелях единствено, защото нямах душа. Мачках, убивах, налагах се и скоро разбрах, че освен дълг нямам и чест. Чест може да има само човек с душа, човек задължен и във връзка с обществото. Аз съм сам! Аз съм най-самотният човек на света! Нямам никого освен себе си! Отчитам се единствено пред себе си и само на себе си съм длъжен! Не се интересувам от ничие мнение и никой не може да ме накара да вървя или да се привържа по какъвто и да е начин! Аз съм изпепелил душата си! Аз съм еничар и кесиджия в едно, но не съм нито едно от двете! Аз съм българин и турчин в едно, но не съм нито едно от двете! Аз съм воин и духовник в едно, но не съм нито едно от двете! Аз съм Петко и Ибрахим, но не съм нито едно от двете! Защото... Аз съм!!! Днес мога за кажа за себе си само това.

Помогни ми да се облека! – каза нетърпеливо Ибрахим.

След това бавно и внимателно облече кукерските дрехи. Направи така, че въжето с оловните топчета да остане в левия му ръкав. Дрехите бяха много тежки, миришеха ужасно и бяха много неудобни. За да се задържат по него трите реда с тежки чанове, кръстът и цялото му тяло бяха стегнати с каиши. От това целият се изпоти, не можеше да диша, сърцето му биеше в слепоочията му и като че ли заплашваше във всеки момент да се пръсне. При най-малкото движение пред очите му причерняваше. Ибрахим не знаеше как ще ходи така, а за подскачане, тичане и всичко останало и дума не можеше да става. Вместо тояга Ибрахим накара приятеля си да му донесе джерида, а на кръста си, над чановете, превърза зулфикр. Накара Али така да завърже канията на ятагана, че той се скри под дългите кози косми на костюма. Пратеникът беше казал на Ибрахим да завърже на върха на шапката си дебел кичур от конски косми. Така щеше да се различава от останалите маскирани хора. След като това беше изпълнено, еничарът се качи на гърба на Арабкан. В лявата си ръка държеше маската. В нея за очите имаше пробити толкова малки дупки, че беше немислимо през тях да вижда нещо и особено да язди. С големи мъки стигна до мястото, където знаеше, че ще се съберат русалиите от село Ходжиново. Това беше най-близкото до неговия конак село. Боляровия хан се намираше между селата Ходжиново и Катърли, но докато те се намираха вляво, Боляровия хан беше отдясно на самия път. Ханът се намираше два пъти по-близо до Катърли, отколкото до Ходжиново.

Ибрахим се включи в редиците на русалиите от Ходжиново и започна обиколката на землището с тях. Той сложи маската, на която имаше рога, зъби и конска опашка на върха, и така никой не го позна. Всички го приемаха за свой, а и маската явно им беше позната. Помагаше му това, че хората не говореха помежду си.

По-голямата част от земята на селото на север граничеше с Папазлий, на юг и изток – с неговата земя, а по пътя към Станимака опираше до земята на Боляровия хан. Именно по този път тръгнаха русалиите от Ходжиново. Водачът "кесиджия" ги водеше така, все едно знаеше къде отиват и следва някакъв предварителен план. Цялата група ходжиновски русалии вървеше по пътя, така беше по-лесно, но явно доста неочаквано за тях. Хората се питаха какво става, защото групата отдавна вече се беше отделила от землищата на селото си. От лявата им страна беше баирът, а отдолу – неговата бейска земя. От дясната му страна се намираше местността Мишето. Той много добре познаваше тази земя, защото като деца неведнъж бяха идвали с брат си до тук, за да си играят, да берат сливи или черници или да работят на някоя нива, защото цялата тази земя – до Кочово, Касъмово и Катърли, беше на Болярови.

Групата русалии не просто ходеше, но се налагаше и да подскача. Така шумът, който вдигаха чановете, камбаните и хлопките, беше неописуем. При всеки подскок мишинените ремъци (мишин – дебела кожа за ремъци и колани) се впиваха в плътта му и го караха да страда. Това спираше дишането му и го задушаваше. Все така чувстваше сърцето си в главата, а потта се стичаше в очите му и солта ги караше да сълзят. Маската му пречеше да избърше чело и да намали страданията си. Мъките му не свършваха дотук, през малките дупки на очите не можеше да види почти нищо, шапката постоянно се движеше и дупките се разместваха.

Отначало той мислеше да вземе Арабкан със себе си. Искаше, когато свърши всичко, да се метне на гърба му и да се прибере в сарая си. После реши и го остави на сборния пункт. Сега не съжаляваше, че бе оставил коня си. Шумът, който вдигаха русалиите, беше толкова силен, че със сигурност щеше непрекъснато да плаши животното и то щеше да му създава само допълнителни грижи.

Всичко караше Ибрахим да се чувства несигурен, постоянно искаше да се освободи от задушаващите го ремъци и да вдиша поне веднъж свободно и дълбоко. Притесняваше се да не се спъне и да падне. Не знаеше, ако това се случеше, дали щеше да успее да се изправи с цялата тази тежест по него.

Ходенето изтощи еничара, толкова зле не се беше чувствал дори при тежък боен поход. Искрено се зарадва, когато забеляза Толчовата могила. Беше я виждал стотици пъти. Тя се намираше в близост до Боляровия хан. Погледна натам, където трябваше да е родното му място, и го видя. Не го беше виждал от дете. Сърцето му се сви. Нима така щеше да се завърне в родната си къща? Да, той беше роден в хана, там бяха родени и отрасли неговите предци и всички Болярови. Те живееха в две малки кирпичени стаи вдясно от основната сграда на хана. До стаите беше залепена дълга сградаобор, в която гостите на хана, а и семейството, държаха конете и животните си. Точно пред кирпичените стаи се намираше бунарът. Тъй като ханът се намираше на баира, водата беше надълбоко и кладенецът беше много дълбок, облицован с обли камъни. Като дете много пъти беше вадил вода от кладенеца, за да пои добитъка. От него пояха уморените коне и воловете на гостите на хана. До бунара имаше голямо тежко каменно корито, в което жените от семейството перяха. Любима игра на децата беше да пускат камъчета в кладенеца, а после да чакат, докато не чуят как те цамбуркват във водата. Понякога минаваше доста време преди да чуят ясния звук, който се чуваше и се отразяваше в студените каменни стени на бунара.

Баба му и дядо му не искаха да пият от водата на кладенеца, затова изпращаха малкия Петко или Яне да налеят вода в една специална стомна с малко по-широк отвор за пиене. От нея се пиеше по-спокойно, отколкото от обикновена стомна с тесен чучур в дръжката. На баира долу имаше каменна чешма, от която течеше чиста и бистра като сълза вода. Говореше се, че я е изградил първият мъж от рода на Боляровите, който се заселил тук. Наричаха я Долната чешма. Тя се намираше в една извивка на баира, в тихо, закътано място. Точно до Долната чешма се намираше малко изворче. То беше оформено като чешмичка, с широк плосък каменен улей, по който се процеждаше тънка струйка водичка. Тази вода беше много ценна и макар чешмичката да беше обрасла с водорасли и жабуняк, имаше хора, които идваха от много далечни краища, за да си налеят от нея. Тя не ставаше за пиене, бе кисела и за разлика от Долната чешма не беше вкусна, но беше лековита и с нея хората миеха очите си и се разказваха много истории за това как слепи хора са проглеждали след като са се мили с нея. Тази капеща чешмичка се наричаше Кьоравото изворче.

Отначало Ибрахим виждаше Толчовата могила. Колкото повече се приближаваше до хана, толкова по-ясно различаваше постройката за животните и кирпичените стаички. По някое време му се стори, че вижда и бунара. Точно когато започна да се настройва да влезе в хана, "кесиджията" рязко спря. От известно време мъжете с недоумение се питаха накъде ги води той, но маскираният им водач всеки път повтаряше да го следват. Хората очакваха и се надяваха всичко това да си заслужава и накрая да ги очаква някаква приятна изненада. На повечето от тях това съвсем не бяха първите русалийски игри, но никога досега не се бяха отдалечавали толкова от Ходжиново. Мъжете предчувстваха, че става нещо сгранно и сега, когато бяха толкова близо и всички очакваха с нетърпение скорошната почивка, а може би пийване и хапване, бяха обзети от ентусиазъм по-бързо да стигнат до хана. За тяхно неудоволствие "кесиджията" пак се намеси. Те вече го проклинаха наум и вътре в себе си всеки беше взел решение, че това ще е последната му година с този водач.

– Вижте вляво! – каза водачът на русалиите.

Ибрахим също погледна. Там се виждаше пресен гроб с кръст върху него.

– Това е пресният гроб на Кара Тозю.

– Той е онзи дето беят го заклал като овца ли? – попитаха няколко мъже.

– Не! Не! – каза друг. – Не го заклал, с куршум го ударил. За жена било всичко – тези думи се чуха изпод една от маските. Колкото и да бе странно, всички маски започнаха да кимат ободрително и като че ли се съгласиха с това невярно твърдение.

– Всички знаеха кой беше Кара Тозю, никой не можеше да се мери с него по лютост! – продължи мъжът.

Отново всички мъже заклатиха глави. Ибрахим беше изумен с каква лекота всички се съгласяваха с неистината. Той не се стърпя и се намеси в разговора.

– Беят не живее ли сам? – каза той, а след малко иронично добави:

– И не беше ли малко старичък Кара Тозю да задява бейовите ханъми?

Ибрахим гледаше към самотния гроб и в този момент зад пресния гроб видя няколко други, също с кръстове, но вече буренясали. Те не се виждаха толкова ясно, но сърцето на Ибрахим трепна. Сърцето му се сви. Знаеше на кого бяха тези гробове. Цял живот се беше чудил дали са живи и кой от тях как бе посрещнал края си. Ако не му предстоеше среща с Яне, би захвърлил тежките дрехи и чанове и би се поклонил на гроба на баба си и дядо си, както и на майка си и баща си. Сега обаче не можеше да го направи.

В този момент "кесиджията", който вече сериозно дразнеше останалите русалии, каза:

– Знаете, че водата в Боляровия хан, тази, която вадят от бунара, не е хубава за пиене, затова да се отбием първо и да се освежим с чиста и прясна хладна водица. Ей тук Яне Кехая наскоро изгради аязмо, наречено на Свети Георги. Казват, че водата била хем целебна, хем давала сила, хем вкусна. Да се отбием, дружина!

Мъжете не бяха вдъхновени, макар предложението да им се стори разумно. Те бяха толкова ядосани, че не можеха да се зарадват. Всички тръгнаха по един коларски път, който се спускаше надолу. Там се образуваше широка поляна, скатана в пазвите на баира. За разлика от Долната чешма, която беше доста близо, тук наблизо минаваше малка рекичка – Черкезина, и в този триъгълник – между реката и двата ската, имаше гора салкъм, топола, тук-там кестен и дрян. Дружината все по-нетърпеливо заслиза по склона. Изведнъж вдясно Ибрахим видя това, за което досега беше говорил водачът им. Красив, белоснежен параклис се беше скатал сред дръвчетата. Над него кичести салкъми^[4] бяха надвесили клони, като че да го предпазват и защитават. Откъм страната на Ибрахим параклисът имаше тясна, но висока вратичка, над която беше написано "Аязмо Свети Георгий". Ибрахим знаеше, че целият му род счита Свети Георги – светецът на небесното войнство, за свой закрилник. Явно брат му беше издигнал този параклис в чест на Боляровия род. Мъжете започнаха да свалят шапките си, да пият и да се мият от трите чучура на чешмата. Това не беше истинска чешма, всъщност водата изтичаше от аязмото. Чучурите бяха разположени от широката част на аязмото, тази, която не беше вкопана в земята. Подът на аязмото беше мраморен. По него, от ръцете на опитни майстори, бяха изсечени розови храсти, преплетени със салкъми грозде, имаше изобразени и животни, и птици. В дъното на аязмото имаше квадратно корито, изсечено в пода. В така образувалото се малко корито, някъде отгоре от баира, се стичаше вода, която пълнеше басейнчето, а после под пода изтичаше навън и беше хваната в три чучура. Може би, защото водата, веднага след като извираше, се събираше в басейнчето, където се утаяваше, а после преминаваше под мраморния под, тя беше леденостудена дори в този топъл ден, освен това беше и кристално чиста. В басейнчето вярващите пускаха сребърни пари, за да измолят здраве и дълъг живот от светеца. Ибрахим знаеше, че когато във вода се остави да престои сребро, то я прави лечебна и много чиста. Говореше се, че някои от чешмите в Топкапъ сарай са със сребърни тръби и чучури, за да е по-вкусна и чиста водата.

Мъжете от русалийската дружина се наслаждаваха, пиеха и, пръхтейки от удоволствие, се миеха. Животът сякаш се върна в тях и сега те бяха развеселени и доволни.

Ибрахим не свали маската си като останалите. Кара Тозю го беше предупредил да не я сваля. Отнякъде трябваше да се появи Яне също с конска опашка на маската си. Дали Болярови, облечени като русалии, не дебнеха някъде наблизо? Ибрахим познаваше свирепия нрав и бойните умения на роднините си и си представяше какво ще стане, ако нападнат селяните от Ходжиново. Той потърси с поглед "кесиджията" на ходжиновци, беше решил да се разкрие и да го предупреди. По-добре така, отколкото на съвестта му да легне животът на тези невинни, играещи си с водата като деца, мъже. Много от тях вече се бяха напили и измили с прохладната вода и сваляха чановете и дебелите кози дрехи. Някои от тях се изтягаха под сянката на дръвчетата около аязмото. Други бързаха и преди да са се съблекли търсеха храсти за удовлетворяване на нуждите си. Това беше следващата трудност с тези костюми. Водачът, макар и още облечен, явно също търсеше място и Ибрахим го видя да навлиза в горичката. Беше неудобно да го последва, затова остана все така прав на малката полянка и зачака връщането му. Не свали маската си, не само защото Кара Тозю така му бе казал, а и защото не желаеше да се разкрива пред хората от Ходжиново.

Явно вършенето на каквато и да е нужда с костюма беше трудна работа, защото "кесиджията" от Ходжиново доста се забави. Изведнъж храстите от мястото, където беше влязъл водачът, се размърдаха и оттам се появи той, в пълния си блясък, като митично чудовище "изплува" от горичката. Маската му беше страшна, но това, което накара кръвта на Ибрахим да смръзне, не беше видът на маската, нито чановете, които застрашително похлопваха, не беше и погледът, който той не виждаше, но се чувстваше наблюдаван. Това, което го накара да настръхне, беше конската опашка, която се развяваше на върха на маската на "кесиджията".

Една мисъл като светкавица порази мисълта на Ибрахим. Брат му отново го беше измамил. Беше му устроил капан. Чрез Кара Тозю му беше казал да облече кукерски костюм и да се включи към русалиите на Ходжиново. "Кесиджията" на селото естествено не беше Яне. Брат му беше убил "кесиджията". Дали случайно Яне беше избрал да бъде "кесиджия" на селяните от Ходжиново, след като той самият беше истински кесиджия? Това беше станало още преди да тръгнат или преди малко в храстите. Ибрахим не знаеше, но беше сигурен, че "кесиджията" беше подменен и то не доброволно. Със сигурност мъжът вече беше мъртъв. Ибрахим се сети как водачът на русалиите ги беше водил към Боляровия хан. Той е имал план и го беше следвал неотклонно, а Ибрахим през цялото време е бил във властта му, като мушица в паяжината на паякубиец. Досега не беше допускал мисълта, че брат му може да е по-добър, хитър и опитен воин от него, но кесиджията вече няколко пъти го беше "улавял" неподготвен. Така беше станало и сега, когато той бе скрит зад маската на ходжиновския водач на русалиите. А можеше ли да е клопка и зад маската да бъде някой друг, а Яне да гледа някъде отстрани? Ибрахим нямаше време да помисли. Човекът с маската срещу него извади тънко право острие. Той познаваше прекрасно това оръжие

– Персийски медж. За да принуди мъжа да спре по-далеч от него, Ибрахим свали джерида и насочи върха на оръжието към гърдите му.

Стъписаните мъже от Ходжиново следяха това, което се случваше между двамата русалии. "Кесиджията" и един от мъжете, с извадени истински оръжия, стояха и се гледаха и никой не помръдваше. Може би беше някаква шега! Следващите действия на двамата направо сащисаха мъжете. Те не можеха да се намесят, защото нямаха оръжие, а и усещаха, че ще се случи нещо трагично и никой не искаше той да е потърпевш.

Само при мисълта, че човекът зад маската е кесиджията, сърцето на еничара заби лудо, потта се стичаше в очите му и му пречеше да вижда. Дупките за очите като че ли станаха още по-тесни. Той почти не виждаше човека пред себе си, ако фиксираше поглед върху тялото му, не успяваше да види ръцете и меджа. За да вижда по-добре, на Ибрахим се налагаше непрекъснато да движи главата си. Явно брат му също не го виждаше, защото движеше главата си смешно като птица.

– Ибрахим Селяхаддин, предизвиквам те като истински син на Болярови! Заради честта на моите родители и на нашите предци те предизвиквам! Ти си родоотстъпник и вероотстъпник!

Думите жегнаха Ибрахим. Когато му беше казал това първият път, еничарът беше изпитал болка, но сега брат му го обвиняваше пред чужди хора. Отначало той бе мислил, че думите му са плод на емоции, но сега, когато ги повтори, Ибрахим разбра, че той наистина мисли така. Вече нямаше съмнение, че срещу него стои брат му.