Ятаган и меч исторически роман в пет части пета част битката

– Цял ден ще почиваме, ще дремнем, ще се наядем хубаво, а привечер ще тръгнем. Никой няма право да излиза от конака и който е дошъл до тук, не може да се откаже. Аз съм Ибрахим Селяхаддин – господар на каазата, в която е Касъмово, така че никой не може да си тръгне, ако не иска да го убия на място! Работата ще бъде лека и безопасна. Обещавам никой от вас да не пострада! На сутринта ще се съберем пак тук, ще ви платя, ще се почерпим за свършената работа и ще отнесете по едно шиле със себе си.

В първия момент мъжете много се зарадваха. Едно шиле не беше шега работа.

– Какво ще трябва да направим, ага? Кого ще трябва да бастисаме? – попита един от мъжете, който явно беше помощник на Мустафа Али. Той изглеждаше най-напет. Останалите го наричаха Азир и като на шега отзад поставяха прякора му, който беше Бабаит, но правеха това някак като лека задявка или подигравка. Та този Азир Бабаит изглеждаше като че ли е с най-голямо желание за битка.

За да го успокои и разясни на потераджиите какво ще правят, Ибрахим каза:

– Тази вечер няма да нападаме никого и никого няма да бастисваме. Предупреждавам ви, не искам никого да убивате! Дори да ви заплашат, не искам да убивате!

Останалите хора слушаха и се съгласяваха. Явно те също искаха да вземат парите и агнето по най-лекия начин, без да си слагат грях на душата. Само Азир Бабаит полу на шега, полу на истина се държеше все едно, че наистина предстоеше кървава битка. За да го пресече и да натърти пак, Ибрахим повтори:

– Не искам никой да пострада! Пак повтарям!

Привечер мъжете тръгнаха. Ибрахим водеше потерята. Арабкан танцуваше под него. Конят като че ли осъзнаваше, че води цяла дружина и усещаше, че на гърба му е най-важният човек от потерята. Той сякаш си спомни онези години, в които бе носел Ибрахим из могъщите недра на Кавказ. Без да забележат, потерята стигна до една горичка. Ибрахим водеше мъжете така, че да пресичат пътищата и ги прекара направо през къра. Преди няколко дни той беше минал по същия този път и сега му бе познат. Селата обикаляха отдалеч. Най-накрая спряха в горичката.

– Кажи им да слязат от конете и да починат! – каза Ибрахим на Мустафа Али. През цялото време той внимаваше да следи за думите и поведението на най-шумния човек от потерята – Азир Бабаит, тъй като смяташе за малко да се отдели от потерята. Ибрахим повика Али Мюзекки и му каза специално да следи действията на шумния касъмовец. Персиецът беше в неведение какво ще става и непрекъснато подпитваше, но Ибрахим умело избягваше да му отговори. Той имаше нужда от талиба, но се притесняваше, че ако му каже какво трябва да направят тази вечер, категорично ще му бъде отказано съдействие.

Ибрахим завърза поводите на Арабкан и тръгна през рядката горица от ниски дръвчета. Те дори не бяха истински дръвчета, а по-скоро храсталаци. Явно мъжете не можеха да се ориентират в тъмното и не знаеха къде се намират, иначе нямаше да се питат взаимно къде са и какви ли са намеренията на бея.

Ибрахим се провираше внимателно и се оглеждаше някой да не го следва. Сега трябваше целта и мястото да се опазят в тайна. Стигна до открито пространство, горичката свършваше. Пред него се намираше това, което щяха да нападнат. Той беше изпълнил своята част от плана, сега всичко зависеше от монаха. Ако той се беше разколебал, всичко щеше да пропадне и да се окаже напразно. Ибрахим чакаше, сви ръцете си и наддаде звук на бухал. Беше се научил на това още като дете. За да е сигурен, че все още може да издава този звук, се беше упражнявал в конака. С недоволство трябваше да си признае, че вече не можеше да уподоби звука, както правеше това преди. Явно и тази му дарба беше останала някъде назад в детството му.

Това продължи известно време, издаваше пронизителния звук, след което изчакваше известно време и отново го повтаряше. За негово притеснение от другата страна на стената все така нищо не се чуваше. Отначало беше търпелив, но с времето ставаше все по-неспокоен. Всичко можеше да пропадне. Той беше свикнал да изпълнява обещанията си, а това обещание го беше дал и пред лицето на умиращ човек. Вярно, ключът не беше в него, но явно това нямаше значение. Важното беше, че ще изпълни обещанието. Ако трябваше да намери ключа, това означаваше да не изпълни обещанието си.

Изведнъж, макар и несигурен, от вътрешната страна на манастира дочу същия сигнал. Като че ли друг бухал търсеше своя приятел. Сигналът беше по-слаб и несигурен и от този на еничара. Той се заслуша и скоро пак го чу. Този път беше по-сигурен и някак по-уверен. Ибрахим издаде своя сигнал за последен път и зачака. Скоро потвърждението дойде, когато голямата порта, леко и някак неуверено, се отвори колкото през нея да мине един човек. После някаква сянка прекоси откритото разстояние между каменните стени на манастира и горичката, в която чакаше агата. Човекът тичаше приведен, с леки безшумни стъпки. През цялото време можеше да бъде забелязан, защото точно зад него беше манастирската сграда с килиите и няколко прозореца, които освен за отбрана сигурно служеха и за наблюдение. Мъжът се шмугна в ниската горичка, а Ибрахим се опита по най-бързия начин да го пресрещне. Той тичаше в гората, така че да бъде точно срещу монаха, облечен в черното си расо. Именно това расо правеше момчето "невидимо" за наблюдателите и му помагаше сега, но след малко можеше да попречи и на него да го открие, затова той напрегна сили. Когато момчето навлезе в гората и се затича през шубраците, Ибрахим беше там и го улови през гърдите. Сърцето на младия презвитер биеше като на подплашено пиле и заплашваше да изскочи от гърдите на клетото момче. Ибрахим знаеше, че това не е само заради бягането, но и от напрежението, и страха. Буря от страсти бушуваше в гърдите на младия монах. Епична битка се водеше в бедната му душа. Ибрахим разбираше, че момчето е разкъсвано от чувството си за дълг и усещането, че участва в един грандиозен план, спуснат свише. Това беше борба между идеи, внушавани му цял живот – че работата на книжниците е най-важна, че единствени те могат да познаят Бог, че скрипторията е най-важното място на света, че да бъде презвитер е най-голямата чест, която може да бъде оказана на човек. Черквата, с целия си авторитет, по време на целия му съзнателен живот беше внушавала това на младия презвитер. В неговите очи да бъде презвитер беше най-важното нещо на света и сега, когато това се беше случило, когато Бог беше излял над него своята благодат, се беше появил този мъж. Момчето го беше чуло и се подчиняваше на думите му не защото ги разбираше или приемаше, а заради уважението и респекта, които имаше към своя учител Инокентий. Така това, което цял живот му беше внушавано, се сблъска с уважението към учителя и водеше до неосъзнато подчинение. Ибрахим беше сигурен, че душата на момчето е разкъсвана от противоречия и сега това го караше да се чувства толкова зле.

– Спри, кешиш (кешиш – на перс. и тур. –  Монах, калугер)! – каза еничарът.

С Йосиф се бяха разбрали тази нощ да говорят само на турски. Думите му като че ли успокоиха момчето, а твърдата му ръка го задържа, за да не се подкосят краката му.

– Готов ли си?

– Готов съм! Готов съм!

– Остави ли портата отворена? – с твърд тон продължаваше да пита Ибрахим.

Момчето само кимна в знак на съгласие. Ибрахим сам беше видял, че младият презвитер беше оставил вратата открехната, но искаше за всеки случай пак да се увери в това.

Момчето беше изпълнило своята част от плана. Когато планира нападението, беше решил момчето да се върне и да отвори портите на манастира, но сега, когато почувства как бие сърцето на кешиша и си даде сметка, че той е разкъсван между това да стане предател на манастира или на паметта на своя учител, Ибрахим реши да поеме нещата в свои ръце.

– Ибрахим ага, Ибрахим ага? – трескаво питаше момчето. – Може ли да помислим пак? Нужно ли е да нападате манастира и да унищожите скрипторията? Не може ли някак без това?

Ибрахим не се нуждаеше от глупави въпроси. Той разбираше момчето и искаше да му помогне, но знаеше, че при едно неправилно движение от страна на презвитера, целият план можеше да пропадне. Някога сам той беше пандур и знаеше на какво са способни пазителите на манастира. В манастира имаше и много аргати. Ако момчето го издадеше и ако се развалеше изненадата, пандурите и аргатите щяха за нула време да избият дружината му. Разбира се, имаше риск момчето да се е разкаяло и вече да е предупредило останалите монаси. Така щеше да е поставило капан на Ибрахим бей и хората му. Еничарът не беше сигурен, затова реши да не рискува.

– Йосифе, донеси ли ми двете неща, за които те помолих? – попита стегнато той.

Изглеждащото все по-окаяно момче като че ли все по-ясно осъзнаваше какъв грях извършва. То беше паднало на колене и като че ли се молеше пред Ибрахим. Агата реши да му помогне. Явно това, което младият презвитер трябваше да направи, беше свръх силите му. Все пак той направи последното нещо, което се искаше от него, и така "развърза" ръцете на еничара. Момчето бръкна в расото си и извади книга и ключ. Ибрахим ги опипа. Нямаше съмнение, това беше ключът за скрипторията. Макар да беше минало толкова време, той помнеше формата на този ключ. Прибра книгата в силяха си, така тя щеше да бъде защитена колкото живота му.

Най-накрая дойде времето и той зададе и последния си въпрос.

– Устройството на манастира същото ли е? Има ли някакви промени?

Момчето учудено само повдигна рамене. След това Ибрахим му посочи надясно и попита:

– Стаите на пандурите още ли са под тези на книжниците?

Момчето само кимна. Това му беше достатъчно. Сега беше време да действа. Всичко зависеше от бързината и точността му, както и от това колко е решителен. Той, Ибрахим Селяхаддин, беше дал обещание и макар също като презвитера да не разбираше всичко, осъзнаваше, че е част от един много по-голям от него план. Имаше задача да унищожи скрипторията и щеше да го направи. Това, че беше смятан за Махди, много му помогна. Даваше си сметка, че с това действие може да се окаже Даджала или Антихриста, но сега пред него беше само задачата! Цял живот беше живял и се беше стремял към изпълнението на мисия, която не му беше съвсем ясна. Сега всичко това продължаваше. Явно такава беше участта му. Това, че беше смятан за Махди, щеше да му помогне да се движи "на сляпо", а това, че е еничар – да доведе нещата докрай.

След като прибра книгата и ключа в силяха си, с умело движение повали презвитера на земята. Внимаваше да не го нарани и всичко да бъде тихо. С нарочен парцал, който носеше със себе си, запуши устата на момчето. То беше толкова учудено и изненадано, че не гъкна. След това старият еничар овърза тялото му така, че да не може нито да мръдне, нито звук да издаде. Докато правеше това, му говореше:

– Не се притеснявай, Йосифе, нищо лошо няма да ти сторя! Искам да ти помогна! Така ще си лежиш тук и няма да се терзаеш! Знам, че не ти е леко, повярвай, и на мен не ми е леко! Ще изпълним завета на Инокентий без никой да пострада. На заранта монасите ще те намерят тук и никой няма да знае какво си направил. Не знам как цял живот ще живееш с тази лъжа и с гузната си съвест, но аз мога да ти кажа, че душата човешка може много да се омърси и да поеме в себе си. Не се чувствай виновен, защото този грях не е върху твоята и моята душа. Ние не всичко знаем, ние с теб сме само ръката на Инокентий и нека, ако е сгрешил, това е грях върху неговата душа!

Утре всичко това ще е свършило и дано двамата с теб повече не се видим! Това ще остане тайна и никога пред никого не споменавай какво двамата с теб сме вършили в тая нощ!

Когато се убеди, че момчето е вързано здраво и няма начин да се изправи или да извика, еничарът се изправи, сложи на главата си черна плетена качулка и приведен се затича към главната порта на манастира. Той се беше погрижил всеки един от потераджиите да има такава качулка. Искаше никой да не знае нито да си спомня кой е извършил нападението над манастира. Тичаше бързо и с тихи стъпки. Докато връзваше Йосиф, беше внимавал много. Знаеше, че ако момчето го е издало и е предупредило пандурите, ще се съпротивлява на връзването, защото ще иска да влезе в манастира, за да е в безопасност. Ако беше така, то би се държало по-уверено и би настоявало да участва в нападението, за да ги предаде. Но Йосиф съкрушен се бе примирил и се бе отпуснал на земята. Това даваше някаква сигурност на Ибрахим и сега беше много по-спокоен. През цялото време, докато тичаше, като омагьосан гледаше в процепа на портата, ако имаше пандури, те щяха да бъдат там. Ако имаше предателство, изстрелът щеше да дойде именно от там. Знаеше, че ако е така, нямаше да може да направи нищо и след миг щеше да бъде мъртъв. Сега той тичаше приведен, но осъзнаваше, че ако младият презвитер го е издал, това нямаше да му помогне. Очакваше смъртта с всяка следваща крачка. Докато тичаше, изведнъж се усмихна, всъщност нямаше нищо странно, целият му живот беше минал така. Изненадата му се увеличаваше с всяка измината крачка. Нищо не се случваше. Най-накрая се блъсна в зида. Сега вече беше по-прикрит. Все още обаче имаше опасност от предателство, може пък пандурите да не искаха да го убиват, а да го заловят. Каквото и да беше, сега той нямаше време да спира, всяко забавяне можеше да осуети плановете му. Стържейки корема и силяха си по грапавите камъни на зида, той се приближи до портата. Тя все така стоеше леко отворена. Часът на истината беше настъпил и без да се колебае, Ибрахим се промуши през пролуката. В първия миг спря и зачака изстрели или някой да му се нахвърли, но нищо такова не се случи. Единственото нещо, което чуваше, беше силното си запъхтяно дишане, отразявано от високите дебели стени с арки на входа, в който беше попаднал. Той беше сам в цялата арка. Съвсем сам. Това означаваше, че Йосиф не го беше предал. Внимателно започна да отваря портата на манастира. Явно двете крила наскоро бяха смазани, защото не издадоха никакъв звук. Презвитерът или някой друг беше направил задачата му по-лесна. След като отвори широко двете крила на манастирската порта, той ги закрепи с куки в стената, така че да не се затворят от порив на вятъра или нещо друго. После пак тичешком и приведен се затича към горичката. Мина близо до вързания презвитер и отиде до лагера на касъмовци.

– Ставайте! – каза той. – Запалете малък огън!

Мъжете се заеха с огъня. По негова заповед Али извади факли, за всеки потераджия по една. През това време Ибрахим събра мъжете около себе си и със строг глас каза:

– Искам всички да сложите на главите си качулки! Не искам никой да вижда лицата ви! Това, което правим тази вечер, трябва да остане между нас и на никого нито дума! Никога не искам да говорите за това! Дори след много години, ако някой спомене за тази нощ, ще го намеря и ще го убия!

Думите на мъжа с маската бяха толкова силни, а тонът му като че ли извираше от дълбините на душата му. Гърбовете на касъмовци настръхнаха от ужас. Те знаеха, че мъжът говори сериозно и наистина ще изпълни заканата си.

– Искам пълно подчинение и никакви своеволия! Ще ви дам достатъчно пари, но не искам да се блазните и да вземате плячка! И никакви жертви! Вашата задача ще бъде да всеете паника и да държите хората и пандурите по килиите. Аз ще свърша важното, не искам да има жертви и своеволия!

Мъжете слушаха водача си и за тях беше ясно, че той е не само воин. По думите, а и по държането му си личеше, че това е човек свикнал да командва. Всички касъмовци, дори и главатарят им, бяха сигурни, че пред тях стои голям командир на аскер. Те му се подчиниха и това беше най-нормалното. Мустафа Али също чувстваше колко много го превъзхожда този мъж. Той през цялото време искаше да попита за задачата и какво ще правят, но сега се примири и подчини. Явно тайната беше част от плана за нападение и беят много стриктно я пазеше.

– Вие ще навлезте в манастира, двама от вас ще останат до портата да я пазят отворена.

После на няколко от хората обясни къде точно са пандурските стаи. Те трябваше веднага след влизането да отидат да ги залостят, както и стаите на аргатите за всеки случай. Иноците и книжниците нямаха оръжие нито боен дух, така че всичко щеше да мине без да се пролее капка кръв.

– Докато тези вършат това, останалите ще яздите в кръг около двете вътрешни сгради, чак след като ви дам знак, че всичко това е свършено, стреляйте във въздуха и дръжте всички по килиите им! Всичко трябва да се изпълни точно и много бързо! Трябва да сме напуснали манастира преди хората да се усетят какво става!

Ибрахим гледаше лицата на турците. Осветени от огъня те изглеждаха още по-решителни.

– Трябва да сме бързи, от това ще зависи всичко. Трябва да сме акънджии. (акънджия – от акън – атака – отряди в Османската империя, които са нападали светкавично съседните народи, като разчитали най-вече на бързината и изненадата. Най-често са били държани около границата. Преди еничарите това били елитните османски войски.)

Това, че Ибрахим нарече акънджии обикновените селяни турци, като че ли събуди за миг бойния им плам. Само за миг те сякаш се промениха и станаха истински воини, решени да влязат в битка.

Мустафа Али стоеше отстрани и се възхищаваше на умението, с което агата говореше. Как само беше успял от неговите гащници, които той много добре познаваше и бе живял цял живот с тях, да оформи боен отряд. Как точно само беше успял да ги заплаши и да ги насърчи. Това беше изкуство. Ето защо той, Мустафа Али, никога нямаше да стане ага.

Факлите бяха запалени, а Али Мюзекки ги подаваше на "акънджиите".

– По конете! – извика Ибрахим от гърба на Арабкан. В ръката си той също държеше горяща факла. Конят, предчувствайки какво ще стане, показа цялата си мощ. Той се изправи на задните си крака и подскочи във въздуха. Гледката на огромното животно и изпънатия като струна водач върху гърба му беше впечатляваща. Земята под краката на турците се разтресе. Чак сега те като че ли си дадоха сметка, че пред себе си имат наистина велик воин и водач. Всичко в него говореше за това.

– Качулките! – извика еничарът и всички турци вече знаеха, че задължително трябва да нахлузят черните плетени маски на лицата си, независимо, че е топло, че не виждат добре с тях или че не им се иска. Този мъж умееше да заповядва, да кара хората да му се доверяват и да го следват. Селяните от Касъмово бяха като омагьосани, попаднали под неговата власт, вече нищо като че ли не зависеше от тях. Духът на мъжа ги беше изпълнил и те бяха станали истински акънджии. Мъжете знаеха, че ако този мъж ги поведе в смъртоносна, последна атака срещу многократно превъзхождащ ги враг, те щяха да го последват. Така направиха и сега. Ибрахим пришпори Арабкан през клонаците на ниските дръвчета право към портата, а мъжете се втурнаха след него.

Вратата все още беше отворена. Като опитен пълководец, Ибрахим все още очакваше засада, но такава наистина нямаше. Конниците нахлуха със запалени факли в манастира. Еничарът погледна през рамо, за да види двамата, които остават да пазят портата отворена и така да осигурят чист път за изтегляне. После погледна през дясното си рамо към мъжете, които трябваше да залостят вратите на пандурските стаи. Четиримата скочиха от седлата и забързаха към коридора със стаите на пандурите. Охранителите на манастира трябваше още да спят. Йосиф имаше за задача да накара пандура, който трябваше да е на пост, да отиде да спи. Сигурно момчето беше успяло, защото иначе едва ли вратата би останала толкова дълго отворена. Ибрахим направи знак и на мъжете, които трябваше да залостят вратите на ратаите. Той посочи надясно към портата, сочеща към Арапово и манастирските обори. Явно всичко вървеше по план. Сега беше негов ред.

– Али Ага, отидете до плевните и ми донесете един наръч слама, но по-голям!

Ибрахим доволен гледаше мъжете, които сякаш се бяха преобразили. Това вече не бяха онези умърлушени селяни, а като че наистина бяха акънджии. Те яздеха в кръг около черквата и скрипторията с изпънати като струна гърбове. Всеки беше извадил в ръце пищова или пушката и чакаше знак от другарите си, които залостваха вратите. За миг те му напомниха за неговите другари от корпуса на еничарите. Разбира се, те нямаха нищо общо с онези велики воини, но все пак за миг си спомни онзи дух, вкуса на битките и усещането да командва аскер. Ибрахим видя всичко това и реши, че вече нищо не може да се обърка. Планът действаше безупречно. Приближи коня до вратата на скрипторията. Скочи пъргаво от седлото, подпря джерида на стената току до входа. Али се приближаваше до него с голям наръч сено в ръце. Ибрахим знаеше, че ако талибът, за когото книгите и знанието са свещени, разбере за какво му е сеното, веднага ще го хвърли и ще избяга.

– Какво ще правим с това сено, ага? – на турски попита персиецът, докато се приближаваше.

– Али ага, последвайте ме, но моля ви, доверете ми се! Не ме питайте нищо и не се опитвайте да ми попречите!

Опасни бяха мюсюлманите, които смятаха, че в света има смисъл да съществува само една книга – Корана. Повечето от дълбоко религиозните мюсюлмани четяха само нея. Ако в някоя друга е писано това, което е близо до думите на Пророка, не е ли по-добре все пак да се четат думите написани направо от Мохамед. Ако пък нещата не са според Корана, това означава, че те са ерес и въобще няма смисъл да се четат. Така мислеха те и според тях имаше смисъл да се чете само Корана.