Ятаган и меч исторически роман в пет части пета част битката

– Да, познаваме се.

– Откъде? – монахът явно беше заинтригуван. – Къде сме се виждали? Името ви ми е непознато.

– Инокентий, някога двамата с теб бяхме приятели. Преди много години ти ме спаси тук, в този манастир.

Явно впечатлен от думите му, игуменът го гледаше, без да помръдва.

– Кой си ти? – попита той и се намръщи. Погледът му стана толкова остър, като че ли пронизваше Ибрахим и гледаше вътре в него.

– Аз съм Петко, Инокентие.

– Какво?!

– Аз съм Петко.

Старецът се вгледа още по-внимателно в госта си. Мина доста време. Ибрахим не можеше да разбере дали лежащият мъж не може да си спомни кой е, или не беше сигурен, че е той.

– Петко?! Но ти каза друго име, ага! Не си ли турчин?

– Не, не съм турчин, българин съм. Сега се казвам Ибрахим Селяхаддин, но някога бях Петко.

Старецът явно не вярваше на думите му. Той го гледаше все така, но вече в погледа му се беше появила подозрителност.

– Какво се е случило, ага, защо сменихте вярата си?

– Не ми се говори за това, отче Инокентие.

– Наистина ли си Петко? – попита игуменът.

– Да, аз съм Петко.

Игуменът опита да се надигне още, но тежко изпъшка. Той искаше да говори, но явно силите не му достигнаха.

– Какво стана, Инокентие, от какво си болен?

– Душевна е болката ми, ага. Загубих двамата си най-добри приятели.

– Умряха ли? – Ибрахим попита само от уважение. Беше ясно, че приятелите на игумена са мъртви. Тъй като не ги познаваше, той само предлагаше на болния мъж повод, ако искаше да поговори, за да му олекне.

– Не, убиха ги!

Отговорът на игумена го изненада. Не беше очаквал такъв отговор. Мислеше, че разговорът ще бъде най-обикновен.

– Убити ли? – попита той искрено учуден.

– Да, някой ги уби.

– Как така някой? Не знаете ли кой?

Старецът само поклати глава.

– Никой ли не разследва смъртта им!

– Не, за единият ми приятел знам, че го уби някакъв турчин, а за другия още нищо не знам.

– Разкажи ми! – Ибрахим наистина беше разгневен. – Аз ще се заема, та нали цялата кааза е моя!

– Аз умирам, ще ти разкажа всичко. Не знам дали си Петко, но сигурно си единственият човек, когото познавам и не е свързан с манастира.

Личеше си, че мъжът е резервиран, защото срещу него все пак седеше мюсюлманин, но той реши да му се довери, явно нямаше какво повече да губи, а може би смъртният одър беше замъглил съзнанието му. Той продължи:

– Последният ми приятел, когото убиха, се казваше Яне.

Ибрахим за малко щеше да извика. Не можеше да повярва на това, което чуваше. Нима беше истина? За да не види старецът реакцията му, той се дръпна назад, попадайки отново в сянка. Игуменът не забеляза как реагира агата на думите му. Той беше прекалено изтощен и болен, за да наблюдава внимателно госта си. По всичко си личеше, че думите, които произнася, му костват големи усилия и му причиняват страдание. Той говореше като на себе си, като че ли се беше затворил в някакъв свой вътрешен свят.

– Така и не успях да разбера кой го е бастисал и как. Хората, които са присъствали, казаха, че бил турчин, с турско име. Другият ми приятел също го уби турчин. Някакъв бей. Ага, ще се застъпите ли да открият убийците?

Ибрахим мълчеше и не знаеше какво да каже. Веднага му стана ясно, че убиецът, за когото говореше игуменът, беше самият той. Никога не се беше замислял, че нещата могат да имат и такава гледна точка. Никога не беше мислил за това, че хората, които убива, имат близки и приятели и че със зачеркването на един човешки живот е зачерквал цяло семейство и е обричал децата на мъртвия на мизерия и на това да бъдат сираци за цял живот. Вълна на разкаяние го заля и го върна в състоянието от онези няколко седмици. Ибрахим седеше на стола, но не се чувстваше добре. Думите на болника го изведоха от вцепенението, в което беше изпаднал.

– Ибрахим ага, вие сте влиятелен човек, ще се постараете ли да откриете убийците на моите другари?

Ибрахим мълчеше. Мина доста време преди да зададе въпрос по-скоро, за да отклони темата на разговора.

– За Яне Боляров ли става въпрос?

– Да, за Яне и за Кара Тозю.

– Откъде ги познаваше? – Ибрахим попита небрежно. Очакваше мъжът да му разкаже някаква банална история. Той обаче помълча малко, а после каза:

– Не знам дали да ти разказвам, ага? Всъщност няма какво да губя. Може ти, ага, колкото и да е странно, да изпълниш завета на Вълчан войвода.

Ибрахим беше чувал името Вълчан. Така Неджиб беше нарекъл кесиджията. Явно Яне така се беше наричал.

– Кой е Вълчан? – попита Ибрахим.

– Цялата история започнала преди много години. Славен войвода скитал по цялата българска земя. Вълчан го наричали. Той решил да се бори с турците по негов си начин. Не бил обикновен хайдутин Вълчан, не бил прост разбойник. Та този Вълчан решил, като не може да се пребори с Империята на падишаха, да започне да купува земя и така малко по малко да изкупи цяло Българско. Пари вземал от богатите и с честен данък облагал всички кервани, които минавали през България и най-вече тези, които пресичали планините. Особено големи отряди Вълчан имал по проходите в Стара Планина и Родопите. И най-славен бил Вълчан от всички воеводи. Закрилял той бедните и скоро на много места в България се запели песни за него. И всеки район си измислил един свой Вълчан и само разказите за него карали турците да заобикалят местата и така отхлабили малко хвата около бедното гърло на раята.

Скоро Вълчан станал най-богатият човек в България, а някои твърдели, че бил най-богатият човек в цялата Империя и съперничел по злато и скъпоценности на самия падишах. А съкровищата се пазели в тайни пещери, охранявани от най-верните хора на войводата, скрити в тайни входове и разклони под целите планини. Разбира се, пещерите били пазени също с магия и никой не успявал да влезе или дори да зърне несметните съкровища. Много хора опитвали, но никой не успял. Суровият Вълчан, като ги хванел, ги убивал и ги хвърлял в недрата на земята, в най-дълбоката пещера, и повече никой не ги виждал и не чувал за тях.

Та този Вълчан остарял и нямал жена, и кой да го наследи. Решил и си взел булка. Един ден кърагаларите надушили дружината на страшния хайдутин. Непразна била жена му и за да го примамят, кърагаларите били хванали нея и я водили в планината пред потерята. Тя била туркиня и преди това била отвлечена от Вълчана. След което станала непразна, но не от насилие, а от любов. Като видял, че ще ражда, Вълчан я пуснал от гората, защото не бивало това да става в планината. От усилието ли, що ли, младата жена започнали да я присвиват родилни болки. И всичко това станало пред очите на Вълчана. Жена му паднала на земята и започнала да ражда. Никой от потераджиите не ѝ помогнал, защото очаквали хайдутина да се хване в капана. Не издържал Вълчан и налетял на потераджиите. Сред тях нямало турци, а само арнаути и черкези. Много мразили арнаутите Вълчана, защото той не пропускал нито един техен керван към Стамбул града без да го обложи с данък.

Спуснал се Вълчан с дружината си и избил кърагаларите, спасил децата си, защото му се родили две момчета, но жена си не успял да спаси. Така жена му умряла, оставяйки децата си сироти. Не издържал на голямата мъка Вълчан и решил, че най-ценното е да запази живота на двамата си синове. Така оставил дружината сама да се управлява, а той слязъл в равнината. И заклел преди това всички, които знаели пещерите със съкровища, да мълчат под страх от смъртно наказание за всеки, който проговори.

В равното Вълчан построил две къщи близнаци и поверил децата си в ръцете на родилка, която наскоро била загубила детето и мъжа си.

Ибрахим изтръпна, тази история му беше позната. Чак сега той осъзна какво му разказваше игуменът. Всъщност Вълчан войвода беше този, който той познаваше от разказите като Въльо Шейтана – бащата на Велко и Георги Кехая. Той самият беше живял в една от къщите близнаци и много добре познаваше синовете на Вълчан войвода, дори със собствените си ръце беше погребал Велко Кехая и беше негов личен ученик. Именно на него Велко беше предал кесиджийската си кама. Едва се сдържаше да не се издаде. Добре че мъжът продължаваше да говори, без да го гледа. Никога не беше очаквал, че ще му бъде толкова трудно да сдържи вълнението си от някакви думи. Преди битки и пред лицето на смъртта той беше съумявал да запази самообладание, а сега му беше толкова трудно. Чак сега, когато слушаше думите на игумена, той започна да разбира някои неща, в които беше участвал преди толкова години.

– Вълчан умрял, поне така мислих в началото, но синовете му пораснали. Тогава те решили да си разделят задачите. По-буйният и много добър воин – Велко, водил хайдушката дружина на баща си. Завардвал все така проходите и облагал керваните и всички търговци. Той охранявал пещерите със съкровищата, оставени от баща му и допълвани от него. По-умният и с усет към търговията Георги Шейтанов започнал да изкупува земи тук в равното и да привежда плана на баща си в изпълнение. Това е заветът на Вълчан войвода.

Мъжът погледна към Ибрахим и каза:

– Дори не знам защо ти разказвам всичко това! Никога не съм си мислил, че ще посветя в тази тайна неверник! Нека Свети Георги ми прости!

Ибрахим стоеше и мислеше. Ето къде се беше запилявал Велко Кехая. През цялото време, в което не беше в Козбунар, той, освен кесиджийството, беше водил хайдушка дружина. Това, което му казваше игуменът, обясняваше всички факти, на които Ибрахим беше свидетел.

– Когато се запознах с Яне, той беше дошъл тук да работи, после влезе в дружината на Велко Шейтана. Яне твърдеше, че един ден видял как Георги убил брат си. Застрелял го в гърдите. Не знаеше защо станало така, но открил братоубиеца и го убил.

При тези думи Ибрахим се сви на стола и изквича като ударено куче. Инокентий обаче не обръщаше внимание на нищо около него, той продължаваше разказа си.

– Та Яне убил Георги Кехая, а после се наложило да избяга и да се крие. Минало време преди да се върне и да потърси дъщерите на чорбаджията, които оставил сираци.

Ибрахим не се стърпя и попита:

– Какво било станало с Ирис и Божура?

– Какво? – Инокентий го гледаше като обезумял. – Откъде знаеш, че са се казвали така?

Ибрахим мълчеше, не знаеше какво да каже.

– Какво станало после, свети отче? – попита той след време, когато видя, че старецът се успокои.

– Повече нищо няма да ти разкажа – каза игуменът, въпреки че се виждаше, че силите му го напускат.

^: В този момент някаква ръка стисна рамото на Ибрахим и той подскочи, хващайки се за дръжката на зулфикр.

– Ага, ага, аз съм – каза този, на когото той беше поверил поводите на Арабкан и който се беше нарекъл Йосиф.

Ибрахим нищо не каза, но се успокои. Явно бе толкова погълнат от разговора, че не забеляза как голобрадият монах бе влязъл в игуменарницата. Сега той седна обратно на стола. Искаше да продължи разговора. Нуждаеше се от това игуменът да му отговори на няколко въпроса. Чак сега му ставаха ясни много неща свързани с неговия живот. Научаваше скритите мотиви, движили живота му, и постъпките на много от хората, които го бяха заобикаляли.

Йосиф пак го докосна.

– Ибрахим ага, може ли да поговорим навън?

Еничарът кимна. Той стана и излезе. Когато притвориха вратата, послушникът каза:

– Ибрахим ага, игуменът е много болен, не бива да се вълнува много! Не бива да го изтощавате!

– От какво е болен старецът? – попита агата.

– Не знам, но хекиминът, който дойде да го преглежда, каза, че му остават няколко дни живот.

– Няколко дни?! – еничарът беше изумен. – Не изглежда толкова болен!

– Много е болен, а и вестта за смъртта на Яне Кехая го сломи. Не бива да говорите дълго с него, ага!

В очите на монаха Ибрахим прочете загриженост и притеснение. Той уважи лоялността на послушника и реши да не злоупотребява, затова каза:

– Няма да изтощавам много игумена, само още малко ще поговорим и ще го оставя да си почива.

След това агата влезе и зае мястото си до леглото на смъртника.

– Разкажете ми историята нататък.

– Нищо повече не мога да ви разкажа, освен че приятелят ми Яне се грижи за дъщерите на Георги Шейтанов и никога не им каза, че той е убиецът на баща им. Ти, ага, ако си истински българин, отиди и поискай от жената, която сега държи Боляровия хан, да ти разкаже историята си!

Ибрахим понечи да каже, че не може да направи това, но мъжът продължи:

– Дъщерята на Георги Шейтан е имала много имена, но сега се казва Зеница.

– Зеница? – Ибрахим се учуди, беше чувал име Зорница – кръстена на звездата, но Зеница никога.

– Кръстена е на част от окото.

Чак сега Ибрахим се сети. Със сигурност това беше Ирис, която по някаква причина се беше преименувала. Досега той винаги беше свързвал името Ирис с цвете, но вярно, че можеше да се свърже и с окото.

– Тази Зеница и Яне имат дете! Грижи се за него, ага, и някой ден предай на него завета на Вълчан войвода! Заклевам те, ага, във вашия бог те заклевам, продължи мисията на Вълчана! Но никога не казвай на Зеница, че синът и е от убиеца на баща ѝ! Никога, за нищо на света! Това е тайна, голяма тайна и така трябва да остане вовеки!

Ибрахим беше потресен, никога не бе мислил, че брат му може да има жена и син. Кесиджиите никога не се женеха, дори и да имаха деца, те бяха незаконни. Той си спомни онези далечни години и голямата тайна, на която беше станал свидетел. Със собствените си очи беше видял любовта между Гергина – жената на Георги Кехая, и неговия учител Велко – братът на Георги. Той бе разбрал, че поне едно от децата на Георги не е негово. Да, или Ирис, или Божура не беше на Георги.

Друго нещо, което си припомни Ибрахим, беше, че Георги бе убил Велко от упор и после беше опитал да убие свидетеля. Самият той беше погребал Велко Кесиджи там под водата на реката. Може би скоро трябваше да се погрижи за християнско погребение на учителя си кесиджия. Спомни си как после Георги Кехая уби и жена си. Всъщност Георги остави дъщерите си сирачета, а Яне явно ги бе направил кръгли сираци, ако наистина беше убил Георги Шейтана. Най-накрая се сети за това как беше станал еничар. Досега не бе имал време да мисли за това, но сега си спомни как Георги Кехая се бе опитал да го убие вечерта преди да го вземат на девширмето. Спомни си и това как Явуз Чилик и Юсуп го бяха спасили. Днес чу толкова много неща, че чувствата се блъскаха в гърдите му и ето, сега избиха в сълзи. Остаряваше, само така можеше да си обясни това, което се случваше. Ядоса се на слабостта си и на това, че беше допуснал да я покаже. Отново се дръпна назад, за да се скрие в сянката и да избърше сълзите, които бяха изпълнили очите му, но още не се бяха търкулнали по бузите му. Така той се опита да спаси честта си. Скришом попи влагата от очите си. Всичко това обаче беше излишно, старецът лежеше като примрял и не го виждаше. Очите му бяха полуотворени, вперени в тавана на игуменарницата. Той приличаше на унесен, заспал или умрял. Ибрахим се притесни, веднага погледна гърдите му. Те почти не се движеха, толкова плитко и незабележимо беше дишането на игумена. За да го изведе от това състояние и защото се опасяваше старецът да не умре, Ибрахим заговори:

– Инокентие, ти познаваше Велко Шейтан, може ли той да е бил кесиджия и да е научил на това и Яне?

Мъжът с дълго пъшкане излезе от състоянието, което толкова притесняваше агата. Той помълча известно време, като че ли да се върне в този свят, после каза:

– Не вярвам!

Ибрахим беше сигурен в това, което питаше. Той по-скоро искаше да разбере дали останалите хора са били запознати с това, че двамата са кесиджии. Явно Яне, както и той самият, е бил ученик на Велко и го бе наследил, след като Велко Кесиджи беше убит. Това, че двамата мъже са кесиджии, е било пазено в тайна от останалите хайдути в четата и не е имало връзка с действията на хайдутите. Явно освен с обири и засади, другият начин за увеличаване на богатствата е било кесиджийството. Така убиецът е можел да бъде защитен от четата.

Ибрахим питаше, за да разбере дали Велко не е обучавал цялата чета на кесиджийство. Това би било голяма сила – цяла чета от кесиджии. Еничарът не можеше да си представи каква сила би представлявала такава група от воини. Явно обаче не беше така и никой не знаеше за кесиджийството на Велко и Яне. Мислите му продължиха своя естествен ход. Ето защо Яне като кесиджия се бе нарекъл с името Вълчан. Това беше тайната на тези кесиджии, явно всички те се наричаха Вълчан. Учителят му не беше имал време да му предаде тази тайна. Всички те са се наричали Вълчан заради легендата. Така щяха да объркат враговете си и да създадат мита, че Вълчан е безсмъртен. Той вече беше сигурен, че Вълчан – бащата на Велко, също е бил кесиджия и някак е успял да предаде тайните на синовете си.

Мислите, които се въртяха в главата му, бяха много сериозни. Неочаквано и за него, изведнъж той реши да се пошегува и каза:

– Отче, разбрах, че трябва да приема повелята на Вълчан войвода, само едно не ми казахте. Къде са несметните богатства на Вълчан? Аз съм богат, но много по-лесно би било, ако знаех къде са пещерите на Вълчан войвода.

Старецът внимателно изслуша въпроса на Ибрахим, но не каза нищо, а само леко се усмихна.

– Ако ти си човекът, ще разбереш – загадъчно каза игуменът.

На Ибрахим му стана ясно, че старецът дори да знае пещерите няма да му ги съобщи. Поне не сега. Може би трябваше да спечели приятелството му. В този момент нова мисъл се мярна в главата му. Къщите, къщите близнаци! Къщите близнаци в Козбунар са били построени от Вълчан! Къщата в Истанбул беше същата като тези в Козбунар, чак сега разбра защо. Подземието, подземието! Всъщност богатството на Вълчан не беше в пещери, а в подземията на кесиджийските къщи, които старият войвода бе построил.

– Отче, знаете ли дали Вълчан войвода не е живял и в Стамбул?

– Да, живял е не само в Истанбул, но и в Едирне, и Филибе.

Сега Ибрахим разбра. Всъщност Вълчан навсякъде беше строил едни и същи кесиджийски къщи като тези в Козбунар. Затова тези къщи са били направени като крепости, а в големите каменни зали в подземията им се пазеха съкровищата на Вълчан. Къщата, в която той беше живял, а в момента живееше Хъкъ, беше построена от Вълчан войвода. Явно някога, още преди да се нанесе той там, в подземията е имало съкровища, но после по някаква причина те са били изнесени. През по-голямата част от времето подземието беше празно, в какво ли се състоеше съкровището на Вълчан? Всъщност той самият беше започнал да трупа там съкровище, а сега сигурно и Хъкъ държеше там парите от търговията с фесове. Ето защо някой влизаше и знаеше входа на залата. Някой, който е знаел тайната на къщите на Вълчан войвода! Може би брат му! Тази мисъл изненада и самия него.

"Трябва да издиря Вълчановите къщи и в Едирне, и във Филибе, там може да се крие цяло съкровище! – помисли си Ибрахим. – А дали въобще има пещери?" – запита се еничарът.

– Игумене, може ли да ви попитам нещо?

– Питай! – каза съвсем тихо мъжът, почти като шепот.

– Инокентие, как така стана игумен? Когато си тръгнах в онази нощ, ти току що беше назначен за презвитер и проигумен. Знам, че книжник никога не става игумен. Ти сам ми разказа за ревността между иноци и книжници. Искам да ми разкажеш за това как управлява скрипторията! Освен щампар, какъвто беше, когато те оставих, стана ли истински презвитер писач? Помня онази книга, която ти тайно нарисува. Кажи ми, отче...?

Мъжът стоеше като онемял, устата му беше отворена от изненада. Ибрахим продължаваше:

– Искам да ми кажеш какво стана с разследването на смъртта на Пафнутий? Йосиф Брадати разкри ли как е умрял и къде е погребан старият презвитер? Инокентие, разбра ли коя беше "сянката", която ни нападна, докато бяхме в скрипторията?

Думите на еничара явно впечатлиха игумена. Той стоеше с широко отворени очи. Успя да промълви само едно.

– Петко! Петко, това си ти!

– Аз съм, Инокентие, нали ти казах!

– Но аз не ти повярвах. Петко, запомни ли всичко, което ти казах? Отиди до Боляровия хан, той се намира близо до Станимака, оттук като тръгнеш направо към Филибе. Там търси Зеница! Погрижи се за нея и за сина ѝ! Яне ми беше много добър приятел, жалко, че няма време да ти разкажа!

Ибрахим беше запомнил всичко много добре. Той знаеше много повече, отколкото Инокентий предполагаше, но искаше да получи отговори на въпросите си. Мъжът беше протегнал ръка към него. Ръката му беше суха и лека. Почувства докосването като милване с перо. Разговорът се беше проточил много по-дълго, отколкото Ибрахим беше очаквал. Игуменът все така стоеше вперил поглед в тавана.

– Петко! – каза той тихо. – Всички съкровища са в подземията на скрипторията. Онази нощ, помниш ли, че ти дадох един ключ? Помниш ли?

– Какво? – попита Ибрахим.

– Когато намериш този ключ, трябва да разрушиш скрипторията, Петко! Имало е и още един ключ!

– Знам, нали ти го направи.

– Не, още един, освен нашият и този на Пафнутий! Сега това не е важно!

– Какво? – Ибрахим беше наистина изумен. Не можеше да повярва на това, което чуваше. Значи е имало и трети ключ. Това може би е бил ключът на убиеца. Скоро обаче в главата му се върнаха предните думи на игумена, че трябва да разруши скрипторията. Той много добре знаеше колко много книжниците бяха отдадени на книгите. За тях те бяха най-важното нещо на света. Повечето от тях биха умрели заради една книга. Те биха платили с живота си, за да може да живее една книга. За тях знанието беше по-важно от вярата и всичко останало. Явно мъжът беше полудял. По никакъв друг начин не можеше да си обясни думите му.

– Трябва да разрушиш скрипторията, Петко! Дълго замислях това, но не намерих сили в себе си да го сторя. Ти трябва да го направиш! Ти трябва да разрушиш скрипторията!

– Но защо?! – извика Ибрахим. – Защо искаш това?

– Изслушай ме, Петко! Слушай внимателно! В подземията на скрипторията, точно над гроба на моя учител, съм прибрал всички книги. Години наред тайно преписвах всички книги, които трябваше да бъдат прибрани там и да бъдат запазени завинаги. Това е съкровището на света. Но не от мен е започнало всичко, това е било мисия на всички презвитери преди мен. Всички хранители на традицията и пазители на скрипторията са правили само това – събирали са специални книги.

– Но това го знам, отче! Това не е тайна, това всички го знаят – каза Ибрахим.

– Да! Да! – каза игуменът. – Всички го знаят, но те не знаят най-голямата тайна на презвитерите. Всички презвитери имат една най-голяма тайна. Тази тайна уби презвитера Пафнутий, тя убива и мен, но ти ще разрушиш скрипторията и ще погребеш тайната, за да не погубва вече ничия душа!

– Нищо не разбирам! – като на себе си каза Ибрахим.

– Слушай внимателно, сега ще те посветя в тази тайна, но се закълни да запазиш тайната на презвитерите завинаги!

– Добре! Заклевам се! – с решителен тон каза Ибрахим и се заслуша, защото гласът на игумена ставаше все по-тих.

– Официално в скрипторията нашата задача беше да преписваме книги. Всички го знаеха, но никой не се замисляше защо книжниците през цялото време преписват книги. Всъщност скрипторията представлява библиотеката на Бог. Ние, като трудолюбиви пчелички, цял живот събирахме знанията, опита и мъдростта на хората. Книгата е по-велика от всичко съществувало някога на света, по-велика дори от небето. Скрипторията е Вавилонската кула! Ние трябваше да събираме всички стойностни мисли на хората и да запазим гордостта на човечеството! Ние събирахме обратно езиците и знанието, които Бог раздели!

Но не беше само това! Разбрах го, когато станах презвитер. Скрипторията имаше за цел да поддържа познанието за Бог. Ние, книжниците, изповядвахме догмата, че не вярата, а познанието е Пътят към Бог. Ти знаеш за спора между книжници и иноци. Ние издигахме нашите скриптории, те издигаха черквите си по-високи от скрипториите, за да докажат, че вярата е по-важна, а не знанието. Тогава ние издигахме още по-високо нашите скриптории, а те вдигаха кръстовете на черквите си още по-нагоре.

Но тайната на скрипторията не е нагоре, а надолу и когато се събраха достатъчно книги, ги скрих в подземията, а това бяха книгите от всичките Забранени стаи. Всъщност заради Забранените стаи съществуваше скрипторията. Книгите в скрипторията над земята са книги за познанието на света, но в скрипторията има и книги, които трябва да се вграждат надолу. Това са книгите на самопознанието на всеки човек. Така нагоре са книгите за познанието на Бог, а надолу – книгите за самопознанието на човека. Дойде времето, когато трябва скрипторията да бъде разрушена и да остане само подземието. Бог е пожелал това. Познанието на света завърши и повече строене нагоре не е нужно. Това отново ще доведе до нестабилност на кулата и нейното събаряне. Вместо да чакаме кулата да рухне, ние трябва сами да я съборим и така да повторим акта на събаряне на Вавилонската кула, но да запазим Пътя на човека, пътя на себепознанието.