Ятаган и меч исторически роман в пет части пета част битката

Сега трябваше да бяга. Скоро селяните, които бяха наблюдавали битката, щяха да се окопитят. Без да сваля маската си, макар да му беше много трудно, той се наведе и взе канията на султанската кама, после потърси персийската кама. Откри я недалеч, взе зулфикр, пищова на Яне и джерида. Пищова взе, защото не искаше преследвачите му да имат оръжие в себе си и да го прострелят в гръб. След това се обърна и тръгна по реката. Вървеше по най-прекия път към конака си. Едва ли някой щеше да се досети кой е. Отначало ходеше бавно, като замаян. Пътят му минаваше по левия бряг на река Черкезица, а отляво беше баирът. Ибрахим знаеше, че горе е пътят, но сега не биваше да излиза на него. Знаеше, че селяните от Ходжиново са уплашени и едва ли някой би рискувал да го преследва при условие, че бяха наблюдавали битката и бяха видели как уби човек. Опитваше се да ходи бързо, но кукерският костюм му пречеше. Скоро стигна до един огромен къпинов храст. Обърна се и за последен път погледна към брат си. Така и не успя да го види, нито да разбере дали все още е жив, или вече е мъртъв.

Около него се бяха скупчили всички селяни от Ходжиново. След като се скри от очите на хората, с помощта на султанската кама преряза мишинените ремъци и се освободи от кукерските дрехи. Втъкна в силяха си пищова, меча на исляма и двете ками, хвана в ръка джерида и се затича към конака. На едно място прекоси река Черкезица. Беше разгарът на лятото и в нея нямаше много вода. Опитваше се да бяга, без да мисли за това, което беше направил преди малко. Когато се прибра в конака, все още не беше на себе си. Още по пътя реши какво да прави. Веднага повика Али Мюзекки. Само една следа беше останала, която можеше да го свърже с убийството и това беше конят, който беше оставил на сборното място на русалиите. Знаеше, че ходжиновци ще са в шок. Те щяха да търсят помощ и то сигурно от хората в Боляровия хан. При прибирането си едва ли щяха да се отърват от кукерските си дрехи, така че щяха да се забавят много. Ибрахим нямаше сили.

– Али ага, отиди по най-бързия начин и ми доведи Арабкан! – после беят обясни на персиеца къде е оставил коня си. Помощникът нямаше нужда от повече обяснения, защото много добре познаваше коня на господаря си.

– Случило ли се е нещо, Ибрахим ага?

– Тичай, няма време!

Сега наистина не му беше до обяснения. Докато седеше и се молеше на Аллах да му прости големия грях, който беше извършил, талибът се върна, но не водеше със себе си Арабкан. Ибрахим изтръпна, нима беше разкрит? Оказа се, че Арабкан беше отказал да тръгне с Али. Умното животно беше научено да не се подчинява на никого другиго освен на господаря си. Нурсултан Алиев беше последният човек, на когото Арабкан беше разрешил да го язди и то след много бой. Оттогава никой друг не го беше яздил и така не можеше да бъде откраднат. Ибрахим едновременно беше гневен, че трябва да отиде лично да вземе животното и в същото време беше доволен от верността на Арабкан.

Той отиде и сам доведе коня си. Сега вече никой не можеше да го свърже с убийството, но съвестта му остана като вечно буден съдник.

Няколко месеца никой не видя агата. Единствено персиецът можеше да влиза в къщата при него. Там нейде на втория кат живееше агата, а вратата на къщата като кале стоеше непрекъснато залостена. Аргатите чувстваха, че става нещо лошо, но никой не смееше да попита. Суров човек беше той, говореше се, че някога бил аскер и много животи тежали на съвестта му. Всички се държаха далеч от него. Появиха се даже слухове, че агата не е в конака, а е заминал за Стамбул или Филибе, но това се говореше тихо и никой не смееше да се интересува каква е истината.

Мина много време преди една сутрин господарят на имението да излезе пред къщата крепост. Цялото му лице беше брадясало, по бузите беше покарала остра, четинеста брада. Добре поддържаните му еничарски мустаци бяха увиснали. Лицето му беше някак измъчено, пепеляво, очите – тъмни и изпити, а бузите му, макар обрасли с гъста брада, си личеше, че са хлътнали навътре. Косата му беше рядка. Чак сега на ратаите и прислужниците им направи впечатление колко бели са брадата и косата на агата. Досега той винаги беше ходил с гладко избръснати бузи и глава, сега обаче годините му проличаха, а може би не годините, а патилата. Ибрахим ага приличаше на смъртник. Изведнъж като че ли се беше състарил и смалил. Някаква мъка беше оставила дъмга върху тялото му и той изглеждаше крив и изгърбен.

Промяната беше толкова голяма, че ратаите никога не биха познали в този прегърбен старец онзи властен мъж, но той излезе от къщата, а тази къща нямаше други входове и никой, освен господарят и Али Мюзекки, нямаше право да влиза в нея.

Скоро отнякъде се появи и персиецът.

– Ибрахим ага, не бива да се появявате така пред хората – каза той.

– Ратаите ще ви видят.

– Никой не ме интересува вече! – каза съкрушен старецът. – Оседлай коня ми!

– Но, Ибрахим ага, не бива така да се появявате пред чужди хора! Поне си сложете шапка на главата, слънцето е силно!

– Конят и соколът да са готови!

Ибрахим ага като че ли се сети за нещо. Отново някакъв – макар и малък, блясък се появи в очите му. Като чу за сокола, Али се зарадва. Агата беше решил да ходи на лов със сокола си. Той знаеше колко много обича да ловува еничарът и каква наслада му носи това. Соколът не беше ловувал от много време и единственото, което правеше в последно време, бе тъжно да изписка сегиз-тогиз. Разбира се, за него се грижеше специален доганджия – един старец, и не можеше да се каже, че птицата не е хранена или че не са полагани грижи за нея.

Това, че поиска сокола, означаваше, че Ибрахим се връща към живота. Каквото и да се беше случило, каквото и да беше преживял агата, това вече беше минало, то беше свършило. Али се зарадва. Господарят много повече му харесваше така, жизнен и активен. Седмици наред той беше наблюдавал как беят се самоизмъчва и страда, откъснат от живота и реалността. Али беше сигурен, че агата е болен, но не от някаква телесна болест, а от душевна болка. А тези болки са най-упорити и лоши и няма илачи измислени за тях. Той, разбира се, прерови записките си и книгите на Абу Али ибн-Сина, но там не откри нищо, което да може да помогне на господаря му. Не можеше да разбере от какво страда еничарът, защото той не искаше да говори с него, не ядеше, мълчеше и като че ли душата му не беше в този свят.

Това, че Ибрахим поиска да отиде на лов със сокола, означаваше, че няма да се мярка пред много хора. Персиецът беше доволен, защото той не искаше хората и раята да виждат бея си така.

Конят и соколът бяха приготвени. Ибрахим се появи с черни дрехи, със силях, на който беше закачена някаква чуднокрасива кама. Тази кама Али никога не беше виждал, но толкова много неща беше чувал за нея, че веднага се сети коя е. Старият му приятел евреинът неведнъж горящ от страст му беше описвал тази кама, която според него била камата на старите персийски шахове, а после преминала в ръцете на османските султани. Именно тази кама беше висяла на кръста на султан Ахмед III. С нея Ибрахим беше откупил Персика. Какво се беше случило? Тази кама имаше нещо общо с всичко, което агата беше преживял в последно време, но какво? Макар и умен, Али не можеше да разбере какво става. Камата обаче му направи силно впечатление. Тази кама носеше нещастие, където се появеше, се случваше нещо лошо. Как тя отново беше попаднала в ръцете на Ибрахим? Какво беше станало с бащата на Персика? Камата накара Али да си спомни за родната Персия. Колко далеч се намираше тя сега! Какво беше станало с неговия мечет? Къде се беше запилял приятелят му евреин? Али не можеше да си отговори на тези въпроси, но чувстваше, че се случва нещо нередно. В силяха на Ибрахим ага беше затъкнат и ятаганът, който талибът много добре познаваше, а също и един пищов.

Ибрахим също мислеше за султанската кама, но други неща го вълнуваха. Той много добре знаеше поверието, че кесиджия може да бъде убит само от друг кесиджия и с кесиджийско оръжие. Той беше убил Яне със султанската кама и се питаше дали това оръжие не е било притежавано от кесиджии. Можеше ли да се окаже, че турските султани и персийските шахове са част от сектата на кесиджиите?

Като се качи върху седлото на коня, Арабкан затанцува от нетърпение. Ибрахим като че ли порасна, гърбът му се изпъна като струна. Спомни си младостта и това, че е еничар и бей на цяла кааза. Подкара коня, на ръката си беше сложил големия кожен ръкав, на който държеше сокола. Птицата предчувстваше какво ще се случи и наддаваше весели писъци. Макар с качулка, тя се държеше трескаво, обзета от възбудата на предстоящия лов.

– Стооой, стой! – опитваше се той да успокои птицата и коня.

Ибрахим много добре познаваше ловните полета, движеше се бавно и се наслаждаваше на природата. От много време не беше виждал слънцето и гората. Ветрецът, макар и сух, милваше брадясалите му бузи. Кръвта му се раздвижи, конят също танцуваше под краката му. Животното от много време не беше излизало от обора. Но не да ловува беше дошъл Ибрахим бей. Той говореше на сокола като че ли птицата можеше да го разбере.

– Ти си горда птица, Бурак. Роден си да цепиш въздуха с гърдите си и да ловуваш. Роден си да бъдеш властелин на небесата. Хищен и бърз ... И аз съм като теб. Всъщност ти си аз, но нашата съдба е предопределена. Ние сме обречени на гибел. Аз вече съм мъртъв. Наистина, аз го убих, но и аз съм мъртъв от този момент. Повече не искам да живея! Аз трябва да умра!

Птицата, все още с качулка на главата, въртеше глава, като че ли се оглеждаше, или поне разбираше това, което еничарът ѝ говореше и се съгласяваше с него. В небето не се виждаха никакви птици и нито едно облаче. Беше горещо като в казан на ада. Затоплената вече земя излъчваше гъста мараня, която на пластове се стелеше над полето. Всеки човек, който видеше самотния конник, щеше да се зачуди как в този пек може да ловува.

Ибрахим дръпна поводите на Арабкан и конят спря на място, като че ли някой го закова. Докато махаше качулката на сокола, Ибрахим продължаваше да му говори:

– Аз го убих, Бурак, но той ме победи! Сега аз ще остана да живея с гузната си съвест и да влача съществуването си на братоубиец! Той ме победи завинаги! Неговите гълъби победиха теб, Бурак! Най-гордата от всички птици беше победена от едни жертви! Ти вече няма за какво да живееш! Аз повече никога няма да ловувам! Животът за мен и за теб свърши, соколе мой! Ти трябва да умреш! Ти вече си мъртъв, но още не знаеш това!

Докато говореше това, Ибрахим махна с ръка и птицата се "откъсна" от кожения доганджийски ръкав. С мощен удар на крилете си Бурак се издигна нагоре. Личеше си, че не е летял от много време. Той се стрелкаше ту наляво, ту надясно и се опияняваше от свободата и скоростта. Полетът правеше Бурак щастлив, защото той беше истински сокол. Той беше птица и свободата го опияняваше. Ибрахим го гледаше и всички онези чувства, които го вълнуваха през последните седмици, отново нахлуха в него. Следеше го с поглед и продължаваше да говори:

– Аз съм мъртъв, Бурак, а ти си моята душа! Да, ти си душата ми и вече си мъртъв! Аз ще продължа да живея, но без душа, без теб, Бурак!

– Като каза това Ибрахим бръкна в силяха си. Слънцето силно напичаше и го заслепяваше, като му пречеше да следи птицата. Бурак летеше и търсеше плячка, не гладът, а душата му на ловец и воин го караше да търси жертва. Той разцепваше небесата с острия си писък и като че ли предизвикваше всички птици да се изправят пред него. Отначало крясъкът му звучеше като боен зов, но постепенно някакво разочарование се появи в него. Птицата като че ли осъзна, че днес няма да има лов и никога вече не ще може да убие. Ибрахим очакваше този момент. Вече беше дал достатъчно свобода на птицата. Протегна ръката си, в която стискаше същия онзи пищов, който преди дни беше в ръката на брат му, прицели се и стреля. Изстрелът прокънтя и като че ли се разнесе над цялата земя. Соколът, както си летеше, избухна в пера и като че ли изчезна. Изстрелът не го уби, а го изпари. От птицата останаха само пера, тя като че ли се разтвори и от нея остана само душата ѝ. Ибрахим се учуди, никога досега не беше виждал такъв изстрел.

– Ти си сокол – еничарът продължаваше да говори. – Символ си на свободата и бързината. Ти самият си като смъртта. Появяваш се изневиделица и убиваш. Ти заслужаваш да умреш в небето като свободна птица. Повече никога няма да ловя и да убивам. Брат ми беше последният човек, когото убих, а ти си последното нещо, което си позволих да убия! Ти си моето жертвоприношение към Аллах! Убих те, за да убия душата си! Аз вече съм мъртъв! Повече никога няма да убивам!

Еничарът беше потресен. Изстрелът с този пищов беше направил да изглежда така, все едно Бурак не е убит и мъртвото му тяло не е паднало на земята, а завинаги е останало там нейде в небето.

Ибрахим бей се прибра в сарая си. Старецът и Али дойдоха да го посрещнат и да му помогнат да слезе от коня. Старецът стоеше стъписан пред конника.

– Ибрахим ага – попита той, – къде е Бурак?

Ибрахим нищо не отговори, а само мрачно изгледа двамата мъже. Скочи от гърба на коня и дори не благоволи да каже думичка. Али пое поводите на Арабкан и тръгна да го прибира в обора, а старецът доганджия остана с празни ръце. Той все още не можеше да разбере какво става. Али го наблюдаваше и му стана тъжно. Докато махаше седлото на коня, старецът отиде до него и каза:

– Али ага, попитайте бея какво става с Бурак!

Али също искаше да разбере какво бе станало с Бурак. Тъкмо беше решил, че беят се е оправил и сега се случи това със сокола. Али Мюзекки потропа направо върху дървения парапет, за да предупреди агата за присъствието си.

– Ибрахим ага, може ли да поговорим?

Агата нищо не каза, а само погледна към талиба. Тъй като продължи да мълчи, талибът заговори:

– Какво стана, Ибрахим ага? Къде е Бурак?

– Нищо не е станало, Али ага – с мъка отговори Ибрахим.

– Къде е Бурак, Ибрахим ага?

– Бурак умря – кратко отговори беят.

– Умря? – персиецът не можеше да скрие учудването си. – Как така умря, Ибрахим ага?

– Бурак беше наранен и умря.

Чак сега Али видя пищова. С красива инкрустирана дръжка, точно това оръжие днес сутринта бе видял да стърчи от силяха на агата. Сега табанджията стоеше пред него, поставен на ниската масичка. По всичко си личеше, че с пищова скоро е било стреляно. Талибът веднага разбра какво се бе случило, Ибрахим бей сам бе убил сокола си.

– Защо, Ибрахим ага? Защо? – талибът не можеше да каже нищо повече.

– С Бурак умря част от душата ми.

– Но защо го застреляхте? Защо ви беше да убивате Бурак? Той не беше виновен за нищо...

– Не съм казал, че е виновен. Аз го освободих.

– Но защо просто не го пуснахте да отлети?

– Никой не може да си тръгне от мен!

– Но защо? Защо?

– Защото аз съм Ибрахим Селяхаддин! Никой не може да си тръгне или да ме изостави! Щом си до мен, единственият изход е да останеш с мен завинаги или да умреш!

Животът в Ибрахимбейовия сарай продължаваше. Без да излиза от него, чрез талиба Али Мюзекки, Ибрахим изкупи земите на селата Катърли и Касъмово. След време купи и цялата земя на Ходжиново и Конуш. Така земята, която владееше, стана истинска кааза и той вече беше истински бей. Единствено земята на Боляровия хан стоеше като остров в именията му. Сега земите му се простираха от Цариградския път до Станимака, от Козбунар до Касъмово. В каазата влизаха десетина села, повечето български и едно турско – Касъмово. През именията му минаваха четири реки: река Мечка до Козбунар, после Сушица, под самия баир течеше Черкезица, а една безименна река течеше през горната част на баира. Следващата голяма река, но тя протичаше извън именията му, беше Чая, идваща от Станимака. Всичко се управляваше от неговия конак.

След като изкупи земите на Катърли и Касъмово, през една нощ яхна Арабкан и обиколи землищата на двете села. Яздеше коня си и си спомняше как преди много години потерите на тези две села го бяха преследвали като диво животно. Така беше започнало цялото му пътешествие. Чак сега, като яздеше из землищата на селата, си даде сметка, че всъщност така беше започнал животът му. Обикаляше из каазата си и се чувстваше като господар на света. Той беше успял. Беше станал богат и властен. Всички хора от детството му, които беше познавал, както и децата им, сега му бяха подчинени и зависеха от него. Той беше техен господар и така щеше да остане навеки. Техните деца и внуци щяха да служат на неговите деца и внуци. Както си яздеше, Ибрахим се усмихна, може би беше дошло време да се замисли за наследници. Тази мисъл искрено го развесели. Никога досега не беше мислил за това. Прибра се в конака. Колкото и да беше странно, мисълта за наследник го изпълваше с трепетно очакване. Сладостна топлина се разливаше из тялото му щом се замислеше за това. Може би вече беше време да си направи харем и да се обгради с ханъми. Може би тогава нещата, които му се бяха случили, нямаше да му се струват толкова лоши. Следващият въпрос беше: Българка, туркиня или гъркиня? Той беше мюсюлманин и знаеше, че българите не са склонни да дават дъщерите си в хареми. Освен заради вярата, според тях беше обидно жената да бъде една от жените на някой бей. Разбира се, имаше случаи на българки в хареми, но всички те бяха отвлечени насила, а след това разправата на бащите и братята им беше безцеремонна. Ибрахим не желаеше да има врагове. Българките бяха много красиви, гъркините бяха с по-бяла кожа, но по-груби. След като мисли дълго, Ибрахим бей реши да не рискува и да си вземе няколко туркини. Те щяха да бъдат мюсюлманки и с тях щеше да му бъде най-лесно. Освен това беше богат и за всеки род щеше да бъде чест да му даде дъщеря си за ханъма.

Една сутрин осъмна с взето решение, преди това обаче реши да изпълни още един свой дълг. Взе Тайната книга и, яхнал Арабкан, пое към Араповския манастир. Разбира се, със себе си носеше и кожена кесия. Бяха минали много години и Ибрахим не можеше да се сети колко бяха жълтиците в онази кесия, която Инокентий му беше дал, за да купи агнешки кожи от Станимака. Все пак той напълни голяма кесия с жълтици и тръгна да върне дълга си.

Манастирът беше същият, какъвто го беше оставил преди толкова години. Без да слиза от коня, Ибрахим потропа на Голямата порта. Отвътре някакъв монах отвори портата, поклони се и каза:

– Заповядайте, Ибрахим бей!

Ибрахим онемя. Не очакваше някой да го познава тук. Земите му наистина се простираха до самия манастир, но не очакваше християнските монаси да го приветстват, та те не го познаваха, а и той беше мюсюлманин. Ибрахим скочи от Арабкан и подаде поводите на монаха.

– Първо да почине, а после го напойте и му дайте малко зоб!

Монахът явно беше свикнал да се грижи за животни, защото с ръката на опитен коняр отведе коня до чешмата отвън, до входа на манастира. Ибрахим си спомни годините, които беше прекарал в светата обител. Всичко му беше толкова познато, като че ли не беше ходил никъде и още беше онзи кьосе пандур.

В този момент той погледна към скрипторията. Черната сграда все така се извисяваше на същото място. Ибрахим беше научил, че сега скрипторията вече не е това, което беше. Към нея новият игумен беше създал едно от първите килийни училища, за да пръска искрите на знанието, просветата и любородието. И ако някога монасите книжници бяха стояли по цял ден прави, а краката им се изпълваха с кръв, сега учениците стояха седнали, с кръстосани пред себе си крака и пишеха с пръчки на пясъчни таблички. Преподаваха им строги монаси и ги учеха не само на четмо и писмо, но и на всякакви други полезни неща.

Не беше рядкост дебелите пръчки на сухите монаси книжници да навестяват главите на непослушните, вироглави ученици. А когато учениците се уморяха, монасите им показваха упражнения, на които ги беше научил самият игумен на манастира.

Дали някой монах от тези, които познаваше, беше останал жив? Агата изчака монахът да вкара коня вътре и го попита:

– Откъде знаехте, че ще дойда?

– Не знаехме, но ви очаквахме. Нашият игумен знаеше, че ще наминете.

– Какво? – Ибрахим беше изумен. – Кой е този ваш игумен? – докато казваше това, опипа кесията си.

– Игумен на нашата света обител е Инокентий.

– Какво, Инокентий?! Нима той е станал игумен на манастира?!

– Да, явно познавате игумена.

– Води ме, води ме при него! – после Ибрахим се сети, че може да изненада стария си приятел и попита: – Къде е игуменът, аз сам ще отида при него!

– Той е горе в игуменарницата. Знаете ли къде се намира тя?

Ибрахим само кимна. След това направо зави наляво и тръгна по стръмните стълби, които водеха към покоите на игумена.

– Чакайте! Чакайте! – извиха монахът, но понеже ръцете му бяха заети с поводите на Арабкан, не можеше да направи нищо повече.

Ибрахим потропа тихо на вратата и внимателно я открехна. Тя някак тихо и тъжно изскърца, но се отвори. В игуменарницата цареше мрак, но беше подредено. Огледа се и разбра, че вътре няма никого. Стигна до вратата, която водеше към най-високото място. Там се намираха личните покои на игумена. Той се заизкачва по стълбите и влезе вътре. Тук също цареше мрак. Някога Инокентий му беше разказвал каква гледка се открива отгоре. Сега, като влезе вътре, той се огледа, като че ли да се увери в думите, които приятелят му беше казал преди толкова години.

Тук също нямаше никого. Изведнъж нещо в леглото се размърда. Мъжът явно лежеше под дебела завивка.

– Кой е? Иосифе, ти ли си?

Гласът на човека беше слаб и несигурен, сигурно беше болен. Нямаше друго причина мъжът да лежи посред бял ден и то в така затъмнено помещение.

– Не, отче – уважително каза Ибрахим, – аз съм Ибрахим.

– Ибрахим ага?

– Ибрахим Селяхаддин, беят на съседната кааза.

Старецът се опита да се изправи и да облегне гърба си на възглавницата. Ибрахим се втурна да му помогне, защото чу тежкото пъшкане на игумена. Първото нещо, което усети, беше миризмата. Тази миризма на хартия, восък и застояло му беше толкова добре позната, така миришеха всички книжници. Чак когато сам беше влязъл в скрипторията, разбра, че всъщност така мирише самата скриптория. Тази миризма се пропиваше в дрехите и дори в кожата, брадата и косата на хората, които работеха по цял ден в нея. Сега той вдъхна от нея. Нямаше грешка, този човек работеше в скрипторията. Нима неговият приятел Инокентий беше успял да стане игумен? Доколкото Ибрахим си спомняше, досега не се беше случвало книжник да стане игумен. Досега книжниците и техните презвитери бяха стигали най-много до поста на проигумен. Какво се беше случило?

Второто нещо, което го накара да познае приятеля си, беше лицето му. Когато се наведе и приближи достатъчно, той го видя. Лицето му беше изпито, дълга, но рядка прошарена брада го скриваше донякъде. Това лице нищо не му говореше, но очите, това бяха очите на приятеля му. Те не се бяха променили през цялото това време. Ибрахим се беше вторачил в лицето на игумена и го зяпаше неприлично. Старецът също го гледаше.

– Ибрахим ага, тъмно е тук, може ли малко да дръпнете завесата да ви видя?

Беят отиде да премести дебелата завеса, която скриваше малкото прозорче. Преди да седне той се възползва и погледна през него. Гледката беше наистина зашеметяваща. Игуменарницата беше най-високото място и нищо не спираше погледа между манастира и величествените недра на Родопа планина. Оттук могъществото на планината изглеждаше още по-впечатляващо, а този дял на Родопа се наричаше Добростан. За миг Ибрахим поиска да махне завесата и на другото прозорче, за да огледа цялата околна местност. Оттук сигурно щеше да се вижда цялата му кааза, поне тази част от нея, която се намираше долу под баира.

Ибрахим се върна при леглото на игумена. Доколкото можеше да си спомни, Инокентий беше само няколко години по-стар от него. Погледна го, приятелят му изглеждаше много стар и изтощен. Нима и той изглеждаше така? Нима бе остарял толкова много?

– Вземи си стол и приседни! – каза игуменът.

Ибрахим взе един стол и седна до леглото. Сега вече много по-добре и подробно можеше да разгледа човека. Колкото повече го гледаше, толкова по-ясно виждаше черти на приятеля си отпреди толкова време.

– Приличаш ми на някого – каза игуменът. – Виждали ли сме се някъде, ага?