Ятаган и меч исторически роман в пет части пета част битката

След като победих на Четиридесетте извора, се подготвих и се отправих към Пашакьой. Там, в Къркпанарските борби, победих всички, а накрая и най-добрия пехливанин на Бимбалови, който години наред беше най-добрият пехливан в Империята. Когато се срещнахме, той беше голям мъж. Беше много силен и страхотен майстор на пехливанската борба, току що беше победил стария вече Кралю Бимбалов. Пехливанинът се казваше Димитър Узунов. Хвърлих го така, че счупих ръката и плешката му и те зараснаха накриво. Димитър повече никога не се бори, но се опита да подготви по-млади пехливани от рода на Бимбалови, които да ме победят. Той стана мой враг за цял живот. Следващите години побеждавах всички млади пехливани на Бимбалови. Хвърлях ги и ги борих така, че ги наплаших. Накрая дори някой от тях се опита да ме застреля, докато се прибирах по пътя за Караризово. Сигурен бях, че в основата на това е същият този Димитър Узунов. За да се спася, се крих една година в планината. Следващата година, след като отново победих Бимбалови, не се върнах, а отидох в Едирне, където станах башпехливан. Султанът и агата на еничарите ми предложиха да се боря за тях, но аз отказах. Когато се прибирах, те изпратиха джелатите си след мен. Дали бяха джелатите, или Димитър Узунов, не знам, но се наложи да бягам и отново да се крия в планината. Не исках да се прибирам в Караризово, за да не привличам вниманието към селото и чалтиците. Опитах се да събера хайдушка дружина, но всички мъже, които можеха да държат оръжие, ставаха кабадани при кърджалиите. Една година обикалях из планината и най-накрая се прибрах в Караризово. От това, че от дете бях по чалтиците и газих ледената вода, краката и ръцете започнаха толкова да ме болят, че вече не можех да задържа каквото и да е в ръка. Наложи се да се прибера в Караризово и така приключих с борбата и хайдутуването, а нямах още 27 години.

Скоро след това се разнесе слух, че Димитър Узунов най-после е подготвил сина си да ме победи. Той го отгледал в една пещера в планината и от най-ранно детство го учил на борба и да върти шашката. Нямало тайни за малкия Никола, но не това, а свадливият му нрав, инатът и упоритостта му го правели опасен. Младежът бил бунтар и изпъквал сред момчетата на Бимбалови. Този Узун Никола бил луд гидия и чух, че ме търсил, за да отмъсти за баща си и да върне първенството на Бимбалови.

Следващите години преминаха в борба, работа и грижи за децата.

Като замълча малко, Иван каза:

– Мисля, че това е моят живот.

След малко дойдоха няколко от сватбарите, които търсеха Атанас. Няколцина от гостите искаха да си тръгнат и да се сбогуват е младоженеца. Атанас излезе и каза на Иван, че след малко ще се върне. На мегдана обаче имаше много неща за уреждане и му се наложи да се забави. Като приключи, тръгна бързо към Гроб махала, за да продължат разговора с брат си, но вече беше късно.

След два дни погребаха Иван Хаджиянев.

Марийка не можеше сама да се грижи за Боляровия хан, затова Атанас нае едно семейство от Станимака, което да се грижи за нея, за бъдещите им деца и за Боляровия хан. Не взе хора от Караризово, защото тук всички смятаха, че трябва да работят на къра до смърт и дори и да наемеше някого, когато него го нямаше, те щяха да изоставят Марийка и да ходят на чалтика. Освен това Марийка беше дъщеря на кмета на Бачкьой, после беше живяла в града, така че едва ли щеше да ѝ бъде интересно да си говори със селяните от Караризово. Затова той реши и нае хора от града. Така те нямаше да имат роднини в селото и да занимават жена му с глупости, нямаше да имат къща или имоти, за да я изоставят. Хората нямаха деца, Атанас много ясно им обясни, че трябва да се подчиняват на всяка дума на чорбаджийката, няма да напускат къщата без нейно знание и ако се случи нещо с Марийка или ако тя му се оплаче от тях, ще им търси лична отговорност. Точно пред Боляровия хан имаше голяма смокиня. В Караризово понякога зимите бяха много люти, затова се налагаше да намазват стеблото на смокинята обилно с биволска тор и да го завиват е чул, само така можеше смокинята да оцелее. Тук климатът беше такъв, че растяха най-хубавите смокини, Марийка често караше Атанас да се качва на дървото и да ѝ бере смокини. Тя заставаше отдолу, гледаше го с невиждащите си очи, хващаше престилката, разтваряше я и очакваше той да пусне в нея от сочните, вкусни плодове.

След като брат му почина, той поиска да се сближи със семейството му. Това обаче беше посрещнато от Желязка, която всички наричаха Ляшка, на нож. Тя беше зла и неприятна жена, висока и суха като смъртта. Винаги ходеше облечена в черно, е черна кесирия. Всички се страхуваха от нея и никой не я харесваше. Тя беше проклета до мозъка на костите си. Гласът ѝ се извиваше над селото и когато някой я ядосаше, тя можеше да го кълне в продължение на часове. Когато някой направеше нещо, което не ѝ харесваше, тя го помнеше завинаги. Хората се страхуваха от нея и не я харесваха, защото знаеха какво влияние има тя над мъжа си. Всички смятаха, че тя прави и него лош. Съселяните ѝ се опитваха да търпят злия ѝ характер, защото не искаха да се карат с нея.

Вкъщи Ляшка се държеше по същия начин. В престилката си винаги носеше забита дълга и здрава игла – губерка, когато покрай нея минеше някое от децата или внуците ѝ, без никакво основание, тя вадеше губерката и я забиваше в дупето му. Децата изреваваха от болка, ето защо не смееха да се въртят около нея. Никое от тях не я харесваше и всички се страхуваха от нея. Още се разказваше как един ден синът ѝ – вече пораснал, не се беше съобразил с нейната дума. Тя го заплашила и той тръгнал да бяга. Явно Георги знаел каква е майка му и тъкмо когато прескачал задната ограда на Хаджияневия дом, тя го простреляла е пушка в задника.

Сега, когато се разбра, че синът ѝ Георги ще наследи баща си, всички изтръпнаха. Цялото село знаеше, че Ляшка ще командва чрез сина си.

Та Ляшка реши, че Атанас и Боляровия хан ѝ пречат. Те бяха като сламка в окото ѝ и тя започна да оспорва завещанието, което Риз баба беше направил. Твърдеше, че Атанас е копеле и че не му се полага никаква земя. Така отношенията между Бракмови и Аскерови се изостриха. Повечето селяни бяха на страната на Атанас, но никой не смееше да се противи на злия нрав на Ляшка. Жената на брат му започна да дразни и сляпата му жена. Явно насъскваше и сина си срещу него, а да обучава на пехливанлък най-малкото дете на брат си Иван – Начо, както беше обещал, беше немислимо. Скоро Аскерови и Бракмови спряха да си говорят и се срещаха без да се поздравяват, като чужди.

Богатството на Риз баба все така се намираше под текето. Сега то по право се полагаше на Атанас. Скоро слуховете за богатството се разнесоха из цялото село. Атанас не вярваше, че някой ги е видял, но слуховете го притесняваха. Все пак християните имаха страх от мюсюлманските свещени места и може би това пазеше съкровището.

През 1799 година на Атанас и Марийка им се роди дете. Отначало Атанас имаше притеснение да не би детето да се роди сляпо. Той не знаеше дали слепотата не се предава по наследство. Това обаче не стана. Детето беше здраво и силно. В памет на брат си го нарече Иван. Иван Хаджипетков – Аскера.

Атанас беше отраснал с историите за Кьоравото изворче. Той си беше внушил, че неговата лековита вода може да помогне на жена му и тя да прогледне, затова в хана винаги държеше калайдисан таз пълен с вода от чешмичката. Постоянно караше жена си да си плакне очите, но това не помогна. Въпреки това Атанас продължи да настоява и не обръщаше внимание на тъжната усмивка на Марийка.

През 1800 година се роди Стефана, а през 1803 година – Димитрина, на която всички казваха Митра. Така Атанас и семейството му заживяха спокойно в Караризово. Освен свадите с Ляшка и Бракмови, всичко друго беше наред. Хората от Караризово уважаваха Атанас. Неговата еничарска орта все така беше в Станимака. Всеки ден чорбаджията на еничарите ходеше до Станимака, за да оправя делата на ортата. Еничарите бяха много дисциплинирани. Имаше една стара еничарска поговорка. Тя казваше, че 10 000 еничара могат да се командват само с една връвчица. Еничарите на Аскероглу бяха едни от най-дисциплинираните. Станимаклии също одобряваха присъствието на еничарския казан около града. Те много добре помнеха как ги бяха спасили от явна гибел и смятаха, че присъствието на ортата възпира Емин ага отново да нападне.

Станимака се беше възродила след нападението на Емин ага. Сред пепелищата тя сега израстваше все по-бяла и красива. От околните села прииждаха все повече и повече хора и сега градът беше много по-голям и оживен отпреди. Белите къщи се извисяваха вече построени от камък и светеха на слънцето. Върнаха се занаятчиите, керваните отново потегляха към Бяло море, дори циганите се върнаха.

Един ден извикаха Аскероглу в Станимака, защото беше пристигнал огромен арнаутски отряд. Атанас се забърза. Отрядът беше предвождан от някой си Мехмед Али. Албанецът веднага направи впечатление на Атанас. Той беше със силно излъчване, говореше отсечено, просто и ясно. Беше тръгнал да се включва в Турскомамелюкската война.

– В Албания е толкова бедно, че мисля въобще да не се връщам – каза Мехмед Али. – Братко, хайде с мен да покоряваме света, ще стигнем чак до Египет!

Атанас също искаше да предприеме някоя нова авантюра, но не можеше да мръдне от Станимака, без заповед от началниците си.

Двамата мъже веднага си допаднаха. Всеки позна в другия истински воин и изпита уважение към човека отсреща. Атанас веднага оцени потенциала на Мехмед ага. Той беше много добър командир, в това не можеше да има съмнение. Арнаутът също хареса българина и двамата изградиха най-добри чувства един към друг. Те запазиха приятелството си, въпреки че пътищата им от този момент се разделиха. Пишеха си писма, изпращаха си поздрави и следяха кой какво прави. Това стана в година 1802.

През цялото време Атанас следеше това, което се случваше в Империята на султана. Решителните действия при Абукир през 1798 година на английския флот, командван от адмирал Нелсън, станаха най-ефикасният помощник на Селим III, тъй като смелостта и силата на мамелюците се оказаха недостатъчни, за да спрат модерната и вдъхновена армия на Наполеон. Останал без флот, Бонапарт се прости с мечтата си за поход в Индия и промени плановете си. Следващото му решение беше да се отправи на север към Мала Азия, а оттам по суша да се добере до Франция, но това също не се осъществи. Походът в Сирия беше спрян в Акка, където упоритият Джезар паша издържа 70-дневната френска обсада и на 20 май 1799 година Наполеон тръгна обратно към Египет. На 22 август генералът позорно изостави армията си и се върна във Франция.

В края на септември 1801 година и последните остатъци от френската експедиция се отправиха към родината си. Султан Селим реши да се възползва от ситуацията и изпрати войска, която да наложи властта на Портата над спорната провинция, но се сблъска с властния тон на покровителката си Англия, чиито амбиции явно бяха да запази Египет като своя зона на влияние. Това се оказа невъзможно. Според условията на един договор, сключен в Амиен между Англия и Франция на 27 март 1802 година, англичаните бяха принудени да напуснат Египет. Колкото и да протакаха изтеглянето си, през март 1803 година последните британски войски напуснаха Александрия. Още преди окончателното им изтегляне Селим III се възползва и пусна низамите – новите си войници, в Египет (1802-1804), където те претърпяха поражение от опитните мамелюци. Така новата му войска – дезорганизирана и неопитна, претърпя пълно поражение.

През 1802 година, след 34-годишно управление, от собствена смърт в Сирия умира Ахмед Джезар паша, но султан Селим отново се оказал безсилен да наложи властта си. Джезаровите владения са поделени между бившите му военачалници, всеки от които наложил свой ред, без да признава ничия власт.

Когато се случиха тези неща в Египет, Атанас помисли, че ортата му ще бъде изтеглена към Африка и ще последва Мехмед Али, това обаче не се случи. Анархията беше обхванала и провинциите непосредствено до столицата. В Тракия и Южна България кърджалийските банди сееха смърт и ужас. В Северна България вилнееше Мустафа Байрактар. Той беше най-големият кърджалийски главатар и все още живееше в Русчук. Хаскьой все така беше столица на бандитите. Сред тях най-силен беше престарелият вече Емин ага, който поддържаше връзки с по-младия от него Мустафа Байрактар. В Тракия и Странджа обаче вилнееше Индже. Северозападна България и Източна Сърбия се намираха под контрола на Осман Пазвантоглу. Самоутвърдилият се на власт в Янина Али Тепеделенли разпространяваше властта си върху части от Албания и Епир, а от 1792-1794 година в Белградския пашалък еничарите се опитваха да изгонят валията и да установят собствена власт.

Към вътрешните трудности се прибавяха и външнополитическите събития. Русия постоянно се намесваше във Влахия и Молдова и ограничаваше османското влияние в княжествата. Тя оказваше помощ и покровителстваше въстаналите сърби. От своя страна османците не можеха да се примирят със загубата на Крим. След 1804 година Наполеон полагаше особени старания да възстанови изгубеното доверие на Портата, като обещаваше да защитава османските интереси. Оказвайки се във военен конфликт с Русия (1805), той предлага на Селим 111 също да обяви война на северната си съседка, а в замяна да му даде Крим, Кавказ и Северното Причерноморие. Отначало Селим се поколебал, защото още помнел какво казал Наполеон за него и Османската империя, но след битката при Аустерлиц (2 декември 1805), в която Бонапарт разбил обединените австроруски войски, надявайки се на лесна победа над руските сили и подстрекаван от Франция, в края на декември 1806 година султанът обявил война.

Съюзът с Наполеон обаче противопоставил Османска империя е Англия, чийто флот през февруари 1807 година форсирал Дарданелите и навлязъл в Мраморно море. С отбраната на столицата се заел лично френският посланик генерал Себастиян и под негово ръководство английската атака била отбита, като на излизане от Дарданелите ескадрата претърпяла големи загуби. Това обаче не успокоило започналото брожение сред еничарите и столичното население, още повече че войната с Русия се оказала отново неуспешна.

Пораженията във Влахия накараха Селим III да изпрати "новата войска" на фронта. Когато низамите напуснаха столицата, еничарите в Едирне вдигнаха бунт и се подготвяха за война. Атанас стоеше все така в Станимака и се чудеше какво да прави. Уплашен от действията на еничарите, султанът връща низамите обратно. В следващите месеци агата на еничарите, подкрепен от религиозните турци, обвинил султана, че иска да унищожи еничарите – "стълба на Империята". За слабостта и отслабването на Империята той обявил, че са виновни новите "гяурски" нововъведения, дошли от Запад.

На 25 май 1807 година, под предводителството на сейменбашията Мустафа Кабакчъ, еничарите обградиха султанския дворец, настоявайки султанът да отмени реформите. Скоро султанът обява прекратяване на реформите и разпускане на "низамите". Той не се противопоставил и на собствената си абдикация, и на 29 май 1807 година предоставя властта на своя братовчед Мустафа.

Атанас следеше с тревога случващото се и имаше готовност във всеки момент да тръгне с ортата си към Стамбул.

Новият султан беше син на Абдулхамид I и Айше Синепервер султан. Той беше доволен от провала на реформите на братовчед си. Мустафа беше привърженик на еничарите и искаше да спре инвазията на западни идеи и нововъведения, които обезличаваха Османската империя. Така Атанас, а може би и всички еничари, си отдъхнаха. Той беше сигурен, че Мустафа е един от хората, които с удоволствие слушат неговите разкази и думите на Риз баба. Атанас беше радостен, защото, без негова помощ, всичко се беше оправило. Еничарите отново се отдадоха на почивка, но всичко това продължи твърде кратко, до лятото на 1807 година, когато от Истанбул новият султан Мустафа IV издаде ираде. В султанската заповед се поставяше задача да се унищожат всички кърджалийски дружини върлуващи из Румелия и България. Емин ага беше най-могъщ в Хасковско, Сливенско, Филибелийско и Станимашко. Сега Емин ага се намираше около Хаскьой. Атанас се прости със семейството си, държавните дела го зовяха и той тръгна без колебание.

Когато наближи Хаскьой и стигна до село Куру чешме (днес село Горски извор), той разбра, че Емин ага въобще не се намира в Хасковско, а бе преминал Балкана и се намираше в Северна България. Това много го учуди, но продължи пътя си към Едирне, където да се присъедини към останалите еничари. През цялото това време чрез вестоносец непрекъснато следеше случващото се в Империята. Аскероглу беше сигурен, че вярната му и точна намеса в делата на Империята зависят от това колко е информиран.

През цялото време, докато беше в Станимака, Атанас Аскероглу се беше опитвал да открие Стоян и да го повика при себе си. Много се беше затъжил за по-малкия си "брат", но не успя да го открие. Все пак научи историята му. Оказа се, че точно той беше онзи Индже, от когото бе пропищяла цяла Тракия, Странджа и Източните Родопи. След като беше завършил обучението си в корпуса, Индже бил разпределен в специална еничарска част, която да се заеме с унищожаването на кърджалийските банди и главатари. Явно еничарският Диван най-накрая беше решил да вземе мерки за унищожаването на бандитите, които правели положението на раята в Румелия нетърпимо. Те се бяха възползвали от опита на Аскероглу. По пътя обаче войниците се разбунтували, защото, вместо командири от еничарите, начело им бил поставен ленив и страхлив паша, който със сигурност щял да ги погуби. Той не бързал да изпълни заповедите на султана. Ограден отвсякъде със специално подготвените еничари, той не бързал за никъде. Цялата орта вървяла бавно из Тракия и всяка вечер пашата си устройвал пищни веселби, с тежко ядене, много вино и кючекини. Той търсел преговори е кърджалийските главатари и най-вече с Емин ага, Сиври Бюлюкбаши, Дели Кадир, Едерханоглу, Кара Колю и сливенския аянин Тахир ага. Интересувал се от това как да ги облага е данък и да ги покровителства, но не и да воюва е тях. Еничарите били недоволни. Скоро те усетили за какво става въпрос. Една вечер Индже, който бил избран от йолдашите да ги представя, заявил на командира, че намеренията му са ясни на братята му еничари и че те не са съгласни да бъдат под негово командване. Пияният паша вдигнал ръка срещу младия еничар, а онзи я счупил на мига, след това го грабнал, вдигнал го над главата си и така го трътнал, че го убил на място. След това Индже повел дружината, отказал да служи на паши, изпратени от султана, а сам станал султан на себе си. Казват, че истанбулският султан жестоко съжалил, защото сам той създал още един, може би най-злият и най-добре подготвен кърджалия.

Така и било. Индже веднага разгърнал качествата си на воин, командир и водач. И ако другите кърджалии заставали начело на пасмина от убийци и всякаква паплач, то Индже бил начело на своите еничари. Скоро останалите кърджалии подвили крак и се присъединили към най-свирепия кърджалия. Той бил толкова зъл, че пред него бледнеели и Емин ага, и Кара Феиз. Именно Кара Феиз бил първият, който се присъединил към Индже. Кара Феиз нападал село Жеруна, но не можел да превземе богатото добре пазено село. Тогава Индже, млад и силен, с черните си като гасени въглени очи и рядката брада, като гарван черна, се изправил и на юруш хората му превзели селото. Отначало Кара Феиз помислил да присъедини много по-младия от него Индже към себе си и дори да го направи свой байрактар, но на това предложение Индже само се усмихнал. Така старият кърджалия разбрал, че пътят пред него и четата му е само един – той да се присъедини и подчини на младия еничар. Така Кара Феиз станал първият знаменосец на Индже. После обаче към бандата на Индже се присъединили и останалите хайдушки водачи: страшният Едерханоглу, Дели Кадир, Сяро Барутчията, Кара Колю, дори огромният черен анадолец пехливан Сиври Бюлюкбаши. Така скоро Индже водил цяла орда от главорези, по-голяма от тази на Емин ага и голяма вражда имало между тези двамата. Всички знаели, че под слънцето няма място едновременно за Емин и Индже и очаквали големия сблъсък. Индже добре се грижил за кърджалиите си и винаги намирал начин да нападат богати села, които разорявали и унищожавали. Буен бил Индже и много силен, и никой не смеел да му се противопостави, освен Емин. Смел бил и винаги лично водил дружината си. Винаги яздил бял арабски ат, който бил гоен, силен и много по-висок и едър от останалите кърджалийски коне, които били врани – черни като крилете на гарван. Така главатарят им изглеждал още по-могъщ.

Като се присъединил към ордите на Индже, Кара Колю Омерчалията бил определен за нов байрактар, защото много си допаднали двамата. Тогава Кара Феиз се обидил и заедно с хората си напуснал лагера на Индже при Бакаджиците, и преминали на страната на Емин ага, като му издал всички тайни на бившия еничар и воеводите що били с него.

Индже бил странен човек, не пиел, не пушел – истински еничар, но пък бил християнин. Когато водил дружината си, бил страшен и не знаел що е пощада, но и когато почивал, не знаел мира. Така щом спрели някъде на лагер и разпънели шатрите, той започвал да се бори. Борил се подред с всичките си йолдаши, а после преборил дори огромния анадолски пехливанин Сиври Бюлюкбаши. Страшен пехливанин бил Индже и скоро всички щели да разберат откъде иде всичко.

Кара Колю, освен Кара Феиз, изместил и Сяро Барутчията от сърцето на Индже. Много пъти по-старият човек с щръкнали настрани мустаци спасявал бившия еничар и подлагал тялото си пред това на кърджалийския султан.

При едно нападение над селото, от което бил Сяро Барутчията, Индже срещнал смела мома, която се наричала Пауна. Водил я известно време, но после я зарязал. С времето той се научил да пие, а пиел страшно и кръвясвали очите му. Веднъж повел ордата си пиян, но Пауна се забавила, защото грижи имала за малкото им дете. Тогава дяволът в Индже, подлуден от лютата ракия, подхвърлил бебето повито с пелени и го пернал с еничарския си ятаган. След това тръгнал с ордата си, без дори да се обърне назад. Коравите кърджалии сами избили стотици невинни, "пречупили" сърцата си и никой вече не посмял да вдигне глас срещу Инджето. Тази история се разнесла из цяла Тракия и всички потръпвали само като я чуели. С Пауна ордата напуснал и Сяро Барутчията, който се оказал неин чичо.

Минало се много време, Индже станал още по-суров и не знаела милост ръката му, и не се уморявала да убива. Където минел, проплаквали всички села, деца от майки разделял и почернял цели родове. Всички кърджалии знаели, че щом техният кърджалийски султан посегнал на собственото си чедо, не знае милост и каквото и да направеше, не се учудваха. И всичко вече бяха видели кърджалиите му.

Един ден ордата му минала през поредното село, разорила го и го подпалила. Докато яздил своя бял кон и оглеждал горящите улици, той виждал посечените тела на мъже, жени, деца и ужаса, застинал в очите им. Вдишвал миризмата на прясна кръв, горено месо, коса и чувствал страха. Тогава един поп се изправил и макар прободен в гушата, го проклел, наричайки го Сатана и по-лош от агаряните, срам на рода български и християните. Индже го ударил е такава сила, че ятаганът му заседнал до кръста в тялото му.

Когато ордата се връщала от опожареното село и се движила в едно дълбоко дере, пукнала пушка. Куршумът ударил Индже право в гърдите и го свалил от коня. Това се случило до село Урумкьой (днес село Индже войвода, Бургаско). Войводите на Индже го завели в селото, където Кара Колю останал да се грижи за него, а останалите кърджалии се върнали при Бакаджиците. Цяла зима Индже се борил с раната. Тя била смъртоносна, но силен човек бил този, който някога се казвал Стоян, и много бил преживял. Така и сега оживял. Кърджалиите и без това вярвали, че той е безсмъртен и не е съвсем човек, а общува с демони.

Атанас много пъти беше мислил за Индже, за това какво ли прави "брат" му. Когато ортата му наближи река Тунджа, той избра хубаво място и построи еничарски стан. После съблече еничарската си униформа, облече прокъсани български дрехи и се превърна в истински беден български селянин. Така пременен тръгна пеша и стигна до Бакаджиците. И много пъти се прокле, че не беше приближил повече лагера си до този на Индже или поне да беше взел кон. Така или иначе мина доста време преди да стигне до широката поляна, на която бяха разпънати шатрите на Индже. Навсякъде горяха огньове и пролетната шума още не се беше развила хубаво. Стражите на Индже хванаха Атанас и го поведоха към центъра на кърджалийския лагер. Никой не прозря, че зад прокъсаните дрехи се крие еничарски командир. Атанас ходеше приведен и изглеждаше някак по-дребен, слаб и гърчав. Когато пазачите го заведоха пред главната шатра, нейните капаци бяха спуснати, а отпреде ѝ гореше голям огън, около който бяха насядали страшни хайдути. Въпреки че изглеждаше като одрипан, объркал пътя селянин, всички кърджалии, покрай които мина, го оглеждаха като че ли ще го изядат. Това накара кръвта на Начо Аскера да кипне. Той осъзнаваше, че няма никакви шансове да оцелее, ако разкрие, че е еничар, но едва се сдържаше. Воеводите го гледаха високомерно. Тогава един от тях на чист български каза: