Ятаган и меч исторически роман в пет части пета част битката

– Прости ми, Пауно! Сега искам прошка от теб, а после от Господа прошка ще поискам! Повече не мога да живея е този грях!

Хората слушаха и все повече се скупчваха. Всеки искаше по-добре да чува и вижда това, което се случваше. Инджето беше застанал на коляно пред жена си. Още утре нова песен щеше да се запее, всеки искаше сам да види случващото се, за да може един ден да разказва на внуците, какво лично е видял.

Мина време и Пауна каза:

– Ти ще простиш ли на чичо ми Сяро и ще се махнеш ли от живота ми?

– Така ще бъде! – каза Индже.

– Добре, прощавам ти, че уби детето ни преди толкова години! Нека Бог те съди!

Тогава бабата понечи да каже нещо, но гърбавият урод се втурна напред. Клекнал Индже беше висок точно колкото него. Той се зачуди за миг какво става. После помисли, че гърбавият го напада, което беше смешно и в този миг чу гласа на баба Яна.

– Индже, не го наранявай, това е синът ти! Същия онзи, когото посече в пелените, но не успя да убиеш!

Индже беше посегнал към еничарския си ятаган, но успя да чуе думите на Калмучката и се спря. Нямаше време да мисли. Умна жена беше баба Яна, малко говореше, но всеки път думите ѝ бяха мъдри и на място. Много хора я наричаха вещерка и се бояха от нея, но всички я уважаваха, защото помагаше на хората. Сега той нямаше време да помисли дали това наистина е синът му, защото Найден беше извадил нож и с всичка сила го заби в гърдите на войводата, точно там, където преди време Сяро го беше гръмнал. Ножът влезе дълбоко, а Индже издаде дълбок стон, сякаш издишаше шумно или съжаляваше за нещо. За миг Индже остана така, с широко отворени очи, като че не разбираше или не вярваше на това, което се случваше. От очите му покапаха едри сълзи, които падаха в прахта като едрите капки летен дъжд. Скоро кръвта, която потече от двете краища на устата му, също покапа по земята, смесвайки се със сълзите.

– Не от Бог, от мен ще искаш прошка! – крещеше гърбавият изрод. – Аз трябва да ти простя!

Индже тежко падна на земята. Главата му пое Атанас, а Кара Колю беше извадил ятагана да посече гърбавото момче.

– Не го убивайте! – извика Инджето.

– Хекимин! Хекимин! – крещеше Атанас.

– Иолдаш Аскероглу, не викай, моля те, аз знам, че веке съм мъртъв! Не викай, искам да си отида с чест и в тишина! Баба Яно, това истина ли е...? – сухо попита Индже.

Старата жена пристъпи към него и поклати глава.

– Ако знаех какво ще направи, щях да го оставя да си умре в пелените, проклетникът, но аз го спасих! От удара се беше изкривил и му порасна гърбица, а от порязването тялото му стана като снаждано, но е твой, Индже! Това е синът ти! Кръстих го Найден, защото го намерих, а и не знаех какво християнско име да му сложа. Затова го кръстих Найден Стоянов Бимбелов! (В България е имало обичай с някои специални имена да се наричат деца родени в определена ситуация. Така, когато детето е намерено или подхвърлено, го наричали Найден, когато жената имала няколко несполучливи раждания, за да спрат тази прокоба, наричали детето Запрян, а сърбите го наричали Вук (вълк), когато детето било първо или най-лично, наричали го Първан, когато децата били болни, следващото дете наричали Здравко.)

Отгледах го тайно като свой внук и не казах за него нито на теб, нито на Пауна и чичо ѝ!

Пауна изрева и падна в несвяст на земята. Узун Никола, Кара Колю и Вълко Бимбеля викаха и се молеха на командира си да не ги изоставя. Те му обещаваха вярна служба и че ще го следват до края на живота си, че ще го отмъстят, но всичко беше напразно. Индже беше мъртъв.

Погребаха го навръх Бакаджиците. Никой от йолдашите му не последва Атанас, донякъде те виняха и него за всичко, което се беше случило на войводата им. Така те останаха с Кара Колю. Атанас не искаше да остава повече тук, защото не се знаеше какво ще щукне в главите на Узун Никола и Вълко Бимбеля. Скоро стигна до лагера на своите еничари и без да каже думичка ги вдигна и ги поведе на поход към Едирне и Стамбул.

Мустафа IV беше премахнал всички нововъведения на Селим III и беше възстановил старите институции. Бяха компенсирани всички, които по някакъв начин бяха пострадали от реформите. Привържениците на бившия султан и офицерите от редовно обучаваната армия бяха подложени на гонение, а имуществото им – конфискувано. Действителните господари на положението бяха шейхюлислямът Аттауллах ефенди и Кьосе Муса паша – заместникът на Великия везир. Те бяха подбудили Мустафа Кабакчи за това, което беше направил. След свалянето на стария султан обаче Аттауллах ефенди и Кьосе Муса не можеха да се разберат за бъдещето на Империята. Така се създадоха две фракции. Атанас мислеше към коя от тях да се присъедини. Още от времето, когато беше в Истанбул, той не харесваше много Кьосе Муса, затова беше резервиран и не застана на негова страна. Изпрати писмо до шейхюлисляма, а Аттауллах ефенди искрено се зарадва, защото Атанас беше единственият еничарски командир, който мина на негова страна.

Тези от привържениците на стария султан, които бяха оцелели, пресичаха Балкана и търсеха подкрепа при един от най-големите поддръжници на султана – русенският аянин Мустафа Байрактар. Така през ранното лято на 1807 година около него се създаде първото в историята на Османската империя тайно политическо общество, което се наричаше "Русенски приятели". В него влизаха някои бивши сподвижници на Селим III. Начело стоеше Байрактар, а главен негов съветник беше Рамиз ефенди.

Освен обединяването на силите на привържениците на бившия султан, на главата на новия султан се струпа и външнополитическата ситуация. Съюзникът на султана – Наполеон, решил, че за него е твърде неизгодно да се бие срещу толкова много противници и сключил мир с Русия. По време на прочутата им среща е руския цар Александър в Тилзит на 8 юни 1807 година между двамата императори било постигнато съглашение, скрепено със съюз между Русия и Франция. Освен няколко клаузи, които засягали Западна Европа, договорът съдържал задължението Наполеон да служи като посредник между Османската империя и Русия. Специална секретна част предвиждала условно разделяне на Османската империя.

Великият везир Челеби Мустафа паша беше ангажиран с войната с Русия, поради което не можеше да се заеме с управлението на държавните дела и те бяха оставени в ръцете на заместника му Кьосе Муса. Като разбра това, Атанас се притесни, защото единствен от еничарите беше преминал на страна на шейхюлисляма. Еничарите продължаваха да се бунтуват и султанът реши да вземе спешни мерки срещу тях. През декември 1807 година Муса паша беше уволнен и сменен от Таяр паша. Муса може би усетил, че крилото на Аттауллах ефенди взема връх, беше избягал при Мустафа Байрактар. По това време Атанас беше приет в Дивана на еничарите. Това беше органът, който под ръководството на агата на еничарите определяше политиката на еничарския корпус. Атанас беше първият християнин, който влизаше в корпуса на еничарите. Никой от присъстващите на съвета не каза нищо, но им личеше, че се отнасят към него със смесени чувства. Те знаеха, че Атанас е човекът, който им разказва думите на легендарния еничарски командир Ибрахим Джаббар, по които те се опитваха да възвърнат славата и могъществото на еничарите, но в същото време той беше християнин. А всички те се отнасяха подозрително към християните и се бореха срещу опитите на султаните да вкарат "гяурската" мода сред тях. Въпреки това все пак се отнасяха добре с Атанас Хаджипетков и го приветстваха. Той беше приет в еничарския Диван с гласовете на всички, без нито един против.

Скоро Таяр паша на свой ред беше уволнен. Той също избяга при Байрактар и "Русенските приятели" и скоро се чу, че от Русчук са започнали активни действия срещу султана.

С войската си и с помощта на Емин ага, русенският аянин се отправи първо към Едирне. Тяхната армия основно се състоеше от българи кабадани, които бяха най-смелите и изграждаха ядрото на войската. Срещу тях Атанас искаше да изправи капъ колу – робите на султана, истинските еничари, събрани при девширме. Оказа се, че от сто години не е провеждано девширме и няма истински еничари. В корпуса, който преди време се състоеше преди всичко от българи и те бяха ядрото на еничарската войска, сега нямаше останал нито един българин. Имаше само няколко като него, постъпили в корпуса доброволно. Като основа Атанас използва ортата си и така създаде специален корпус от 500 човека, който да е в ядрото на войската, която щеше да се изправи срещу кърджалийските армии на Мустафа Байрактар и Емин ага. Тъй като познаваше много добре кърджалиите, тяхното мислене, тактики и психика и дълго време беше воювал срещу тях, а и понеже единствен той няколко пъти се беше изправял срещу двамата кърджалийски главатари, Атанас лично провеждаше обучението и подготовката на корпуса. Това ставаше в еничарските казарми в Истанбул, които се намираха в Топкапъ сарай.

За съжаление съвсем скоро Атанас беше повикан в Едирне, където се намираше Великият везир Челеби Мустафа паша с останалата османска армия. Християнският чорбаджия на орта осъзнаваше, че ядрото, което подготвя, още не е готово, но не можеше да не се подчини на заповедта. Все пак Атанас реши да изчака един ден. Докато даваше последни наставления на еничарите за предстоящата битка, до него достигна вестта, че Мустафа Байрактар и Челеби Мустафа, вместо да се бият, са обединили силите си, решили са да възстановят Селим III на трона и да продължат реформите. Лоши времена предстояха за Атанас и армията му. Те се затвориха в еничарските казарми, които се намираха във външния двор на двореца Топкапъ сарай, залостиха голямата желязна порта и се приготвиха за отбрана. Така животът на Мустафа IV беше в ръцете на Атанас и неговите еничари. Сега срещу тях идваха Великият везир и цялата турска армия, Емин ага с пълчищата си, Мустафа Байрактар, който го мразеше, и Кьосе Муса, с когото бяха политически врагове. Всичко това много притесняваше еничарския чорбаджия.

На 14 юли 1807 година цялата тази армия тръгна от Едирне, предвождана от Мустафа Байрактар. Беше немислимо пред толкова голяма армия да се изправи малкият корпус на Атанас и да ѝ се даде голямо сражение. Еничарският командир прецени правилно това и остана в казармите на Топкапъ, за да пази султана. На 26 юли войските на Мустафа пристигат пред вратите на Истанбул и самият Мустафа IV отиде да приеме техните условия. Атанас го придружаваше. Като го видяха, Емин ага посърна, защото много добре си спомняше кой пазеше Станимака, докато неговите кърджалии атакуваха града. Байрактар за малко щеше да скочи срещу него, а Кьосе Муса някак гузно се сви. Изискването на метежниците беше само едно – да се свали от власт в момента управляващата партия. Атанас знаеше, че ако султанът се съгласи, това означава той и Аттауллах ефенди да послужат за изкупителни жертви и скоро отсечените им глави да се търкалят на Ат мейдан. През всичките тези години той беше изучил внимателно историята на еничарите и Империята и знаеше, че нещата обикновено така се случваха.

Атанас беше решил да се бори за живота си докрай, тъй като осъзнаваше, че като християнин ще бъде най-бързо пожертван. В следващите два дни остана затворен с войската си в еничарските казарми. Всеки момент очакваше предателство от страна на султана, затова забрани на еничарите да излизат и да дежурят в Топкапъ сарай. Накара най-близките му подчинени да му се закълнат във вярност и зачака. Във всеки момент, в който заспеше, сънуваше как немите, е отрязани езици, джелати на султана идват да го убият. Те бяха без езици, за да не могат да говорят. Нарочно не ги учеха на четмо и писмо, така никой от тях не можеше да разкаже какво са видели очите му. Той знаеше, че за принцовете и султанското семейство е отредена смъртта на благородниците – те биваха удушавани с копринена връв, а за останалите се полагаше пробождане е кама, а след това обезглавяване. Въпреки това вечер, когато дори само за миг затвореше очи, той си представяше промъкващи се към него джелати с гароти (гарота – оръжие от две малки дървени пръчици и връв помежду им. С това оръжие обикновено се задушавали хора, особено при нападение в гръб) в ръце. Заради този сън той не можеше дори за миг да затвори очи. Нещата обаче не станаха така, както си мислеше. След два дни чакане Мустафа Байрактар не издържа и с войските си обгради двореца. Атанас стоеше блокиран вътре. За следващите събития той разбра едва по-късно.

След като дворецът бил обграден, Мустафа IV разбрал какво следва, но дори и в този момент не помислил да предаде съюзниците си, сред които беше и Атанас. Вместо да заповяда да отсекат главите на съюзниците си, той накарал джелатите си да екзекутират Селим и брат си – принц Махмуд. Махмуд също като него бил син на Абдулхамид I, но майка му била Накшидил султан, която била французойка. Той направил това, за да остане единствен наследник от рода на Осман и метежниците да не могат да му направят нищо.

Джелатите заварили нищо неподозиращия Селим III да свири на саз. Той само успял да замахне е инструмента си срещу своите убийци, които ловко го удушили с копринена връв. Тялото на мъртвия вече бивш султан било хвърлено от Топкапъ в краката на Мустафа Байрактар. Русенският аянин се хвърлил върху трупа на султана и се разплакал, както казват неговите привърженици, за загубените надежди на цялата държава и бъдещето на Османската империя. Атанас подозираше, че е плакал за себе си и собствения си живот, защото, ако и принц Махмуд беше убит, за Байрактар не оставаше никакъв изход освен да се самоубие. Събитията налагали да се действа незабавно, защото в същия този момент джелатите бързали към покоите на Махмуд. Когато пристигнали там, прислужникът на принца, който се казвал Чеври калфа, веднага разбрал за какво става въпрос. Той сграбчил с голата си ръка въглени и гореща пепел от огнището и ги хвърлил в очите на джелатите. Немите убийци били изгорени и объркани, те за миг се забавили, а и трябвало да убият прислужника. Това време било използвано от Махмуд, който побягнал. Той се качил на покрива на покоите си и се скрил. В същото време войската на Мустафа Байрактар разбила дворцовата врата и се втурнала в двореца. Незабавно Мустафа IV бил свален от престола и на негово място бил поставен брат му Махмуд II.

Сваленият султан бил поставен в изолация в кафеза. Махмуд II бе на 23 години в деня на възцаряването си. Първият Велик везир, когото Мустафа II избра, бе Мустафа Байрактар. От този момент той скъса с мрачното си минало и се прояви като последователен противник на вътрешната реакция и поддръжник на реформите. Атанас и еничарите му, все още затворени в казармите, бяха като трън в петата му и той се опита да ги блокира. Новият султан обаче се оказа разумен млад мъж. Той разбра, че стълкновение в такава близост до Топкапъ сарай между хората на Мустафа Байрактар и Аскероглу ефенди може да има непредвидими последици. Ако допуснеше тези двама силни мъже и верните им хора да се бият в такава близост, това би означавало да изпусне властта от ръцете си. Освен това Мустафа II вече беше научил, че Аскероглу се беше затворил в казармите и бе отказал истинска подкрепа на брат му, така че по всичко си личеше, че враждата между Байрактар и Аскероглу е лична. Той осъзнал, че ако българският еничарски командир беше искал да се намеси, е можел да го направи, и това щеше да коства живота му. Скоро научи, че цялата тази история между Мустафа и Аскероглу започнала на някакъв път в Румелия преди около 50 години. Султанът не искаше да се намесва в толкова стара лична вражда, но и нямаше да допусне да стане неин заложник. Така той притиснал притиснал Байрактар и го принудил да освободи еничарите и главатаря им. Сега имаха по-важна работа, еничарите можеха да почакат.

Всеки ден новият султан прекарваше е Рамиз ефенди, с когото говореха за реформите, които трябваше да се проведат. Почти всички от "Русенските приятели" бяха много симпатични на Махмуд. Те бяха интелигентни и образовани хора, освен един. Емин ага ходеше като вълк сред овце. Той беше властен човек, годините на походи, лишения и жестокости бяха оставили отпечатък върху него. Той не обичаше да говори за изкуства, мълчеше, но пронизващият му поглед караше султана всеки път да изтръпне, когато кърджалийският водач го погледнеше. Махмуд II може би се притесняваше от собствените си мисли, защото беше решил да постави веднъж завинаги край на кърджалийството. Той осъзнаваше, че Империята се нуждае от заздравяване на централната власт, а това включваше и избиване на кърджалийските банди. А кой щеше да се справи по-добре с това от един бивш кърджалия? Все пак, ако Мустафа Байрактар откажеше да се обърне срещу бившите си приятели, тогава техният най-голям враг Аскероглу щеше да получи султанската подкрепа. В следващите дни Диванът на еничарите, не без знанието и одобрението на султана, избра нов ага на еничарите и това беше Аскероглу.

Макар и млад, Махмуд II показа решителност и добър усет към политиката. Той осъзнаваше, че Байрактар има силни позиции и понеже не искаше да изпада изцяло под негово влияние, засили позициите на Атанас Хаджипетков – Аскероглу.

Тъй като не можеше да стане еничарски ага без да приеме исляма, на Атанас му се наложи да стори това. В новата религия го посвети лично шейхюлислямът Аттауллах ефенди. Тъй като през цялото време духът на Риз баба го преследваше, Атанас реши да приеме новото име, което включваше и това на духовния му баща. Така Атанас стана Аскероглу Ибрахим Корхан. Той така и не осъзнаваше, че мохамеданското му име повтаря християнското му, защото Ибрахим беше всъщност Петко. Последното име му го дадоха неговите еничари. За това как ги командваше и се отнасяше с тях, заради предаността и темперамента му, те го нарекоха Корхан, което означаваше "огнен владетел". Всички обаче наричаха Атанас Хаджипетков просто Ата Корхан. В този случай Ата едновременно напомняше за християнското му име и в същото време означаваше баща, най-стар човек в рода, който се грижи за тях. Те го нарекоха така заради това, че ги беше защитил и спасил при обсадата на Байрактар.

Вечерта след като беше избран за ага на еничарите, Ата Корхан ага се прибра в казармите – в покоите на еничарския ага. Сега той разполагаше с голяма власт и покоите му имаха всички удобства. Те приличаха повече на сарай, отколкото на войнишко помещение. Той стоеше и през терасата наблюдаваше нощния Истанбул и Босфора. Никога не беше очаквал, че ще му се случи нещо такова и все още не можеше да повярва. В този момент почувства нещо странно, като че ли усети присъствието на всички еничарски аги, живели преди него на това място. Всички те бяха мъже на честта, силни, директни и безцеремонни. Дали беше достоен да живее тук? Сети се за някои от най-известните и за легендите, които се носеха за тях. В този момент едно решение назря в него. Нямаше да допусне да бъде последният ага на еничарите. Можеше да пожертва живота си, но нямаше да допусне еничарският корпус да умре пред очите му. Ако това се случеше, той щеше да пожертва пръв себе си, за да не преживее този срам.

После изведнъж мислите му го отведоха в Караризово при жена му и децата му. Без да иска той се усмихна. Дали някога пак щеше да се върне там? Щяха ли някога селяните от Караризово да разберат колко голям човек е станал и че техен съселянин е бил ага на еничарите на цялата Империя? Можеха ли въобще те да осъзнаят това?

Спомни си и Хъкъ ага, и последните му думи. Колко сигурен беше старият му благодетел, че някой ден той ще стане ага на еничарите. Откъде е можел да знае? Сега вече по друг начин погледна на думите, които Хъкъ ага му беше казал в онзи ден. Едва сега нещата му се изясниха. Те се бяха стаявали в него през цялото това време и ги беше носил със себе си, но чак сега започна да ги разбира. Като че ли през цялото време те се бяха намирали зад стена и ако отначало тази стена му се струваше непрозрачна, сега, когато я потри със силата на паметта си, видя, че всъщност е била много мръсен джам, който колкото повече търкаше, толкова по-ясно виждаше през него. Така посреднощ той вече ясно си спомняше думите на Риз баба и ако отначало те му се струваха само мъдри думи, сега вече започна да съзира с какво те могат да променят еничарите. Промяната трябваше да се извърши от всеки еничар поотделно. Те трябваше да са армия от воини, всеки от които непрекъснато да работи върху своето самоусъвършенстване и себепознание като човек и воин.

Това винаги е била целта на всички воини. Това е била мечтата на всеки, който е искал да създаде най-добрата войска в света. От спартанците до персийските 1000 безсмъртни и сарбадарите, македонците, римските пехотинци, рицарите, монголските и хунски воини, всички. Всички воини се бяха стремили към тази мечта, а днес еничарите бяха толкова близо до осъществяването ѝ. Ата Корхан започна да осъзнава това към сутринта. От тази мисъл съзнанието му като че ли се разшири и той започна да разбира... В ушите му отекваше звън на срещащи се един в друг ятагани. Аскероглу погледна и в единия ъгъл на стаята видя подпряно дългото арабско копие. После се изправи и отиде до един от сандъците, които прислужниците бяха внесли при настаняването му в покоите на еничарските аги. С уверено движение той бръкна и извади оттам зу-л-фикр. Тук бяха и останалите му оръжия, и всичките китаби, които през цялото време носеше със себе си. Аскероглу го наричаше "Ятаганът на Риз баба". Той извади острието и ятаганът като че ли оживя, щастлив, че се бе завърнал у дома. При последното влизане в гроба на Риз баба Атанас беше взел ятагана със себе си, въпреки волята на мъдреца зулфикр да бъде положен до него. Той се оправда пред себе си, че постъпва по този начин, защото Риз баба му го беше подарил, но все пак се почувства като крадец. Според него щеше да е жалко това прекрасно оръжие да изгние в катакомбата. Явно участта на това оръжие беше ту да се отделя, ту обратно да се връща при него. Сега ятаганът отново беше с него. Беше го свалил сутринта, за да не е е него по време на церемонията по встъпване в длъжност. Сега Ата Корхан отново го закачи и реши да не го сваля повече, и винаги да го носи със себе си.

За да държи Байрактар далеч от новия ага на еничарите, който сега се наричаше Ата Корхан, султанът беше поставил задача на новия Велик везир да свика събрание на провинциалните управители. Те пристигнаха веднага в Истанбул и беше подписан така нареченият "Сенеди Иттифак" (съюзен договор). Целта на споразумението беше да се осигури лоялността на провинциалните управители към политиката на султана и правителството. Договорът изискваше редовно плащане на данъците, спазване на законността и взаимно признаване на териториите на отделните пашалъци, а също така и организиране на нова армия.

Макар да не се налагаше, Ата Корхан присъства на това събрание, но тук не беше Емин ага, когото властта явно изолираше. Чу се, че той много се разгневил и започнал да събира около себе си останалите кърджалийски главатари.

Новият Велик везир полагаше големи усилия, за да възстанови "новата войска" на Селим III. За да избегне съпротивата на консервативните кръгове и еничарите, той реши да промени името ѝ и сега тя се наричаше "Асакири Мансуреи Мухаммедие", което се превеждаше като "Победоносната мюсюлманска армия". Той се опита да предприеме промени и в еничарския корпус, но Ата Корхан се изправи пред него. Така Великият везир и султанът, притеснени от Ата Корхан и реакцията на еничарите, не посмяха да пипнат корпуса. Тогава Байрактар разбра, че е още рано да се изправя срещу Аскероглу и реши първо да се занимае с външните дела на Империята. Той се опитваше да сключи мир с Русия и Англия, за да концентрира силите си около вътрешните дела. Англия, която не желаеше окончателна победа на Русия над османците, с готовност започна преговори за мир.

Новата войска набираше сили за решителната битка срещу еничарите, но преди това трябваше да се изпита нейната боеготовност. Тя беше обучена най-много от французи и прусаци. От ден на ден войниците ставаха все по-изпълнителни, но все още се страхуваха от еничарите. Чуваше се, че новият ага на еничарите се опитва да възвърне силата и могъществото им. Той беше започнал да изгражда воини, чиято жертвоготовност да бъде не по-малка от тази на старите роби на султана – капъ колу. Скоро Байрактар застана начело на новата армия, въоръжена е най-модерно оръжие. Така бойното кръщение беше срещу старите приятели на Великия везир. Мустафа Байрактар се върна като победител. Той успя да разбие кърджалиите. Беше разгромил Емин ага, този, който винаги му беше помагал и заедно с Тръстеникли го бяха изградили като човек и кърджалийски главатар. Това обаче не попречи на Мустафа да убие Емин ага. Ата Корхан е интерес следеше какво се случва при сблъсъка на ордите на Емин ага и новата войска на Мустафа Байрактар. Великият везир се върна видимо доволен. Той явно беше повярвал, че новата войска има сили да се справи с еничарите. Така Ата Корхан разбра, че трябва колкото се може по-бързо да се справи с Мустафа.