Ятаган и меч исторически роман в пет части пета част битката

Зает е държавните проблеми, Мустафа подцени опасността от контрапреврат. Той беше твърде щастлив от победата над кърджалиите. Нещата се нареждаха прекрасно за него, всичко, което беше започнал, вървеше добре. Сигурно никога не беше очаквал да стане Велик везир, както и Атанас никога не беше мечтал да стане ага на еничарите. С диктаторския си суров характер Мустафа Байрактар си беше спечелил неодобрението на столичното население и на султана. Ата Корхан получаваше ясни сигнали от султана и неговото най-близко обкръжение, че не биха имали нищо против той да ги отърве от суровия Велик везир. Затова агата на еничарите започна да дебне Байрактар. Ата Корхан не спеше и знаеше, че ако сега не елиминира Мустафа, той ще го унищожи. Освен че не спеше, не се и хранеше. Знаеше, че до няколко дни ще положи Байрактар мъртъв и не искаше да го отровят преди това. За всеки случай той никога не се разделяше с ятагана си.

Като чул това, мъжът преминал в редовете на мюсюлманите."

Чак сега Ата осъзна, че беше оставил омразата да го води и затова беше загубил, не само той, но беше обрекъл на гибел и всичките си йолдаши.

Докато Атанас стоеше като вцепенен, няколко еничари скочиха да спрат Великия везир. Те бяха протегнали напред ятагани, за да го посекат, той обаче намушка с крива арабска сабя първия и го положи мъртъв в краката си. После приближи факлата към бурето.

На 14 ноември 1808 година Великият везир Мустафа Байрактар се самовзриви и уби със себе си повече от 400 еничари, сред които беше и агата на еничарите. От агата остана само ятаганът му. Следващият ага на еничарите, който беше ученик на Аскероглу, събра багажа му и постави ятагана в сандъка. Той никога не беше чувал кои са роднините на Аскероглу, затова изпрати нарочен човек, който да потърси на кого да занесе парите и вещите на агата.

В този решителен момент Махмуд II издаде заповед да бъде удушен Мустафа IV. Така, оставайки единствен жив представител на османската династия, той запази трона за себе си. Това обаче го накара да направи някои отстъпки. Той потвърди всички права и привилегии на еничарите и отмени реформите. Така властта отново беше в ръцете на еничарите и смъртта на техния ага и 400-те им братя не бе напразна. Политическият елит беше разделен и деморализиран. В този момент Махмуд II прояви качества на гъвкав, но твърдо отстояващ позициите си султан. Въпреки привидната капитулация пред еничарите, султанът знаеше, че може да очаква успех и с пасивна отбрана може да успее да наложи идеите си. Той бе поел по пътя на постепенното настъпление, без да обявява целите си и без шум, започна да прокарва политиката си. С течение на времето религиозният и политически елит започнаха да се обръщат към двореца е уважение и като към арбитър. Махмуд II постави основите на реставрация на султанската власт и възраждането ѝ като действащ център на Империята. Той организира мрежа от съветници и помощници, които му помагаха при провеждане на политиката му. Постепенно султанът успя да подчини централния апарат и се наложи като водеща фигура в политическия живот.

През януари 1809 година бе сключен мир с Англия въпреки протестите на Наполеонова Франция. Преговорите с Русия пропаднаха. През април същата година военните действия между двете страни се възобновиха с атака на русите в българските земи. В няколко поредни битки османските войски бяха разгромени, но все пак успяха да задържат руската армия на север от Стара планина. Заплахата от наближаващия военен сблъсък с Франция направи Русия по-отстъпчива. На 28 май 1812 година бе подписан Букурещкият мирен договор, който даде Бесарабия на Русия, а Влахия и Молдова останаха османски владения. Договорът предвиждаше и автономия на сръбското население.

Пратеникът на агата на еничарите откри семейството на Аскероглу Ибрахим Корхан през май 1809 година. Той имаше жена и три деца. Когато пратеникът попадна в село Караризово, той се изуми. Цялата кааза беше строго пазена, а селото беше закрита територия. Земята на цялото Караризово беше засята с ориз. Пратеникът много добре знаеше какво е наказанието за отглеждане на ориз, но сега това не му беше работата. Освен това явно всичко това беше подчинено на Ата Корхан и едва ли беше станало без негово съгласие.

Георги, като старейшина на Бракмовия род, се беше заклел пред баща си да учи по-младите на борба. Някога баща му Иван, а и дядо му Яне, на когото беше кръстен родът им, били башпехливани. Затова Георги събираше брат си, който беше много по-малък от него, сина си Ангел и Иван Аскера и ги учеше на пехливанска борба. Георги се бореше по съборите и побеждаваше, но може би, защото беше чорбаджия, никога не беше ходил да се бори на Къркпанарските борби.

Момиченцата на Марийка – Стефана и Димитрина, бяха умни, ходеха винаги чисти и всички много ги харесваха. Майка им най-много обичаше да слуша как двете си говорят, дори детските им несвързани брътвежи я радваха. Така в рода на Аскерови всичко беше наред, една само отрова мореше сляпата жена – враждата с Бракмови. Желязка постоянно намираше нещо да говори срещу Аскерови, тя не спираше да говори и срещу сляпата жена. Макар двете да бяха етърви, тя постоянно говореше и на седенки, и насаме, че сляпата е натрапница. Жените на седенките слушаха и не винаги бяха съгласни с нея, но Ляшка беше властна и богата жена и никой не смееше да ѝ противоречи. Тя внушаваше на хората, че Боляровия хан, който някога е бил на Яне и на неговия род, сега е в ръцете на чужди хора, а те живеят до собствената си бащиния. Ляшка непрекъснато уговаряше Георги да оспори завещанието.

"Какъв е този Риз баба? От къде на къде той ще решава? Дори двамата да са били братя, те не са истински братя, защо имотът на баща ти и дядо ти трябва да се дава на чужди хора? Виж ги само как са се настанили!? Да си намерят собствената бащиния!" – това Желязка говореше непрекъснато на Георги. Отначало той само се подсмихваше, но постепенно започна да се замисля. Не че земята му беше малка, не че имаше нужда от повече, но защо наистина да не преместят Аскерови в някоя по-малка къщица, а те да се разширят. Имаше едно място, може би единственото останало сухо местенце, то беше точно до гробищата. Там можеше да се построи една малка къщичка е дворче. Дали да не изхвърли Аскерови там и да си върне Боляровия хан, който беше принадлежал на хаджи Яне и по право се е падал на баща му Иван, а не на брат му Атанас? Защо? Георги не знаеше. Доколкото беше запознат, Атанас не е бил син на Яне. С времето тази мисъл започна да му се струва все по-нормална. Скоро и той започна да притеснява сляпата жена и децата ѝ. Хората в селото негодуваха. Какво им трябваше на Бракмови, те бяха най-богатите чорбаджии в цяло Станимъшко? Защо ламтяха за земицата на Аскерови?

Преди около година парите, изпращани от Атанас, престанаха да идват. Отначало Марийка харчеше от това, което бе натрупала, но с времето то се изчерпа и сега трите деца все по-тежко увисваха на ръцете ѝ. Какво щеше да прави, ако с Атанас се бе случило нещо? Беше ранното лято на 1809 година, в голямата дървена ракла на дъното бяха останали само сватбените пендари. Те бяха тежки и сигурно с тях цялото семейство можеше да изкара поне две години, а след това щяха да мислят какво да правят. После децата щяха да помагат. Иван вече беше на десет години и можеше да започне да работи на чалтика. Георги го обичаше и го беше отгледал е брат си и сина си. Сигурно щеше да го вземе да работи на някоя нива. Освен това момчето беше кръстено на баща му, едва ли щеше да откаже. Стефана и Димитрина бяха на 9 и на 6 години, още малко и те щяха да са готови за работа. Сега обаче им трябваха пари. Марийка със свито сърце бръкна и извади нанизите с пендари. Не искаше да мисли за сватбата си и за Атанас. Все пак почувства силните ръце на мъжа си. Най-красивите и силни ръце на света! Гърлото ѝ се сви и горчив вопъл излезе от него.

– Танасее, Танасе, на кого ни остави? – това ридание беше съвсем тихо. Гъста лига ѝ пречеше да диша. Тя се избърса и опита да изглежда спокойна. Въпреки това усещането, че нещо лошо се е случило с мъжа ѝ, си остана. Сляпата жена не искаше да знае какво ще стане, ако мъжът ѝ умре. Това означаваше мизерия за нея и децата.

В този момент се чу тежко почукване на портата. Момичетата припнаха да отворят малката вратница до портата. Толкова рядко някой се отбиваше и посещаваше къщата им. Двете, борейки се, отвориха вратата. Там на прага стоеше едър мъж, истински аскер, с дълги мустаци, висока бяла шапка, на пояса му висеше ятаган, в силяхлъка му бяха набодени дръжките на ками и пищови, а зад гърба му стърчеше дългата цев на пушкаиглянка. А как беше облечен само, с най-богати премени. Високата му шапка имаше нещо като ръкав, който се спускаше по раменете му. Отдолу беше облечен с къс бял халат, под който се подаваха лазуреносини шалвари, къси, но от много скъп плат, тюркоазен колан над тях стоеше като листенца, дрехата беше зелена, а над връхната дреха, която беше от шарени копринени парчета плат, ушити прецизно и красиво, така че цветовете им да си подхождат, носеше наметка от леопардова кожа. Косъмчетата на голямата котка проблясваха при всяко помръдване на воина. Момичетата стояха като омагьосани. Майка им беше разказвала приказки за принцове, но за пръв път виждаха истински такъв. Иван закъсня малко. Той също беше чул похлопването на портата, но се намираше на хармана, където упражняваше своето еленси. Сега и той застана зад сестрите си, и гледаше като омагьосан. Истински аскер! За пръв път виждаше истински аскер! Винаги си ги беше представял и ги бе сънувал. Иван знаеше, че баща му е аскер, погледна лицето на воина и му се стори, че това е той. Не беше виждал татко си от много години и вече много добре не си спомняше как изглежда, но отблясъците от лъскавите косъмчета на леопардовата кожа го заслепяваха и той беше сигурен. Така изглежда баща му, това е баща му! Той скочи към воина и извика:

– Татко, татко!

Момиченцата го последваха и се разчуруликаха като малки птичета. Сърцето на еничара-ветеран заплака с кървави сълзи. Лоша вест носеше на децата.

– Деца, това ли е къщата на Атанас Хаджипетков?

Децата се стъписаха от този въпрос. Те очакваха баща им да ги прегърне и да си поиграе е тях. Иван започна да проумява грешката си.

– Да, това е! – гласът дойде отстрани, от кирпичените стаички, където Марийка живееше с двете деца. От известно време тя и децата се бяха преместили там, за да не дразнят Ляшка и Георги. Това обаче се беше оказало недостатъчно, защото според Георги точно кирпичените стаички били мястото, където Болярови живеели преди.

Мъжът погледна надясно и видя сляпата жена. Тя се беше подпряла на една четвъртита дървена колона от ливански кедър, която подпираше покрива на двете кирпичени стаички. На сърцето му стана още по-тъжно. Ето къде беше живял един от най-богатите и мъдри хора в Империята. Ето къде живееше семейството му. Еничарът беше българин, затова говореше спокойно на родния си език.

– Търся жената на Атанас Хаджипетков.

Жената видимо се зарадва, явно Атанас ѝ пращаше пари. Значи всичко беше наред. Тя много добре се беше научила да разбира човека по гласа. По всичко си личеше, че стоящият на прага е аскер. В техните гласове имаше нещо стегнато, като че ли дисциплината се отразяваше и в говора им. Марийка беше сигурна, че този мъж е воин. Дали не беше враг? Тази мисъл мина само за миг през главата на сляпата жена. Не знаеше тя Атанас да има врагове. Може би затова той беше държал нея и децата далеч от делата си.

После Марийка и мъжът влязоха в една от стаичките и седнаха на ниски трикраки столчета. Еничарът накара децата да излязат от стаята. Те бяха много разочаровани, но послушно се оттеглиха, като оставиха вратата отворена. Момиченцата го гледаха с широко отворени очи и той без да иска се усмихваше всеки път, когато ги погледнеше. Мъжът имаше работа и трябваше да я свърши, колкото и да му беше неприятно. Колкото може по-внимателно той разказа на Марийка за смъртта на мъжа ѝ. Когато чу новината, тя се отпусна и за малко щеше да падне от ниското столче, върху което бе седнала. След това от стаичката долетя тъжният ѝ вопъл. Мина доста време преди сляпата жена да се успокои. Така след дълъг размисъл тя реши да не казва на децата за смъртта на баща им. Те и без това не го познаваха добре. По-добре беше да си живеят така, без притеснение.

На еничарския командир му беше направило впечатление русата главица на момченцето.

– Той негов син ли е? – попита еничарът и неопределено посочи навън.

– Да, казва се Иван.

– Иван Аскера – каза еничарът и се усмихна. – Разбрах, че ви казват Аскеровите.

– Да, така ни викат – отговори Марийка.

– Нося ти два големи сандъка с вещи, които бяха на мъжа ти. Те ти се полагат. В сандъците има злато. Като ага на еничарите Аскероглу имаше доста имоти и пари.

– Ага на еничарите?! – Марийка беше истински учудена. – Че той Атанас не е бил ага на еничарите! Той беше прост еничарски командир! Освен това беше християнин!

Еничарът замълча. Не можеше да повярва. Жената на Ата Корхан не знаеше, че мъжът ѝ бе ага на еничарите и че беше приел исляма. Може би така беше по-добре. Той замълча и не каза нищо повече. По-добре беше жената да помни мъжа си така.

– Парите са много и ще стигнат за доста години, но искам да поговорим за момчето! Ако е наследило поне малко от качествата на Аскероглу, от него ще стане голям човек във войската или в султанския Диван! Ще ми го дадеш ли?

– Какво? – майката беше потресена от искането на еничарския командир.

– Дай ми го! От него ще стане голям човек, кой знае, някой ден може Велик везир да стане! Не искаш ли да се гордееш с него?

– Но, той е единствен син в семейството ни, а и баща му е мъртъв! Не можеш да ни го вземеш! Без него ние сме обречени на мизерия! Три жени, кой ще ни пази? Бих се гордяла със сина си не защото е станал "голям" човек, а защото е човек!

– Не искам да ти го отнемам! Искам ти да ми го дадеш!

– Ще ти го дам, но няма да го правиш еничар!

– Добре! – мъжът се съгласи, но в себе си знаеше, че няма да изпълни това обещание. – Сегашният ага на еничарите много ще му се зарадва! Той няма деца и сигурно ще го отгледа като свой син. Разбира се, когато искаш, ще може да го виждаш! Помисли си! – като каза това, еничарът съжали. Той беше казал това без да се замисли. Разбира се, че сляпата жена нямаше как да види сина си.

После мъжът излезе пред хана. Там стояха и търпеливо чакаха още няколко еничари. Децата съвсем се стъписаха, може би поради високите еничарски шапки мъжете им изглеждаха огромни. Иван беше във възторг. Стоеше пред еничарите, които бяха застинали като изсечени от камък, и си мечтаеше някой ден да стане като тях. Дори си представи, че той е командир на такива воини. Ех, тогава всички в селото щяха да се плашат от него и да видят кой е той! И никой нямаше да му вика подигравателно Аскера! Еничарите внесоха тежките сандъци в къщата. Вътре наистина имаше много злато, дрехи, пет китаба, но най-отгоре имаше ятаган и две ками.