Ятаган и меч исторически роман в пет части пета част битката

– Ей, какво правиш тук?

– Нищо! – отговори Атанас, като се опитваше да изглежда по най-хрисимия начин.

– Да не си мекере, ей? – като на шега говореше човекът и пресука мустаките си. – Я ела насам!

Атанас обаче не помръдна. Той все така си стоеше на място.

– Мърдай, когато воеводата ти говори, ей! – каза човекът зад него и грубо го бутна напред.

Атанас се дръпна.

– Нещо се дърпа – каза голям черен анадолец, който седеше до мъжа и чийто врат издаваше, че е пехливан. – Сигурно е съгледвач на Емин ага или Кара Феиз – като каза това, мъжът стисна една сопа що държеше и тя със сухо пращене се пречупи на две. – Я ела насам!

Дори след думите на огромния човек Атанас стоеше като закован за земята. На шега и за да изплаши бедния българин, Сиври Бюлюкбаши рязко се изправи. От одеве Атанас не обръщаше внимание на насядалите около огъня мъже. Те не го интересуваха, той търсеше Индже. Беше минало много време, откакто не се бяха виждали и Атанас се чудеше как ли изглежда сега онова момче, примряло от глад.

– Търся Индже войвода! – каза с твърд тон опърпаният мъж.

– Индже търсел – продължаваха да се заяждат главатарите, – ние не сме достойни за него! Всеки чул недочул търси Инджето. Поредната овца, която търси вълк да я остриже и заколи. Сиври, Сиври, смачкай го! Той се подиграва с теб, Сиври Бюлюкбаши! Виж, даже не те гледа! – явно останалите главатари скучаеха и "засилваха" едрия тъп анадолец.

На едрия тъмен мъж явно не му трябваше повече, защото той скочи към селянина. Мъжът знаеше, че може да смачка селяка като гнида, но искаше да го боли.

– Хайде! Хайде! – останалите мъже крещяха и наливаха масло в огъня.

Атанас не искаше да се разкрива, но огромният мъж "летеше" към него. Сега инстинктите се събудиха в него. Цял живот се беше борил, но се беше научил и да удря. В подготовката си непрекъснато беше използвал трактатите написани от чичо му Яне Боляров. Нещо в него го накара да не влиза в борба с огромния мъж, който се беше засилил срещу него. Без дори да го поглежда, само като го мярна с крайчеца на окото, той "изстреля" десния си юмрук към гърлото на нападателя. Юмрукът му потъна в мазната гуша на едрия мъж. Изненадата за нападателя беше пълна. Без да очаква каквато и да е съпротива, той беше пресрещнат от твърдия юмрук на селяка и за миг само се оказа проснат на земята, без да може да вдиша. Гърчеше се долу, а главатарите стъписани не знаеха какво се случва. Настъпи странно оживление, всеки бягаше нанякъде, като викаше и се суетеше. Атанас стоеше като в сън, Сиври още се гърчеше. Еничарът очакваше да го сполети бърза смърт, но като че ли никой не се интересуваше от него.

– Индже! Индже си идва! – викаха кърджалиите и всеки тичаше да се приведе в ред, за да може да посрещне страшния баш главатар. Хората стояха като втрещени и гледаха в една от посоките, а натам беше Урумкьой. Сиври бавно се поизправи и унижението му беше два пъти по-голямо, не само защото някакъв дрипльо го беше проснал на земята с едно небрежно движение, а и защото никой вече не се интересуваше от него. Сега вниманието на всички беше насочено към връщането на кърджалийския султан, който беше лежал цяла зима прострелян в гърдите, борейки се за живота си. Носеха се легенди за тази борба, песни се бяха запели. Сега всички тръпнеха да видят своя легендарен главатар. Сиври така и си остана неотмъстен. Той заповяда на двама от най-близко стоящите хора, именно тези, които бяха довели селянина, да го отведат. Сиври се пооправи, изтупа боклуците и клончетата, които бяха полепнали по дрехата му, а пазачите отведоха мъжа, за да го завържат и пазят, докато Сиври или някой от главатарите не поиска да го види.

Мина време, а Атанас все така стоеше завързан за едно дърво. По някое време из лагера се чуха люти викове. Нещо ставаше. После се разбра, че кърджалиите приветстват главатаря си. Атанас лежа така цяла вечер. Болката в завързаните му ръце беше голяма, до сутринта целият се беше схванал, изпитваше желание да се раздвижи и да смени положението на тялото си, но това беше невъзможно. На сутринта същите онези мъже, които го бяха вързали, дойдоха да го отведат. Като ги видя, Атанас се зарадва. Те го вдигнаха от земята със силен ритник в гърба, така както си стоеше. Атанас изпъшка, но и се зарадва, защото това означаваше промяна. Сега двамата мъже го поведоха нанякъде. Не можеше да разбере накъде, тъй като от дългото стоене беше загубил ориентация. Отначало мислеше, че го водят да го бастисат, но после разбра, че го отиват към същото място, на което беше вчера. Огънят си беше все същият, насядалите мъже също. Веднага видя огромния Сиври, но този път шатрата беше с вдигнати капаци, а там в нея, върху голям одър, застлан с множество агнешки кожи, беше полегнал някакъв мъж. Атанас го изгледа. Красиво бяло лице с гарвановочерна брада, буйна коса и тези черни очи.

– Искал си да ме видиш! – каза Индже и Атанас веднага го позна. Гласът му беше като на човек свикнал да командва, на човек осъзнаващ силата и мястото си на водач, но в него имаше нещо от гласчето на онова бедно, гладно и мизерстващо дете с тънкото като конче вратле.

– Да, господарю!

Като чу раболепното обръщение, Индже надменно се усмихна.

– Казвай за какво ще молиш! Чух, че си имал приключение със Сиври Бюлюкбаши, след като ме питаш той ще разполага е теб и двамата се разберете!

Пехливанската и еничарска кръв на Атанас кипна в жилите му. Той не издържа.

– Не съм дошъл да те видя, защото имам нужда от теб, а защото ти имаш нужда от мен! И ако Сиври Бюлюкбаши поиска да се борим или да се бием, готов съм винаги да го просна на земята!

Големият мъж седнал до огъня изрева и тръгна да става с гол в ръката ятаган. Само намесата на останалите воеводи не доведе до мигновена разправа. Индже само махна с ръка и Сиври се успокои.

– После! – каза просто главатарят и тази една дума значеше много за Сиври. – Сега да видим какво искаш – като каза това, Индже седна, подпря се е лакът на коляното си и насочи погледа си, който "изгаряше", към Атанас. – Какво искаш от мен?

– Нищо не искам! – каза еничарът. – Идвам да ви помогна и да ви спася!

Всички наоколо, като чуха тези думи, настръхнаха. Никой не си позволяваше да погледне Индже в очите и никой не му говореше, а камо ли да му отговаря. Този щял да спаси него – най-могъщия кърджалийски главатар. Как си позволяваше?! Всички очакваха Индже да се разсмее и да вземе това на шега, но кърджалийският султан само още повече свъси вежди.

– Кой си ти, та ще ме спасяваш? Ти знаеш ли въобще пред кого стоиш?

– Да, знам пред кого стоя! – отговаряше все така Атанас, а спокойният му глас още повече ядоса кърджалията.

– Как се казваш? – попита Индже.

– Начо ме викат.

– Начо! Ами, Начо, как смяташ да ме спасиш?

– Дошъл съм да ви предупредя, господарю, голяма еничарска орта е тръгнала насам!

Като чуха това, мъжете насядали около огъня подскочиха.

– Какво? Какво говори той? – не можеха да повярват на ушите си. – Защо не ни каза по-рано?

– Откъде знаеш за ортата? Сигурен ли си?

– Сигурен съм, господарю!

– Кой ги предвожда? Кой им е паша?

– Някой си Аскероглу!

– Аскероглу? – извика Индже видимо учуден. – Кой ти каза това, куче? – явно чувствата в Индже бяха толкова силни, че той се изправи на краката си и тръгна към Атанас. – Кой те е накарал да ме излъжеш?

Индже се изправи пред Атанас, хвана го за яката и го дръпна към себе си. Очите му бяха кръвясали и наистина "изгаряха" и правеха дупка в Атанас. В този момент Атанас се изправи, изду гръдния си кош, извиси се над Индже и каза:

– Аз ти казвам това!

– Ти!?

Индже не издържа на силата на емоциите, а и раната му още не беше напълно заздравяла и той имаше слабост, сега обаче гледаше очите на този мъж и го позна. Това беше неговият по-голям брат, неговият баща, този, който беше причина днес той да е това, което е. Човекът, когото Индже най-много уважаваше на този свят.

Кърджалийските главатари извикаха, чудо невиждано се случваше пред очите им. Този, който мереше снага с истанбулския султан и не признаваше властта на могъщия Емин ага и страховития Кара Феиз, този, чиято ръка не трепваше пред нищо и дори пред собственото си дете, този, който не се страхуваше от смъртта и предизвикваше дори самия Бог, сега за пръв път в живота си подгъваше коляно и то пред някакъв непознат. Кърджалиите гледаха и не вярваха на очите си. Кой беше този мъж? Те дори не бяха чували за него.

Като се изправи, Индже махна към командирите си, това явно беше знак да си ходят, защото те бавно и безропотно се изправиха и си тръгнаха. Когато всички си тръгнаха и Индже спусна кепенците на палатката си, двамата мъже горещо се прегърнаха. После цяла вечер разговаряха.

На другата сутрин Индже накара кърджалиите да построят палатка и за Атанас и го прие като свой най-драг гост. Така минаха няколко дни. Пролетта стъпи на краката си, но Индже вече не се веселеше, не пиеше със своите главатари и не се шегуваше с тях. Кърджалиите тръпнеха в очакване. Винаги досега техният владетел ги беше водил към плячка и обир, но сега и дума не отваряше за това. По цял ден той говореше с Атанас и като че ли не ги забелязваше, не само тях, но и останалите кърджалии. Какво толкова си говореха двамата и откъде се познаваха, никой не знаеше. Едно обаче беше ясно – от раняването ли, или от думите на новия си приятел, Индже се беше променил. Вече и дума не отваряше за нападения, а взе да говори за правда, за спасяване на раята и за справедливост. Един ден кърджалиите не издържаха и се метнаха по враните си коне.

– Води ни, Индже! Води ни към победи и плячка! – крещяха те е пълни гърла, но не излезе Индже от палатката си и не ги поведе. Тогава пред главорезите се изправи тъмният анадалец Сиври Бюлюкбаши и каза:

– Не е вече Индже тоя, който беше! Вече не е нашият господар! Уплашил се е или пък думите на това куче Атанас го промениха! Хайде, дружина, след мен!

И поведе Сиври кърджалиите, и те отлетяха на черните си коне да сеят смърт из Тракия и чак до Филибе. Дели Кадир и Едерханоглу също последваха Сиври и остана само палатката на Индже, обградена отвсякъде от еничарските палатки на верните му йолдаши, командвани от Кара Колю. Верни бяха "спътниците" на Индже и никога нямаше да го изоставят.

– Радвам се за теб, Индже, и правилно направи, че се отдели от кърджалиите – каза Атанас. – Сега обаче като си казал "а" трябва да кажеш и "б". Пази селяните и воювай срещу същите тези бандити, чийто главатар доскоро беше!

– Те скоро ще се върнат и ще ме победят – каза Индже. – Емин ага искрено ще им се зарадва! Те със сигурност ще се присъединят към него!

– Няма, защото Емин не е тук, заминал е нанякъде.

Като чу това, Индже се зарадва.

В следващите дни Индже стана закрилник на народа. Той пазеше цялата област от хайдуци и кърджалии. Един ден избра най-личната мома на Бимбелови и я пусна сама от Жеруна до Бакаджиците. Хубава и бела беше тая мома и със злато накичена, но никой не я пипна и се успокои Индже. Пазеше хората и не даваше косъм да падне от главата им. Разчу се това и нови песни се запяха за Индже войвода, че е народен закрилник. Атанас беше щастлив. Той отиде да навести своите еничари и да провери дали се подготвят, защото знаеше, че скоро ще има истинска битка.

Когато се върна в Бакаджиците, в лагера на Индже го чакаше голяма изненада. Около славния преди кърджалия се беше събрала нова група, но този път от хайдути – закрилници на раята. Атанас искаше да вземе със себе си Индже и двамата с отрядите си да продължат към столицата. А беше радостен Аскероглу, защото приятелят му отново беше на страната на еничарите и се беше върнал на правата страна, на страната на доброто. Сега около огъня стояха трима мъже. Единият се представи като Добри войвода. Той беше умен и благ мъж, през целия си живот беше защитавал раята и опитвал, доколкото може, да я пази от безчинствата на еничарите и кърджалиите. Добри беше вече доста стар. Другите двама бяха "остри" и силни. Като чу имената им, Атанас скочи. Единият беше Узун Никола, същият този с бащата на когото брат му се беше борил. Сега Узун Никола беше станал войвода. Той беше мъж с кръгла глава и щръкнали мустаци, а ръцете му бяха подпрени на два големи ножа, втъкнати в силяха му. Атанас изведнъж си спомни какво му беше разказвал Иван за Узун Никола и за баща му. Сега еничарът се питаше дали Бимбалови ще се досетят, че е брат на Иван. Брат му се беше представил с името Иван Хаджиянев, прякор Бракмовия, нямаше как Узун Никола да се досети, че пред него стои братът на така омразния му Иван. Името на третия човек, седнал около огъня, беше още по-красноречиво. Той се казваше Вълко Бимбеля. По-всичко си личеше, че и той е пехливанин. Дебелият му бичи врат, огромните обли рамене и яки ръце, които ръкавите на ризата едва успяваха да поберат, го издаваха.

– Ето го Атанас! – каза Индже, като гласът му излъчваше радост, че отново вижда приятеля си, но в същото време си личеше, че доскоро са говорили за него.

– Това ли е приятелят ти? – попита Узун Никола.

– Да, това е моят учител и най-добър приятел!

Мустакатият мъж, който беше по-възрастен, огледа Атанас така все едно ще го купува.

– Значи казваш Атанас се казва!

– Да, Атанас Хаджипетков, а прякорът му е Аскера.

- Ей, ти, Аскера – каза Никола, – откъде си се научил да се бориш?

Атанас изтръпна. Явно Индже беше показал на Узун Никола някои от техниките на Болярови и опитният пехливанин веднага ги беше познал.

– От никъде – отговори Атанас.

– Индже каза, че си много добър пехливанин, че двамата сте били най-добрите при еничарите! Я стани да се пребориш с Вълко Бимбеля да те видим!

При тези думи Вълко само изръмжа и разкърши яките си ръчища.

– Не искам да се боря! – каза Атанас.

Индже стана и се приближи до Атанас.

– Защо не искаш да се бориш, бате Танасе? Не мога да повярвам, че си се уплашил! За мен винаги си бил пример за смелост!

– Индже, защо отвсякъде си се оградил с хора от Бимбаловите?

– Ние не се казваме Бимбалови, а Бимбелови. Аз също съм от Бимбеловия род, но не от тези, които са от Пашакьой или Ичме, а от Бакаджиците.

– Ти си Бимбелов?!

– Да, името ми е Стоян Бимбелов.

– Защо не си ми казал досега?

– Никога не си ме питал.

Атанас се сети, че беше точно така, но това не промени чувството, което му се появи, че Индже нещо е премълчал. Струваше му се, че има заговор срещу него, заговор на Бимбелови срещу него. Трима от тях срещу един Аскеров, какво да прави? Той реши да не приема борбата.

– Утре ще се борим, сега съм много уморен – каза Атанас. Той искаше да отложи борбата. Наистина беше уморен, половин ден беше яздил по чукарите. Сега искаше да си почине, утре щеше да реши какво да прави.

Тази вечер Индже беше много умислен, той като че ли не можа да се зарадва на идването на Атанас. Все пак имаше агне на чеверме и всички се нахраниха добре. По някое време хората още не бяха свършили с мохабета, когато Индже се прибра в палатката си и спусна кепенците. Недоволните хайдути продължиха да похапват и да се радват на виното, но вече много по-тихо. Всички знаеха, че ще трябва рано да се ляга. Това обикновено означаваше, че на другия ден ще се става рано и ще има поход, но сега никой не очакваше такова нещо. Може би просто Индже беше нещо не на кеф или преследван от собствените си демони. Тримата мъже останаха да поговорят на огъня пред палатката на Индже, а Атанас влезе при хайдушкия главатар.

– Нещо не си на кеф!? – каза той.

Индже седеше на одъра застлан с агнешки кожи и като че ли очакваше Атанас.

– Имам един грях, който трябва да изкупя – каза Индже.

– Искам да те взема с мен в Стамбул! Смутни времена идват, кърджалиите се почувстваха достатъчно силни и посягат към властта в столицата! Искам в този момент да си до мен! Смятам, че вече си готов! Ако ние не защитим султана и еничарския корпус, няма кой!

– Преди години живях с една жена. Отнесох се зле с нея. Искам да я намеря и да ѝ поискам прошка. Ти женен ли си?

– Да, женен съм – отговори Атанас, без да разбира какво общо има това.

– Деца имаш ли?

– Да, имам. Едно момче и две момичета.

– Да са ти живи и здрави – тъжно каза Индже. – Аз също имах дете, но го убих. Съсякох го с тия две ръце – като каза това, очите на Индже се изпълниха с влага и гледаше тъжно към земята. – Прошка искам! Имам надежда Пауна да ми прости!

Атанас гледаше сломения мъж и разбра, че сега не му е до това да се бори за Империята. Той го съжали. Човек, докато не се пребори е вътрешните си врагове, не може да се бори с външни и винаги е заплашен да загуби. Атанас се нуждаеше от сигурен човек до себе си. Явно сега трябваше да остави Индже да оправи нещата си.

– Чух, че Пауна и чичо ѝ Сяро Барутчията отново живеят в Урумкьой. Утре ще тръгна натам. Там живее и една моя стара ятачка – баба Яна Калмучката, хем и нея да видя, че от много години не съм я виждал. Утре и без това има празник в селото. Ще дойдеш ли с мен?

– Не, смятам да продължа – каза Атанас. – Трябва да побързам!

– Ще дойда е теб, изчакай ме само още един ден – каза Индже.

Атанас наведе глава, наистина доста се беше забавил, но си заслужаваше да изчака още един ден, ако можеше да вземе Индже и воините му. А добри бяха воините на бившия кърджалия.

– Ще изчакам!

– Ще дойдеш с мен, нали?

– Ще дойда!

– Чак сега, когато знам кои са Бимбеловите, разбрах защо винаги съм бил толкова добър в борбата. Сега съм решил Узун Никола и Вълко да ме научат на Бимбеловата борба, а аз ще я смеся с всичко това що си ме научил ти, Атанас ефенди. Мисля, че това ще стане най-силната и непобедима борба в света! Ти не искаш ли да ми помагаш и двамата да се научим заедно? А ако Узун Никола и Вълко искат да им покажеш това, което знаеш, може за имаме най-добрата пехливанска борба!

– Това вече е правено. Един от моите роднини – Яне се е казвал, е смесил Бимбаловия начин с Боляровия. Дори китаб написал за това и той е у мен. Аз съм те учил и от него на борба.

– На Аскеровия начин, така ли?

– Да – смотолеви Атанас. Той не искаше да изяснява, че Аскерови и Бракмови произлизат от Болярови.

– Значи вече е правено?! – е разочарование в гласа каза Индже. – До утре тогава!

– До утре! – каза Атанас и притеснен напусна палатката на Индже. Той знаеше, че ако се бори пред Бимбелови, те веднага ще отгатнат от кои е.

На другия ден още преди изгрев белият кон на Индже се разигра из лагера. Хората, сънени и засрамени, заизскачаха от палатките, техният главатар се беше събудил и ги чакаше. Всички бързо се приготвяха за поход. Кръвта им кипна. Не е било напразно снощното ранно лягане. Индже войвода щеше да ги води някъде.

Когато всички се събраха, пред тях се изправи Христо войвода и каза:

– Войводо Индже, аз веке ще се отказвам от хайдутство! Искам да се запопя! Стар съм веке, сили немам! Тоя живот ке ме събори, ако не се откажа овреме!

– Смяташ да се запопиш, така ли? – извика Индже така, че всички да го чуят. Останалите мъже чуха и се разсмяха буйно.

– Наистина ли смяташ да се запопиш, войводо? – попита Кара Колю, който беше от много години добър приятел на Христо.

– Къде ще отидеш? – попита Индже.

– В оня манастир, който построихме. (Става въпрос за Вакъфския манастир "Света Троица". Днес се намира близо до село Устрем, старото име на Устрем е било Вакъф. Христо войвода от Сливен наистина се запопва и приема монашеското име Христант. Той е и пръв игумен на манастира. Този манастир е един от най-големите в България, в миналото бил наричан Хайдушки манастир, защото служил за скривалище на много хайдути. Смята се, че именно тримата: Индже, Кара Колю и Христо войвода изграждат манастира, като се използва и хайдушки труд. Под олтара имало скривалище, а Индже дори имал собствена килия на втория кат на манастира.

Над манастира се намира пещерата Кара Колюва дупка, в която се смята, че хайдушките главатари събирали обраните съкровища. Говори се, че освен съкровищата на Христо войвода и Кара Колю, там имало и скривалище на Вълчан войвода. В манастира има чешма с три чучура, чиято студена и бистра вода тече още от времето на съграждане на манастира и от нея са пили и Индже, и Кара Колю, и Добри войвода, и Христо войвода.)

Така всички мъже последваха белия като гълъб кон на Индже и полетяха на враните си коне към Урумкьой, а само Христо се отклони и тръгна към манастира.

Кара Колю яздеше непосредствено след Индже, а Узун Никола – до Атанас. При всеки повод, когато погледнеше към еничара, Узун Никола клатеше заканително глава и без нужда се хващаше за двата си ножа. С това искаше да покаже на Аскера, че не е забравил за битката, а походът само я отлага.

Беше голям църковен празник и черквата в село биеше, звънкият глас на камбаната се носеше над цялото поле и околните хълмове. Атанас гледаше белия кон на Индже и разветите му дълги коси. Красавец беше Индже. Пред селото ги посрещнаха селяни, които носеха иконата на света Богородица. Те бяха излезли да посрещнат великия хайдутин – закрилника на бедните и покорените.

– Индже паша, Индже паша! – зашушукаха хората и гледаха красивия мъж яхнал прекрасния кон. – Инджето е тук!

Индже се наведе и целуна иконата, а после остави попа да го поръси със светена вода от едно менче. Чемширът обилно го поля със студената вода и той като че ли се събуди.

– Не съм дошъл да празнувам! Искам да говора е Пауна и чичо ѝ Сяро Барутчията! Предайте ми тези двамата! Искам да видя и баба Яна Калмучката, ако е още жива!

Хората си предаваха от уста на уста думите на Индже. "Пауна търсел

– Жена си, и чичо ѝ Сяро Барутчията!"

Мина доста време и Пауна – все така красива и кръшна, излезе пред хората. Но не я предадоха те, тя сама тръгна да излиза, а съселяните ѝ само ѝ сториха път и се разтвориха пред нея, както водите на Червеното море са се разтворили пред Мойсей.

– Ей ме на, що искаш? – извика Пауна.

Атанас я гледаше, хубава и силна жена беше Пауна. Ненапразно Индже я беше избрал. Като я гледаше обаче се сещаше за Марийка. Замисли се защо беше избрал сляпа жена. Толкова ли беше закъсал? После мислите му се прехвърлиха върху децата и той вече не съжаляваше толкова. Хубави деца имаше и вече му липсваха. Така еничарът се отнесе в мислите си, но думите между двамата го върнаха в реалността.

– Какво искаш, детеубиецо?

Индже се намръщи, Атанас застана отстрани, за да попречи на приятеля си, ако реши да направи някоя глупост.

– Искам прошка от теб, Пауно! Тук и сега моля за прошка! – като каза това, Индже пъргаво скочи от гърба на белия си арабски кон. Атанас веднага си спомни оня пъргав и силен млад еничар и откъде Индже носеше името си.

За изненада на всички Индже падна на коляно и така коленичил пред младата жена каза:

– Искам прошка! Съгреших пред теб, Пауно, пред теб и пред Господа бога! Сега ти ми дай прошка, а после и от Бога ще искам!

В този момент пред Индже се появи стар мъж, плешив отгоре и само отстрани имаше бели косми на късо подстриганата си глава. Мустаците му показваха, че някога е бил силен и смел, защото ги носеше като хайдушки войвода. Като го видя, Кара Колю цял настръхна, а Узун Никола се хвана за двата ножа. Мъжът буташе пред себе си една много стара жена, а тя за ръката си водеше някакъв изрод, прегърбен и крив, като че ли Бог го беше сглобил набързо от части на различни хора.

– Не ме наказвай, воеводо! – каза Сяро, защото това беше той и именно той беше гръмнал Индже в гърдите, като за малко не го беше погубил.

– Ударих те тогава е пушката, защото лош беше към хората и към близките си! Като че ли Сатаната те беше превзел! Сега си добър и те моля за прошка, аз, Сяро Барутчията, който цял живот бях хайдутин, те моля да ми простиш! Ако беше такъв, никога не бих вдигнал ръка срещу теб!

Индже погледна към жената и веднага я позна.

– Баба Яно, що ми водиш, какво е това нещо? Отде го намери?

– Това е Найден... – тя се опита да продължи, но Индже махна с ръка и ѝ направи знак да замълчи. След малко щеше да ѝ обърне внимание и да чуе историята ѝ, сега имаше по-важна работа. Бабата, като държеше все така за ръка изрода, се приближи до Индже. Красивият мъж отново махна с ръка, за да изчака малко и се обърна към Пауна: