Ятаган и меч исторически роман в пет части пета част битката

Така двамата с Хъкъ тръгнаха от Истанбул. Вървяха бавно. На Атанас като че ли му беше трудно да се отдели от столицата и случващото се там. Той непрекъснато изпращаше вестоносци до столицата на Империята. Един ден, докато ортата продължаваше да върви по Цариградския път, двамата мъже се отделиха. Те яздеха хубави коне и бяха взели пари. Макар и стар, Хъкъ беше жилав и издръжлив. Това учудваше Атанас, който мислеше, че богатият истанбулски търговец е мекушав. Тъй като ортата се движеше пеша, а те яздеха хубави коне, Атанас беше сигурен, че ще успеят да изпълнят задачата си преди тя да стигне до Караризово.

След по-малко от два часа двамата стигнаха до покрайнините на Ново село, но вместо да навлязат към центъра на селото, те завиха надясно и тръгнаха към хълма, където се намираше къщата на Риз баба. Атанас беше останал в селото само две вечери, но си спомняше всичко, което се беше случило, като че беше вчера. Веднага намери пътя, който ги изведе от селото. Още един баир и щяха да видят къщата. Дали старецът бе още жив? Не, самият Атанас отхвърли тази мисъл. Това щеше да означава, че той е на около сто години. Дали къщата беше цяла, или времето я беше съборило? Двамата излязоха иззад завоя и я видяха. От нея бяха останали само руини. Спряха пред руините. Атанас скочи на земята.

– Трябва да разпитаме в селото какво е станало със стареца, дали тук е завършил дните си и ако е така, къде е погребан!

Атанас ровеше из кирпичените тухли. Той се опитваше да си спомни къде в пода бе вкопан тайникът. Най-накрая т о откри. Бавно вдигна дървения капак. Въпреки че беше масивен и добре скован, той беше поддал. Атанас премести капака и с трепет се наведе. Там сред глината и пясъка не откри нищо. Тайникът беше празен! Зу-л-фикр го нямаше!

След като не откриха ятагана, двамата се обърнаха и тръгнаха към селото. Там някъде трябваше да открият последните следи от стареца. Хъкъ ага беше взел много пари със себе си. Така след разпити и добро заплащане в първото турско кафене един от хората обеща да им покаже гроба на стареца в турското гробище. Все пак Ибрахим ага беше умрял тук, в селото. Мъжът удържа на обещанието си и им показа един беден гроб, над който нямаше дори каменна надгробна плоча, а само един камък. Той им разказа следната история. След смъртта на лудия старец един от мъжете, който го беше намерил прикован за дървото, взел красивия и скъп ятаган, но още същата вечер множество поличби се случили с него и той, твърдейки, че това оръжие е на Шейтана и не е за хората, на другия ден настоял да го погребат заедно със стареца. Всички в селото знаеха, че оръжието е заровено в гроба на Ибрахим, но ги беше страх да го изровят, за да не си навлекат зла прокоба. Още същата вечер двамата мъже изровиха тленните останки на стареца. В дъното на гроба с треперещи ръце Атанас изрови канията на зу-л-фикр. Сърцето му щеше да се пръсне. Почисти набързо пръстта по оръжието, обърна се и го показа на Хъкъ ага. Красивата му кания и тъканта още бяха запазени. Атанас нежно помилва оръжието. Той беше впечатлен, стори му се, че ятаганът го зове и като че ли се радва, че е в неговите ръце. Той сякаш му говореше и докато го държеше в ръце, почувства странна топлина. После извади острието и помилва синия метал. Някакъв проблясък пробяга по острието и сякаш оживя. Това, което обаче изненада Атанас, беше реакцията на Хъкъ, който, като видя ятагана, падна на колене. Отнесе се така все едно това бе една от най-светите реликви на исляма. Атанас стоеше стъписан и се чудеше как да реагира. Той поиска да подаде оръжието на Хъкъ, защото видя с какво благоговение се отнася към него. Турчинът обаче отказа. Той твърдеше, че няма право да се докосва до този свят предмет. Тогава Атанас се сети, че Риз баба му беше казал, че това е Мечът на Махди. Сега този спомен изплува в съзнанието му. Той вече знаеше кой е Махди. Това беше този, когото всички очакваха – Последния месия. Можеше ли това оръжие да бе изковано за Махди? Въобще можеше ли Махди вече да е дошъл на земята? Откъде това оръжие бе попаднало в ръцете на бедния старец? Всички тези въпроси го затрупаха, но той не можеше да намери отговорите им. Единственият, когото можеше да попита, беше Хъкъ, но той сега не беше на себе си.

Още същата нощ със зулфикр и останките на стареца двамата се втурнаха напряко към Караризово. Хъкъ вече беше разказал на Атанас какво е било последното желание на стареца. Сега двамата мислеха как да построят теке в едно изцяло християнско село. Еничарът много добре знаеше, че брат му Иван е "затворил" селото и едва ли би му харесала идеята в землището на Караризово да има теке. Това означаваше някога мюсюлмански поклонници да тръгнат към текето. Какво да измислят? И така, докато яздеха, Атанас измисли какво да правят. Към обяд двамата вече бяха до параклиса "Свети Георги" под гробището на Караризово.

– Откъде тук има толкова чалтици? – учуди се Хъкъ. Той много добре знаеше, че султанът не позволява да се гледа ориз на друга земя, освен негова. Освен това в Европа и Румелия беше абсолютно забранено отглеждането на чалтик.

– Тук властват други закони – каза Атанас. После мислеше да му разкаже за Вълчан войвода и за това, че брат му е управител на цялата тази област, но замълча.

– Има ли нещо общо Ибрахим е всичко това? Затова ли го наричате Риз баба? – Атанас не отговори на въпросите му, пък и той като че ли не очакваше това. После като огледа оризищата с покарал свежозелен ориз, каза:

– Точно това е мястото за теке на Риз баба – и посочи от другата страна на Черкезица, – точно там, до оризищата.

Така беше избрано мястото за текето. Атанас остави Хъкъ да си почива, а той се качи горе на пътя и започна да чака. Ортата се зададе по пътя от Ходжиново чак на другия ден по обяд. Атанас ги посрещна и вместо да навлязат в Караризово, ги накара да свият покрай гробищата и така се разположиха на стан около параклиса. Мястото беше идеално за стануване. Тревата беше тучна и зелена, имаше вода, дръвчетата бяха разперили короните си и хвърляха сянка, но в същото време имаше хубави слънчеви поляни. Мястото беше закътано и далеч от пътя, можеше много лесно да се отбранява само с един пост около гробищата.

Атанас разположи пост покрай гробищата, а след това изпрати да извикат местния първенец. Той много добре знаеше, че в Караризово отдавна вече са разбрали, че в покрайнините на селото има еничарска орта. Еничарският казан на 101-ва орта димеше и цялата местност се бе умирисала на курбан. Еничарите бяха доволни, защото този ден бяха вървели малко, а се оформяше да си починат добре и до утре да не мърдат от тук. Атанас не знаеше нищо за брат си. От вчера той непрекъснато хвърляше погледи към Боляровия хан, като че ли се опитваше да надзърне в него. Виждаше хана, който сега му изглеждаше малък на фона на голямата чорбаджийска къща, която се извисяваше зад него. Дали брат му помнеше договорката и беше запазил хана за него? Той беше подучил Хъкъ какво да каже, но все пак изчака да види дали ще се появи Иван. Той дойде. Водеше със себе си вакъл коч – дар за еничарите. Това още повече повдигна духа на аскери ге. Когато Иван се приближи, Атанас го огледа. Брат му имаше горда осанка и вид на човек, свикнал да се чува думата му. Въпреки че бяха минали много години, откакто не се бяха виждали, веднага го позна. Хъкъ и Иван започнаха разговор. Атанас беше подучил Хъкъ и той току що беше казал, че по време на похода на ортата е починал техният духовник. Тъй като беше светец, мюсюлманската традиция повелявала да му се издигне теке.

– Теке тук?! – учуди се Иван.

– Да, точно тук, където Аллах го прие при себе си!

По всичко си личеше, че Иван беше против, но не посмя да възрази. Той осъзнаваше какво ще стане, ако се разчуеше за чалтика. След малко той каза:

– Това място е свещено за моя род!

Думите му обаче не бяха чути.

Еничарите останаха няколко дни, докато не построиха текето. В каменен саркофаг поставиха всичко, което беше останало от Риз баба. Под ковчега издълбаха ниша, в която поставиха зу-л-фикр. Каменният саркофаг тежеше страшно много. Текето беше проста сграда с формата на куб, издигната от камъни, споени с хоросан. Към него от едната страна имаше много ниско минаре. Всички еничари от ортата помагаха в изграждането на текето и полагането на саркофага. Когато всичко свърши, Хъкъ помоли Атанас да строи цялата еничарска орта и всички заедно извикаха три пъти "Биз гилиндж мюсюлманларък!".

Потеглянето на ортата стана принудително. Един ден разтревожен в лагера нахълта Иван Бракмов. Той се появи толкова внезапно, че щеше да се срещне с Атанас очи в очи.

– Нападат Станимака! Нападат Станимака! – крещеше той. – Ордите на Емин ага са тръгнали да разорят Станимака!

Емин ага, нима беше още жив? Атанас се сети за хасковския кърджалия. И без това беше изпратен да унищожава кърджалиите. Ортата тръгна веднага. След няколко часа стигнаха в Станимака, бяха изпреварили хората на Емин ага. Веднага се заеха да укрепят града. Всички бяха чули новината, че пълчищата на Емин ага са тръгнали към богатия град. Хората бяха притеснени, носеха се слуховете за зверствата при нападенията над Хаскьой, Мустафа паша, Сливен и други големи и богати градове. Станимака се приготвяше за война. Атанас организираше цялата защита, но въпреки това не беше спокоен. Градът се състоеше от няколко махали. Източната махала, която се намираше от дясната страна на реката, ако се спускаш от планината, се наричаше Амбелин или Амбелинос. Това беше махалата около храма "Свети Димитър" и метоха. От другата страна на реката се намираше същинската част на града и махалата, която се наричаше Станимака. До нея от памтивека се намираше голяма турска махала. На север се намираше малка махаличка, съставена от българи, която се наричаше Кюмюрджъ махала. Тя беше изградена около малка черквичка, наречена Аргат клиси или "Черква на слугите", истинското име на която беше "Свети Атанасий". Градът имаше още една махала, която се наричаше Бохча и най-бедният квартал, който беше от заселели се безимотни селяни от околните села в покрайнините на града. Тази махала се наричаше Ципрохори или Ципрохорн махала. Тя беше наречена така на гроздовите люспи, на гръцки – ципури, които станимашките производители на вино изхвърляха. Първият спор беше дали въобще има смисъл махалата Ципрохори да се защитава. Градът беше добре закътан между двата дяла на Родопа планина. От изток като страж се извисяваше дял от Родопите, който се наричаше Добростан. Той защитаваше Амбелинос от изток. Тъй като този квартал беше най-малък, Атанас насочи цялото си внимание към другите части на града – от лявата част на реката. Тук бяха турските махали и по-богатата част на града. Богаташите искаха да се изключи Ципрохорн махала, за да се защити по-добре центъра на града. Все пак градът беше нараствал стихийно и не беше помислено за защитата му. Емин ага или няколко от неговите подчинени преди няколко години го бяха нападали и го бяха разорили, но сега се дочу, че хасковският главорез е събрал повече от 1000 кърджалии. От западната страна градът беше защитен от по-полегатите поли на дяла на Родопа планина, който идваше от самото сърце на планината и се наричаше Чернатица. Беше невъзможно градът да се нападне от юг, защото там беше планината, от изток се пазеше от Добростан, а от запад – от Чернатица. Малко вероятно беше нападението да дойде от запад, защото това означаваше да се мине много близо до Филибе. Емин ага беше тръгнал от Хаскьой, който се намираше източно от Станимака, но едва ли би рискувал да нападне от там. Това означаваше дълго време да се движи покрай планината и да бъде изложен на хайдушко нападение. Единствената посока, от която можеше да дойде атаката, беше от север.

Един ден, както преглеждаше как вървят строителните работи по укреплението на града, Атанас забеляза една жена, която носеше камъни. Това не би предизвикало вниманието му, ако жената не беше сляпа. Изведнъж жената изпусна тежкия бял сечен камък, който носеше, но въпреки слепотата си, успя да се предпази. После опипом започна да го търси. Атанас не помръдна и не помогна на жената, толкова гордост имаше изписано на лицето ѝ. Той по никакъв начин не искаше да я съжалява или да я накара да се почувства непълноценна. Все пак от този момент започна да я наблюдава. Това не беше трудно, тя явно беше напълно сляпа и нямаше как да забележи неговия интерес.

– Коя е тя? – попита Атанас един от станимашките големци. Той отиде да разпита и след малко каза:

– Някога баща ѝ бил кмет на Бачкьой, но починал по време на големия пожар в Бачкьой. Малко след това починала и майка ѝ. Сега живее при роднини в Станимака.

– Откога е сляпа?

– По рождение, доколкото знам, ага.

– Омъжена ли е?

Мъжът пак отиде нанякъде. След малко се появи и каза:

– Не и никога не е била омъжена. Никой не я искал такава.

– Как се казва?

– Марийка. Марийка Сотирова Устаманолова или Марийка Манолова. Явно някой от предците ѝ е бил майстор Манол или нещо такова.

Атанас я гледаше вече все по-неприкрито. Тя беше по-възрастна от него, но това нямаше значение. Все повече му харесваше силата и твърдостта, които излъчваше тази жена. Макар дребна и нямаща нищо общо с тези, които бяха смятани за красавици, в нея имаше нещо, което я отличаваше от другите жени. За жалост нападението на Емин ага прекъсна връзката му с бачковката.

Емин ага нападна от север. Първият щурм беше много свиреп. Атанас знаеше, че колкото по-дълго устоят, толкова повече ще изнервят кърджалиите. Той беше изпратил зов за помощ до Филибе, но знаеше, че никой няма да откликне на молбата му. Трябваше да се справя с помощта на жителите на Станимака.

– Хъкъ ага, винаги сте бил много добър към мен. Знаете, че бях много влюбен в дъщеря ви Сабрие. Дълго време не можех да преглътна това, че тя стана жена на друг и лекувах сърцето си със самота. Вече съм на 53 години. Доскоро мислех, че любовта е нещо, което няма да ми се случи, поне не в този живот. Все още мисля така, но не искам да си отида в самота. Харесах си тук в Станимака една жена. Тя е сляпа. Хъкъ ага, може ли да ви помоля като мой баща да отидете и да говорите за жената, да я взема?! – като каза това, Атанас се сети, че не знаеше кой е баща му и това винаги му беше липсвало. Ето, дори сега на тази възраст това му липсваше.

Хъкъ искрено се зарадва на решението на този, когото смяташе за свой приятел. Беше щастлив, че ще помогне на сина на Ибрахим да си вземе булка.

Отначало роднините не бяха съгласни, но след като разбраха, че Атанас е християнин, а не мюсюлманин и като видяха голямата кесия пълна със златни пари, които Хъкъ им дари, най-старият от тях мъж се съгласи. В тези лоши дни Атанас бе решил да не вдигат сватба, искаше да се венчаят само пред няколко човека, по-скоро като символ на новия живот в Станимака.

В този момент в града дойде брат му Иван. Един ден той просто влезе в конака, беше донесъл пари, за да подпомогне Станимака. Смелата защита на гражданите и на ортата беше предпазила и Караризово от кърджалийски погром. Сега Иван идеше да изрази подкрепата на богатото село и на цялата кааза. И така в конака бяха Иван, няколко станимашки големци и Атанас. Хъкъ беше отишъл отново да говори с роднините на Марийка. В първия момент Иван се поклони до земята и видя Атанас чак когато се изправи. Караризовският чорбаджия стоеше пред брат си като гръмнат. Макар облечен по турски, е висока бяла еничарска шапка и доста остарял, веднага го позна. Не беше го виждал от 1760 година, а сега беше 1798 година. Това означаваше, че не се бяха виждали от 38 години. Сега той беше на 56 години, а брат му трябваше да е на 53. Сълзи избиха в очите му. Толкова пъти го беше сънувал, толкова пъти се беше питал къде е и дали е жив, а ето сега го срещна тук в Станимака, когато съвсем не очакваше.

– Брате, как си?

По реакцията на Иван останалите хора разбраха, че се случва нещо специално. Те не знаеха какви са двамата, но си личеше, че са си близки. Човекът пред Атанас явно му беше брат.

– Откога си тук? – попита той. – Откога си в Станимъка?

Атанас не отговори. В този момент влезе Хъкъ, който не забеляза Иван и каза:

– Атанас Аскероглу ефенди, скоро булката ще пристане!

Иван познаваше Хъкъ, защото през цялото време, докато ортата беше в покрайнините на Караризово, той мислеше именно стария турчин за чорбаджия на ортата. Сега веднага разбра, че именно брат му е командир на всички еничари. Все пак името му беше българско, което означаваше, че може би бе запазил християнската си вяра. Но освен това Иван чу, че става въпрос за някаква булка. Явно брат му щеше да се жени. Ако беше християнин, това означаваше, че може да има само една жена. Едва ли на тази възраст Атанас не се беше женил досега. Ако пък беше мюсюлманин, това, което каза Хъкъ, можеше да означава поредната ханъма в харема му. Но що за човек трябва да си, за да вдигаш сватба в такъв трагичен за съгражданите ти момент?

Атанас скоро беше виждал Иван, но въпреки това продължаваше да го оглежда. От самото начало той. Атанас знаеше, че брат му е изненадан, че го вижда като еничар. Със сигурност никога не беше мислил, че брат му може да се окаже на турска военна служба. Иван стоеше нелепо пред брат си, който все така го оглеждаше.

– Оставете ни сами! – каза Атанас. Той произнесе думите с такава сила и решителност, че всички присъстващи веднага се подчиниха. После направи жест на Иван да седне.

– Какво става, пазиш ли ми още Боляровия хан? Помниш ли договорката ни?

– Да, пазя хана за теб, когато се върнеш си добре дошъл!

– Видях, че си построил голяма къща на няколко ката. Има ли дувар между хана и твоята къща?

– Няма! – поклати глава Иван.

Атанас не каза нищо, но веднага разбра, че Иван си е присвоил хана и че дори не е очаквал брат му да се завърне. Въпреки това не се разсърди на брат си. Еничарът дори не се поинтересува как е живял, а само попита:

– Ходил ли си без мен до Дяволската дупка?

Без да му отговори, Иван каза:

– А ти откри ли някъде другаде кесиджийски къщи?

– Не съм търсил никакви къщи!

– Поне тази в Стамбул не откри ли?

– Хъкъ ага е собственикът на къщата в Истанбул. Влизал ли си в пещерата без мен? – пак повтори въпроса си Атанас.

– Не съм ходил в пещерата от тогава.

– Искаш ли двамата да отидем и да го извадим?

– Къде ще го държим?

– Ще ти покажа.

– Ще се жениш ли?

– Да! – без особен ентусиазъм отговори Атанас.

– Ще ми гостуваш ли в Караризово? Нека там да вдигнем сватбата! Нека всички разберат, че брат ми е жив и се жени!

Атанас не помръдваше. Трябваше му време да осъзнае думите на брат си. Скоро реши, че идеята не е лоша. Атанас дори се опитваше да си представи как Марийка – жена му, ще живее в Истанбул, но не можа. Тогава бързо взе решение.

– Ще направя сватбата си в Караризово!

Така двамата братя се разделиха. След няколко дни Атанас пристигна в Караризово. Иван вече беше поръчал и между имота на брат му и неговия дюлгери от Бачкьой вече вдигаха дувар. Атанас се настани в Боляровия хан и спомените от детството го налегнаха. Къщата на брат му се извисяваше над имота и земята му и го потискаше. Може би, за да разбере дали брат му е християнин, Иван още първия ден го заведе в Старата черква и двамата се помолиха за душите на предците си. Когато Иван видя как брат му се кръсти, се успокои.

Вечерта двамата братя излязоха от селото. Водеха биволска каруца. Никой не ги видя, защото вече беше доста късно и всички се бяха прибрали по домовете. Като минаха покрай гробищата, свиха надолу и се насочиха към параклиса и новопостроеното теке. Атанас водеше брат си, а Иван не знаеше къде отиват. Във волската каруца бяха натоварили две лопати и две чапа (чапа – тясна мотика, разпространена в планината). Когато стигнаха до параклиса, мъжете не спряха, а по знак на еничара, Иван подкара биволите към каменния брод, който пресичаше реката малко по-надолу. Животните с лекота извадиха каруцата от водата. Атанас накара Иван да спре до текето. После двамата с огромни усилия успяха да преместят каменния саркофаг. Отдолу се показа нишата, в която Атанас бе поставил зу-л-фикр. Еничарът го взе в ръце.

– Какво е това? – Иван явно не си спомняше ятагана на Риз баба.

– Знаеш ли кой е погребан в текето?

– Казаха ми, че е някакъв еничарски духовник, когото високо ценили – Иван отговори, но като че ли осъзна, че това не е верният отговор. – Кой е?

– Това е текето на Риз баба. Това е неговият ятаган. Смятам да скрием съкровището именно тук, в текето под саркофага. Помниш ли, че той ми предаде ятагана си? Ще си го взема обратно! Той и без това вече няма да му трябва.

– Но така съкровището няма да е много скрито!

– Знаеш, че християните българи ги е страх от това да влизат, особено вечер, и да оскверняват мюсюлмански храмове. Те смятат, че Дяволът скита по тези места. Духът на Риз баба ще пази съкровището, така както го е пазил приживе!

– Мястото под саркофага е много малко, за да се побере съкровището – каза Иван.