Удоволствията от живота на всеки се превръщат след смъртта в съответствия

485.
В предната глава беше показано. че властващото чувст-во, иначе казано, господстващата любов, остава завинаги във всеки човек. Сега ще обясним, че удоволствията на това чувство или тази любов се обръщат в съответст-вия. Под обръщане в съответствие се разбира обръщане-то в духовно, съответстващо на природното. Това, че природното се превръща в духовно, може да се установи от обстоятелството, че човекът, докато живее в зем-ното си тяло, обитава природния свят, но напусне ли тя-лото, преминава в духовния, обличайки духовна плът. Че ангелите, както и хората след смъртта, имат съвърше-на човешка форма и че телата им са духовни, може да се види по-горе гл.73-77 и гл.453-460; относно това, какви са съответствията между духовното и природното, виж гл.87-115.

486.
Всички удоволствия на човека принадлежат на неговата господстваща любов, понеже той изпитва наслада само от онова, което обича, а най-вече от онова, което обича повече от всичко. Дали ще се каже властваща любов или ще се каже онова, което някой обича повече от всичко, е едно и също. Тези удоволствия са разнообразни и са толкова, общо взето, колкото властващите любови, значи, колкото хората, ангелите и духовете, понеже гос-подстващата любов на един никога не е съвсем еднаква с любовта на друг. Ето защо, никое лице не е съвсем също-то като друго, тъй като при всекиго лицето е образ на децата, а пък в духовния свят [лицето] е образ на господ-стващата любов. Насладите на всеки в частност са безк-райно разнообразни; никоя наслада не може да бъде сходна на или същата като друга; както когато се следват, така и когато са едновременни, те винаги по нещо се различа-ват. Така или иначе, удоволствията на всеки човек се от-насят към едната негова любов, която е властващата, съставят я и образуват с нея едно цяло. По същия начин всички наслади изобщо се отнасят към една всеобща влас-тваща любов: на Небето това е любовта към Господа, докато в Ада това е любовта към себе си.

487.
Какви са духовните наслади, в които се превръщат природните наслади на всеки след смъртта, не може да се узнае от другаде, освен от науката за съответствия-та; тя учи общо, че няма нищо природно, на което не съответства нещо духовно, и частно, обяснява кое по вид и какво по естество е онова, което съответства. Поради това онези, които разбират тази наука, могат да осъзнаят и да опознаят състоянието си след смърт-та, ако знаят своята любов и нейното място във всеоб-що господстващата любов, към която, както малко по-горе беше казано, се отнася всяка любов. За онези обаче, които живеят в любов към себе си, е невъзможно да познаят своята господстваща любов, понеже обичат само своето и наричат злото си добро, а пък лъжите, които го поддържат и чрез които утвърждават своето зло, наричат истини. Ако пожелаеха обаче, те биха мог-ли да узнаят [каква е тяхната господстваща любов] от по-мъдрите, понеже последните виждат онова, което те сами не виждат, но при тях това не се случва: те тол-кова са потънали в себелюбие, че с презрение отхвърлят всяко наставление на по-мъдрия. Ала онези, които се на-мират в небесната любов, приемат поученията и съзи-рат своето зло, в което са [били] родени, когато се на-сочват към него чрез истините, които го разкриват. Всеки може да види злото и неговата лъжа чрез истина-та, идваща от доброто, но никой не може да види чрез злото доброто и истината; причината е, че лъжите на злото са мракът и съответстват на мрака. Ето защо онези, които пребивават в лъжите чрез злото, са като слепи и не виждат онова, което е осветено, и бягат от него като сови; ала идващите от доброто истини са светлина и съответстват на светлината (виж по-горе, гл.126-134). Онези пък, които са в истините на доб-рото, бидейки зрящи и зорки, различават осветеното от сенчестото. Това също можах да установя от опит; ангелите на Небето гледат и усещат онези злини и лъжи, които понякога се появяват в тях, а също злините и лъжите, присъщи на духовете от света на духовете, съединени с Ада, обаче самите духове не могат да видят своите злини и лъжи, не знаят що е благото на небесна-та любов, що е съвест, що е искреност и що е откритост, освен ако не са в тяхна полза; нито пък разбират какво значи да бъдеш воден от Господа, казвайки, че та-кова нещо няма, че е небивалица. Това се каза с цел чове-кът да изследва себе си, като чрез своите наслади опоз-нае и своята любов, което пък означава, доколкото разбира от науката за съответствията, да опознае състоянието си след смъртта.

491.
Има три състояния, през които човекът минава след смъртта, преди да отиде на Небето или в Ада: първото е неговото външно състояние; второто е неговото вът-решно състояние, и третото е подготвително състоя-ние. През тези състояния човекът минава в света на ду-ховете. Ала някои не минават през тези състояния, а вед-нага след смъртта се възнасят на Небето или биват хвър-ляни в Ада; онези, които отиват веднага на Небето, са възродените, подготвени за Небето още от света; оне-зи, които са толкова възродени и подготвени, че трябва само да се очистят от природната нечистота заедно с тялото, веднага биват взети от ангелите на Небето; виждал съм дори хора, които само час след смъртта вече бяха възнесени на Небето. Онези обаче, които са били вътрешно коварни, а външно са изглеждали добри, тоест онези, които са били изпълнили своето лукавство със зло-ба, а добрината са използвали като средство за заблужде-ние, биват незабавно захвърляни в Ада; аз видях такива, които бяха запратени в Ада веднага след смъртта; глава-та на един особено коварен човек отиде в Преизподнята първа, чак после дойдоха краката; при други пък е другоя-че. Освен това има и такива, които веднага след смърт-та биват заключвани в пещери и така се отделят от онези, които обитават света на духовете. Те ту се пускат навън, ту се връщат в убежищата си. Това са онези, кои-то под граждански претекст са действали злостно сре-щу ближните. Но и едните, и другите са малко в сравне-ние с онези, които пребивават в света на духовете, като там се подготвят според Божия порядък било за Небето, било за Ада.

492.
Що се отнася до първото състояние, тоест външното състояние, човекът влиза в него веднага след смъртта. Що се отнася до духа, всеки човек има външно и вътреш-но; външното на духа е онова, чрез което той пригажда тялото на човека в света, преди всичко лицето, речта и жестовете, към живот с другите в общество; а вътреш-ното на духа е присъщо на волята, и от тук на мисълта, като рядко се проявява на лицето, в речта или жестове-те, понеже човек от детство свиква да показва приятел-ство, добронамереност и искреност, скривайки помисли-те на своята собствена воля. Ето защо, във външното всеки човек по навик води нравствен и граждански жи-вот, независимо какъв е вътрешно. Затова човекът поч-ти не знае своите вътрешни начала и рядко им обръща внимание.

493.
Първото състояние на човека след смъртта е същото като неговото състояние на света, понеже тогава той е същият, що се отнася до външното - лицето му е също-то, речта му е същата, характерът му е същият, та дори нравственият и гражданският живот са същите; ето защо човекът си мисли, че още се намира на света, ако не обърне внимание какво има около него и какво му казват ангелите - че сега вече е дух (гл.450) така единият живот продължава в другия, а смъртта е само преходът.

494.
Приятелите и онези, които човек е познавал на света, разпознават новодошлия не само по лицето и речта, но и по сферата на неговия живот, ако се доближат. Когато някой в отвъдния живот мисли за другиго, той извиква в мисълта си лицето му, а също и множество обстоятелс-тва, които се отнасят към неговия живот; щом като го стори, другият придобива присъствие, сякаш привлечен или призован; това явление съществува в света на духове-те, защото там се съобщават мисли и защото там прос-транствата не са такива, каквито са в природния свят (виж по-горе гл.191-199); ето защо всичките новодошли в другия живот биват разпознати от своите приятели, роднини и от онези, които по някакъв начин са познава-ли, а също така говорят помежду си и после общуват спо-ред приятелства в света; много пъти чувах хора, които скоро бяха дошли в света на духовете, да се радват, виж-дайки пак своите приятели, както чувах те също да се радват, че са дошли техните приятели. Често съпрузи се събират и се радват на това повторно свързване, дори съжителстват за по-дълго или по-кратко според наслада-та от съвместния живот, които са водили на света. Но ако не ги е свързвала истинска съпружеска любов, която е съединяване на душите съобразно небесната любов, след известно време съжителство те се разделят. Ако обаче духовете на съпрузите са били несъгласни един с друг и вътрешно са си били противни, те се хвърлят в откри-та вражда, дори понякога се бият, ала не се разделят, пре-ди да преминат в следващото състояние, за което след малко ще стане дума.

495.
Понеже животът на новодошлите духове не е много раз-личен от техния живот в природния свят и понеже не знаят нищо за своя живот след смъртта, за Небето и за Ада, освен онова, което са научили от буквалния смисъл на Словото и от тук, от проповедите, след като се начу-дят, че още са в тяло, че имат всички сетива, каквито са имали на света, че виждат наоколо си същото като на света, в тях се заражда силното желание да узнаят какво е Небето, какво е Адът и къде се намират. После техни-те приятели ги наставляват относно състоянието на вечен живот, водят ги из различни места и в разни общ-ности, понякога в градове, градини и паркове, повечето пъти великолепни, понеже такива неща радват външно-то, в което все още пребивават. Тогава те от време на време се завръщат към мислите за състоянието на своя-та душа след смъртта, а също за Небето и за Ада, които са имали в телесния живот, стигат дотам да негодуват, че съвсем нищо не са знаели относно тези въпроси, както и че Църквата не е знаела. Почти всички копнеят да раз-берат дали ще отидат на Небето; мнозина вярват, че ще отидат, тъй като са живели на света според нравстве-ните и гражданските предписания, без да си помислят, че злите и добрите живеят външно сходно - еднакво вър-шат добро на другите, еднакво ходят на църква, еднакво слушат проповедите и еднакво се молят; обаче те не знаят, че външните действия и външният култ не зна-чат нищо, а само вътрешните, от които външните про-изтичат. От няколко хиляди едва един знае какво предс-тавлява вътрешното, че в него се съдържат Небето и Църквата на човека; още по-малко пък знаят, че външни-те действия са такива, каквито са намеренията и мисли-те, а също така любовта и вярата, от които те произ-лизат. Но дори когато ги наставляват в това, те не вяр-ват, че мислене и желаене могат да бъдат така важни и придават важност единствено на думите и действията; такива са мнозина от хората в християнския свят, кои-то днес преминават в другия живот.

496.
Добрите духове проучват какви са новодошлите, и то по различни начини, защото в първото състояние злите също говорят истини и вършат добро, както добрите; понеже, както по-горе се каза, те също са живели нравст-вено във външната форма, подчинявали са се на властта и законите, като така са добили слава на открити и иск-рени, ловели са души, достигайки чрез това до почести и богатства. Но злите се разпознават най-вече по това, че обръщат особено внимание на разговори за външното, съвсем малко обаче слушат онези за вътрешното, какво-то са истините и благата на Църквата и Небето. Все пак те слушат такива разговори, но без внимание и радост; разпознават се също по това, че често се извръщат към определени места и когато останат сами, поемат по пъ-тища, водещи към тях; от извръщането им към някои места и от движението по пътищата към тях се разпоз-нава каква е любовта, която ги води.

497.
Всички духове, идващи от света, са свързани или с някое общество на Небето, или с някое общество в Ада, но само относно вътрешното, което още не е открито за тях, докато те са във външното. Така е, понеже външното ук-рива и скрива вътрешното, особено при онези, които са вътре в злото; но после щом влязат във второто състо-яние, вътрешното излиза наяве; тогава тяхното вът-решно се открива, а външното заспива.

499.
Второто състояние на човека след смъртта се нарича вътрешно състояние, понеже тогава той преминава във вътрешното, което принадлежи на неговия дух, или воля-та и мисълта, а външното, в което е бил при първото си състояние, заспива. Онзи, който се обърне към живота на човека, към неговите думи и дела, може да разбере, че при всеки един има външно и вътрешно или външни и вът-решни мисли и намерения. Това се познава ето как: в граж-данския живот човекът мисли за другите, било като съди по слухове, било по онова, което е дочул и узнал за тях от разговори, но не разговаря с тях според своите мисли и, дори другият да е зъл, се държи с него прилично. Това може да се забележи на първо място по притворните и по ласкателите, чиито думи и дела са съвсем различни от онова, което [наистина] мислят и желаят, а също по ли-цемерите, които разговарят за Бога, за Небето, за спасе-нието на душата, за истините на Църквата, за благата на родината и за ближния сякаш от вяра и любов, докато в своите сърца смятат друго и обичат само себе си От тук може да се установи, че има два вида мислене, външно и вътрешно; че от външното мислене се говори [едно], а от вътрешното мислене се чувствува друго; двата вида мислене са разделени, за да не може вътрешно-то да прелее във външното и по някакъв начин да стане видимо. Още от Сътворението човекът е такъв, че вът-решната мисъл да действа в едно с външната от съот-ветствията; мислите наистина действат в едно при онези, които са в доброто, защото те не мислят за [нищо] друго освен за доброто, нито пък говорят за [нещо] друго, освен за доброто. При онези обаче, които са в злото, вътрешното мислене не действа в едно с външното, тъй като те мислят за злото, но говорят за доброто; при тях порядъкът е обърнат, понеже добро-то е навън, докато злото е вътре; ето защо злото властва над доброто и го подчинява като роб, който да му служи като средство за постигане целите на неговата любов; при такава цел става ясно, че доброто сред тях не е добро, а е заразено със зло, макар във външната форма. Другояче е при онези, които живеят в добро, понеже при тях порядъкът не е обърнат: доброто прелива от вътрешното мислене във външното, в говоренето и действието; такъв е порядъкът, в който е сътворен човекът; значи, вътрешните му начала са на Небето, та дори в тамошната светлина, а тъй като тя е Божията истина, произтичаща от Господа, или Господ на Небето (гл.126-140), тези хора биват водени от Господа. Това беше казано, за да се знае, че всеки човек има вътрешна мисъл и външна мисъл, които се различават една от дру-га. Когато се казва мисъл, се разбира и воля, понеже мисъл-та произтича от волята и никой не би могъл да мисли без волята. От тук става явно какво означава състояние на външното и състояние на вътрешното в човека.

500.
Когато се говори за волята и мисълта, под воля се разби-рат също чувствата и любовта, а после всички наслади и радости, които идват от тях, понеже те се отнасят към волята като към свой носител: онова, което човекът желае, той обича, изпитва от него наслади и радос-ти; обратно - онова, което обича, от което изпитва наслади и радости, човекът [го] желае; тогава значи под мисъл се разбира всичко, чрез което човекът утвърждава своите чувства или своята любов, като всъщност мисъл-та не е нищо друго, освен форма на волята или онова, чрез което се проявява какво иска човекът; тази форма се установява чрез разнообразни рационални анализи, кои-то водят началото си от духовния свят и принадлежат на човешкия дух.

501.
Трябва да се знае, че човекът е изцяло такъв, каквито са вътрешните му начала, а не такъв, каквато е външност-та му, отделно от вътрешното; това е така, понеже вътрешното е духът на човека, а животът на човека е животът на неговия дух, чрез който тялото живее; пора-ди това, какъвто е човекът по своето вътрешно, такъв той остава вечно; външното, тъй като принадлежи на тялото, се изгубва след смъртта, а онази част от него, която се държи за духа, заспива, служи само като основа за вътрешното, както се показа по-горе, където се говори за паметта на човека, оставаща след смъртта. Оттук става ясно какво всъщност принадлежи на човека и какво не му принадлежи собствено; именно, при злите всичко, принадлежащо на външните мисли, от които идва гово-ренето, и всичко, принадлежащо на външната воля, от която идва действието, не са техни собствени; тяхно собствено е онова, което принадлежи на тежите вът-решни мислене и желания.

502.
След като премине първото състояние, или външното, за което вече стана дума в предната глава, човекът-дух навлиза в своето вътрешно състояние, или, иначе казано, във вътрешното състояние на желаенето и на мислене-то, в което е бил на света, когато, оставен на себе си, е мислел свободно и без юзди; човекът преминава в това състояние, без да го съзнава, както и на света, когато е издърпвал обратно във вътрешното мисли, близки до речта, или такива, от които идва речта; ето защо, кога-то човекът дух попада в това състояние, той е вътре в себе си, в самия свой живот, понеже да мисли свободно според своето чувство е самият живот на човека и сами-ят човек.

503.
В това състояние духът мисли според самото свое жела-ние, което значи, според самите си чувства или според самата си любов: тогава мисленето действа ведно с же-лаенето и единението е така силно, че човекът почти сякаш не мисли, а само желае. Почти същото е и когато говори, само дето изпитва боязън мислите на неговото желание да не се разголват, която боязън е насадена във волята му от гражданския живот на света.

504.
Всички хора без изключения преминават след смъртта в това състояние, защото то е присъщо на техния дух; първото състояние е такова, какъвто е бил духът на чо-века в обществото и това не е собствено негово състо-яние; че това външно състояние, в което човекът най-напред попада след смъртта, и за което стана дума в предната глава, не му е истински свойствено, може да се установи от много неща, например от обстоятелство-то че духовете не само мислят, но и говорят според чувствата си, понеже речта им идва от чувствата, както се вижда от казаното и показаното в главата относно реч-та на ангелите (гл.234-245). По същия начин е мислил и чо-векът на света, когато е оставал насаме със себе си; по-неже тогава той не е мислел чрез телесната си реч, а само е виждал [онова, за което мисли], като за една мину-та е виждал толкова много, колкото след това не би мо-гъл да изговори и за половин час. Това, че външното със-тояние не е присъщо състояние на човека или на неговия дух, личи и по следното: когато в света човекът е в об-щество, той говори според правилата на нравствения и гражданския живот, като тогава вътрешната мисъл уп-равлява външната, както един човек властва над друг, грижейки се той да не отива отвъд границите на почте-ността и приличието. Още нещо: когато някои е насаме със себе си, мисли за това по какъв начин ще говори и ще се държи, та да се хареса и да спечели приятелство, раз-положение, милост, тоест различно от онова, което би сторил по своя собствена воля. От това става ясно, че вътрешното състояние, в което навлиза духът, е негово-то собствено състояние, следователно истинското соб-ствено състояние на човека, докато е живял на земята.

505.
Когато духът е във вътрешното си състояние, става ясно какъв е бил човекът вътре в себе се на света, поне-же тогава духът действа съгласно онова, което му е присъщо. Онзи, които на света вътрешно е пребивавал в добро, действа тогава разумно и мъдро, дори по-мъдро отколкото на света, защото е отделен от връзката с тялото и със земното, което затъмнява духа, прости-райки се над него сякаш облак. Онзи обаче, който на света е живял в злото, тогава (във второто състояние -бел.ред.) действа глупаво и безумно, дори и по-глупаво, отколкото на света, тъй като е на свобода и над него не тегне принуда. На света такъв човек е изглеждал външно разумен, понеже се е преструвал на такъв; веднъж обаче отстранено външното начало, неговото безумие се разк-рива. Ето защо злият, който външно се прави на добър, може да бъде сравнен с блестящо полиран гладък съд, под чийто затворен капак се крият всякакви мръсотии, сбра-ни накуп, както казва Господ: „Горко вам, ... задето се оп-риличавате на варосани гробници, които отвън се виж-дат хубави, а вътре са пълни с мъртвешки кости и с вся-ка нечистота" (Матей, 23:27).

506.
Всички, които на света са живели в добро и са действали според своята съвест, признавали са Божественото и са обичали Божиите истини, но най-вече онези, които са ги прилагали на дело, се чувстват, щом преминат в свое-то вътрешно състояние, като току — що събудени от сън или като излезли от сянката на слънчева светлина; тога-ва започват да мислят според небесната светлина, това ще рече, според вътрешната мъдрост, както и да действат въз основа на доброто, т.е. да действат по вът-решно чувство; Небето се влива в мислите и чувствата им с блаженство и вътрешна наслада, за каквито те пре-ди не са знаели; това е така, понеже общуват с небесните ангели; всъщност те познават Господ и Го почитат със самия си живот, защото са в своя собствен живот, кога-то се намират във вътрешното си състояние, както се каза по-горе (гл.505); същевременно те знаят Господ и Го тачат свободно, понеже свободата принадлежи на вът-решното чувство. По такъв начин те се отделят от външната святост и преминават във вътрешната свя-тост, в която се състои истинското богопочитание. Та-кова е състоянието на хората, които са водили христия-нски живот според наставленията на Словото. Съвсем обратното е състоянието на онези, които на света са живели в зло, не са имали никаква съвест и следователно са отричали Божественото; всъщност всички, които жи-веят в зло, отричат божественото, колкото и външно да се мъчат да не го отричат, а да го признават; така е, понеже признаване на Божественото и живеене в злото са противоположности; такива изглеждат в другия жи-вот, след като преминат в своето вътрешно състояние, съвсем глупави, ако ги слушаш да разговарят или ги гледаш да действат. Злите им подтици ги въвличат в злодея-ния, презрение към другите, обиди, хули, омраза, отмъс-тителност, гнусни кроежи, а понякога дори в толкова лу-кавство и коварство, щото трудно може да се повярва, че това е присъщо на някой човек Тогава те са свободни да действат според мислите на своите желания, поне-же вече са отделени от външното, което ги е принужда-вало и ограничавало на земята. Накратко, загубват целия си разсъдък, защото на света той не е пребивавал в тях-ното вътрешно, а във външното, но и тогава все още се смятат за по-мъдри от останалите. Веднъж влезли във второто състояние злите се връщат за кратко във вън-шното си състояние и следователно в спомените за сво-ите действия, когато са били във вътрешното си състо-яние: някои се засрамват и си признават, че са били безум-ци; други пък не се срамуват; трети негодуват, задето не им е позволено да продължават да бъдат във външно-то си състояние. На тях обаче им се показва в какво биха се превърнали, ако продължават да бъдат в това състоя-ние, а именно, ще се опитват да вършат същите потай-ни дела, като чрез видимостта за добро, искреност и от-кри тост съблазняват простите по сърце и вяра; дори могат изцяло да се погубят, защото външно ще пламнат с огъня, които ги гори отвътре, и този огън ще погълне целия им живот.

507.
Когато духовете са във второто състояние, те се явяват точно каквито са били вътрешно на света и дори огласяват всичко, което са вършили и изрекли тайно, защото, когато външното не ги спира, те открито говорят същото, дори се опитват да вършат същото, което са вършели някога, без да се боят, както на света, от разгла-са. После те минават през много състояния на своето зло, за да се явят на ангелите и добрите духове такива, каквито са всъщност. Така скритото става явно, и тай-ното се разобличава, според думите на Господ: „Няма нищо скрито, което да се не открие, и тайно, което да се не узнае; затова, каквото сте казали в тъмно, то ще се чуе на видело; и каквото сте казали на ухо в скрива-лищата, то ще бъде разгласено от покривите" (Лука, 12:2-3), както също така на друго място: „И казвам ви, че за всяка празна дума, която кажат човеците, ще от-говарят в съдния ден" (Матей, 12:36).

509.
Докато се намират в това второ състояние злите духо-ве, обикновено биват често и тежко наказвани, понеже попадат във всички видове зло; в света на духовете има множество наказания и те се прилагат без оглед дали ня-кой на света е бил цар или роб; всяко зло носи своето на-казание, даже е свързано с него, затова онзи, който е в ня-кое зло, изтърпява съответното наказание. Но никой не се наказва там заради злото, което е сторил на света, а заради злото, което тогава (докато е във второто със-тояние, бел.ред.) върши; обаче дали ще се каже, че [някой] търпи наказание заради злини на света, или ще се каже, че [някой] търпи наказание заради злините, които е сторил в другия живот, е едно и също, понеже след смъртта все-ки човек се завръща към своя живот и значи към същите злини, защото човекът е такъв, какъвто е бил по време на живота си в тялото (виж гл.470-484). Злите се наказ-ват, защото стражът от наказанието е единственото средство за обуздаване на злото във второто състояние. Нито наставленията, нито убеждаванията, нито стра-хът от закон и мълва не вършат работа, понеже злите действат според природата, която не може да се овла-дее или да се пречупи по друг начин, освен чрез наказание-то. Обаче добрите духове никога не биват наказвани, дори и да са извършили зло на света, понеже [в другия жи-вот] не се завръщат към злите си деяния; можах да узная, че злините, които са сторили, са били от друг вид и от друго естество, че не са дошли от противене срещу ис-тината или зло сърце, освен онези, които са добили по наследство от родителите, към които злини ги е тикала сляпата наслада, когато са били във външното, отделени от вътрешното.

510.
Всеки идва в онова общество, в което е пребивавал него-вият дух на света, защото всеки човек е свързан по своя дух с някое небесно или адско общество: злият с адско, а добрият с небесно; че след смъртта всеки се връща при своето общество, може да се види по-горе (гл.438); духът постепенно се сближава със своето общество, влизайки накрая в него; когато пребивава във вътрешното си със-тояние, един зъл дух постепенно се обръща към своето общество, като накрая се изправя лице в лице с него, пре-ди още това състояние да е завършило. След като то за-върши, злият дух сам се хвърля в Ада, където са подобни-те нему; скокът е сякаш падане с главата надолу и крака-та нагоре: това изглежда така, защото духът е в обър-нат порядък, обича адското и отрича небесното. Във второто състояние някои зли ту влизат, ту излизат от Ада, но тогава те не изглеждат стремглаво падащи надо-лу, както онези, които са напълно опустошени. Самото общество, в което духът се е намирал на света, им бива показано, докато пребивават във външното, за да разбе-ре, че са обитавали Ада още по времето на живота в тя-лото, макар и не в същото състояние, както при онези, които са в самия Ад, а в състояние, еднакво със състояни-ето на онези, които обитават света на духовете; за това състояние, предвид на обитаващите в Ада, ще се каже впоследствие.