Господ не захвърля никого в Ада, а духът сам го прави

545.
При някои се е утвърдило мнението, че Бог отвръща лице от човека, отблъсква го от Себе Си и го захвърля в Ада, правейки това от гняв срещу него заради стореното зло;други отиват още по-далеч - твърдят, че Господ наказва човека и му причинява страдания. Те имат това мнение поради буквалния смисъл на Словото, където се казва нещо подобно, но не знаят, че духовният смисъл на Словото, обясняващ буквалния, е съвсем различен. Освен това и истинската доктрина на Църквата, която се основава върху духовния смисъл на Словото, учи на друго: че Господ никога не отвръща лице от човека, че не го отблъсква от Себе Си и че не праща когото и да било в Ада, само защото е гневен. Всеки, чийто ум е просветлен, четейки Словото, разбира от него, че Бог е самото добро, самата любов и самото милосърдие; че самото добро не може да причинява зло никому, че самата любов и самото милосърдие не могат да отблъскват човека от себе си, защото би било против самата същност на милосърдието и любовта, следователно, против самото Божествено.Ето защо онези, които мислят из просветлен ум, ясно осъзнават, четейки Словото, че Бог никога не се отвръща от човека, а щом като не се отвръща, следователно действа с него заради доброто, любовта и милосърдието; което значи, че Господ желае добро на всекиго, обича, че е милосърден към него. От тук се вижда, че буквалният смисъл на Словото, където биват казвани такива неща, крие в себе си духовния смисъл, според който следва да се обяснява онова, което в буквалния смисъл, пригодено към човешкото разбиране, бива казвано според първите и общите идеи на човека.

546.
Онези, които са просветлени, виждат също, че доброто и злото представляват две противоположности, точно както са противоположни Небето и Адът; че всяко добро идва от Небето, а пък всяко зло идва от Ада; после, че понеже Божествеността на Господ изгражда Небето (гл.7-12), от Господ в човека не се влива нищо друго, освен доброто, докато от Ада нищо друго, освен злото; че така Господ постоянно отвежда човека от злото и го насочва към доброто, а че Адът постоянно насочва човека към злото. Ако човекът не беше между двете, той не би имал никаква мисъл, никаква воля, още по-малко би имал някаква свобода и някакъв избор: всичко това принадлежи на човека поради равновесието между доброто и злото; затова, ако Господ се беше отвърнал и човекът беше оставен единствено на злото, той повече не би бил човек. От това става ясно, че Господ въздейства с добро при всеки човек, еднакво при злия и при добрия, но с тази разлика, че постоянно отвежда злия от злото и постоянно насочва добрия към доброто, а причината за тази разлика е в човека, защото той е приемникът [на въздействието].

547.
От това може да се установи, че човекът прави зло поради Ада и прави добро поради Господа; но понеже човекът вярва, че върши всичко от себе си, то от тук и злото, което прави, му принадлежи, сякаш е негово [собствено]; ето защо човекът сам е виновен за своето зло, а по никакъв начин не Господ. Злото при човека е адът при човека, защото едно и също е дали ще се каже „зло” или „ад“; ето защо, след като човекът сам е виновен за своето зло, той сам отива в Ада, а не Господ го отвежда [там]. Господ е толкова далеч от това, да води човека в Ада, че го освобождава от там, когато човекът не желае и не обича да бъде в своето зло; всичко от волята и любовта на човека остава при него след смъртта (гл.470-484): онзи, който на света е желаел и обичал злото, той желае и обича същото зло и в другия живот и тогава повече не може  бъде отделян от него; ето защо човекът, който живее  злото, е свързан с Ада и действително обитава там с своя дух, а след смъртта, той не въжделее нищо друго, освен да бъде там, където е неговото зло; поради това, след смъртта човекът сам се хвърля в Ада, а не Господ го хвърля там.

548.
Сега ще се каже по какъв начин става това. Когато влезе в другия живот, човекът първо се приема от ангелите, които правят всичко за него, та дори говорят с него за Господ, за Небето, за ангелския живот, а също така го наставляват в благата и истините. Ако човекът, тогава вече дух, още на света е знаел онова, за което му се говори, но със сърцето си го е отрекъл или презрял, той след няколко разговора се стреми и се опитва да избяга; щом ангелите усетят това желание, го оставят; после той се събира с други, докато се свърже с онези, които са в същото зло (виж по-горе гл.445-452); щом това стане, човека-дух се отвръща от Господ и обръща лице към Ада, с който е бил свързан на света и където са онези, които живеят в същата любов към злото. От това става ясно, че Господ води всеки дух към Себе Си чрез ангелите и чрез влиянието на Небето, но че духовете, които са в злото, се противят, дори, така да се каже, се откъсват от Господ и тяхното зло ги тегли като с въже към Ада; щом като ги тегли към Ада и желаят да следват този път поради любов към злото, те явно се хвърлят в Ада по своя свободна воля. На света не вярват, поради тукашната идея за Ада, че това е така; даже и в другия живот то изглежда другояче за онези, които са извън Ада, но не и за онези, които се устремяват натам, понеже те отиват в Ада по своя воля, а онези, които влизат там от гореща любов към злото, изглеждат така, сякаш се хвърлят в Ада с главата надолу и с краката нагоре; поради тази видимост изглежда, че сякаш Божията сила ги запраща в Ада; повече по този въпрос може да се види по-долу в гл.574. От това сега може да се види, че Господ не захвърля никого в Ада, а всеки човек [го прави] сам, при това не само, когато е живял на света, но и след смъртта, когато е отишъл сред духовете.

549.
Причината Господ да не може, по своята Божествена Същност, която се състои от добро, любов и милосърдие, да постъпва еднакво с всекиго е, че злините и от  тук лъжите препятстват - не само отслабват, но дори отхвърлят Неговото Божествено въздействие; злините и лъжите са подобни на черни облаци, които, като се разполагат между слънцето и очите на човека, скриват от него ярката и ясна светлина; Слънцето постоянно се мъчи да разсее облаците, но все пак е зад тях, като същевременно се опитва да изпрати някаква, колкото и да е мъглива, светлина до очите на човека по околни пътища; същото се случва и в духовния свят Слънцето там е Господ и Божията любов (гл.116-140); светлината пък е Божията истина (гл.126-140); тъмните облаци там са лъжите, произхождащи от злото; окото в този свят е интелектът; колкото повече някой там живее в лъжи от злото, толкова повече около него се събират облаци, чиято гъстота и чернота съответства на степента на злото; от това сравнение може да се види, че присъствието на Господ е вечно при всеки човек, но че [това Божие присъствие се приема по различни начини.

551.
Всички, които са в Ада, пребивават в злините и следователно в лъжите; там няма никой, който да бъде в злините и същевременно в истините; доста от злите на света знаят духовните истини, които са истините на Църквата, защото са ги научили още от детството, после [са ги разбирали] от проповедите и от четенето на Словото и след това са говорили въз основа на тях; някои дори са накарали другите да повярват, че са християни по сърце, понеже са умеели да говорят въз основа на истините с престорено чувство и са действали привидно искрено, като че ли подтиквани от духовна вяра; но онези от тях, които в себе си са мислели срещу истините и само заради гражданските закони, а също така заради славата, почестите и богатствата, се въздържали от злодеянията, които мислено са жадували, всички те, зли по сърце, се обвързали с истината и благото само тялом, но не и духом. Ето защо, когато в другия живот им бъде отнето външното и се разкрие тайното вътрешно, онова, което е било техният дух се вижда, че са изцяло в злото и лъжата, че в тя няма нищо добро или истинно; става ясно, че доброто и истината са били само в тяхната памет, като нещо научено, че са ги извиквали от там, когато са говорели и са се правели на добри, сякаш движени от духовните любов и вяра. Щом такива се оставят в своето вътрешно, следователно в своите злини, тогава те повече не могат да говорят истини, а само лъжи, понеже говорят из злото; да се говорят истини из злото е невъзможно, защото тогава духът не е нищо друго, освен своето зло, а лъжата идва от злото. Всеки зъл дух се довежда до това състояние, преди да се хвърли в Ада (виж по-горе гл.499-512); това се нарича опустошаване относно истината и доброто; опустошаването обаче не нищо друго, освен оставяне във вътрешното, тоест  онова, което е присъщо на духа, или с други думи, оставяне на духа в себе си самия. За това може да се види и изложеното по-горе в гл.425.

552.
Когато човекът стане такъв след смъртта, тогава той повече не е духът-човек, какъвто е в първото свое състояние (виж за това по-горе, гл.491-498), а е същински дух, понеже същинският дух по лице и тяло съответства на своето вътрешно, принадлежащо на неговата душа, значи, по външна форма се явява образ или печат на своето вътрешно. Такъв е духът след завършека на първото и второто състояние, за които се говори по-горе; затова, когато го гледаш с [духовни] очи, веднага узнаваш какъв е той не само от лицето, но също така от тялото, а освен това — от говоренето и от държанието; и тъй като тогава духът е в себе си, той не може да бъде другаде, освен сред себеподобни. В духовния свят съществува всяческо съобщаване на чувства и от тук, на мисли, пора-  ди което духът се устремява към своите себеподобни сякаш от само себе си, понеже [бива подтикван] от своето чувство и своята наслада, дори се обръща натам, защото така вдишва своя живот или свободно поема своето жизнено дихание, но не и когато е обърнат на друга страна; трябва да се знае, че общуването с другите в света на духовете става според обръщането на лицето и че  пред лицето на всекиго постоянно са онези, които живеят в същата любов, и то както и да се обръща тялото (виж по-горе, гл.151). Ето защо всички адски духове се из-  връщат от Господ към онази тъма и онзи мрак, които там заменят слънцето и луната на света, докато пък всички ангели се обръщат към Господ като Слънце и Луна на Небето (виж по-горе 123, 143, 144, 151). От това сега може да се установи, че всички онези, които са в Ада, живеят в злините и в лъжите, а също, че са обърнати към своята любов.

553.
Всички духове в Ада, разглеждани на небесна светлина, се явяват във формата на своето зло, като дори всеки е изображение на своето зло, защото вътрешно и външно действат при всекиго като едно и вътрешното зримо се проявява във външното, каквото са лицето, тялото, речта и жестовете. Един поглед е достатъчен, за да се разбере какви са те; общо взето те са форми на презрение към другите, форми на заплаха за онези, които не ги почитат, разнообразни форми на омраза и отмъстителност; отвътре прозират свирепост и жестокост; но когато другите ги възхваляват, почитат ги и им се кланят, лицата им се променят и изразяват радостно удовлетворение. Не може да се опишат сбито всички техни форми на проява, защото никоя не е като друга; само между онези, които са в едно и също зло и следователно са от едно и също адско общество, има обща прилика: от нея като основа се явяват лицата на единичните същества, обвързани с тази прилика. Но общо взето, лицата им са ужасни и лишени от живот, като трупове - някои са черни, други пък са сякаш огнени факли, трети са осеяни с огромни брадавици, пришки и циреи; при мнозина не се виждат лица, а вместо тях [само] нещо космато или костеливо, на някои са останали само зъбите; телата им са чудовищни; речта им звучи така, сякаш е изпълнена било с гняв, било с омраза, било с отмъстителност - понеже всеки говори из своята лъжа, той и звучи из своето зло; или с една дума, всички са образи на своя Ад; не ми бе дадено да видя каква форма има самият Ад като цяло, а само ми бе казано, че както Небето в цялост наподобява един човек (гл.59-67), така и Адът в [неговата] цялост наподобява един дявол и може да се изобрази във вид на един дявол (гл.544). Но често ми се даваше да видя каква форма имат отделните адски общества, защото при техните входове, наричани двери на Ада, много пъти се явяваше чудовище, което обобщено представяше формата на неговите обитатели: тогава тяхната свирепост се представяше в ужасни дела, толкова жестоки, че дори няма да ги припомням. Но трябва да се знае, че адските духове изглежда такива, когато са в светлината на Небето, а помежду си са досущ като хора; това е така поради милосърдието на Господ, което ги прави да не са така противни на вид, каквито се явяват пред ангелите; но тази видимост е лъжовна: още щом някаква светлина проникне от Небето, тяхната човешка форма се изменя в чудовищна и те изглеждат такива, каквито са сами по себе си, понеже, както се говори по-горе, в светлината на Небето всичко изглед да такова, каквото е само по себе си; ето защо те бягат от светлината на Небето и се хвърлят в своята светлина, която е ту като светлината от горящи въглища, ту като светлината] от горяща сяра; но дори и тези светлини се обръщат в пълна тъма, когато там проникне някаква светлина от Небето; ето защо казват, че Адът е тъма и мрак, както и че тъмата и мракът обозначават лъжите из злото, присъщи за обитаващите в Ада.

554.
От огледа на тези чудовищни форми на духовете в Ада, които, както се каза, всички са форми на презрение към другите и на заплаха срещу онези, които не ги зачитат и не ги почитат, а също форми на отмъстителност спрямо онези, които не са им приятни, става ясно, че всички  те изобщо са форми на любовта към себе си и на любовта към света, а също така че злините, каквито и да бъдат техните частни форми, извеждат своя произход от тези две любови; беше ми казано от Небето, а също така ми беше засвидетелствано чрез много преживявания, че тези две любови - любов към себе си и любов към света, властват в Ада и изграждат Ада; а също, че любовта към Господ и любовта към ближния властват на Небето и изграждат Небето; така че двете първи любови, които са адски, и двете втори любови, които са небесни, са диаметрално противоположни.

555.
Отначало се чудех защо любовта към себе си и любовта към света са така дяволски и защо онези, които живеят в тях, са толкова чудовищни на вид; на света малко се разсъждава върху любовта към себе си, а доста се разсъждава върху външната надменност на духа, която наричат горделивост и която, бидейки видима, единствена минава за любов към себе си; при това, любовта към себе си, ако не се изявява по такъв начин, се смята на света за душата на живота, която кара човека да се изкачва нагоре в службите, да извършва полезни и значими дела, а пък ако човекът не вижда в тях почит и слава, значи духът му е закоравял. Дори казват: „Кой би сторил нещо достойно, полезно и значимо, ако не за да бъде, открито или мислено, зачитан и почитан от другите; от къде [всъщност] идва това желание, освен от огъня на любовта към славата и почитта, следователно, от любовта към себе си самият?“ Ето защо на света не се знае, че любовта към себе си, схващана сама по себе си, е онази любов, която властва в Ада, онази любов, която изгражда Ада при човека. Тъй като така стоят нещата, бих искал първо да опиша какво е любовта към себе си, а после да обясня, че от нея идват всяко зло и всяка лъжа.

556.
Любов към себе си е да желаеш добро единствено за теб самия и не за другите, освен ако не е заради теб самия, не за Църквата, родината или някое човешко общество, освен ако не е единствено заради твоите слава, почести и богатство; онзи, който не вижда изгодата в онова, което върши, си казва: за какво, защо да го правят какво ще  ми донесе?; после зарязва своята задача; това показва, че.  онзи, който е отдаден на любов към себе си, не обича н  Църквата, ни родината, ни обществото, нито някоя  служба, а само себе си: неговата наслада е само насладата  на любовта към себе си, и понеже насладата, която идва  от любовта, изгражда живота на човека, то неговият  живот е само живот за себе си, а пък животът за себе  си е живот из собствено присъщото на човека, което, разглеждано само по себе си, не е друго, освен злото. Онзи, който обича само себе си, обича също своите, каквито са  децата и роднините в частност, а изобщо - всички онези, които съставят с него едно цяло и които се наричат свои; да обичаш първите и вторите означава пак да обичаш себе си, защото виждаш другите в себе си и себе си в  другите; сред онези, които той нарича свои, са всички  онези, които го хвалят, почитат и ухажват.

557.
Чрез едно сравнение с небесната любов може да се установи каква е любовта към себе си; небесна любов е да обичаш службите заради самите служби или да обичаш благата заради самите блага - онези служби, които вършиш, и онези блага, които донасяш за Църквата, за родината, за обществото и съгражданите. Ето това означава да обичаш Бог и ближния, понеже всяка служба и всяко благо са от Бога и също така са онзи ближен, които трябва да бъде обичан. Онзи обаче, които обича благото и службата заради себе си, ги обича като слуги, които му служат; от тук следва, че който живее в любов към себе си, би искал Църквата, родината, обществото да му служат, а не той да им служи, поставя се над тях, а тях поставя под себе си; ето защо колкото повече някой е в любовта към себе си, толкова повече се отдалечава той от Небето, защото се  отдалечава от небесната любов.

558 A.
При това, колкото повече някой се отдава на небесната любов, тоест обича службите и благата и изпитва сърдечна наслада, когато ги върши заради Църквата, родината, обществото, толкова повече бива воден от Господ, защото именно в тази любов е Сам Той и тя е, която произтича от Него Самия; колкото повече, обаче, някой пребивава в любов към себе си, която означава да вършиш служби и да правиш добри дела заради себе си, толкова повече той се води сам; а колкото някой се води сам, толкова [той] не се води от Господ; от тук всъщност следва, че колкото повече някой обича себе си, толкова повече се отдалечава от Божественото, значи и от Небето. Да си воден от себе си, това ще рече да си воден от собствено присъщото [си], а собствено присъщото на човека не е нищо друго, освен злото; наследствено зло на човека е да обича себе си повече от Бог, както и да обича света повече от Небето. Човекът толкова по-често се оставя на своето собствено присъщо, а това ще рече, на своите наследени злини, колкото по-често търси себе си в доброто, което върши, защото гледа от доброто към себе си, а не от себе си към доброто и затова вижда в доброто само своя образ, но не образа на Божественото. Че това е така, се убедих също от опит: има зли духове, чиито домове са в средната област между севера и запада под Небето, които владеят изкуството да примамват добрите духове в тяхното собствено присъщо и чрез това в разни видове злини; правят го, като ги въвеждат в мисли за себе си, било открито - чрез похвали и почести, било тайно — чрез насочване техните чувства към себе си; доколкото успяват да повлияят, дотолкова добрите духове извръщат лица от Небето; същевременно, техният интелект се замъглява, а пък те започват да извикват злините от своето собствено присъщо.

558 Б.
Това, че любовта към себе си е противоположна на любовта към ближния, може да се види по произхода и по същността на всяка от двете. При онези, които живеят в любов към себе си, обичта към ближния започва от самия себе си; те твърдят, че всеки сам си е ближен и от  там като от център отиват при другите, с които образуват едно цяло, като кръгът намалява според степента на свързване с другите. Те не зачитат за нищо онези, които са извън тяхното братство, а които са срещу техните злини, имат за врагове, независимо дали са мъдри, добри, искрени, почтени. Но духовната любов към ближния започва от Господ и от Него като от център се простира до всички, които са свързани с Бог чрез любовта и вярата, според това какви са при тях любовта и вярата. От тук става ясно, че любовта към ближния, започваща от човека, е противоположна на тази, която започва от Господ, и че едната произлиза от злото, защото то е присъщото на човека, а пък другата от доброто, идващо от Господ, който е самото добро; става ясно и че обичта към ближния, която начева в човека и в собствено присъщото нему, е телесна, докато любовта, която произлиза от Господ, е небесна. Или с една дума, любовта към себе си изгражда главата на човека, обзет от нея; небесната любов създава краката, върху които той стои: ако небесната любов не му служи, той я потиска; ето защо онези, които се хвърлят в Ада, изглеждат с глава надолу към Ада и с крака нагоре, към Небето (виж по-горе гл.548).

559.
Любовта към себе си е такава, че колкото и се отпускат юздите, това ще рече, отнемат и се външните окови, каквито са страховете от закона и неговите наказания, страховете за репутацията, честта, облагите, службата и живота, толкова тя се усилва и накрая започва да иска да властва не само над цялото земно кълбо, но дори над цялото Небе и над самото Божествено, без да познава никакви граници или предели; това желание лежи скрито във всеки, който пребивава в любов към себе си, въпреки е то не се показва пред света, където е ограничено от вече споменатите окови. Че това е така, всеки може да види по силните на деня и по царете: тях никакви препятствия не ги спират, те нахлуват в чужди области и царства и като ги покоряват, доколкото [им] е възможно, се стремят към безгранична власт и безпределна слава. Че това е така, става още по-ясно от днешния Вавилон, който простира властта си в Небето, присвоява си всяка Божия сила от Господ и постоянно копнее за повече. Че такива хора се обявяват срещу Божественото и срещу Небето и, когато след смъртта преминат в другия живот, вземат страната на Ада, може да се види в книжката за Страшния Съд и за разрушения Вавилон.

560.
Ако си представите едно общество, съставено от хора, които всички обичат само себе си, а зачитат другите само доколкото действат с тях заедно, ще видите, че тяхната любов е също като на разбойниците един към друг: докато действат заедно, те се почитат и се наричат приятели; когато не действат заедно и спорят за челни места, обаче, те се нападат и се избиват. Ако се изследва тяхното вътрешно начало, или техните души, ще стане ясно, че те са изпълнени с вражда и омраза един към друг, че вътрешно се надсмиват над почтеното и искреното, а също и над Божественото, което изхвърлят, сякаш е нищо. Това добре може да се види по техните общества в Ада, за които ще се говори по-долу.

561.
Самото вътрешно начало, принадлежащо на мислите и чувствата на онези, които обичат най-вече себе си, е обърнато към тях и към света, значи, отвърнато от Господ и от Небето; ето защо те са обзети от всякакви видове зло и Божественото не може да се влее в тях, понеже още при първия му опит да проникне, то се потапя в техните мисли за себе си, омърсява се и дори се просмуква от злините, произлизащи от тяхното собствено присъщо; ето защо всички те в другия живот са се отвърнали от Господ и гледат към тъмата, която замества слънцето в света и е диаметрално противоположна на Слънцето от Небето, каквото е Господ (виж гл.123); освен това, тъмата означава зло, а слънцето в света означава любов към себе си [самия].

562.
Злините, присъщи на онези, които пребивават в любов към себе си, общо взето са такива: презрение към другите, завист, омраза към всички, които не са на тяхна страна, а от тук, и враждебност, разни видове неприязън, отмъстителност, коварство. лукавство, безсърдечие, жестокост; що се отнася до религията, те не само презират Божественото, както и Божиите дарове, каквито са истините и благата на Църквата, но дори се гневят срещу тях и този гняв се превръща в омраза, когато човекът стане дух; тогава той не само не може да търпи да слуша истините, но и гори от омраза към всички, които признават Божественото и го почитат. Аз говорих с едного, който на света е бил облечен във власт, като при това във висша степен е обичал себе си; чуеше ли да се споменава Божественото, особено чуеше ли името Господне, изпадаше в гневна омраза до там, че гореше от желание да Го убие; когато бяха отслабени юздите на неговата любов, същият този дух копнееше да бъде самият дявол, за да може, поради любов към себе си самия, постоянно да напада Небето; мнозина изповядващи папската религия пожелават това, когато в другия живот разбират, че всяка власт принадлежи на Господа и никоя [власт] не е тяхна.

563.
На западната страна, към юг, веднъж ми се явиха някакви духове, които казваха, че, бидейки на света, са заемали високи постове и че са заслужили да бъдат предпочетени пред другите и да властват над тях; бяха изследвани от ангелите какви са били отвътре и се оказа, че на света те не са имали предвид службата, а себе си и така са се поставяли над службата; но тъй като те изгаряха от желание да ръководят другите, беше им дадено да заемат място между онези, които се съвещаваха по разни важни дела: обаче стана ясно, че те изобщо не можеха да внимават по въпросите, които се обсъждаха, нито пък виждаха предмета в дълбочина; говореха не по същество, а според своето собствено присъщо и искаха да действат според желанието да спечелят благоразположение; поради това бяха отстранени от службата и бяха оставени да си потърсят някоя служба другаде. Продължиха своя път на запад, където тук и там биваха приемани, но навсякъде им казваха, че не мислят за друго, освен за себе си и за никое дело, освен заради себе си, т.е. че са глупци и са също като сетивните телесни духове; бяха отпращани отвсякъде, където отиваха, а след известно време ги видях изпаднали в нищета и докарани до просия. От тук проличава, че онези, които пребивават в любов към себе си, макар и да изглеждат мъдри, говорейки на света из пламъка на своята любов, все пак говорят единствено из паметта, а не из някаква разумна светлина; затова в другия живот, когато на съдържащото се в тяхната естествена памет не е позволено повече да се възпроизвежда, те стават много по-глупави, и то защото се отделят от Божественото.

564.
Има два вида господство: едното идва от любовта към ближния, другото идва от любовта към себе си; тези две господства са съвсем противоположни по своята същност. Който господства от любов към ближния, желае благо на всички, не обича нищо повече от службата, ще рече, от служенето на другите (под това, да служиш на другите се разбира да им желаеш добро и да изпълняваш задачи в полза било на Църквата, било на Родината, било на Обществото, било на съгражданите); ето каква е неговата любов, и ето каква е насладата на неговото сърце. Колкото повече той се издига по стълбицата над другите, толкова повече се радва, но не заради почестите, а заради службата, която му дава повече възможности да служи на другите; такова е господството на Небето. Онзи пък, който господства от любов към себе си, не желае добро никому освен само на себе си; службата, която изпълнява, е заради почитта и славата - единственият негов стремеж; той служи на другите, за да бъде обслужван, да бъде почитан, и да властва; стреми се към високи постове не заради благата, които да донесе на родината и Църквата, а за да бъде прочут и да бъде славен, та чрез това да усети наслада в сърцето си. Любовта към господството също така остава във всекиго след неговия живот на света; обаче онези, които са господствали от любов към ближния, добиват власт и на Небето, но тогава господстват не те, а службата, която обичат, а когато господства службата, господства Господ; онези пък, които на света са господствали от любов към себе си, след своя живот на света отиват в Ада, където се занимават с долни и низки дейности; видях  [в Ада някои] властници, които на света са господствали из любов към себе си: те бяха захвърлени сред най-низките адски обитатели, като някои дори живееха в помийните ями.