За деянията на ангелите на Небето

387.
Не е възможно нито да се изброят, нито подробно да се опишат всички неща, които се вършат на Небето; могат да се кажат само някои общи положения за тях, понеже те са безброй и варират според обществата. Всяко об­щество има особено задължение, защото обществата се различават според благата (виж по-горе гл.41) и следова­телно по употребата, понеже благата за всеки на Небето са блага в действие, тоест влизат в употреба. На Небето всеки изпълнява служба, защото царството Господне представлява царство на службите.

388.
На небесата, също както на земята, управите са много, защото там има църковни, граждански и домашни задачи: за църковните задачи може да се види казаното и показа­но по-горе за Божественото Богослужение (гл.221-227); за гражданските задачи може да се види казаното за видове­те управление на Небето (гл.213-227); за домашните зада­чи може да се научи от онова, което се отнася до жили­щата и домовете на ангелите (гл.183-190.), както и до браковете на Небето (гл.366-386). От тук става ясно, че деянията и службите на всяко небесно общество са мно­гобройни.

389.
Всичко на Небето е установено според Божия порядък, който ангелите навсякъде съблюдават чрез управляване: по-мъдрите управляват делата, които се отнасят към общото благо и общата полза, докато по-малко мъдрите [ангели] управляват задачите, свързани с частното благо и частната полза и така нататък. Те са съподчинени, така както са съподчинени службите в Божия порядък, и затова всяка задача е свързана с чест според нейната сте­пен на важност. Така или иначе, ангелът никога не присво­ява за себе си някаква почест, отдава я изцяло на служба­та, а тъй като службата е благото, което върши и всяко благо идва от Господ, той я отдава изцяло на Господ. Ето защо, който мисли първо за почести заради самия себе си, и после за почести заради службата, не обаче и първо за [почести заради] службата, а после за [почести заради] себе си, не може да изпълнява никаква длъжност на Небе­то, защото вижда себе си на първо място, а службата на второ, като така се отвръща от Господ. Когато се гово­ри за служби, се разбира също така Господ, понеже, както се каза малко по-горе, службата е благо, а благото произ­тича от Господ.

390.
От това може да се заключи какви са подчиненостите на Небето: всеки обича, цени и почита службата, доколкото обича, цени и почита онзи, комуто е поверена тази служ­ба; последният е толкова обичан, ценен и почитан, колко­то отнася службата към Господ, а не към самия себе си -дотолкова той е мъдър и изпълнява своята задача заради благото. Духовните любов, оценка и почит не са друго, а любов, оценка и почит към службата на човека: задълже­нието носи чест на човека, а не човекът на задължение­то. Който гледа на хората под влиянието на духовната истина, не вижда [нищо] друго: вижда, че всеки човек е подобен на друг, без значение дали изпълнява голяма или малка длъжност, че разликата между тях е единствено мъдростта, а мъдрост означава да обичаш службата, тоест благото на съгражданите, обществото, родината и църквата. Тъкмо в това се състои и любовта към Госпо­да, защото от Господа произтича всяко благо, което зна­чи, службата на благото; но в това се състои също и лю­бовта към ближния, защото ближният е онова благо, кое­то трябва да обичат и да вършат всички съграждани в обществото. родината и църквата.

391.
Всички общества на Небето са разделени според служба, бидейки разделени, както по-рано се каза (гл.41 и следващи), според благата, които са блага в действие или блага на любовта, това ще рече, служби. Има общества, чиято зада­ча е да се грижат за децата; други общества се занимават с тяхното образование и възпитаване, докато пораснат; други обучават момчета и момичета, които са добили добри нрави в земното възпитание и затова са отишли на Небето; има общества, които обучават простите добросърдечни хора от християнския свят и ги водят по пътя към Небето; други общества вършат същото с раз­лични езически народи; други защитават новодошлите от нападките на злите духове; има и общества, които се занимават с духовете от нисшата земя; други пазят оне­зи от Ада и ги усмиряват, та те да не се мъчат взаимно извън предписаните граници; трети се грижат за онези, които възкръсват от мъртвите. Общо взето, ангелите от всички небесни общества биват пращани сред хората да ги пазят и отклоняват от зли чувства и зли помисли, да им внушават, доколкото те свободно ги приемат, доб­ри чувства. Чрез тези внушения, както и отдалечавайки, колкото е възможно, злите намерения, ангелите насоч­ват донякъде делата на хората. Онези ангели, които са сред хората, сякаш обитават в техните чувства: близо до човека, доколкото той живее в истината из благото, обаче далеч от човека, доколкото животът му се откло­нява от благото. Всички тези ангелски задължения обаче се изпълняват от Господ чрез ангелите, защото те ги вършат не от себе си, а от Господ. Затова под ангели в Словото във вътрешния негов смисъл се разбират не са­мите ангели, а нещо, принадлежащо на Господ. Ето защо в Словото ангелите се наричат богове.

392.
Тези задачи са общи на ангелите, но всеки ангел има и своя отделна задача, понеже всяка обща служба е съставе­на от безброй много частни такива, които се наричат средни, помощни, поддържащи. Тук всички служби изоб­що, и всяка служба поотделно, се ръководят от Божия по­рядък и са му подчинени; взети заедно, тези служби със­тавляват и усъвършенстват общата служба, т.е. общо­то благо.

393.
На Небето църковните задачи са поверени на онези, кои­то в своя земен живот са обичали Словото, по собствено желание са търсели в него истините, не за чест и изгоди, но за да ги прилагат в своя живот, а също в живота на другите. Тези хора, според любовта и желанието да служат, са озарени и се намират в светлината на мъдрост­та, в която попадат чрез Словото на Небето, което не е природно, както в света, а духовно (за това виж по-горе, гл.259). Те изпълняват длъжността на проповедници, като там, според Божия порядък, нависоко са онези, кои­то превъзхождат другите по озарението, придобивано от мъдростта. За онези, които на земята са обичали ро­дината и нейното общо благо повече от своето, постъп­вали са праведно и правилно поради своята любов към ис­тината и правдата, остават гражданските задачи. До степента, до която тези хора, по желание на любовта си, са се стремели към законите на правдата и поради това са станали разумни, те са способни да изпълняват служби на Небето; изпълняват такава служба, която отговаря на тяхната степен на разумност, а тя е същата както лю­бовта им към службата заради общото благо. При това на Небето службите, задачите и делата са тъй много, че не могат да се преброят: сравнени с тях, земните са много малко. Всички ангели, без изключения, изпитват наслада от своята работа и своите усилия поради любов към службата и никой не изпитва наслада поради любов към себе си или към изгодите. Никой не обича житейските из­годи, тъй като всичко нужно за живота им е даром: оби­тават даром, обличат се даром, хранят се даром. От ко­ето става ясно, че онзи, които е обичал себе си и света повече, отколкото службата, няма какво да прави на Небето: след земния живот във всеки човек остава него­вата любов или господстващото му чувство, които не се изкореняват във вечността (виж по-горе гл.363).

395.
Днес надали някой знае какво е Небето и какво е небесна­та радост. Онези, които са мислили за първото и второ­то, са си изградили толкова неясна и груба идея, че надали е възможно да се нарече такава. Аз успях да узная доста добре от духовете, които идваха от земята в другия жи­вот, какво понятие имаха за Небето и небесната радост, понеже, оставени сами на себе си, както в земния живот, още мислещ по същия начин. Причината да не се знае как­во е небесната радост, е следната: онези, които мислят за нея, съдят по външните наслади, които са присъщи на природния човек, без обаче да знаят какво представлява вътрешният или духовният човек, а следователно, какви са неговите удоволствие и блаженство. Затова, дори ако посветени в духовната или вътрешна наслада биха им ка­зали какво и каква е небесната радост, те не биха ги раз­брали: такова обяснение би било непонятна идея и не би се възприело, така че би попаднало между онова, което природният човек отхвърля. Всеки човек обаче може да узнае, че когато напуска външния или природния човек, той преминава вече във вътрешния или духовния човек; от тук може да се знае, че небесната наслада е вътрешна и духовна, не външна и природна. Като вътрешна и духов­на, тя е по-изчистена и по-изтънчена, докосва вътрешни­те начала на човека, които се отнасят до душата или духа. Дори само от това всеки може да разбере, че негова­та наслада е такава, каквато е била насладата на неговия дух, и че спрямо нея насладата на тялото, наречена плът­ска, не е небесна; че онова, което е в човешкия дух, оста­ва след смъртта, когато той напусне тялото, защото тогава той живее като човекодух.

396.
Всички наслади произтичат от любовта, понеже чове­кът изпитва удоволствие от онова, което обича; насла­дата не идва отникъде другаде; каквато е любовта, така­ва е също и насладата: всички наслади на тялото или на плътта произлизат от любовта към себе си и от любов­та към света, като пак оттам идва похотта с нейните наслаждения; всички наслади на душата или духа обаче са от любов към Господа и от обич към ближния; тъкмо от тук

397.
Небето само но себе си е толкова пълно с наслади, че, раз­глеждано като такова, то не е нищо друго, освен блажен­ство и удоволствие, понеже Божието благо, произлизащо от Божията любов на Господ, изгражда Небето изобщо и в частност при всеки ангел, а Божията любов означава вътрешно и изцяло да желаеш здравето и щастието на всички. Ето защо, дали ще се каже Небе или небесна ра­дост, няма разлика — това е едно и също.

398.
Небесните наслади са неизброими и неизразими, но сред тях няма нито една, която може да опознае, или в която може да повярва човекът, живял единствено в плътска и телесна наслада, понеже, както по-горе се каза, неговите вътрешни начала гледат от Небето към света, тоест наобратно. Който изцяло пребивава при телесните и плътските страсти или, което е същото, при любовта към себе си и към света, не намира наслада другаде, освен в почести, изгоди, желания на телесното и сетивното, изтръгващи и задушаващи вътрешните удоволствия, присъщи на Небето, така че той не вярва, че те съществуват. Такъв човек доста ще се учуди, ако му се каже, че освен насладите от почести и печалби има и други насла­ди, а още повече, ако му се каже, че заменящите ги небес­ни наслади са безбройни и че насладите на тялото и плът­на, особено насладите от почести и печалби, са несрав­ними с тях; от тук става ясно защо не се знае какво е не­бесната радост.

399.
Колко голяма е небесната наслада, може да бъде устано­вено дори и само от обстоятелството, че за всички на Небето насладата е да могат да съобщават и споделят своите наслади и своето блаженство с другите; ала тъй като всички на Небето са такива, това изяснява колко ог­ромна е небесната наслада; именно, както бе показано по-горе (гл.268), на Небето има общуване на всички с всеки и на всеки с всички. Такова общуване идва от двете небес­ни любови, които, както се каза, са любов към Господа и обич към ближния: тези любови са способни да съобщават своите наслади. Любовта към Господ е такава, защото любовта на Господ е любов към споделяне на всичко свое с всички, понеже желае щастието на всички. Същата лю­бов пребивава и в онези, които Го обичат, защото Господ пребивава в тях; от тук идва и взаимното споделяне на насладите между ангелите; любовта към ближния също е такава и това ще се види впоследствие. Тези любови [на Небето] са способни да съобщават своите наслади. Иначе стоят нещата при любовта към себе си и любовта към света; любовта към себе си отнема всяка наслада от дру­гите и си я присвоява, понеже желае благо само на себе си, докато любовта към света иска за себе си всичко, което принадлежи на ближния. Тези две любови са разрушителни за насладите на другите; ако споделят насладите, правят го само заради себе си, а не заради другите. Ето защо, що се отнася до ближния. тези две любови не са съобщител­ни, а унищожаващи, освен ако насладата на другия не е нас­лада за самите тях. Често ми се даваше чрез личен опит да се убедя, че любовта към себе си и любовта към света, когато господстват в човека, са такива. Всеки път, кога­то духове, живели на света в тези любови, се доближаваха до мен, моята наслада гаснеше и чезнеше. Беше ми каза­но, че ако такива духове само се доближат до някое небес­но общество, насладата за обитателите на обществото намалява точно според степента на тяхното присъст­вие, и тогава, което е чудно, тези злодеи изпитват [вър­ховна] наслада. Оттук вече проличава какво е било състо­янието на човешкия дух, докато е бил в тялото, понеже след отделянето от тялото той остава същият: имен­но, жадува за благата на другия и се стреми към тях, и кол­кото повече добива от тях, толкова повече наслада из­питва. От това може да се види, че любовта към себе си и любовта към света разрушават небесната радост и са напълно противоположни на небесните любови, които се стремят да споделят.

401.
Човекът, обзет от любов към себе си и към света, докато живее в тялото, намира като цяло наслада в тях, а и в про­изтичащите от тях наслади. Обаче човекът, живеещ в лю­бов към Бога и в обич към ближния, докато живее на земя­та, не изпитва явно насладите в тези любови, нито пък в идващите от тях чувства на благото, а [долавя] само поч­ти неусетно блаженство. Скривано в неговите вътрешни начала, то се забулва от външните начала, присъщи на тя­лото, и е престъпено от грижите на света; след смъртта, това състояние коренно се променя. Тогава насладите на любовта към себе си и към света се превръщат за човека в мъчителни страдания, наричани адски огън, превръщат се в боклуци и гадости, съответствия на неговите нечисти желания, които преди, което е чудно, са му били така при­ятни. Но онази неясна наслада и онова едва доловимо бла­женство, усещани от отдадения на любов към Бога и обич към ближния на земята, се обръщат в небесна наслада, въз­приемана и чувствана по всички начини. Това блаженст­во, което по време на земния живот е било скрито във вътрешните начала, се разкрива напълно и се осъзнава в яв­ния си смисъл, понеже човекът тогава е станал дух, а тази наслада е принадлежала на духа.

402.
Всички небесни наслади са неделими от службите и са им вътрешно присъщи, понеже службите са благата на лю­бовта и обичта към ближния, в които живеят ангелите. Насладата на всекиго е такава, каквато е неговата служ­ба, при това според степента на любовта към службата. От сравнението на службите с петте телесни сетива при човека може да се установи, че всички небесни наслади са наслади на службата: всяко от сетивата има своя наслада според задачата: зрението има своя наслада, слу­хът има своя наслада, обонянието също има своя наслада, вкусът има своя наслада, допирът има своя наслада. Така, насладата на зрението идва от красотата и от форми­те, насладата на слуха произтича от съзвучията, наслада­та на обонянието идва от ароматите, насладата на вку­са произлиза от вкусните ястия. Задачите, които всяко сетиво изпълнява, са познати на разсъждаващия, но са още по-ясни за онзи, които познава съответствията: зрението има такава наслада поради службата, която из­пълнява за разума - вътрешното зрение; насладата на слу­ха пък е такава заради службата, която той изпълнява за разума и волята чрез слушането; насладата на обоняние­то е такава заради службата му за мозъка, а също за бели­те дробове; насладата на вкуса е такава заради службата, която изпълнява за стомаха и за цялото тяло предвид не­говото изхранване; съпружеската наслада, най-изчистена­та и най-изтънчената наслада на допира, превъзхожда всички тях със своята служба, която е възпроизвеждане­то на човешкия род и следователно на ангелското небе. Тези наслади, присъщи на сетивата, идват от влиянието на Небето, където всяка наслада, бидейки служба, е според службата.

403.
Някои духове, опирайки се на мнения от света, вярвали, че небесното щастие се състои в безделния живот, то­ест да бъдеш обслужван от другите, но им се казало, че никога никое щастие не се състои в безгрижен покои и че ако наистина би било така, всеки би отнемал щастието на другите за себе си и всъщност никой не би му се рад­вал; такъв живот би бил бездеен и би водил до вцепене­ние; все пак, те сами можели да узнаят, че без дейния жи­вот не би имало щастлив живот и че почивката е само за възстановяване жизнените сили на човека, за да може той да се завърне възобновен към дейния живот. След това на мнозина от тях било показано, че ангелският жи­вот се състои в изпълняване благата на обичта [към ближния], което значи в службите, и че цялото щастие за ангелите е тъкмо в службата, чрез службата и според службата. За да се засрамят онези, които смятат, че не­бесната радост се състои в това, да живееш бездейно, вдишвайки вечно блаженство, дава им се да разберат как­во би бил такъв живот; след като осъзнаят, че е безкрай­но тъжен и след като загубят всяка радост, не след дълго той им става неприятен и ненавистен.

404.
Духовете, които се смятаха за по-осведомени от други­те, казваха, че, както вярват на земята, небесната ра­дост се състои единствено в това, да хвалиш и да славиш Бог, което било деен живот. Но беше им казано, че да хва­лиш и славиш Бога не е деен живот, че Бог няма нужда от хвалене и от славене, а желае всеки да изпълнява своите задачи, тоест да се грижи за благата, които се наричат блага на обичта към ближния. Но духовете не можаха да отрият в благата на обичта към ближния никаква идея за небесната радост, а само онази за задължение; ангелите свидетелстваха, че тази обич е напълно свободна, защо­то идва от вътрешното чувство и е свързана с неизрази­ма наслада.

405.
Почти всички, които отиват в другия живот, смятат, че за всеки Адът и Небето са еднакви. Все пак и на двете места има безкрайни разнообразия и различия; никога Адът и Небето не са съвсем същите за двама, така, както няма човек, дух или ангел, съвсем същия като друг, дори и по лице; само като си помислих, че двама могат да бъдат напълно подобни или еднакви, ангелите се ужасиха, казвайки, че всяко едно се образува от хармонично съчетание на множество, като единството е такова, каквото е съче­танието между тях, че всяко небесно общество съставя единство, а всички общества съграждат едно небе, кое­то става само из Господ чрез любовта. Пак така, служби­те на Небето също са разновидни и разнообразни; никога службата на един не е напълно подобна и еднаква със служ­бата на друг, нито пък насладата от едната е същата като насладата от другата. Още повече, че насладите от всяка служба са колкото безбройни, толкова и разнообраз­ни, бидейки все пак свързани в такъв порядък, че взаимно да се зачитат, както [се зачитат] службите на всеки член, орган и вътрешност в тялото, нещо повече - как­то [се зачитат] службите на всеки един съд и всяка тъ­кан във всеки член, всеки орган и всяка вътрешност: всич­ко и всяко са така съчетани, че всяко съзира своето благо в другото и следователно във всички, а всички [съзират благото] във всяко; поради това общо и частно отноше­ние всички те действат като едно.

406.
Често говорих с духове, които наскоро бяха напуснали све­та, за състоянието на вечен живот. Казах им, че трябва да се стремят да разберат кой е Господ на царството, какво е неговото управление и каква е формата на управ­ление. Както на земята първото, което правят новодош­лите в някое царство, е да узнаят кой е царят и какъв е той по нрав, как управлява и да разберат много неща за това царство, още по-наложително е да узнаят повече за царството, в което ще живеят вечно. Следователно трябва да знаят, че Господ владее Небето, а също и все­лената, понеже които владее едното, владее и другото; че царството, в което сега се намират, е царството Гос­подне; че законите на това царство са вечни истини и се основават на този единствен закон - всички трябва да обичат Господ повече от всичко, а ближния [да обичат] като себе си; че, ако искат да бъдат като ангелите, тряб­ва да обичат ближния повече от самите себе си. Когато чуха това, моите събеседници не можаха да отговорят нищо, тъй като в своя земен живот бяха слушали нещо такова, обаче не му бяха повярвали; учудиха се, че на Небето има такава любов и че някой може да обича ближ­ния повече от себе си, но им беше казано, че всички блага в другия живот нарастват неимоверно, докато живо­тът в тялото е такъв, че човекът не може да отиде по­-далеч от това, да обича другия като себе си, бидейки об­вързан с телесното. Но когато напусне тялото, любовта става много по-чиста и накрая се превръща в ангелска лю­бов, което значи да обичаш другия повече от себе си, по­неже на Небето насладата идва от това, че вършиш доб­ро за други, а не добро за себе си, освен ако твоето добро е заради другия; това ще рече да обичаш ближния повече от себе си. Каза им се още, че такава любов има дори на земята, което може да се установи от свързаните със съпружеска обич, предпочитащи смъртта пред наранява­нето на техния спътник в живота; също от родителска­та любов към децата, понеже една майка може да гладува, само и само да не види детето си да плаче от глад; както и от искреното приятелство, в което някои се излагат на опасности заради приятеля; и даже от гражданската и престорената дружба, където всички се преструват на искрени, предлагайки най-доброто на онзи, комуто, как­то казват, желаят добро и поне на думи, макар не от сър­це, го уверяват в това. Те биха могли да го разберат и от самото естество на любовта, чиято радост е да служи на другите заради тях, а не заради себе си. Но онези, кои­то са обичали себе си повече от другите, както и онези, които в земния живот са били алчни за печалби, не ще мо­гат да го разберат; още по-малко пък ще могат да разбе­рат това скъперниците.

407.
Един дух, който в земния живот имал особена власт, запа­зил и в другия живот желанието да властва; казали му, че е в друго царство, вечното, и че неговото властване се намира в земята на мъртвите, а също, че сега всеки се цени само по благото и истината, както и по Господно­то милосърдие към него според земния му живот; че в това царство е също като на земята, където хората се ценят по своите богатства и по милостта на Царя към тях; обаче тук богатства са благото и истината, а царс­ката милост е милосърдието на Господ към човека спо­ред неговия земен живот. Ако обаче иска да Властва тук, би бил бунтовник, защото се намира в друго царство, а не в своето. Като чул това, той се засрамил.

408.
Говорих с някои духове, които си въобразяваха, че Небето и небесната радост се състоят в това, да бъдеш велик; каза им се, че на Небето най-велик е, които е най-малък, за­щото малък се нарича онзи, който нищо не може и нищо не знае от себе си, нито пък иска да може нещо и да знае нещо от себе си, а от Господа. Този „малък" притежава най-велико щастие; понеже има това щастие, следва, че е най-велик, тъй като Господ му дава да може и знае повече от всички. Но какво значи да си най-велик, освен да си най-щастлив? Да бъдат най-щастливи: ето това търсят мо­гъщите с могъщество, а богатите с богатство. После им се каза, че Небето не се състои в искането да бъдеш ма­лък, за да бъдеш велик, защото тогава ти се стараеш и се стремиш да бъдеш велик, а [се състои] в това, от сърце да желаеш на другите повече благо, нежели на себе си, и да им служиш за тяхното щастие, без никаква мисъл за отп­лата, а само от любов.

409.
Самата небесна радост. каквато е тя в своята същност, не може да се опише, понеже пребивава в съкровения (intimis) живот на ангелите и от там преминава в техни­те единични мисли и чувства, стигайки до техните еди­нични думи и дела. Сякаш техните вътрешни начала са напълно отворени и готови да приемат насладите и бла­женството, които се разпростират във всяка тяхна нишка, а чрез това, в цялото им същество, от където тяхното възприемане и чувстване стават такива, че не могат да бъдат описани; онова, което начева във вът­решните начала, прелива в единични същности, произли­защи от вътрешните начала, като се разпростира, на­раствайки все повече и повече, към външните начала. Ко­гато добрите духове, които още не са изпитвали тази радост, понеже все още не са заведени на Небето, я прие­мат от ангела и неговата сфера на любов, те се изпълват с такава наслада, че изпадат в нещо като сладка забрава; това се случва понякога с онези, които силно желаят да разберат какво представлява небесната радост.

410.
Някои духове желаеха да узнаят какво е небесната ра­дост. Беше им позволено да я изпитат до онази степен, над която те повече не можеха да я понесат; все пак това изобщо не беше ангелска радост, а само съвсем малка час­тица от ангелската радост, както ми се даде да разбера. Беше съвсем лека, почти като хладен повей, но те я нари­чаха висше небесно щастие, защото идваше от тяхното съкровено; от тук може да се установи не само че небес­ната радост има степени, но и че съкровеното за един едва достига до крайното или средното за друг. Ето защо, когато някои я приема със своето съкровено, той се намира в своята небесна радост и не би понесъл още ра­дост, без да усети болка.

411.
Някои духове, не от злите, изпаднаха в състояние на по­кой, подобно на сън; в това състояние, чрез вътрешните си начала, присъщи на духа, бяха пренесени на Небето; по­неже духовете, преди да се отворят техните вътрешни начала, могат да бъдат пренасяни на Небето и да науча­ват за щастието на тамошните обитатели. Видях ги да бъдат в покой за около половин час и после се върнаха във външните начала, в които се намираха преди. Тогава, спомняйки си онова, което са видели, казаха, че са били между ангелите на Небето, където гледали и усещали изу­мителни неща, всичките блестящи, сякаш са от злато, сребро и скъпоценни камъни, с възхитителни форми, кои­то се променяли по различни начини; казаха, че ангелите не се наслаждават на външната форма, а на онова, което тя представя, именно, неизразимото Божествено и безк­райната мъдрост: ето в какво е тяхната радост. При това имало още безброй неща, от които никой човешки език не можел да изрази дори една хилядна част, нито пък можели да се подведат под някакви материални понятия.

412.
Почти всички, които отиват в другия живот, са в неве­дение относно небесното блаженство и щастие, понеже не знаят какво и каква е вътрешната радост, съдейки за нея само по плътските и светските радости и наслади. Тъй като не я познават, смятат небесната радост за нищо, докато именно плътските и светските радости са нищо, сравнени с нея. Ето защо онези добри духове, ко­ито не знаят какво е небесната радост, отиват, за да я опознаят и за да я разберат, в райски местности, чиято красота надхвърля всяка представа на въображението. Тогава те си мислят, че са попаднали в небесния рай, но им се казва, че това все още не е истинското небесно щастие; дава им се да опознаят вътрешното състояние на радост от съкровеното, което за тях е възприемаемо; сетне се пренасят в състояние на умиротворение чак до сърцевината си: тогава признават, че нищо от него не може да бъде нито изразено, нито дори помислено. После [те] попадат в състояние на невинност, пак чак до ней­ния съкровен смисъл: така им се дава да узнаят какво в действителност представлява духовното и небесното благо.

413.
За да мога обаче да узная какво е Небето и каква е небес­ната радост, Господ ми даде често и дълго да възприемам насладите на небесната радост; поради което, знаейки всичко за небесната радост от живия опит, [аз] никога не бих могъл да го опиша. Все пак, трябва да се каже нещо, дори само за да се даде една обща идея: небесната радост е чувството на безбройни наслаждения и удоволствия, ко­ито са събрани в едно общо цяло, с други думи, в общо чув­ство, съдържащо безчет хармонии на чувства, които не се явяват за сетивата отчетливо, ами замъглено, защо­то тяхното възприемане е пределно обобщено. Успях обаче да разбера, че това общо чувство съдържа безброй елементи, подредени така, че никога не могат да бъдат описани. Техният безброй произтича от Божия порядък, представен дори в единичните чувства, които са налице само в пределно общото единство и могат да бъдат усе­тени според способността на онзи, когото подчиняват. Или накратко, всяко общо съдържа безброй елементи, подредени в съвършена форма, като между тях няма нито един който да не живее в чувството и да не му вли­яе, при това до сърцевината, понеже от там произлиза всяка небесна радост. Разбрах също, че радостите и нас­адите идват сякаш от сърцето, разливайки се меко във всички вътрешни влакна на тялото, и от там в целите тъкани с толкова дълбоко усещане за наслада, като че ли самите влакна са не друго, ами радости и наслади; по същия начин всичко възприемано и чувствано живее от щастието. Спрямо тази радост, присъщата на телесни­те желания радост е сякаш груб и тежък прах спрямо чис­тия и лек повей на въздуха. Забелязах, че когато пожелаех да предам всичката своя наслада някому другиму, на нейно място постоянно се вливаше нова наслада, по-дълбока и по-пълна от предишната. Колкото повече исках да споде­ля радостта с другите, толкова повече тя проникваше в мен и разбрах, че идва от Господа.