Събрано от    „Небесни    тайни” за свободата на човека за въздействието и за духовете, чрез които стават общуванията

За свободата. Цялата свобода принадлежи на любовта или чувството, понеже онова, което човекът обича, той го върши свободно. Понеже свободата е любов, то от тук следва, че тя е живот на всекиго. Нищо не изглежда да е собствено присъщо [на човека], освен ако не идва от свободата. Има небесна свобода и има адска свобода.

Небесната свобода идва от небесната любов или от любовта към благото и истината. Понеже любовта към благото и истинното идва от Господа, то самата свобода е да бъдеш воден от Господа. Човекът се въвежда в небесна свобода от Господ чрез възкресяване. Човекът трябва да бъде свободен, така щото да може да бъде възкресен. Иначе любовта към благото и истинното не може да се всади в човека, и да се усвои дотам, че да изглежда като негово собствено притежание. Нищо, ставащо по принуда, не се съединява с човека. Ако човекът можеше да се преобрази чрез принуда, всички щяха да бъдат спасени. Принудата относно преобразяването е разрушителна. Всеки култ из свобода е [истински] култ, не обаче и онзи по принуда. Едно покаяние трябва да става в състояние на свобода, докато онова, което става в състояние на принуда, няма стойност.

На човека е дадено да действа от свободата, която има като разумно същество, щото да придобие благо; човекът дори е свободен да мисли и да желае зло, свободен е също и да върши зло, доколкото законите не го забраняват. Човекът се удържа от Господа между Небето и Ада, което значи, в равновесие, така че може да бъде свободен предвид [задачата] на преобразяването. Онова, което е посято в свобода, остава, не обаче и онова, което е посято по принуда. Следователно никому по никакъв начин не се отнема свободата. Господ никого не принуждава.

Да принуждаваш себе си произтича от свободата, не обаче и да бъдеш принуждаван. Човек трябва да принуждава себе си, за да се съпротивлява срещу злото. Той трябва също да се принуждава да върши добро сякаш от самия себе си, но все пак признавайки, че то е от Господа. Човекът става по-свободен чрез борбите с изкушенията, в които побеждава, понеже тогава, макар да не изглежда така, той вътрешно се принуждава към съпротива.
Адска свобода е да бъдеш воден от любов към себе си и любов към света с тяхната похот. Онези, които обитават Ада, не знаят никаква друга свобода. Небесната свобода е толкова отдалечена от адската свобода, колкото Небето от Ада. Адската свобода, която означава да бъдеш воден от любов към себе си и любов към света, не е свобода, а робство, понеже да бъдеш воден от Ада е робство.

За влиянието. Всичко, което човекът мисли и желае при опита, бива повлияно [от небесата и адовете]. Това, че човекът може да се взира в нещата, да мисли и да прави аналитични изводи, идва от влиянието. Че човекът не би могъл да живее дори и един миг, ако му се отнеме влиянието от духовния свят, се знае от опит. Животът, който се влива от Господа в човека, се изменя според състоянието и според възприемането на човека. Също от опит се знае, че при злите благото, което произтича от Господа, се обръща на зло, както истинното се обръща на лъжовно. Благото и истината, които постоянно се изливат от Господа, са приемани толкова, колкото злото и лъжовното не ги възпрепятстват.

Всичко добро произтича от Господа, а всичко зло произтича от Ада. Днес хората вярват, че всичко е в тях самите и от тях самите, докато всъщност всичко е произтичане, както те биха могли да узнаят от учението на Църквата, която учи, че всяко благо произтича от Господа, а всяко зло - от дявола. Ако човекът вярваше според учението, тогава той не би си приписвал злото, нито би си присвоявал доброто. Колко щастливо щеше да бъде състоянието на човека, ако хората вярваха, че всяко благо произтича от Господ, а всяко зло произтича от Ада. Онези, които отричат Небето или пък нищо не знаят за него, не осъзнават, че изобщо има някакво небесно влияние.

Целият живот произтича от Първия извор на живота, които е неговият източник; произтичайки непрестанно, той всъщност идва от Господа. Това произтичане е духовно, не физическо; значи, влиянието е от духовния свят върху природния, не от природния свят върху духовния. Влиянието е от вътрешния човек върху външния и от духа върху тялото, а не обратно, понеже духът на човека е в духовния свят, а тялото [му] е в природния. От тук, вътрешният човек е в духовния свят, а външният е в природния. Изглежда така. сякаш има влияние от външното при човека върху вътрешното, но това е заблуждение. Влиянието при човека е върху рационалните начала и чрез това върху научните понятия, а не обратното. Влиянието идва пряко от Господа, а също така непряко чрез духовния свят или чрез Небето. Влиянието от Господа е върху доброто при човеците и, чрез доброто, върху истинното, а не обратното. Доброто прави човека способен да възприеме влиянието от Господа, не обаче истинното без доброто. Нищо, което влияе върху мисълта, не вреди, вреди само онова, което влияе върху волята, понеже човекът го усвоява.

Има общо влияние. Това [общо влияние] е постоянно усилие да се действа според Божия порядък. Общото влияние въздейства и върху живота на животните, а също така върху членовете на растителното царство. Според общото влияние при човека мислите слизат до словата, а желанията слизат до действията и жестовете.

Принципът на Любовта и Мъдростта

Първата ми „среща“ със Сведенборг бе през 1973 г., в една бележка под линия към прочутото стихотворение „Писма“ на Шарл Бодлер. Бях чел и другаде за влиянието му върху писатели като Блейк и Балзак, но бележката под линия ме заинтригува достатъчно, за да си взема биографията на Сведенборг от университетската библиотека. Книгата прекара няколко седмици на нощното ми шкафче, без да я разгърна, докато една вечер се зачетох в нея и бях омагьосан. От първия момент ме удиви това, че един учен е станал мистик, без да се откаже от интелекта и здравия разум. Всъщност тази уравновесеност е отличителна както за научните, така и за мистичните съчинения на Сведенборг. Д. Т. Сузуки изтъква, че тя може би е недостатък, когато той разказва за невероятни прозрения в трезв прозаичен стил. За мен обаче това беше част от притегателната му сила.

През 1985 г. прочетох една книга от Омраам Михаел Айванхов,* озаглавена „Космическите морални закони”. Това ме накара да прочета и другите му творби, така че в Първи том на събраните му съчинения попаднах на статия за неговия учител Петър Дънов, чието духовно име е Беинса Дуно.

Тя ми направи огромно впечатление, затова се снабдих с няколко тома от оригиналните съчинения на Дънов, преведени на френски. Изчетох ги всичките и бях смаян от обхвата, силата и дълбочината на учението му. Взех решение да науча български, за да мога да чета някои негови творби в оригинал — 150 тома, повечето от които непреведени. Имах късмет, че в Глостършър, където живеех, имаше и една българка и аз започнах два пъти седмично да вземам уроци при нея. После, през 1989 г., отидох в България, срещнах се с много от учениците на Беинса Дуно и участвах в летния лагер в Рила планина. Там именно се запознах с Весела Несторова, която тогава беше на почти 80 години. Тя ми разказа как Беинса Дуно я посъветвал да прочете съчиненията на Сведенборг, за да разбере по-добре неговото учение. Нещата започваха да се наместват.

България е родина на две по-ранни духовни учения. Първото е орфизмът. Според легендата, Орфей е живял в Родопите. Орфизмът и питагорейството оказват съществено влияние, преминавайки през Платон и неоплатонизма, върху християнството и мистичната западна философия. След това, през Х век, в България се разпространява учението на богомилите. То отдава голямо значение на мистичното Евангелие на Йоан и се пренася в Южна Франция в катарското движение. Богомилството е много чиста религия, която претендира да представлява оригинална форма на християнството. Ще ви запозная с една кратка богомилска молитва:

„Пречисти ме, Боже, пречисти ме отвън и отвътре. Пречисти тялото, душата и духа ми, за да може в мен да растат семената на светлината и да ме превърнат в пламтяща факла. Искам сам да си бъда пламък, за да преобразувам всичко в мен и около мен чрез светлината.”

Беинса Дуно* започва учителската си мисия през 1900 година. Започва да проповядва систематично през 1914 г. и до смъртта си през 1944 г. изнася над 6000 беседи и лекции.

От началото на 20-те години Учителят Дънов започва да води последователите си на летни лагери в планината, където изнася много от най-вдъхновените си лекции и влага екологично измерение в мистичната си духовност. По това време е построен центърът „Изгрев“. Беинса Дуно е и музикант. Той композира над 200 песни, както и музиката за свещения танц, наречен Паневритмия. Новото му, пророческо виждане за християнството не се харесва особено на църквата, но нали винаги е имало напрежение между пророците и свещениците, между духа и буквата, между същината и формата, между езотеричното и екзотеричното.

Веднъж го питат за същината на учението му. (Из Глава 13 на „Учителят говори”):

„Ядка на божественото учение са любовта, мъдростта и истината. Зная, че ще попитате: А какво са те? И аз ви казвам: яжте от ядката, опитайте истината, но не се спъвайте в черупките и не искайте „доказателства“. Ето отговора на вашия въпрос - любовта е това, без което не може да има живот. Мъдростта е това, без което не може да има движение. Истината е това, без което няма граница. Любовта е начало на живота. Истината е край на живота. Това са двата предела на великото в света. Онова, което се движи по средата и оформя нещата, е мъдростта. Мъдростта не може да работи, ако няма начало и край. Между тях действа мъдростта - в пространството между началото и края, което изпълват всички вечности, без да могат да го изпълнят докрай. В това пространство се движи Мъдростта и разкрива какво са любовта и истината, и мъдростта казва: „Аз, която се движа между началото и края, ви казвам, че любовта е начало на всяко битие. Истината е крайния предел на битието, върховната му цел. А какво е отвъд истината? Отвъд истината няма нищо. Не може да се отиде отвъд истината. Всичко създадено, след като се движи и движи, в крайна сметка спира при истината. Може да се движи милиони, милиарди години, но когато стигне до истината, спира. И тогава трябва да изберете дали ще спазвате законите на истината и ще живеете според тях, или ще се превърнете в прах и пепел. Вие поискахте да ви „кажа истината“.

Истината не може да се каже. Тя се живее. Истината е плодът на целокупния живот Тя включва в себе си всичко, в което Бог се проявява, тя включва цялата вечност, която се състои от хиляди и милиони вечности, защото има вечности, които са пределни и вечности, които са безпределни. Затова запомнете, ако с любовта си не можете да преминете от началото в края и да влезете в истината, и ако с истината си не можете пак да минете от края в началото, никога няма да разберете какво е животът. Трябва да свържете началото и края. Ако не можете, нищо не можете да направите и нищо не можете да разберете. А какво може да свърже началото и края? Само мъдростта.”

Да се върнем сега към „Божествената любов и мъдрост” на Сведенборг. В първата част четем, че „любовта е човешкият живот“, но хората не са наясно, че любовта е самата същност на живота им: „Никой не знае какво е човешкият живот, освен ако не е наясно, че това е любовта.“

У Беинса Дуно четем: „Изворът на живота е Любовта. Ако хората не разбират любовта, те не разбират живота. Животът е плод на Любовта. Животът не може да се прояви без любов. Няма живот без Любов.“

При Сведенборг Бог е самата любов, защото Той е самият Живот. Божествената любов се явява като слънце, което дава топлина (съответствие на любовта), и като светлина, която в същината си е мъдрост. Така Любовта и Мъдростта се сливат в Божественото. Бог не е в пространството, макар че Той е навсякъде, а е идея, която може да бъде осмислена само духовно. Беинса Дуно също описва Бог като слънцето на живота, а слънцето - като израз на Бога.

А сега сравнете следните пасажи (из Седма глава на „Учителя говори“):
„Има Един, който се проявява като Любов, като Мъдрост и като Истина.
Има Един!
И цялата жива Природа говори за този Единия, Великия.
Наричат го Бог, Господ, Отец.
Той изпълва всичко, изпълва цялото битие, всички светове, всички слънчеви системи и все пак остава непроявен. И в цялата вечност Той не може напълно да се прояви. В нея няма всички форми, чрез които Той би могъл напълно да се прояви.
Сам по себе си Абсолютният, Непостижимият е без форма. Той е „нищо“. Но това „нищо“ съдържа всичко в себе си.
Ограничава се, без да се ограничи. Смалява се, без да се смали.
Създава, но никога не се изтощава.
Проявява се във всичко, но сам Той не е в проявеното.
Крепи всичко - и отвътре, и отвън, но сам Той не взима участие в нищо.
Уподобяваме го на Светлина, на Разум - Логос - Но сам по себе си Той не е ни Светлина, ни разум.
Светлина, Разум - това са Негови прояви.
Бог не присъства по един материален начин в света.
Ала когато великият Непознат ни се изявява, той ни се изявява като Светлина без сенки, Живот без прекъсване, Любов без промени, Знание без погрешки, Свобода без ограничение.
И когато казваме, че Бог е Любов, ние подразбираме едно изявление на Бога. Затова, където е Любовта, където е доброто, което е неин плод, там Бог се проявява.
Говорим ли за Бога като Любов, ние подразбираме онова Същество, от което произтича всичкият живот във Вселената и което свързва всички души в едно цяло, без то да се измени.”

Ето една разлика между Сведенборг и Беинса Дуно: докато Сведенборг вижда Бога като Човек, който съществува в Себе си, за Беинса Дуно той е отвъд всякаква форма. За Сведенборг любовта е esse или същност, а мъдростта existere или проявление. За Беинса Дуно тази Същност е отвъд формата и както Любовта, така и Мъдростта са проявления на лишения от форма Абсолют. За Сведенборг любовта трябва да бъде в мъдростта, за да съществува като такава, макар че на други места той изтъква, че Божествената Същност сама по себе си е Любов и Мъдрост.

Според Беинса Дуно, Христос е проявление на Бога (Глава 21 от „Учителя говори“):

„Има само един Христос - живият Христос, който е изявление на Бога, изявление на Любовта.

При Беинса Дуно Истината е третият принцип, който води до свобода или освобождение, както вече видяхме. По-точно, прилагането на Любовта и Мъдростта заедно води към Истината. За Любовта се казва също, че от нея се ражда доброто: „Доброто е основата на живота. Доброто е почвата на живота и същевременно храната му. Само доброто може да поддържа живота, само доброто може да го подхранва.“

Сведенборг говори за подобна зависимост: „Тъй като Божествената Същност е Любов и Мъдрост, всички неща във вселената са свързани с Доброто и Истината. Защото всичко, което произтича от Любовта, се нарича Добро, а всичко, което произтича от Мъдростта, се нарича Истина.“

Сведенборг казва също, че Божествената любов и Мъдростта са материя и нейната форма. Това донякъде съответства на формулировката на Беинса Дуно, че Любовта е извор на живота и че Мъдростта създава форми между алфата на Любовта и омегата на Истината. Според Сведенборг, Любовта се влива във волята (но съответства на чувството), а Мъдростта се влива в разбирането, докато при Беинса Дуно волята е свързана с Истината, Любовта със сърцето, а Мъдростта - по същия начин с разбирането и светлината в ума. Формулировките им се сближават обаче в следното обяснение на Сведенборг: „Разумът е способността, която ни позволява да разбираме истината, докато другата способност е възможността да правим онова, което е истина и добро. Тази способност се нарича свобода и тя е способност на волята.“

Сведенборг обяснява, че двата цвята червено и бяло са основни в небесното и духовното царство и съответстват на любовта и мъдростта. Любовта освен това съответства на сърцето, а мъдростта - на белите дробове. Сравнете с описанието на Божествения свят (който е различен от духовния) на Беинса Дуно (Глава 4 от „Учителя говори“):

„В Божествения свят религии няма. Там съществува само Любов. Атмосферата на Божествения свят е любов. Там всичко диша Любов.“

В учението на Беинса Дуно Любовта, която е Безгранична и вечна, се проявява на четири нива. Изявите й се движат от личното и изключителното към всеобхватността на Божественото. Първото ниво, което съответства на корените на дървото, е любовта като стремеж на сърцето - това е емоционалната любов. Второто ниво, което съответства на клоните, е любовта като чувство в душата, което се извисява към Бога и се изразява в братска или сестринска дружба. Третото ниво, любовта като сила в ума, съответства на цветовете, тя е рядка и се развива от любовта у онези хора, които са готови да живеят и дори да пожертват живота си за божествена кауза, както самият Христос. Любовта като принцип на духа съответства на плодовете, тя е най-висша и всеобхватна хармония, най-висшата проява на любовта, която много рядко се е появявала на света.

И Сведенборг, и Беинса Дуно въплъщават в живота си Любовта и Мъдростта и ги превръщат в крайъгълни камъни на ученията си. Освен това те притежават изключителни свръхсетивни способности (наричани сидхи в индуистката традиция), свойствени на хора, достигнали висока степен в развитието си. Добре известен е например случаят, в който Сведенборг усеща, че къщата му е заплашена от пожар. Беинса Дуно успява да усети много събития от разстояние, едно от които е убийството на българския министър-председател, с когото се е срещал година по-рано. Най-често обаче тези случаи са предизвикани от опасност, засягаща някои от последователите му. В Евангелията се казва, че дори и врабче не пада на земята, без Бог да знае за това, вероятно защото цялото мироздание живее, движи се и съществува в Божественото съзнание. Онези, които са лично свързани с Божественото съзнание, може би могат да усещат в него събития, които остават недостъпни за всички нас, останалите. Ще завърша с една молитва от Беинса Дуно:

„Велик е Бог в Любовта Си!
Велик е Бог в Мъдростта Си!
Велик е Бог в Истината Си!
В Любовта Си Бог поучава.
В Мъдростта Си Бог просвещава.
В Истината Си Бог освобождава.
Милостив и жалостив е Господ
И неговата благост е над всичко.
Веселието Му крепи всичко.
В Господа всичко живее и се движи.
Той е веселие и радост на всичко живо в света.“