§ 5. Правният позитивизъм в Италия

§ 5. Правният позитивизъм в Италия

Традиционната днес италианска теория за източниците на правото и за тълкуването е била определена на първо място от текстовете на законника. Меродавни в това отношение са били членове 3, 4 и 5 на „предварителните разпореж­дания“ и чл. 48, ал. 1 на „преходните разпореждания“, които гласят, както следва:

Чл. 3. „При прилагането на закона не може да му се дава друг смисъл освен онзи, който се явява от собстве­ното значение на думите според тяхната връзка и от намерението на законодателя. Когато един спор не може да се реши с едно определено разпореж­дане на закона, ще се вземат предвид разпореж­данията, които уреждат подобни случаи или аналогични материи: където случаят въпреки това остава съмнителен, ще се решава според общите правни принципи“.

Чл. 4. „Наказателните закони и тези, които ограничават свободното упражнение на правата или съставляват изключение от общите правила или от други закони, не се разпространяват извън случаите и времето, посочени в тях“.

Чл. 5. „Законите се отменяват само от последващ закон чрез изрично изявление на законодателя или чрез несъвместимост на неговите разпореждания с предшестващите или защото новият закон урежда цялата материя, която е била уредена със стария“.

Чл. 48, ал. 1. „От деня на влизане в сила на новия закон­ник, в материите, които образуват негов предмет, престават да имат сила всички други общи или особени закони, а също и практиките и обичаите, на които самият законник не се позовава изрично“.

Голямата част от съдържанието на тези разпореждания е била заета от съответните параграфи на австрийския граж­дански законник. Неговият § 6 е бил почти буквално преве­ден в първата алинея на цитирания чл. 3. Втората алинея на същия член следва § 7. Член 5 доразвива идеите на § 9. А влиянието на § 10 личи в „преходните разпореждания“ на чл. 48. Наполеоновият кодекс беше изоставил предложената в проекта „предварителна книга“, възлагайки на юриспруден­цията да заеме свободно становище по засегнатите в нея предмети. Италианският законодател от 1865 г. е имал други разбирания в това отношение и, като не е могъл да намери необходимия образец в своя обикновен ръководител, се е обърнал към съседа от североизток. Само че заимстването не е станало направо, а чрез посредничеството на така наре­чения Албертински кодекс, т.е. на законника от 20 юни 1837 г., промулгиран от Карл Алберт за пиемонтските владения на Сардинското кралство. По онова време съседната Ломбардия беше живяла вече повече от двадесет години под режима на австрийския законник, който следователно не е могъл да не бъде добре познат на юристите от северна Ита­лия. Едно указание за последното е и значителната италианска коментарна и сравнителна литература върху австрийския за­конник, голяма част от която е датирала именно още от онова време.

Член 14 от Албертинския законник е отговарял точно на § 6 от Австрийския законник. Буквален превод на § 7 от последния е съдържал и проектът за чл. 15 в първоначалната си редакция⁴⁸. При обсъждане на проекта, препращането към „естественоправните принципи“, съответстващо на препра­щането към die natürlichen Rechtsgrundsätze в австрийския § 7, е било намерено за твърде неопределено. След разисквания, при които са били отхвърлени и „общото право“ и „естестве­ния разум“ и „справедливостта“, е било прието предложението текстът да се позове просто на „общите правни принципи“. Lomonaco мисли, че това предложение е имало пред очи примера на пруския законник⁴⁹. И наистина, според § 49 от въведението към „Общия законник за пруските държави“, съдията, при липса на друга законна основа, е трябвало да се обърне към „общите принципи“. Само че това са били об­щите принципи, възприети от самия законник, т.е. основните начала, върху които е изградена цялостната система на него­вите разпореждания⁵⁰. Дали чрез обръщането си към „общите правни принципи“ и Сардинският законодател е поискал да изостави напълно естественоправната основа на своя австрий­ски образец? Относно този въпрос и изобщо относно начина, по който трябва да се разбират „общите правни принципи“, в Италия никога не се е стигнало до единомислие. Във всеки случай чл. чл. 14 и 15 на Албертинския кодекс са преминали, след много спорове и колебания⁵¹, в бъдещия чл. 3 на закон­ника от 1865 г. заедно с препращането към „общите правни принципи“. Така е била създадена позитивноправната основа на италианската теория за изворите на правото и за тъл­куването.

Литературата върху старите италиански законници – Албертинския, Сардинския, Пармския, Моденския и този на Кралството на двете Сицилии – не ми е позната. Ако се вярва на изказванията на по-късни италиански автори⁵², тя е стояла изцяло под влиянието на ръководните френски съчине­ния от епохата. Това влияние е определило до голяма степен и доктрината на повечето от първите коментатори на новия законник⁵³.

Някои от тях изобщо не са показали особен интерес към тълкувателния метод. Ricci, например, се е ограничил да предпостави принципа за пълнотата на закона и да възпроиз­веде познатото твърдение на Laurent че „ако текстът е ясен и думите не остават място за съмнение върху смисъла“, тълкувателят не бивало да се отклонява от него. Нему не било дадено „да се показва по-мъдър от законодателя с цел да поправи делото му“⁵⁴. Много по-голяма стойност има обширното изложение върху „предварителните разпореждания“ на Francesco Bianchi⁵⁵. Той е познавал вече Savigny – поне доколкото е отбелязал, че тълкуването има за цел „да възстанови мисълта на законодателя“ (130). Инак, и Bianchi се е движил напълно в кръга на идеите на своите френски предшественици. Позитивизмът на историческата школа му е бил чужд, и той не е отхвърлял изцяло естественото право, макар да е виждал истинската му роля не толкова в областта на гражданските отношения, колкото в царството на съвестта; „властта на естественото право, е писал той, не се превърта в действие, ръката на правосъдието и употребата на принудителните средства могат да бъдат призовани само чрез разпореждания, издадени от авторитета, който управлява гражданското общество“ (4). Доктрината на Bianchi, обаче, е успяла да запази за естественото право известно място дори в сферата на правото, което съдията прилага: като е схващала „общите принципи“ на чл. 3 в смисъл на „принципи на естественото право“. При мълчание на закона, когато и аналогията не успява да даде на съдията нужния критерий, той трябвало да се ръководи от принципите „всеобщо приети от науката“ и да приложи „правилата, които макар и да не са написани в никой текст на закона, са отпечатани в съзнанието на всички“ (127).

Твърде наскоро влиянието на историческата школа е трябвало да се почувства много по-осезателно в Италия. Това се е дължало отчасти на решителното обръщане на италианската правна мисъл към Германия, свързано донякъде и с политическите събития на времето, а отчасти на непре­късната съвсем традиционна връзка с австрийската доктрина. Теориите на историческата школа са били заимствани било направо от Savignу⁵⁶, било чрез посредничеството на Unger⁵⁷. Разбира се, преходът не е настъпил рязко. Pasquale Fiore, напр., се е опитал да заеме едно средно – и за това непоследователно – становище. От една страна, той е приел съще­ствуването на естественото право, което намирало „своята основа в самата природа на лицата“ и имало „характер на морално изискване абсолютно необходимо, за да се поддържат иманентните реквизити на природата на човеците като такива в отношенията, които произтичат помежду им от тяхната общественост и от съвместния им живот“ (n. 2). От друга страна Fiore не е признавал на това естествено право дори субсидиарното значение, което му беше давал Bianchi. Доктрината му е била по съществото си, позитивистична и етатична: „за­конът се нарича право“ (n. 7); граждански задължително е само правото, което произтича от върховната власт в държа­вата (n. 2); „всеки юридически институт представлява историята на източниците, на напредъка, на промените, на погива­нето на различните социални институти. В това сме съгласни с историческата школа“ (n. 1017). Общите принципи на чл. 3 Fiore е търсел не в едно естествено право, което изхожда от природата на човека. Напротив, той ги е смятал „неизбежно фиксирани от юристите, които във всяка епоха изработват правилата, съответни на реалния живот, в съгласие с постоян­ните и новите отношения, които са резултат на непрестанното движение на свободните и разнообразни форми на човешката дейност в практическия живот“ (х. 106). Сред тия концепции, за които правото е само исторически продукт, мястото на естественото право и на неговите принципи, произтекли пряко от природата на човека е останало неизяснено.

Докрината на Рaсifiсi–Мazzoni, на Fadda и Bensa и на Vеnzi е била успоредна, в повечето от основните си идеи, на ученията на Unger или на Windscheid. Разли­ката е главно в решително етатичната концепция за същината на правото. Това е особенно ясно у Fadda и Bensa, които са отдавали предимството на закона пред обичая, и са смятали това степенуване на правните източници за нео/ходима после­дица на политическия ред в Италия и на юридическия дух на страната⁵⁸. Venzi също е бил на мнение, че „в образуването на правото не участва вече общността на гражданите, но само кралят и двете камари в установените форми“ (31, заб. в). Самият Pacifici-Мazzoni, който в общото си учение е следвал Savigny и е признавал обичая и закона за равно­стойни източници на правото (n.n. 1 и 2), е смятал това съ­ображение за решаващ аргумент, когато, вече върху почвата на италианското право, е приел, подобно на Unger, че само законът може да създава позитивно италианско гражданско право.

Така, в края на столетието, и в Италия същата господстваща доктрина е била вече окончателно очертана: право е само позитивното право; обичаят е източник на право един­ствено в рамките, определени му от закона⁵⁹; тълкуването има за цел да „възстанови мисълта на законодателя“⁶⁰; доколкото получените по този начин норми не са достатъчни за разрешаване на даден случай, прибягва се към аналогията, която се схваща като чиста диалектична операция“⁶¹; позитивното право се смята за „организъм, който има собствена сила да уреди всички социални отношения“, защото „юридическият организъм“ бил „израз на живота“, който трябва да бъде „пълен като него и във всичко да му съответствува“, и защото „системата има в себе си основите за разрешаване на всички въпроси, които могат да възникнат в живота“⁶²; есте­ственото право се отхвърля изцяло, общите принципи на чл. 3 се схващат като „общи принципи на действащото право”, а на съдията се отрича каквато и да било творческа роля.⁶³

В известни пунктове е имало, разбира се, разногласия. Според схващанието на някои, чл. 3 е давал особен кредит на учението на Laurent, че тълкувателят не може да се отклони от ясния словесен смисъл, за да търси намерението на законодателя⁶⁴. Други „по-модерни“ са следвали и в това отношение историческата школа⁶⁵. Някои от по-късните автори са били привличани вече и от новите идеи на Ihеring и на Kohler⁶⁶. Но онова което е било най-характерно за учението на правния позитивизъм от втората половина на деветнадесетия век – догмата за пълнотата на позитивното право, е господствала и в Италия от момента, когато са били преодоляни последните отблясъци на теорията на есте­ственото право.