Автономията на волята и свобода на договаряне при облигационните отношения с международен елемент

42. Автономията на волята и свобода на договаряне при облигационните отношения с международен елемент.

1. Според Живко Сталев – автономията на волята е признатата и уредена от закона възможност за страните по облигационно, търговско, трудово отношение с международен елемент да изберат приложимо към своето отношение чуждо национално право, което измества и замества правото, приложимо по силата на обективна привръзка на МЧП. Приложимото право по принцип се посочва от закона, това е обективната привръзка, от която страните могат да се отклонят и да изберат чуждо право. Автономията на волята съществува при диспозитивни стълкновителни норми. Класически пример е чл. 5 от Наредба № 165 за отдаване под наем на граждански въздухоплавателни средства – за регламентиране на правоотношенията между наемател и наемодател по договор за отдаване под наем на българско въздухоплавателно средство със или без екипаж е допустимо да се приложи законодателството, уговорено в договора.

2. Автономията на волята следва да се различава от материалноправното препращане, тъй като при него не се избира приложимо право, а обективно приложимото право се ползва на готово – това е специфична техника за определяне на съдържанието на договора (случай, когато при сключване на договора страните заместват отделни или всички клаузи на договора с диспозитивни норми на посочен от тях закон). Необходимо е споразумение за избор на приложимо право – отделен договор или клауза в облигационния договор (това е по-чест вариант). Не е задължително това споразумение да се сключи, когато се сключва облигационния договор – може да го предшества или следва. В американската система споразумението може да съпътства или да следва договора, но не и да го предшества. На континента са възможни и трите варианта. Избраното право по принцип регламентира целия договорен статут, но има тенденция облигационния статут да се разделя – прави се избор на приложимо право за отделни договорни елементи.

3. Предели на автономията на волята:

3.1. Общи предели – автономията на волята се ограничава единствено то разпоредбите от обществен ред на правото на сезирания съд, т.е. не е трудно да се противоречи на местния обществен ред.

3.2. Специални предели – повелителните норми на това национално право, с което договора е най-тясно свързан, посредством основните си елементи. Напр. законът по местосключване на договора изисква писмена форма като условие за действителност. Тези свръхимперативни норми не могат да се дерогарат от избора на страните, защото противното би насърчило заобикалянето на закона.

4. Уредба на автономията на волята в българското МЧП:

4.1. Вътрешни източници:

1) Чл. 24, ал.1 КТМ: Съглашенията или уговорките, сключени от български организации, предприятия или граждани за приложение на чужд закон или обичаи на търговското мореплаване, имат сила, доколкото не противоречат на повелителни разпоредби на този кодекс.

2) Чл. 38, ал. ЗМТА: Арбитражният съд решава спора, като прилага избрания от страните закон. Ако друго не е уговорено, изборът на закон се отнася до материалното право, а не до стълкновителните норми.

3) Чл. 605, ал. 1 и 2 ТЗ: (1) Търговските договори с международен елемент се уреждат от избраното от страните право. (2) Ако не е уговорено друго, се смята, че страните са приели за приложим обичая, който им е известен или би трябвало да им бъде известен и който е широко известен в международната търговия и постоянно спазван от страните по договори от същия вид в съответната област на търговия.

4) Наредба № 165.

4.2. Международни източници:

1) Европейска конвенция за външно търговски арбитраж чл. 7:

2) Чл. 6 от Виенската конвенция за международна продажба на стоки: Страните могат да изключат приложението на тази конвенция или с изключение на чл. 12 да се отклонят от или да изменят действието на всяка от нейните разпоредби.

3) Конвенция на ЕС по МЧП (Римска конвенция за приложимото право към договорните задължения.

5. Свобода на договаряне. Това е свободата да се определя съдържанието на договора в рамките на императивните норми и морала. Има избор на клаузи на договора в рамките на закона. Няма обаче избор на приложимо право. В този смисъл автономията на волята предхожда свободата на договаряне (проф. Кутиков споделя обратното разбиране). Общата уредба на свободата на договаряне е в чл. 9 ЗЗД: Страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на повелителните норми на закона и на добрите нрави. Специална уредба има в чл. 2 КТМ: Чл. 2. С изключение на случаите, предвидени в повелителните норми на този кодекс, страните, които участвуват в отношения, свързани с търговското мореплаване, могат сами да уреждат с договор взаимните си права и задължения. Чл. 245, ал. 2: КТМ: Правилата на този кодекс относно морските застраховки се прилагат, доколкото страните не са уговорили друго. Само в случаите, посочени изрично в кодекса, уговорката на страните, която им противоречи, няма сила. Чл. 252, ал. 2: Страните по договора могат да предвидят с изрична уговорка покриване на всички или на някои рискове по ал. 1 срещу заплащане на съответната допълнителна премия.

6. Прилика между свободата на договаряне и автономията на волята са техните предели: 1) императивните норми и 2) добрите нрави/обществения ред.

43. Европейска унификация в областта на договорните задължения – Римска конвенция от 1980 г.

1. Европейската унификация на договорните задължения е Конвенцията на ЕС по МЧП, известна като Римска конвенция за приложимото право към договорните задължения от 1980 г. Ние не може да се присъединим все още към тази конвенция, защото според нейния чл. 1 тя се прилага само между държави подписали Римския договор за учредяване на Европейска икономическа общност. Тази конвенция се прилага за всички физически или юридически лица независимо от националността им и гражданството ако поне една от страните е гражданин на ЕС и се налага избор на приложимо право. Предметът на конвенцията е посочен на основата на изключването – тя не се занимава с: 1) търговски ЦК; 2) вътрешни отношения в юридическото лице и 3) представителство. В чл. ЕКМЧП е уредена злоупотребата с недееспособност – текстът е реципиран в българското МЧП – чл. 563, ал. 2 ТЗ: Лицето, което е неспособно съгласно ал. 1, се смята задължено, ако подписът е положен в държава, законът на която го признава за способно.

2. Основни принципи на уредбата в ЕКМЧП:

2.1. Автономия на волята – прилага се избраното от страните право, което може да е правото на страна членка на ЕС или право на 3та държава. Границата на автономията на волята са императивните норми на държавата, с чието право договорът е свързан посредством основните си елементи към момента на сключването му. Общият предел на автономията на волята са разпоредбите от обществен ред от правото на сезирания съд.

2.2. Когато не е избрано приложимо право ще се приложи правото на държавата, свързана със страната по договора, която дължи характерната престация.

Изтегляне 1.18 Mb.

Сподели с приятели: