№91. Другарство. Контролираща страна. Процесуална субституция

№91.
Другарство. Контролираща страна.
Процесуална субституция.

1. 1. За да се постигне процесуална икономия и за да се избегне про­тиворечие между съдебни решения, законът допуска да се съединят исковете на няколко ищци или срещу няколко ответници за общо разг­леждане и решаване в едно и също производство, когато те имат за пред­мет правоотношения, които са тъждествени, макар и само по предмет или по източник. Тогава говорим за субективно съединяване на искове, или за другарство (Д). Чрез Д исковата защита се приспособява към ма­териалните правоотношения с множество носители (съсобственост, со­лидарни, неделими, наследствени вземания или задължения и т. н.).

2. Д е допустимо, когато исковете, предявени от или срещу друга­рите, имат за предмет: а) общи техни права или задължения; или б) пра­ва или задължения, които почиват на едно и също основание (426-88-1, Б 88 XII 17).

а. Общи са правата или задълженията на другарите, когато имат един и същ обект (съсобственост; активна и пасивна солидарност; при наследяване; установителен иск срещу няколко ответници относно едно и също право и др.).

б. Едно и също е основанието на правата или на задълженията на другарите, когато те произтичат от един и същ юридически факт. Ко­гато той е сложен (фактически състав), достатъчна е еднаквостта на ня­кои от неговите елементи. Лицата, увредени от едно и също деяние, мо­гат общо да предявят исковете си срещу виновника. Нужна е еднаквост на основанията. Еднородността на основанията не е достатъчна.

По иск на пострадалия е допустимо Д между шофьор , причинил увреждането, предприятието, в което служи, и ДЗИ като застраховател на гражданска отговорност -общият факт е непозволено увреждане (според 7-78-ПП, Сб. 4; 2725-81-1, Сб. 61 и 110-96-ГУ, Сб. 88 и в случая е допустимо само евентуално Д). Исковете за издръжка от или срещу лицата от един и същ ред (чл. 80 и 81 СК) могат да бъдат предявени с обща искова молба (5-70-ПП, Сб. 2). Желателно е да се либерализират условията за допус­тимост на другарство, като по примера на други законодателства то се допусне при правна или фактическа връзка между исковете (вж. § 60 ГПК ФРГ).

Не е допустимо, освен при условията на евентуалност, субективно пасивно съединя­ване на иска за заплащане на наемната цена от реституирания имот, предявен срещу еди­ния ответник, и иска за стойността на гражданските плодове по чл. 93 ЗС, предявен сре­щу другия ответник, тъй като законът не е предвидил солидарна отговорност за тази ка­тегория задължени правни субекти, а основанията за отговорност на двамата ответници са различни - първият отговаря на договорно основание по силата на сключен с ищеца договор за наем, а вторият - на извън договорно основание (1162-96-У, Сб. 102).

Ако някое от условията за Д липсва, съдът трябва да раздели съеди­нените искове в отделни производства (арг. чл. 103, ал. 2). Но ако те са на­лице, съдът не може по съображенията на чл. 103, ал. 2 да раздели съеди­нените искове (обратно: 27-55-ОСГК, Сб. 29 за обикновеното другарство).

3. Д се учредява по правило с обща искова молба, подадена от ня­колко ищци или срещу няколко ответници (чл. 171).

Но освен това първоначално учредяване на Д е възможно и последващо възниква­не на Д. Такъв е например случаят:

а) когато ищецът разшири иска си и срещу нов от­ветник, като поиска и нему да се връчи препис от исковата молба; това изменение на ис­ка чрез привличане на съответник е допустимо (96-56-ОСГК, СбП 175), но при съчета­ната наличност на изискванията за допустимост на Д и на изменението на иска чрез изменение на страните (§ 95 V 4);

б) когато съдът съедини няколко дела, образувани от или срещу лица, които биха могли да бъдат другари (чл. 123);

в) когато в течение на делото страната почине и бъде заместена от няколко свои наследници;

г) когато бъде предявен иск относно чуждо право (чл. 15, ал. 2); тогава съдът служебно конституира като другар съищец лицето, чието право е съдебно предявено (чл.15, ал. 3; § 79 Ш 1).

4. Д бива от няколко вида.

а. То е активно или пасивно според това, дали искът е предявен от или срещу няколко другари.

б. То е факултативно или задължително според това, дали съединя­ването на исковете зависи от усмотрението на ищеца, или пък е условие за допустимостта на иска, защото процесуалната легитимация на ня­колкото другари е съвместна (§ 32 IV).

в. То е обикновено или необходимо в зависимост от степента на сходството между делата на отделните другари. Най-важно практичес­ко значение има разликата между обикновено и необходимо другарство.

5. Исковете, предявени от или срещу другарите, могат да се намират помежду си не само в отношение на кумулативност, каквото е обикновено положението, но и в отношение на евентуалност или алтернативност.

Такъв е случаят, когато получателят на повредена стока съединява исковете си срещу превозвача и продавача, респ. пострадалият съединява исковете си срещу застрахователя и застрахования - причинител на непозволеното увреждане.

II. Обикновеното другарство (ОД) е налице, когато делата на дру­гарите не са идентични, така че могат да бъдат решени различно съоб­разно различното материалноправно положение на другарите (напри­мер длъжници или кредитори по делимо или даже солидарно задълже­ние (3549-78-1, Сб. 82).

1. Изводът от това правило е, че всеки другар води сам своя про­цес в рамките на общото производство. Законните и съдебните срокове текат поотделно за отделните другари. Пропускането засяга само този, който го е допуснал. Вследствие различното материалноправно положе­ние на другарите (един от сънаследниците е платил своята част от дъл­га, друг не е платил) и различното тяхно процесуално поведение факти­ческият и доказателственият материал по делата на отделните другари може да бъде различен, което ще наложи и различни решения по дела­та на отделните другари. Поотделно за всеки другар ще се определи и неговата отговорност, респ. право за разноски (1409-56-1У).

2. Ако би било проведено докрай, правилото за самостоятелността на другарите би осуетило самото Д. Затова законът въвежда изключения от това правило. Те отразяват общото между съединените дела.

Еднаквите фактически констатации ще наложат еднакви правни из­води, така че, доколкото зависи от общите факти, решението трябва да бъде еднакво спрямо всички другари. Така например, ако установи, че наследодателят не е получил твърдения от ищеца заем, съдът трябва да отхвърли иска спрямо всички наследници.

3. Спрямо общите факти другарите се намират в същото положение помежду си, както подпомаганата и подпомагащата страна при допълнително встъпване (срв. чл. 173 и чл. 177, ал. 2). Затова те са обвързани в техните вътрешни отношения от фактичес­ките констатации на съда относно общите факти, съдържащи се в мотивите към реше­нието (чл. 179, ал. 2; 3787-59-1, Сб. 150, ПМ 61 II 103; вж. обаче 2122-68-1, Сб. 96). За да се избегне тази обвързаност, когато тя не отговаря на действителното положение, другарят може да обжалва решението, с което се отхвърля искът срещу негов другар, даже когато ищецът не обжалва това решение (обратно: 1755-54-1, Сб. 20; 150-55-1 СП 55 VII 72).

III. Необходимо другарство (НД) е налице, когато по своя предмет делата на другарите са тъждествени, така че те се очертават като от­делни дела само вследствие на разликата в страните.

1. За да бъдат тъждествени по предмет, делата на другарите при НД трябва да се отнасят до едно и също правоотношение, в което всич­ки другари са участници или имат спрямо него едно и също правно по­ложение. Еднаквостта на спорното правоотношение налага еднакво решение спрямо всички другари. Затова законът счита, че НД е налице, когато с оглед на естеството на спорното правоотношение или по раз­пореждане на закона решението на съда трябва да бъде еднакво спрямо всички другари (чл. 172, ал. 2).

а. Такъв е случаят при задължително другарство. При него неразделността на де­лата на отделните другари е така силна, че общото предявяване на иска от или срещу всички другари или участието на всички другари е условие за допустимост на проце­са. Така например искът за делба трябва да бъде насочен към всички други участници в имуществената общност (§ 127 III); искът на прокурора или на трето лице да се обяви недействителност на брак трябва да бъде насочен срещу двамата съпрузи (§ 123 IV); по иска на детето да се установи извънбрачен произход наложителни ответници са бащата и майката (чл. 33, ал. 2, сега 41, СК и 5-76-ОСГК, Сб. 5; 1776-83-П ,Сб. 137).

Съвместната собственост при съпружеска общност налага съвместна процесуал­на легитимация, а следователно и задължително другарство по искове, предявени от или срещу съпрузите за собственост или вещни права върху общите вещи, респ. за потестативни права, насочени към промяна в принадлежността или обременеността на об­щите вещи (1183-69-1, Сб. 52, 3193-72-1, Сб. 103, 782-74-П, Сб. 130 и 63-74-ОСГК, Сб. 15). Същото трябва да важи по иск, че извършената от един от съпрузите покупка през време на брака е абсолютно симулативна (обратно: 2455-75-1, Сб. 97).

Нарушаването на изискването за съвместно предявяване на иска е нередовност на исковата молба, за която съдът следи служебно. Неотстраняването на дефекта води до прекратяване на делото, но не и до служебно конституиране на неучастващия по почин на съда като страна (обратно: 63-74-ОСГК, Сб. 15; 3549-78-1, Сб. 82; както правилно приема 1366-83-1, Сб. 62, при НД, която не е от вида на задължителното служебно кон­ституиране като страна на лицето, което би било необходим другар, е недопустимо, 75-97-5 чл., БЗ 97 IX, с. 90). Ако въпреки дефекта е било постановено решение, то е опо­рочено и следва да се отмени (5-76-ОСГК, Сб. 5), но не е недействително (обратно: 63-74-ОСГК, Сб. 15) или все едно непостановено (обратно: 3193-72-1, Сб. 103). Нещо по­вече, то важи за неучаствалия, който може да се защити чрез молба за отмяна по чл. 233,ал.2 § 122.

б. НД е възможно и вън от случаите на задължително Д. Макар и да са легитими­рани да предявяват исковете си отделно, ще възникне НД, ако искът бъде предявен съв­местно: а) от няколко лица, за да бъде поставено друго лице под запрещение (чл. 275); от няколко наследници, за да се обяви ответникът за недостоен да наследи (чл. З ЗН); в) от няколко лица, за да бъде установено съществуването или несъществуването на един и същ факт. НД е налице между сънаследниците, които продължават бракоразводния процес на своя наследодател (чл. 267, 278, § 123 V) или процеса за отменяне на осино­вяване, започнат от наследодателя (чл. 271, ал. 2), както и между ответниците при иск по чл. 135 ЗЗД (2963-66-П, Сб. 201).

в. До НД се идва и в случаите на разпростиране на силата на пресъдено нещо, когато лицето, което би било обвързано от нея, встъпи във висящия процес като страна (например при встъпване на присъединения кредитор по дело, водено срещу взискателя по чл. 336 - вж. чл. 352; при встъпване на контролираща страна по чл. 19 - § 80) и изобщо при встъпване в делото на такова лице, което би могло да бъде необходим дру­гар в случаите на т. „а" и „б" (например присъединяване на кооператор към иск за от­мяна на решение на кооперация - чл. 66, ал. 1 ЗКООП).

Налице е обикновено, а не НД при искове, предявени:

а) от солидарни кредитори; от сънаследници за събиране на наследствено вземане; от съсобственици за ревандикиране на общата вещ; или

б) срещу солидарни длъжници (3549-78-1, Сб. 82); срещу съ­наследници за наследствен дълг; срещу главния длъжник и поръчителя; срещу причи­нителя на непозволеното увреждане и отговарящия по чл. 49 ЗЗД. Няма НД между етаж­ните съсобственици по исковете, които управителят на етажната собственост води от тяхно име (чл. 47 ЗС). Наличността на еднакъв спрямо всички другари преюдициален въпрос или на еднакви спрямо всички тях факти не води до НД (обратно: 804-56-1). Иначе ОД би се превърнало в НД. Защото за НД е меродавна не възможността за ед­накво решение, а наложителността на такова решение.

2. Процесуалното положение на другарите при НД се господства от правилото за неразделност и общност на делата на отделните другари.

а. Това правило налага съгласието на всички другари, когато трябва да се сключи съдебна спогодба, да се оттегли искът или да се из­върши отказ от иска (чл. 172, ал. 2). По аналогия същото трябва да се приеме за изменяне на иска (когато то е свързано с оттегляне или отказ от иска - § 95 VI), за спиране на делото по взаимно съгласие, за отказ от обжалване или за оттегляне на жалбата.

б. Поради тъждеството на спорното правоотношение всички фак­ти са спрямо необходимите другари общи, т. е. еднакви. Ето защо за тяхното установяване важи вече изложеното във връзка с ОД (II 2-3). Това иска да ни каже чл. 172, ал. 2, когато разпорежда, че при НД про­цесуалните действия, извършени от някои от другарите, имат значение и спрямо не явилите се или не извършилите тези действия другари. Зато­ва при признание на иска, изхождащо от един от другарите, искът не мо­же да бъде уважен само спрямо него, а спрямо другите отхвърлен. Признанието следва да се преценява съобразно с чл. 173 (457-68-1).

в. Допустимостта на иска обаче се преценява спрямо всеки другар поотделно и може да доведе, когато НД не е задължително, до прекра­тяване на делото спрямо другаря, относно когото процесът е недопус­тим. Когато другарството е задължително, недопустимостта на делото спрямо единия от другарите прави процеса недопустим спрямо всички,

I. Реформата на ГПК от края на 1997 г. предвиди с новата редакция на чл. 19, че държавните учреждения са длъжни да уведомяват минис­търа на финансите за заведените срещу тях дела, а по дела, които се от­насят до недвижими имоти - държавна собственост - министъра на ре­гионалното развитие и благоустройството. Тези министерства могат да вземат участие в съответните дела.

1. Разпоредбата се обяснява с опасността при лошо водене на де­лото от държавното учреждение държавата да бъде ощетена: да бъде натоварена с отговорност за вземане, което не съществува (вж. чл. 399) или да изгуби собствеността върху предоставен на учреждението недви­жим имот. Като встъпи в делото като контролираща страна съответно­то министерство може да осуети този нежелателен резултат.

2. За да може да встъпи, обаче, съответното министерство следва да бъде уведомено. Според чл. 19, уведомяването следва да се извърши от учреждението, което е страна по делото, независимо от това, дали по не­го учреждението е ищец или ответник. За да изпълни предназначението си, уведомяването трябва да бъде незабавно. Чл. 19 не дава отговор за последиците от неуведомяването. Този отговор би следвало да се дири по тълкувателен път, като се държи сметка за защитното предназначение на чл. 19. С оглед на него следва да се приеме, че при неуведомяване:

а) съ­ответното министерство ще може да иска отмяна на неизгодното за дър­жавата решение по делото въз основа на чл. 231, ал. 1, б. „е", първа хипо­теза;

б) за да избегне този нежелателен за нея резултат насрещната стра­на по делото може да уведоми за него съответното министерство със съ­щия ефект, който има уведомяването, извършено от учреждението;

в) съ­дът би следвало по свой почин да извърши уведомяването, ако установи, че то не е извършено. Уведомяването от съда замества неизвършеното уведомяване, ако е своевременно;

г) Няма пречка съответното министер­ство да встъпи като контролираща страна по делото и когато не е било уведомено по реда на чл. 19, но узнае по друг начин.

3. Чл. 19 предоставя на министерството да реши дали и кога да встъ­пи в делото като контролираща страна. То носи риска от късното встъп­ване. Иначе, равенството на страните би било нарушено (чл. 4, ал. 2).

В следващото изложение отнасящо се до процесуалното положение на контролиращата страна (вж. т. II), ще се говори само за Министерс­тво на финансите (МФ), като казаното за него ще важи и за Министерс­тво на регионалното развитие и благоустройството, когато то изпълня­ва функцията на контролираща страна. Тя ще важи не само, когато де­лото е за собственост върху недвижим имот, но и по дела за ограниче­ни вещни права или за владение върху него.

II. Ако встъпи в делото, МФ става необходим другар на държавно­то учреждение. То застава наред с него и съобразно с неговата процесу­ална роля става или съищец, или съответник. Но МФ не е участник в спорното правоотношение. Затова на МФ нищо не се присъжда и то не се осъжда. То няма право и не отговаря за разноски. МФ няма по дело­то и право на иск. Но то контролира начина, по който държавното уч­реждение упражнява своето право на иск. Затова МФ е контролираща страна (1059-83-1, Сб. 60).

В това свое качество МФ не само може да извърши всички проце­суални действия, насочени към постановяване на валидно, допустимо и правилно решение, но може и да се противопоставя на процесуалните действия на контролираната страна и да ги обезсилва (опр. 106-79-1, Сб. 28). Затова при противоречие между процесуалните действия на МФ и процесуалните действия на учреждението чл. 173 не важи. Меродавно е становището на МФ. В това надмощие процесуално положение на МФ се състои особеността на необходимото другарство, до което при встъпване на МФ се идва (1059-83-1, Сб. 60). Иначе в другите направ­ления важат правилата на чл. 172, ал. 2. Ако МФ не се яви или не извър­ши известни действия (например не подаде жалба), процесът ще се дви­жи чрез процесуалните действия на учреждението. Не е нужно те да бъ­дат одобрени от МФ, за да проявят правния си ефект. От силата на пресъдено нещо МФ ще бъде обвързано в качеството си на страна.

В случаите, когато МФ не е уведомено по реда на чл. 19 за започването на гражданското производство и не е встъпило в него като контролираща страна, може след постановяването на съдебното решение с неблагоприятен за него резултат да го обжалва пред по-горната инстанция (818-95-ГУ, Сб. 110).

§ 79. ПРОЦЕСУАЛНА СУБСТИТУЦИЯ

I. Когато разглеждахме процесуалната легитимация, видяхме, че освен редовната (типична) процесуална легитимация, произтичаща от принадлежността на спорното право или на право, което ще бъде на­кърнено, ако спорното право съществува, нашето право въвежда и т. нар. извънредна (нетипична) процесуална легитимация (§ 32 IV). При нея правото на иск принадлежи по изключение на лице, което не е носи­тел нито на спорното право, нито на право, засегнато от спорното пра­во. Носителят на това извънредно право на иск се нарича процесуален субституент. Ако той упражни правото си на иск, идва се до процесуал­на субституция (ПС).

1. Понеже представлява изключение от принципа на чл. 15, ал. 1, ПС е допустима само в случаите, предвидени от закона (1625-67-111, Сб. 228: не може бригадирът на строителна бригада да предяви от свое име иск за трудовото възнаграждение и на членовете на бригадата; по­добно 720-86-11, Б 87 IV 19).

а. Според чл. 134 ЗЗД при бездействие на длъжника, заплашващо интересите на кредитора, той може да предяви съдебно от свое име не­говите имуществени права. Със същата възможност се ползва кредиторът като взискател, когато бъде овластен от съдия-изпълнителя да съ­бере запорираното вземане на длъжника (чл. 393 и § 172 II).

б. За да защити законността в гражданските правоотношения, дър­жавата чрез прокурора може да предяви иск относно нуждаещи се от за­щита права на граждани или на юридически лица в определени от зако­на случаи (чл. 27 и § 84 III).

в. Въз основа на правото си да упражняват от свое име правото на държавна собственост, което им е предоставено за управление, държавни­те учреждения и предприятия, които не са преобразувани в търговски дру­жества са също така овластени да предявяват искове и да отговарят по ис­кове за собственост на вещи които са им предоставени за управление, са всъщност собственост на държавата.

Когато държавното предприятие е преобразувано в еднолично дружество с ограниче­на отговорност или в еднолично акционерно дружество, държавата в качеството си на един­ствен съдружник или акционер внася в дружеството необходимите за неговата дейност ве­щи, така че техен собственик занапред става дружеството. Същото важи за вещите, кои­то то придобива след образуването му. Ето защо по искове за собственост на тези вещи дру­жеството ще брани свои права, поради което не може да бъде спрямо държавата неин про­цесуален субституент (чл. 15, ал. 2). То разполага с редовната (типична) процесуална леги­тимация, характерна за носителя на нуждаещото се от защита материално право (§ 32 П).

г. По взаимно съгласие на страните по делото и на подпомагащата страна тя може да замести в делото подпомаганата страна, носител на спорното право, и да води делото от свое име вместо нея (чл. 178 и § 82 VI).

д. Прехвърлилият спорното право продължава да води делото от­носно това право, макар че е престанал да бъде негов носител (чл. 121, ал. 1 и § 86 II 2).

Недопустима е ПС по волята на носителя на спорното право и на лицето, което вместо него предявява от свое име неговото право. Доброволната ПС би открила опас­на възможност да се заобикаля отговорността за разноски, като се водят делата чрез неплатежоспособни лица. Биха били заобиколени и ограниченията относно лицата, ко­ито могат да бъдат представители пред съд по пълномощие (§ 35 I 2).

2. ПС дава възможност да бъдат постигнати спрямо носителя на спорното право последиците на процес, воден от негово име чрез пред­ставител (вж. т. II). Въпреки това между процесуалното представителс­тво и ПС има дълбока разлика. Представителят не става страна и изобщо не се засяга от правните последици на водения процес. Те нас­тъпват само в правната сфера на представлявания (§ 33 II). Напротив, субституентът (С) става страна и спрямо него важат както силата на пресъдено нещо и изпълнителната сила, така и отговорността за раз­носки. Тази разлика е критерият за окачествяване на гранични явления. Въз основа на нея трябва да бъдат окачествени като законни представи­тели, а не като С изпълнителят на завещание (чл. 45 ЗН) и управителят на незаето наследство (чл. 59 ЗН).

II. 1. Процесуалното положение на С се обуславя от това, че него­вото право на иск се отнася до чуждо материално право. Ето защо, ко­гато предявява осъдителен или конститутивен иск относно това право, С трябва да търси с петитума на иска осъждане или правна промяна не в своя полза, а в полза на носителя на притезанието или на потестативното право. Ответникът по предявения от С иск ще изхожда при защи­тата си срещу иска не от материалноправните си отношения спрямо С, а от материалните си правоотношения с носителя на спорното право, който и през време на висящността на процеса запазва разпоредителна­та си власт относно спорното право.

Обикновено ПС се наблюдава на страната на ищеца. Възможна е обаче ПС и на страната на ответника.

1. Понеже не е носител на спорното право, С не може да извърш­ва никакви действия на разпореждане с него. Но като носител на право на иск той може да се разпорежда с предявения иск (да го оттегля, да се отказва от него, да го изменя). Съдебна спогодба обаче той не може да сключи, защото тя обхваща взаимни отстъпки, т. е. частичен отказ от материални права, с каквато разпоредителна власт С не разполага. Са­мо ако С е овластен материалноправно да се разпорежда с правото, на което не е носител (например държавните учреждения и не преобразувани предприятия вж. по-горе I 1 в, относно повереното им право на дър­жавна собственост), той може да предприеме съответни материалноправни действия, съчетани със съдебно предявяване на техните после­дици.

3. Овластяването да се води процес относно чуждото право включ­ва като своя последица важимост спрямо носителя на правото на последиците от водения процес. Затова ПС е едно от основанията за разпростиране на силата на пресъдено нещо спрямо лица, които не са били страна по делото. Естествено и самият С е адресат на силата на пресъдено нещо в качеството си на главна страна. Единствен той отго­варя за съдебните разноски и има право на разноски (вж. обаче т. III). От конститутивното действие на решението обаче той не е обвързан. То настъпва само спрямо носителя на потестативното право.

III. Нашето право предвижда два вида ПС.

1. Едната от тях, която бихме могли да наречем процесуално застъпничество важи доколкото законът не е предвидил друго. Тя е пра­вилото. Характерно за нея е, че наред със С по служебен почин на съда се конституира като страна и носителят на спорното право (чл. 15, ал. 3; чл. 31). Целта на закона е да не се допусне развитието на процеса, без да вземе участие в него като страна носителят на спорното право. При непрекия иск тази идея бе изразена още с чл. 134, ал. 2 ЗЗД. Носителят на спорното право, конституиран като страна, става другар на С. Меж­ду двамата съществува необходимо другарство (§ 78 III 1 а).

2. Вторият вид ПС бихме могли на наречем процесуална суброгация. Този вид ПС важи по изключение, когато законът разпорежда, че в делото участва само ПС, а носителят на спорното право не става стра­на в делото, респ. изгубва това качество.

Нашето право въвежда процесуална суброгация:

а. При прехвърляне на спорно право, когато делото се води от прехвърлилия, без приобретателят да може да стане страна по делото (чл. 121; §86).

б. При заместване на подпомаганата страна от подпомагащата страна, когато подпомаганата страна се освобождава от процеса и той се води занапред от името на подпомагащата страна, когато подпома­гащата страна не е носител на спорното право (чл. 178; § 81 VI).

Характерно за процесуалната суброгация е самостоятелността на правото на иск на С. На последиците от неговото упражняване носи­телят на спорното право е подчинен, без да може по своя воля и само въз основа на нея да вземе участие в делото (в случая на чл. 178, след като го е напуснал). При процесуалната суброгация не се идва до дру­гарство между С и носителя на спорното право. Понеже няма право да стане страна по делото, носителят на спорното право, макар че е обвър­зан от силата на пресъдено нещо, не може да атакува с молба за отмя­на влязлото в сила решение (чл. 233, ал. 2; § 122 II).

Това неотстранимо обвързване крие опасност за държавата по дела, водени вместо нея от държавни учреждения или предприятия. Ето защо в защита на интереса на държавата по дела на държавните учреждения за­конът въвежда намесата на т. нар. контролираща страна (чл. 19).