№95. Насрещен иск и възражение за прихващане и за подобрения

№95.
Насрещен иск и възражение за прихващане
и за подобрения.

В качеството си на иск НИ е искане да се разреши правен спор със сила на пресъдено нещо. Поради това не представляват НИ възраженията на ответника даже когато те се основават на негови насрещни права срещу ищеца. Тези права не стават предмет на делото. Относно тях сила на пресъдено нещо не се формира освен по изключение (чл. 221, ал. 2; § 72 III и 89 I, П 2).

1. За НИ важат общите условия за допустимост на обективното съ­единяване на искове (§87 Ш). Покрай тях е нужно обаче да са налице и особените условия за допустимост на НИ.

а. НИ се предявява по един вече и още висящ процес, за да се съе­дини с един вече предявен иск. Крайният момент, до който може да се упражни правото да се предяви НИ, е приключване на първото заседа­ние по делото. Това е заседанието, на което за пръв път са били редов­но призовани страните.

б. НИ е иск на ответника срещу ищеца. Ищецът не може да пре­дяви НИ срещу иска на ответника. Изискването за легитимация важи и при НИ. Затова не може срещу ищеца, когато той е процесуален субституент, да се предявява НИ относно такова спорно право, за което про­цесуалният субституент не разполага с процесуална легитимация.

в. Предмет на НИ трябва да бъде такова спорно право, което:

аа) или се намира във връзка с правото, предмет на първоначалния иск; или

бб) може да се компенсира с него.

аа. Налице е връзка между двете спорни права не само когато те произтичат от съ­щия факт (насрещни права от един и същ договор), но и когато се отнасят до същия обект (например срещу иска за собственост на ищеца ответникът предявява иск, че той е собственик на вещта). Достатъчна е и житейска връзка: срещу иска за вреди на собст­веника на едно от двете сблъскали се моторни превозни средства собственикът на дру­гото превозно средство предявява НИ за вреди; срещу иска за собственост и предаване на владението владелецът предявява НИ за направените от него подобрения. Само чрез иск, а не и чрез възражение недобросъвестният владелец, нямащ право на задържане, може да осъществи вземането си за подобрения (обратно: 111-62-ОСГК, Сб. 27, ПМ 63 VI 132). С НИ може да се предяви иск за обявяване на предварителен договор за окон­чателен (Ю54-93-ТУ, Б 93 IX 21).

бб. Достатъчна е възможността за компенсация. Не е нужно насрещните вземания Да са ликвидни. Те ще станат такива въз основа на силата на пресъдено нещо, с която ще бъдат установени (§ 72 Ш). Наличността на другите условия за компенсация се про­верява съобразно с твърденията, с които всяка страна индивидуализира своето вземане

г. НИ се предявява с писмена искова молба, отговаряща на изиск­ванията на чл. 98 (142-59-111, Сб. 331; 513-86-П, Б 87 I 21). Нейните нередовности трябва да бъдат поправени до приключване на първото за­седание (чл. 104, ал. 2).

НИ се предявява пред съда по първоначалния иск съобразно с т. нар. подсъдност поради връзка между делата (§ 27 VIII), която преодолява общите правила за местната подсъдност. Затова е достатъчно НИ да е подведомствен и родово подсъден на съда по първоначалния иск (чл. 104, ал.1).

2. Липсва ли някое от условията за допустимост на НИ, съединява­нето му с първоначалния иск е изключено. Двата иска трябва да бъдат образувани в отделни дела (§ 87 III). Определението за разделяне на де­лата не подлежи на обжалване с частна жалба (622-56-1У; опр. 18-57-11; опр. 29.1Х.59-Ш, Сб. 407).

II. С НИ ответникът търси самостоятелна защита срещу ищеца. Затова НИ не е акцесорен спрямо първоначалния. Даже и производст­вото по първоначалния иск да бъде прекратено поради недопустимост на този иск или поради десезиране на съда (оттегляне, отказ от иска, съ­дебна спогодба), делото относно НИ ще продължи своя ход. Съдът пре­ценява допустимостта и основателността на НИ отделно от първона­чалния иск. Съдът се произнася с решението си и по двата иска.

I. От насрещния иск, основан на възможността да се извърши прихващане между вземанията, предмет на първоначалния и на насрещния иск (НИ), трябва да се отличава възражението за прихващане (ВП).

НИ относно насрещно вземане на ответника срещу ищеца е не са­мо средство за защита срещу първоначалния иск, но и средство за са­мостоятелна защита на вземането на ответника. Затова по НИ ответни­кът дължи държавна такса и ищецът може да бъде осъден да плати на ответника разликата, ако вземането на ответника е по-голямо от това на ищеца. Когато ответникът оспорва първоначалния иск, като отрича съ­ществуването на правото, претендирало от ищеца, НИ се използва само за да се осъществи вземането на ответника. Признае ли съдът това взе­мане и отхвърли ли първоначалния иск, целият размер на претендираното от ответника вземане ще му бъде присъден.

Напротив, ВП е само средство за защита срещу първоначалния иск. Изводът е, че когато вземането, предявено с ВП, е по-голямо от взе­мането по първоначалния иск, както и ако съдът отхвърли този иск, на ответника нищо не ще се присъди. Максималният полезен резултат, който ответникът може да постигне чрез ВП, е отхвърляне на първона­чалния иск поради погасяване на вземането по него чрез прихващане с вземането на ответника. Понеже не търси самостоятелна защита на взе­мането, ответникът не дължи държавна такса, когато предявява ВП.

Ето защо, когато вземането на ответника е по-малко и той не оспорва вземането на ищеца, да се предявява НИ е безцелно. Ответникът не би постигнал с него повече, откол­кото би постигнал чрез ВП (отхвърляне на първоначалния иск), но ще плати държавна такса. Както видяхме, вземането на ответника се установява със сила на пресъдено нещо я когато бъде предявено с ВП (чл. 221, ал. 2 и § 72 III). С ВП ответникът ще си послужи и когато спорът относно неговото вземане не е подведомствен или родово подсъден на сезирания съд. Както бе изтъкнато, съдът по иска е и съд по възраженията срещу иска, но не и съд по НИ на ответника, когато той не е подведомствен или родово подсъден на сезирания съд (§ 29 I). Най-после с ВП ответникът ще си послужи и когато е пропуснал да предяви своевременно НИ, макар че е могъл и е следвало да го предяви. Подобно на вся­ко възражение и ВП може да се предяви не само до приключване на устните състезания, но и с жалбата срещу решението и пред втората инстанция (677-54-1У).

II. ВП обаче поставя и въпроси, присъщи само нему, които не се от­насят до взаимоотношенията му с НИ.

1. Първият от тях се отнася до разликата между материалноправното изявление за прихващане и ВП. За да бъде валидно, изявлението за прихващане трябва да изхожда от легитимирано лице (носителя на взе­мането или поръчителя - чл. 142 ЗЗД, но не и от солидарния съдлъжник - чл. 123, ал. 2 ЗЗД), като освен това трябва да са налице условията за прихващане по чл. 103 и 104 ЗЗД. То може да бъде направено преди и вън от процеса и има ефект само ако бъде доведено до знанието на нас­рещната страна по прихващането. Материалноправният ефект на изяв­лението за прихващане е погасяване на насрещните вземания до разме­ра на по-малкото от тях, и то с обратна сила - от деня, в който са били налице условията по чл. 103 ЗЗД, за да бъде извършено прихващането.

Напротив, ВП е едно процесуално действие на защита срещу ис­ка. Като такова то може да се извърши само по висящ процес пред съ­да, без да е нужно противната страна да присъства или да бъде уведо­мявана за него, като може да изхожда от ответника или от контролира­ща или подпомагаща страна, макар че те не са материалноправно леги­тимирани да извършат прихващане (арг. чл. 123, ал. 1 ЗЗД). Защото с ВП се предявява съдебно, за да се вземе предвид, едно вече настъпило прихващане, а не се предизвикват неговите материалноправни последи­ци. ВП е твърдение, че тези последици са вече настъпили. Затова то мо­же да бъде основателно или неоснователно. Но даже когато е неоснова­телно, то е процесуално допустимо и валидно. Съдът е длъжен да го разгледа.

Материалноправното изявление за прихващане и ВП могат да бъдат предприети едновременно (арг. чл. 104, ал. 1): пред съда в присъствието на противната страна длъж­никът ответник заявява, че прихваща, и моли съда да отхвърли иска въз основа на при­хващането. Но даже и в тоя случай двете действия (материалноправното и процесуал­ното) трябва да се различават, за да е в състояние съдът да прецени поотделно спрямо всяко от тях присъщите му изисквания за валидност и прикрепения към него ефект.

2. Най-съществената разлика обаче между изявлението за прихва­щане и ВП е, че първото предпоставя ликвидност на насрещните взе­мания, а ВП е допустимо и основателно даже когато тези вземания или едно от тях са неликвидни. Тази възможност същевременно разкрива, че на нашето право е познато освен прихващането по чл. 103 и 104 ЗЗД още и т. нар. съдебно прихващане с неликвидни вземания (така: 1556- 68-1, Сб. 81; 1229-70-1, Сб. 92; 3289-78-1, Сб. 74; 2-84 ПОС ВДА, XIII 50; 39-78 АС IV 177; 60-80 IV 178).

Достатъчно е едно от вземанията да е спорно (т. е. неликвидно), за да се изключи въз­можността за извънсъдебно прихващане чрез изявление по реда и с последиците на чл. 104 ЗЗД и за да стане възможно само съдебното прихващане. Особеното при него е, че то нас­тъпва, след като влезе в сила решението, с което се установява съществуването на насрещ­ните вземания и тяхната изискуемост, така че им се придава занапред качеството на ликвидност. Съдебното прихващане погасява насрещните вземания занапред, а не от деня на ВП, защото към този момент насрещните вземания (или едно от тях) не са ликвидни. ВП със спорно вземане е средството, за да се предизвика съдебно прихващане. То е ярка де­монстрация на взаимното проникване на процеса и на материалното право.

3. Такава демонстрация е и евентуалното ВП. До него ответникът прибягва, когато оспорва вземането, предявено с иска, на основания, различни от прихващането (например понеже не се е осъществил правопораждащият факт или се е осъществил невалидно; понеже вземане­то е платено или опростено и т. н.). Ответникът не иска да жертва сво­ето вземане, за да погасява с него несъществуващото вземане на ищеца. Затова той моли съда да отхвърли иска въз основа на прихващането са­мо ако намери, че вземането на ищеца съществува, т. е. ако отхвър­ли оспорването и другите възражения на ответника.

За евентуалното ВП важат всички особености на евентуалните процесуални дейс­твия. Съдът е длъжен да разгледа евентуалното ВП, като събере всички факти и доказа­телства, отнасящи се до вземането на ответника, тъй като може да се окаже, че взема­нето на ищеца съществува, и тогава в деня на решението съдът трябва да разполага с необходимия материал, за да се произнесе относно съществуването и изискуемостта на вземането на ответника. Отхвърли ли иска поради оспорването или другите възражения на ответника, съдът не се произнася по евентуалното ВП. Неговото предявяване се смя­та отпаднало с обратна сила. По него не се формира сила на пресъдено нещо. Ако съ­дът, без да провери оспорването на иска или другите възражения на ответника, се зани­мае направо с евентуалното ВП и отхвърли иска въз основа на него, ответникът може да обжалва решението. То накърнява поредността на защитата, до която ответникът е прибягнал, а с това и правата на ответника, които той чрез тази поредност е искал да брани (в случая неговото право на вземане). От гледна точка на материалното право евентуалното ВП се съчетава с условно изявление за прихващане (чл. 104, ал. 1 ЗЗД). То е подвид на съдебното прихващане. Бъде ли искът отхвърлен въз основа на него, пога­сяването на насрещните вземания настъпва от деня, когато решението е влязло в сила.

4. Освен насрещно вземане, обосноваващо прихващане, ответникът може да има и други насрещни права, не водещи до прихващане. Такива са: вземането, обосноваващо право на задържане, правото да се намали цената заради недостатъци на продадената вещ, потестативните права, насочени към унищожаване, разваляне или относителна не­действителност на сделката, на която се основава искът, и др. Тези права ответникът може да предяви срещу иска било чрез насрещен иск, било чрез възражение (§ 46 II 1 в). Той ще предпочете възражението, когато в конкретния случай не се нуждае или не може да получи ефект, по-силен от отхвърляне на иска. За предявяване на тези права чрез възражение изискването за ликвидност изобщо не важи (543-65 ВДА IV 145). Възраже­ние за едновременност на изпълнението може да се прави, ако длъжникът има изискуемо вземане срещу кредитора си от същото правоотношение (513-86-П, Б 87 I 21).

I. Установителен иск (УИ) е този, чийто петитум се ограничава с искането да се разреши граждански спор със сила на пресъдено не­що. Търсената с него защита се изчерпва в силата на пресъдено нещо, с която спорното право (правоотношение) се потвърждава или отрича. Затова УИ изразява в най-чист вид същността на исковия процес.

Функцията на УИ е да брани гражданските права само срещу това смущение, което правният спор предизвиква (§ 211; 758-75 ВДА IX 30; 562-69 ВДА VI 29). УИ цели да внесе яснота, определеност и безспор­ност в гражданските отношения, като разпръсне „облаците на съмнени­ето", обкръжаващи спорното право, преди да се е стигнало до по-остри форми на правонарушение. Спрямо тях УИ се явява като превенция. Стигнало ли се е до тях, преди той да бъде предявен, той става безпред­метен, защото влиза в действие по-интензивен способ за защита - осъ­дителният иск. Спрямо него УИ е субсидиарен (по-долу III 3). Понеже правните спорове бързо прерастват в нарушаване на граждански права, УИ са много по-редки от осъдителните. От друга страна, УИ е най-приспособеното средство за защита срещу правната привидност (ни­щожност и особено симулативност, 753-85-1, Б VIII 33), заплашваща интересите на страните и на третите лица, респ. срещу принудително изпълнение, осъществявано без изпълняемо право (§ 184-186).

Същността и функцията на УИ обясняват защо в сравнение с дру­гите искове той е най-широко допустим с оглед на предмет и легитими­рани страни.