Аллах моят Отец? Или пътят ми от Корана до Библията Билкис Шейх Издава Мисионерско сдружение «Мисия за България»



страница7/9
Дата22.07.2016
Размер1.73 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9
11. Вятърът се обръща

Процесът на обучаване от начина на живот, с който в последно време бях привикнала, започна няколко седмици по-късно, когато един неделен ден се бяхме събрали на нашата редовна молитвена вечер. Имах впечатлението, че както семейство Олд, така и Мичелови изглеждаха особено потиснати.

- Но какво става? - попитах аз, когато прекрачих в дневната на семейство Олд. Кен облегна главата си назад и се вторачи в тавана.

- Мери и аз отиваме на почивка за една година в родината си - кратко каза той.

Първата ми реакция беше панически страх, мислейки си за това, че скоро ще бъда изоставена. Какво ще правя без семейство Олд! Разбира се, оставаха ми Мичелови, но аз бях по един и същ начин зависима и от двете семейства. Мичелови първи ме бяха свързали с църквата, а семейство Олд бяха моите постоянни спътници в духовния ми път. Това само началото ли беше? Кога щях да загубя и двете семейства?

Мери беше разгадала моите мисли. Тя дойде при мен и взе ръката ми. Очите й се насълзиха, докато говореше:

- Мила моя - каза тя. - Вие трябва да знаете, че винаги ще бъде така. Ние трябва винаги да се разделяме с тези, които обичаме. Само Исус остава винаги с нас.

Кен пристъпи до своята съпруга.

- Билкис, има още нещо - каза той. - Вие трябва да сте уверена, че Бог никога няма да Ви изведе от състоянието Ви на защитеност, ако с това не преследва точно определена цел. Затова Вие и сега можете да се радвате, та дори и всред това страдание.

На всички нас, на мен, на Мичелови и на семейство Олд, ни оставаха само още няколко седмици, през които можехме да бъдем заедно. Времето за тяхното отпътуване застрашително се приближаваше. Опитвахме се да запълним с вяра вакуума, който щеше да предизвика отсъствието на Кен и Мери, но това не ни се отдаваше много добре. Беше един тъжен ден, когато Мичелови, аз и още няколко души от нашето малко християнско общество се събрахме в къщата на семейство Олд, за да се сбогуваме с тях. В тези последни часове ние много се стараехме да превърнем това изпращане в празник, но сърцата ни бяха тъжни. Опитвахме се да приемем тези последни моменти не просто като напускане, а като изпращане. Бяхме смели, но когато видяхме как тежко натоварената кола на семейство Олд потегли и се отправи към магистралата, всички ние осъзнавахме, че животът ни никога вече нямаше да бъде така богат, какъвто беше заедно с тези наши приятели.

Когато същия този ден пътувах към къщи, имах тъпото чувство, че сега стоя съвършено сама в една вражеска територия. Колко странно! Та нали Мичелови бяха във Вах!

Процесът взе нова неочаквана посока, когато един предиобед няколко месеца след сбогуването ни със семейство Олд по телефона ми се обади д-р Даниел Бакш. Каза ми, че той и д-р Стенли Муунейхам са съработници на една Калифорнийска организация, носеща името «Визия за света», и че ако съм съгласна, с удоволствие биха ме посетили. Никога досега не бях чувала нищо за тази организация, но моята врата стоеше отворена дори и за любопитни хора, желаещи да чуят за това, как една мюсюлманка е станала християнка.

Няколко дни по-късно двамата пристигнаха. След като приключихме с обяда, д-р Муунейхам започна да говори и аз веднага забелязах, че той не преследваше сензацията. Докато на глътки пиехме чая си, той за говори по същество.

- Желаете ли да дойдете в Сингапур, госпожо Шейх -попита д-р Муунейхам, - и там да разкажете своето свидетелство за Исуса?

- Сингапур?

- Били Греам ще изнесе там цяла поредица проповеди под наслов «Христос търси Азия». Тя се провежда за всички християни от Азия - индонезийци, японци, индийци, корейци, китайци, пакистанци. Вашето свидетелство ще бъде вдъхновение свише за нас.

Струваше ми се, че не беше съвсем обосновано. Аз си имах достатъчно работа и тук, във Вах, та да тръгна да пътувам и в други страни.

- Добре - казах аз, - ще се моля за това!

- Моля Ви, направете го - отговори д-р Муунейхам. Малко по-късно ние се сбогувахме. Още дълго, след като те си бяха тръгнали, аз седях на верандата, мислех върху предложението им и се молех така, както бях обещала. Един глас в мен ми казваше, че трябва непременно да използвам тази възможност, но друг глас ми шептеше, че не бива дори и да си мисля за нещо подобно. И тогава ми хрумна нещо.

Моят международен паспорт! Естествено. Тъкмо беше му изтекъл срокът. Ако исках да пътувам за Сингапур, първо трябваше да получа продължение на валидностния му срок. По онова време паспортното бюро в Пакистан беше подвластно на една много педантична бюрокрация. Ситуацията беше напълно невъзможна. Някои хора изпращаха международните си паспорти за продължение и вече никога не ги получаваха обратно. Всъщност аз можех да приема тази ситуация като Божие решение. Ако Той искаше аз да отпътувам, то Той би се погрижил и за тази история с паспорта ми.

Още същия следобед аз попълних необходимия формуляр и го изпратих на съответната инстанция заедно с паспорта си. Когато пусках пакетчето в пощенската кутия, почти не се съмнявах, че в него е скрепен с печат отговорът «НЕ» за моето сингапурско пътуване.

Една седмица по-късно аз получих едно официално писмо.

- Хм - смеех се аз, - навярно това е първата стъпка за продължението на срока на паспорта ми. Те първо ще ми изпратят формуляри, които ще трябва да попълня, и след това всичко ще се проточи с месеци.

Отворих плика и оттам извадих своя паспорт, снабден с печат и необходимото продължение.

Така няколко месеца по-късно се наложи да се сбогувам с шестгодишния Махмуд и своята домашна прислуга и да отпътувам за Лахор. Там, преди да продължа пътуването си за Карачи, откъдето щях да взема самолета за Сингапур, аз за кратко се срещнах със сина си Халид. Въпреки че междувременно бяхме вече 1968г. и от моето обръщение беше изминала вече година и половина, Халид се държеше както останалите мои роднини и слабо се интересуваше от моите намерения. Предполагах, че поради моите 48 години той ме считаше за прекалено стара, за да предприемам едно подобно пътуване, но поради това, че като негова майка той трябваше да ме уважава, срещата ни беше много мила.

По-късно, когато в Карачи се качих на самолета и разсъждавах за това мое начинание, аз имах усещането, че Халид е бил напълно прав. Какво за Бога търсех аз въобще в този самолет, който летеше в посока Сингапур? На борда му имаше цяло множество християни и това, което виждах тук, въобще не ми харесваше. Те се представяха толкова прекомерно щастливи, че ми въздействаха отблъскващо. Те пееха духовни песни, подвикваха си през пътеката по нещо един на друг, издигаха отново и отново ръцете си нагоре и викаха: «Слава на Бога!» Беше ми тягостно и неловко. Радостта им изглеждаше превзета и престорена. Тя ми напомняше на пресилената радост на онези християни, които по онова време бях срещала по улиците на Лондон. Ако това трябва да означава така нареченото «Пътуване в християнски кръгове», то то не беше за мен. Беше ми противно.

Това, което правеше нещата още по-лоши, бе фактът, че това пътуване по съвършено непонятни на мен самата причини, изглежда, щеше да има за мен едно особено лично значение. Изглеждаше така, сякаш то щеше да предначертае бъдещето ми.

„О не, Господи - казах си аз наум. - Това не може да е Твоята воля!" Доколко предопределящо беше то? Ще трябва ли за в бъдеще да прекарвам много време седяща в реактивни самолети, всред шумни, суетящи се хора? Тъкмо бях започнала да се чувствам добре в ролята си на християнка в родното си място Вах, но Вах беше едно малко провинциално градче, където всичко течеше по строго установения си начин. Християнството беше за мен една много лична, интимна радост, която аз исках да предавам на другите, но по мой собствен начин. Никак не ми харесваше мисълта да се изложа на показ пред стотици, та дори и пред хиляди непознати.

Аз гледах през прозореца, докато самолетът излиташе. Пакистан изчезваше под мен в мъглата. Макар и да знаех, че само след няколко дни щях да се върна, аз чувствах по един много осезаем начин, че това отлитане ме въвеждаше в един нов житейски период. Въпреки че физически погледнато, щях да се върна обратно вкъщи, аз знаех, че в един друг смисъл никога вече нямаше да се върна обратно. Тази група християни в самолета сега беше моето «вкъщи», моето убежище.

Какво имах предвид с подобни идеи? Ужасих се от

моите собствени мисли!

От летището в Сингапур отпътувахме директно към залата, където мероприятието току-що беше започнало. И изведнъж за мое собствено учудване аз забелязах, че тази събрана тук група от християни ми въздействаше по съвършено друг начин. В палатата имаше хиляди мъже и жени - най-голямото събиране на хора, което аз бях виждала. Всички пееха «Велик си Ти...», когато влизах в огромната зала. Чувствах познатото ми Присъствие на Божия Дух, но не знаех, че при това може да се получи подобно сърцебиене. Заплаках, но не от тъга, а от радост. Никога досега не бях виждала толкова много хора заедно да хвалят Бога. Почти не можех да го проумея. Толкова много хора, от най-различни страни! Хора от различни раси и с различно облекло! Едно неизброимо множество от пеещи славословия християни!

Това беше нещо друго. Не можеше и сравнение да става с хората от самолета. Сега ми стана ясно какво бях съпреживяла в джета? Очевидно е! Онези хора бяха стеснителни, нервни и навярно дори уплашени. Страхуваха се от новото, страхуваха се от летенето. Техните благочестиви мъдрувания не можеха да надскочат заблудата, че и те толкова малко бяха изпълнени със Святия Дух, колкото и аз, когато гонех някой прислужник или реагирах сприхаво и грубо срещу някой чичо, опитващ се да ме спечели отново за исляма. Проблем беше тяхната реч. «Християнският им стил» ме беше заблудил. Трябваше веднага да прозра това, че християните в самолета се бяха опитали да прикрият своите истински чувства с престорена радост.

Но тук, в огромната зала, беше различно. Дружелюбното общение свърши, започна Богослужението. Ако пророческият смисъл на моето пътуване се състоеше това, да бъда заедно с такива групи, тогава бях готова да го приема с радост.

Но все още нещо ме безпокоеше. Наистина ли се очакваше от мен да изляза пред тези хиляди хора и да им говоря? Беше нещо съвсем естествено, когато в къщи във Вах, говорех за моите опитности с хора, които лично познавах. Но тук!? Пред всичките тези непознати хора от толкова много и различни части на земята!? Бях доста разколебана.

Побързах да се прибера в хотелската си стая и опитах да се почувствам уютно в нея. Гледах през прозореца към кипящия под нозете ми Сингапур. Колко различен беше този град от Париж или Лондон например! По улиците хората се притискаха и бутаха, улични търговци възхваляваха стоките си, колите си проправяха път през тълпите, непрестанно бибиткащи. Навалицата там долу ми изглеждаше сега точно толкова обезпокоителна, колкото и множеството в конферентната зала преди това. Разтреперах се от страх, дръпнах пердето и се оттеглих, за да се успокоя.

„Ах, Господи - изстенах аз, - къде е Твоят утешаващ ме Святи Дух!?"

Изведнъж си спомних за едно преживяване от детството ми, когато един път вървях с баща си през пазара на Вах. Татко непрестанно настойчиво ми внушаваше да стоя до него, но аз искрях от живот и исках да избягам. Най-накрая го сторих. Една сергия за цветя ме подбуди да го сторя и аз изтичах към нея, за да я разгледам. Изведнъж забелязах, че баща ми не беше вече до мен. Обзе ме панически страх и избухнах в плач.

„О, татко - виках аз, - ела и ме вземи! Аз не искам никога вече да бягам от теб!"

Още докато изговарях това, аз го видях. Високата му стройна фигура бързо идваше към мен през тълпата-Отново бях при него!

Когато сега седях в хотелската си стая, аз забелязах, че фактически отново бях напуснала моя Небесен баща. Бях се отдалечила от Неговата закриляща ме близост, разтваряйки широко портите на страха. Кога Най-сетне ще се науча, че не мога едновременно да се доверявам на Бога и да се страхувам! Аз се успокоих и отново намерих своя вътрешен мир.

„О, Татко, благодаря Ти - казах аз, плачеща от облекчение. - Моля Те, прости ми, че се бях отдалечила от Теб. Та нали Ти си тук до мен. Ти си и там в тази зала и няма да ми се случи нищо лошо!"

Няколко минути по-късно, в салона на хотела, някой сложи ръка на рамото ми и аз чух един добре познат ми глас. Обърнах се и видях д-р Муунейхам:

- Госпожо Шейх, колко е хубаво, че сте тук - изглежда докторът се радваше, че ме вижда. Сякаш беше отгатнал и мислите ми: - Все още ли сте готова да говорите?

- Не се тревожете за мен! Аз се чувствам добре. Та

нали Господ е тук - казах аз, усмихвайки се.

Д-р Муунейхам стоеше до мен и изследваше лицето ми, като че ли обмисляше как трябва да интерпретира думите ми. В края на краищата аз също се бях възползвала от християнския начин на изразяване и той не искаше просто да приеме и да се остави да бъде вероятно заблуден от думите ми, така както на мен ми се беше случило в самолета. Очите му проникваха до дъното на душата ми. После изведнъж, изглежда удовлетворен, каза бързо:

- Добре! Утре сутринта Вие ще говорите! - Погледна колко е часът. - Ще получите всяка необходима Ви молитвена помощ.

Д-р Муунейхам ме беше разбрал правилно. На следващата сутрин чувството за безопасност все още беше в Мен, когато на практика се изправих пред онези безбройни хора, събрани в залата, и им заразказвах по какъв странен начин Господ ме беше потърсил и намерил. Това не беше никак трудно! Той беше с мен, докато аз пипнешком минавах през моята сказка. Той ме беше обгърнал и ме окуражаваше. Уверяваше ме, че Той сам се изявяваше на хората. И когато след това с братска любов хората ме наобиколиха, беше като че ли съм направила първите си стъпки в едно ново служение за Господа. След като лекциите и сказките свършиха, аз отново поех на път към дома. Още веднъж почувствах в себе си, че цялото пътуване имаше един предопределящ бъдещето ми характер. Изглеждаше така, сякаш Бог ме беше помолил да отида заедно с Него в Сингапур, за да разбера повече за работата, която някога по-късно трябваше да извършвам за Него.

„Е добре - мислех си аз наум, - най-малкото ще мога да запазя моята главна квартира във Вах. Навярно съвсем няма да ми коства чак толкова много, ако от време на време се налага да напускам моето старо, сигурно убежище, за да предприема по някое такова пътуване.

Когато колата отби от широката магистрала и пое по пътя всред шпалир от дървета, аз и не предполагах, че процесът на промени късче по късче щеше да разколебае тази моя сигурност.
12. Време за сеитба

Тъжното съобщение, че сега и семейство Мичелови заминават на почивка в родината си и дълго време ще бъдат далеч оттук, беше следващата стъпка по пътя към моята вътрешна независимост.

Беше изминала повече от една година от пътуването ми до Сингапур. Аз седях заедно с нашата малка християнска дружинка в дневната на Мичелови. Беше последната ни среща преди отпътуването на Синов и Дейвид. Отново и отново се връщах мислено към това, как за първи път прекрачих прага на тази къща като търсещ истината човек. Колко време беше изминало оттогава!? Погледнах към двете скъпи за мен личности, оказали ми такава помощ при привеждането ми при Христа: високия Дейвид с бавно посивяваща коса и сериозната Синов, която толкова предано се беше молила за мен.

- Страшно много ще ми липсвате и двамата - казах аз, докато стояхме прави на полянката пред къщата. - Как ще мога да се справям без общението си с вас?

- Може би Господ ще Ви научи как да живеете без нас - каза Синов. - Той винаги ни въвежда в нови отношения, чрез които ние трябва да израснем вътрешно. Така Той постъпва дотогава, докато не ни остане никаква друга здрава опора освен Той самия.

Въпреки че това звучеше добре, аз не бях готова за него. Нещата трябваше да си останат, както досега, и аз го казах на Синов, но тя само се усмихна и ми каза:

- Естествено е, че не искаш, скъпа Билкис! Та кой иска, и то доброволно, да излезе навън в студения свят? Но това рисковано дело се изисква от нас!

Синов се качи в колата и затвори вратата. Още една последна прегръдка през прозореца, след което Мичелови потеглиха през прахта, отдалечавайки се от бяло боядисаните къщи, които по време на войната бяха служели за квартири на офицерите. Колата изчезна зад ъгъла.

Наистина рисковано дело! Сега тук аз бях сама - една самотна християнка всред едно мюсюлманско обкръжение. Ще мога ли да се справя сама!?

Изминаха много седмици, през които, честно казано, ми беше трудно да предугодя нещо от приключението което Синов ми предвеща, или от целта на тогавашното предсказание на Кен Олд. Изглеждаше сякаш беше изминала цяла вечност от тяхното заминаване. Неделните вечерни събирания на християните продължаваха, като се провеждаха последователно в домовете на всяко едно от останалите пет семейства, но естествено без ръководството на Мичелови и на семейство Олд. Разговорите протичаха мъчително и трудно.

Тогава, след една такава вечер на инертно протекло събрание, ми дойде следната мисъл: „Навярно ние грешахме, като се опитвахме да провеждаме вечерите точно така, както го правеха Мичелови и семейство Олд? Нашата малка група нямаше никакви шансове да нарасне, ако не идваха нови хора. Какво би станало - само при тази мисъл сърцето ми започна да бие ускорено -да, какво би станало, ако на нашите събрания поканим хора, които не са висшисти, не са лекари и инженери, нито мисионери? Да предположим, че поканим да имат общение с нас както християни, така също и нехристияни, метачите на улици и други хора, принадлежащи към нисшите слоеве на обществото. Може би в моята собствена къща, защото е голяма и ще е подходяща за тази цел!" Когато споделих с групата тази си идея, тя първо изрази преди всичко съмнение, но след това колебливо даде своето одобрение. Решихме да опитаме и аз се разпоредих да бъде оповестено, че следващата неделя вечер в моята къща ще се организира християнско събиране.

Бях изненадана колко много хора се събраха! Повечето бяха от Равалпинди, където новината също беше достигнала. Както се бях надявала, между тях имаше и нехристияни. Те просто бяха дошли, за да научат нещо повече за Бога на християните. Ние, членовете на първоначалната общност, поехме ръководството. Пеехме и се молихме и правехме това, което можехме, за да удовлетворим индивидуалните потребности на камериерките, надничарите, учителите и предприемачите, които се намираха в къщата ми.

Скоро започна да се чувства един нов дух на неделните ни сбирки. Аз и другите ръководители на групата, които носехме цялата отговорност, прекарвахме много часове на колене, часове, които ни приведоха по-близо до Господа и Неговото Слово. Ние искахме да сме сигурни, че по никакъв начин не сме се отклонили от посоката, в която Той искаше да ни води.

Отведнъж «безплодният» период, който изживявах, коренно се преобрази. Станах свидетел на истински покаяния. Първо дойде при Господа една млада вдовица. Тя изплака от сърце своята болка и своята самота и помоли Бог да дойде и при нея. Беше много впечатляващо да съприживееш прераждането на едно потиснато и безпомощно същество в едно радостно и изпълнено с упование дете на Бога. Не след дълго повярва и един механик от близката работилница. След това да следват Христа се решиха един чиновник и един метач на улици.

И всичко това се случваше в моята къща. Бях много радостна от това, но наистина често се питах кога моят род ще започне да протестира срещу това «опетняване» на доброто ни име. Но никой не се оплакваше. Във всеки случай все още не. Изглежда, фамилията ми изобщо не искаше да признае пред себе си какво всъщност се случваше. Един ден аз се спънах на терасата в една отлепила се терикотна плочка, паднах и претърпях леко счупване на костта. Роднините ми не ме посетиха, но за сметка на това ми позвъниха по телефона. Поне това сториха!

Макар и да не намаляваше съпротивата от страна на моя род срещу бавно напредващия мой християнски начин на живот, то това се дължеше понякога и на мен самата. Аз все още бях една независима, самоуверена, дори горда личност, която обръщаше много внимание на своя имот, своята земя и своята градина и гледаше на тях като на лична собственост.

Срещу къщата, от другата страна на тревната площ, една алея водеше към жилищата на прислугата ми. Отстрани на алеята растеше едно дърво, наричано от всички «Бер», което раждаше червени, черешоподобни плодове. През онова лято, след отпътуването на Мичелови, децата от селото (навярно одързостени от слуховете, че съм се променила) започнаха просто да нахлуват в моето имение, да се катерят по дървото и да берат плодовете му. Само по себе си това беше достатъчно нагло, но когато тяхната врява и крещене смути и моята следобедна почивка, аз се наведох през прозореца и заповядах на градинаря да ги прогони. Още същия ден аз наредих да отсекат дървото.

Веднага, след като то бе отсечено, аз забелязах какво бях сторила. Заедно с дървото от мен се отдръпнаха и Божиите мир и радост. Дълго време стоях на прозореца и гледах втренчено към мястото, където растеше то. Колко много желаех сега дървото все още да си беше там и да можех още да чувам радостната гълчава на децата! До болка осъзнах как изглеждаше истинската Билкис Шейх. Истинска промяна беше възможна единствено чрез Божията милост.

„О, Господи - казах аз, - дай ми да се върна отново в Твоето присъствие!"

Оставаше ми само един изход! Навсякъде в моята градина имаше големи дървета, отрупани с летни плодове. На следващия ден разпоредих да се оповести, че децата на селото са поканени на беритба. Те наистина дойдоха. Макар категорично да бях убедена, че те внимаваха, имаше изпотрошени клони и изпотъпкани цветя.

„Господи, мисля, че сега разбирам какво Ти си имал предвид - казах си аз един следобед, след като децата си бяха вече отишли и аз внимателно оглеждах щетите. -За Теб градината е била нещо, което все още е стояло между нас. Ти ми го отне, за да го дадеш на други. Но виж колко много се радваха те! Сега това е Твоята градина и аз с радост я предавам на Теб! Благодаря Ти, че чрез това дело Ти отново ме върна обратно в Твоята утешаваща ме близост."

Той наистина го правеше, и то дотогава, докато аз отново се нуждаех от мъмрене. Този път не беше поради градината ми, а заради скъпоценната ми следобедна почивка.

През един студен ноемврийски следобед аз си почивах, когато Махмуд се шмугна в стаята ми. Той растеше и още сега можеше да се види по добре изваяното му лице, че един ден от него щеше да стане един красив мъж. Но сега лицето му беше угрижено.

- Мами, там отвън има една жена, която иска да говори с теб. Тя носи едно бебе на ръце!

Аз повдигнах главата си и забравила моите собствени разпореждания, които бях дала на Нурджан и Райшим, казах:

- Сега ти си вече на осем години! Та нали знаеш, че по това време на деня не искам да имам никакви посещения!

Махмуд тъкмо беше напуснал стаята и аз си помислих: „Какво щеше да стори Господа в този случай? И естествено аз знаех какво Той щеше да стори! Той щеше веднага да отиде при жената, дори ако тя Го беше обезпокоила посред нощ." Извиках след Махмуд, който междувременно не беше отишъл толкова далече, че да не можеше да ме чуе. Той показа още веднъж своето мургаво лице иззад вратата.

- Махмуд, какво желае тази жена? - попитах аз.

- Мисля, че бебето й е болно! - ми отговори той. Виждах безпокойството в очите на детето.

- Е, добре, заведи я в приемната - го напътих аз, докато се приготвях да сляза долу.

Малко по-късно бях вече при Махмуд, жената и нейното дете. Жената носеше грубо, подобно на торба селско облекло. Лицето й беше толкова сбръчкано, че тя би могла да бъде и бабата на бебето. Дрехите й бяха и свободно провиснали около слабото й тяло, а раменете й уморено висяха надолу. Когато вдигна главата си и ме и погледна с дълбоките си кафяви очи, аз забелязах, че тя самата беше все още полудете.

- Какво мога да направя за теб? - я попитах с пълно съчувствие.

- Аз чух в моето село за вас и ето дойдох пеша дотук.

Мястото, за което тя говореше, беше отдалечено на дванадесет мили от Вах. Нищо чудно, че това бедно създание изглеждаше толкова уморено. Изпратих да донесат чай и хлебчета и се питах дали тя все още кърмеше бебето, защото в някои села майките кърмеха децата си, докато станеха на три години. Бебето равнодушно се беше вторачило в кристалния полилей на тавана. Малката му уста не се движеше. Сложих ръката си на челото на детето, за да се моля за него. То беше сухо и горещо. Когато положих ръката си и на челото на майката, си представих ужаса на моята фамилия, ако ме видеха отнякъде. Преди и за мен самата би било немислимо дори само сянката на тази селска жена да падне върху мен.

Изпитвах дълбоко съчувствие към младата майка и нейното дете, докато се молех на Бога за изцерение в името на Исуса. Когато камериерката ми дойде, аз й казах да донесе и витамини за майката. Жената остана половин час и ми разказа за живота си, за съпруга си, който осакатял след една злополука, за малкото им дете, за недоимъка на хранителни продукти. През цялото това време тя кърмела бебето - това бил най-евтиният начин на изхранване. Когато най-накрая майката се приготвяше да си тръгва, аз я задържах.

- Не - прошепнах аз, - още не. Ние първо трябва да намерим начин да се погрижим за теб и детето ти...

Още докато казвах това, старата Билкис Шейх в мен започна да нервничи. Ако сега всички нуждаещи се хора във Вах се научеха, че многоуважаемата госпожа с голямата градина има изцелителни ръце? Нямаше ли тук за кратко време да бъдем залети от силно измършавели, изтощени, болни и отчаяни хора?

Но още докато в себе си задавах този въпрос, аз знаех, че нямам друг избор. Или съм го мислела сериозно, когато предадох на Господа себе си и всичко, което ми принадлежеше, или съм излъгала.

- ... и, разбира се, твоят мъж също има нужда от лекарска помощ. Ще ви запиша и тримата за лечение, ще видим какво да направим, за да получите прилична храна, и тогава, ако след всичко това твоят мъж все още не си е намерил работа, ще ме осведомиш!

Накрая тя си тръгна. Направих необходимото: подписах в болницата, че трябва да ми изпращат сметките им, и зачаках. Въпреки това жената никога вече не се върна. Бях малко учудена. Когато запитах прислугата си какво беше станало, както обикновено, те вече имаха готовия отговор. Тя, детето и съпругът й наистина са били настанени в болницата и сега при тях всичко вървяло чудесно.

Мъжът й също си бил намерил работа.

В първия момент старото «Аз» в мен се възмути и аз се настроих срещу неблагодарността на тази жена, която не дойде поне веднъж, за да ми поблагодари. Но Господ ме накара да се замисля:

„За това ли й помогна? За да има защо да ти благодари? Аз пък си мислех, че благодарността принадлежи единствено и само на Мен!"

И, разбира се, Той имаше право! Върнах се назад в мислите си до момента, в който «Аз» поех задължението да се грижа за тази жена. След това помолих Господа да ми прости и никога вече да не допуска да падам в примката на това изкушение:

„Господи - въздъхнах аз, - Твоята ръка трябва вече да е много уморена, защото толкова често й се налага отново да ме изправя."

По онова време изглеждаше така, сякаш твърде рядко ми се отдаваше наистина да живея в непосредствена близост с моя Господ и постоянно изпадах в неуспехи. Питах се дали трябва непрестанно да бъде така през първите години на християнския живот. И тъй като тогава нямах никого, с когото да мога да разговарям за това, ми се налагаше непрестанно да нося този въпрос в себе си.

Една сутрин, тъкмо когато Нурджан беше заета с тоалета ми, на перваза на прозореца една червеношийка запърха с криле.

- О - извиках аз, - погледни само кой ни е изпратил Господ тази сутрин!

Тя продължи мълчаливо да разресва косите ми. Бях изумена, защото обикновено тя беше толкова разговорчива. Тогава тя колебливо забеляза:

- Уважаема госпожо, забелязали ли сте, че всеки път, когато говорите за Бога, изглеждате напълно различна?

Същия следобед поръчах още повече Библии от мисионерската книжарница в Исламабад. Ставаше въпрос за Библии, предназначени преди всичко за деца. Наблюдавайки Махмуд, бях забелязала колко ценни са те. Виждах също, че и прислугата в къщи ги вземаше в ръце и прелистваше пъстрите илюстрирани малки книжки. Когато Библиите пристигнаха, аз подарих една от тях на Нурджан. Колко голяма беше радостта ми, когато един ден тя дойде при мен и поиска да говорим насаме.

- Уважаема госпожо! - каза Нурджан, а нейното закръглено лице издаваше възбудата й. - Трябва да Ви кажа нещо! Можете ли да си спомните колко често сте ни казвали, че ако искаме да познаем Бога, трябва само да помолим този Исус да дойде в сърцата ни? - Тя избухна в плач. - Аз го сторих, уважаема госпожо, и Той наистина дойде. В целия ми досегашен живот аз никога не съм изпитвала толкова много любов!

Не вярвах на ушите си! Сърдечно прегърнах момичето и затанцувах с нея из стаята, плачеща от радост.

- Нурджан, какво фантастично съобщение! Сега сме три християнки - ти, Райшим и аз. Това трябва да се отпразнува!

И така Райшам, Нурджан и аз пихме заедно чай. Не беше за пръв път да пия чай с прислугата си. Докато ние, трите християнки, разположени удобно, си разговаряхме като стари приятелки, пиейки на глътки чая си и ядейки сладкиша си, мислите ми блуждаеха в миналото. Какво се случи с жената, която се беше оттеглила точно в това имение, за да се скрие от богатото висше общество? Тя седеше тук и пиеше чай с камериерките си. Колко ужасени щяха да бъдат моите роднини и приятели!? Колко ли щяха да се чудят!? Спомнях си за начина, по който се освобождавах по-рано от своите разочарования: с хапливи и остри команди или с изблици на ярост. Когато откриех прах на облегалката на някой от столовете, когато прислугата в кухнята говореше по-високо или когато се случеше да чакам малко за обяда си, тогава цялото домакинство можеше да бъде сигурно, че ще им «чета конско евангелие». Наистина Господ сериозно беше работил над мен и Неговата близост ме изпълваше с голямо удовлетворение.

Аз съвсем не исках да ставам светица, но започнах да уча, че съобразно моята отговорност да живея в Исуса аз бях длъжна да не правя нищо, което би опозорило Неговото име. Освен това Той ме научи, че делата са по-красноречиви от думите, когато става въпрос да бъде дадено свидетелство за Него.

Тогава забелязах нещо странно на нашите вечерни събрания. Нурджан не беше всред дузината съселяни, които седяха заедно с нас в приемната стая. Колко странно! Една сутрин, след като вече беше готова с моята фризура, аз я помолих да остане още за малко. Попитах я дали не би желала да дойде тази неделя.

- Но госпожо - каза Нурджан и пребледня, - аз не мога да говоря за това, което ми се случи, и не мога да ходя на никакви сбирки. Съпругът ми е вярващ мюсюлманин. Ние имаме четири деца. Ако аз кажа, че съм станала християнка, той просто ще ме изхвърли на улицата.

- Но ти трябва да изповядаш своята вяра! - настоявах аз - Нямаш никакъв друг избор!

Нурджан ме погледна нещастно, след което напусна стаята.

Няколко дни след това посетих сестра Рут, с която също се бях запознала в болницата «Светото семейство». Винаги с голямо удоволствие беседвах с нея. Сестрата спомена, че много хора в Пакистан тайно принадлежат към християнството.

- Тайни християни!? - извиках аз. - Не разбирам как е възможно нещо подобно. Та нали когато станеш християнин, тогава трябва високо да оповестиш това.

- Сега - каза сестра Рут - погледнете на Никодим!

- Никодим!?

- Той беше един таен последовател на Христа. Прочетете трета глава на Евангелието според Йоана.

Веднага отворих Библията и започнах да чета как този фарисей дойде една вечер при Исуса, за да научи повече за Неговото Царство. Често се бях занимавала с тази много казваща ми глава, но едва сега разбрах, че Никодим наистина би трябвало да е бил един таен последовател на християнската вяра.

- Навярно някога, по-късно, Никодим е изповядал лично своята вяра - каза монахинята, - но дотолкова, доколкото разбираме от Словото, той внимаваше другите фарисеи да не забележат нищо относно вярата му.

На следващия ден извиках Нурджан в стаята си и й прочетох стиховете за Никодим.

- Съжалявам, че те обезпокоих и разтревожих – казах аз. - Бог сам ще ти покаже на Своето време как можеш да изповядаш вярата си. Засега само прилежно внимавай на Неговите напътствия.

Лицето й грейна. По-късно аз я чух да си тананика радостно, докато работеше.

„Надявам се, че постъпих правилно, Господи - казах си аз. - Само трябва да внимавам да не се въздигам като съдия над никого."

Само няколко дни по-късно осъзнах с още по-голяма яснота колко е трудно да бъдеш християнин в тази част на света.

Един следобед телефонът иззвъня. Беше един от моите чичовци, един роднина, който беше особено коравосърдечен и ожесточен спрямо мен. Дори тогава, когато ледовете на бойкота бяха започнали бавно да се топят, той не допусна да чуя никога нещо за него. Гласът му по телефона звучеше безпощадно остро.

- Билкис?

- Да!

- Чух, че водиш и други хора в заблудата. Ти ги отклоняваш от правата, от истинската вяра.



- Това, скъпи чичо, е въпрос на гледни точки.

Можех да си представя как лицето на този мъж почервенява от гняв.

- Когато ти сама се решаваш на една такава крачка, това е твой проблем, но не и тогава, когато други следват твоя пример. Билкис, трябва да престанеш с това!

- Чичо, хубаво е, че си се загрижил за мен, но се налага да ти припомня, че ти трябва да живееш твоя си живот, а аз моя.

На следващия ден моят нов шофьор ме караше към къщи след едно посещение при Тууни. Там на шосето изскочи един мъж и се опита да спре колата. Шофьорът ми знаеше, че аз често спирах, за да взимам стопаджии, но този път той не пожела да спре.

- Госпожо, моля Ви, този път да не изисквате от мен да спирам - каза той с решителен глас и със свирещи гуми заобиколи мъжа.

- Какво искаш да кажеш с това? - се наведох аз отмястото си към него. - Ти не мислиш, че този мъж искаше...!!?

- Госпожо...

-Да?

- Това е само защото... - запелтечи мъжът и вече не беше възможно да получа от него никаква информация.



Една седмица по-късно в стаята ми се шмугна една от моите прислужници точно тогава, когато се бях оттеглила за моята обедна почивка. Тя бързо затвори вратата след себе си:

- Надявам се, че няма да изтълкувате това погрешно каза тя тихо, - но аз просто трябва да ви предупредя.

Брат ми е бил вчера в джамията в Равалпинди. Една група от млади мъже са си говорили за вредата, която Вие нанасяте на исляма. Те отново и отново са повтаряли, че трябва нещо да направят, и то скоро, много скоро, за да ви накарат да замълчите! Момичето заговори отново с треперещ глас:

- О, уважаема госпожо, та трябва ли да сте толкова открита? Ние се страхуваме за вас и за момчето!

Изплаших се. Сега следваше и аз да се замисля дали не беше по-добре да си бях останала една тайна християнка в тази страна и всред този род, в които Исус е отхвърлен и не е приет като Спасител.


Каталог: Knigi%20-%20TFM
Knigi%20-%20TFM -> 50 Нобелови лауреати и други велики учени за вярата си в Бога”
Knigi%20-%20TFM -> Ако животните можеха да говорят
Knigi%20-%20TFM -> Ние искаме само твоята душа
Knigi%20-%20TFM -> Калифорнийски млекар, който е основател на Интернационалното Общение на бизнесмените, вярващи в Пълното Евангелие
Knigi%20-%20TFM -> Божиите генерали
Knigi%20-%20TFM -> Разкрити мистерии от книгата "Данаил" Емерсон
Knigi%20-%20TFM -> Бизнес по магарешки питър Брискоу
Knigi%20-%20TFM -> Книга първо на многото верни членове на Metro Christian Fellowship в Канзас Сити, чиято страст за Исус е
Knigi%20-%20TFM -> Чудесата не се случват просто така Лестър Самрал и Дж. Стивън Кон
Knigi%20-%20TFM -> Стъпка напред джони ериксон-тада


Поделитесь с Вашими друзьями:
1   2   3   4   5   6   7   8   9


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2019
отнасят до администрацията

    Начална страница