Благоевград правно исторически факултет
Образуване, ръководене и участието в общо престъпно сдружение
Изтегляне 3.91 Mb.
|
3. Образуване, ръководене и участието в общо престъпно сдружение. Чл. 321(1) „Който образува или ръководи група, съставена с цел да върши престъпления в страната или в чужбина, се наказва с ...". Съгласно ал. 2 “Който участва в такава група, се наказва с ...". За да е налице такава група, а не намиране на съучастник като типична форма на приготовление (чл. 17, ал. 1 НК), необходимо е да има постигнато съгласие между поне три лица за вършене на повече от едно престъпление. При това, пак за разлика от намирането на съучастник като типична форма на приготовление, не е нужно престъпленията, заради които групата е образувана, да бъдат конкретизирани — индивидуално определени; достатъчно е те да се определят по принцип -като вид престъпления. Това е една зависима престъпна дейност - такова участие може да съставлява престъпление само когато и защото предпоставя друга престъпна дейност. Тази друга престъпна дейност обаче би могла, ако е в чужбина, да бъде и такава, че нашият НК да не намери приложение по отношение на нея, тъй като нито нейният субект, нито пострадалият от нея е български гражданин. Престъпната група по чл. 321 и участието в нея има всички особености на вече разгледаните „специални" престъпни сдружения - по чл. 109, по чл. 162, ал. 3 и 4, по чл. 246, ал. 1, пр. II. Особеностите им произтичат главно от това, че всички тези престъпления са предварителна престъпна дейност, която съставлява самостоятелно завършено престъпление, и са също така хипотези на „необходимо съучастие". Тук е подходящо да се отбележи главно по-тясното приложно поле на това общо престъпно сдружение, предвидено в чл. 321. Приложното му поле е по-тясно не само защото е общо, но и предвид на това, че за разлика от „специалните" престъпни сдружения, то най-често или се поглъща от някакво извършвано от група престъпление, или е субсидиарно спрямо някакво групово извършено престъпление.
Те са общоопасни защото застрашават да увреждат или поне да поставят в опасност лични или имуществени интереси на неопределен брой лица. При това често се получава комбинация от реалното увреждане на едни права и поставянето в опасност на други. Общата опасност може да се дължи на: 1. Метода на извършване – особения начин на извършване, трябва да е годен да застраши или увреди интересите на неограничен брой лица /палеж, наводнение и др./. 2. Средствата /предмета за извършване/ - особените средства с които се извършват /взривове, огнестрелни оръжия, боеприпаси/. Те се отличават от останалите престъпления най вече по своя метод на извършване. Общоопасните престъпления могат да се разграничат и по своя подродов обект, характерен за всеки отделен вид. Именно на тази основа се извършва и тяхната систематизация: 1. Престъпления извършени по общоопасен начин и с общоопасни средства; 2. Престъпления по транспорта и съобщенията; 3. Престъпления против народното здраве; 4. Престъпления при използването на атомната енергия за мирни цели; 5. Други.
1. Палеж. Основния му състав е предвиден в чл. 330(1) “Който запали сграда, инвентар, стоки, земеделски или други произведения, гора, машини, рудник или друго имущество със значителна стойност, се наказва за палеж с...” Субект – всеки. Предмет – вещ със значителна стойност /над 1500 лв./. Няма значение чия е собствеността в/у вещта /може дори и да е на самия деец/. ИД – запалването на вещта. ПР – предмета да започне да гори. Докато не започне да гори със собствен огън говорим само за опит. За да е довършено престъплението не се изисква да е поставен в опасност друг имот или човек. ФВВ – умишлено. Ако се стигне до опасност за живота на някого или чужд имот се стига до квалифицирания състав на ал. 2. Непредпазливия палеж също е наказуем, но трябва да е на чужд предмет, освен че трябва да е със значителна стойност. Предвиден е самоволен отказ от довършено престъпление – ако предмета не е започнал да гори със собствен огън по чл. 332 “За палеж деецът не се наказва, ако по собствена подбуда е загасил незабавно пожара, преди да са настъпили значителни вреди.”
Основния състав е предвиден в чл. 334(1) “Който причини наводнение и с това изложи на опасност живота или имота на другиго, се наказва...” Наводнение – означава безконтролното освобождаване на големи водни маси, които имат голяма разрушителна сила. Субект – всеки. ИД – освобождаването на големи водни маси, които имат значителна ударна сила. Може да се осъществи както с действие така и с бездействие. ПР – безконтролното движение на големи водни маси и поставяне в опасност живота или имота на друго лице. ФВВ – пряк или евентуален умисъл. В чл. 335 е предвидено и непредпазливото наводнение. Това е едно от изкл. от правилото, че непредпазливи са само престъпленията на реално увреждане, в случая става в-с за поставяне в опасност живота или имота на другиго. Квалифициращи случаи: - ако са последвали значителни вреди – умишлено или по непредпазливост; - ако е последвала смърт на друго лице, но само по непредпазливост;
Могат да бъдат разделени на 2 големи групи: 1. Престъпления против безопасността в транспорта – създаване опасност за живота на хората; 2. Престъпления против реда в транспорта. Тези престъпления по принцип са резултатни и на реално извършване. ПРЕСТЪПЛЕНИЯ ПРОТИВ БЕЗОПАСНОСТТА В ТРАНСПОРТА. а) по чл. 340(1) “Който повреди подвижен железопътен състав или железен път, въздухоплавателно средство, автомобил, електротранспортно средство (тролейбус, трамвай и други такива, предназначени за масов превоз) или съоръжения, или принадлежности към тях, тунел, мост или подпорна стена по пътищата, или повреди или допусне да се повреди, заседне или потъне кораб и с това създаде опасност за живота на другиго или за значително повреждане на чужд имот, се наказва...” Предмет - превозните средства и обслужваща ги инфраструктура. Субект – всеки. ИД – различава се от обикновеното унищожаване по това, че нанесената повреда е скрита и не е предизвикала спирането на движението на превозното средство или трафика по съоръжението, тази скрита повреда може да предизвика авария. ПР – да съществува опасност от застрашаване на живота на лице или чужд имот. Ако опасността се реализира се осъществява един от квалифицираните състави по ал. 3. ФВВ – умисъл. Като по отношение на опасността за живота или здравето е непряк. б) Нарушаване правилата за движение. ФВВ – умишлено /предвидено по чл. 342/ и непредпазливо /по чл. 343/. По чл. 342(1) “Който при управляване на подвижен железопътен състав, въздухоплавателно средство, моторно превозно средство, плавателен съд, бойна или специална машина наруши правилата за движение, като допуска причиняването на телесна повреда или смърт на другиго, се наказва...” Субект – лице управляващо превозно средство с механична тяга. ИД – очертано с бланкетни разпоредби – нарушаване на установените правила за движение за съответното превозно средство. ПР – на поставяне в опасност живота и здравето на човек /без имуществени вреди – не са вкл. в този с-в/. ФВВ – евентуален умисъл. По чл. 343(1) отнася се и до имуществените щети “Когато с деяния по предходния член по непредпазливост са причинени: а) значителни имуществени вреди, наказанието е ... б) тежка или средна телесна повреда, независимо дали са настъпили последиците по буква "а", наказанието е ... в) смърт, независимо дали са настъпили последиците по буква "а", наказанието е...” Квалифицирани състави: Предвидени са в чл. 343(3) - ако го е предизвикал в пияно състояние; - ако е избягал от местопроизшествието; - ако е настъпила смърт или телесна повреда на повече от едно лица. Предвидено е последващо положително поведение, което води до намаляване на предвиденото в закона наказание по чл. 343а “Ако деецът след деянието по предходния член е направил всичко, зависещо от него за оказване помощ на пострадалия или на пострадалите, наказанието е...” Тук е достатъчна усърдна дейност от дееца, а не е нужен положителен резултат от тази дейност.
Предвидено е в чл. 345 “Който си служи с контролни знаци, издадени за друго моторно превозно средство, или със знаци, неиздадени от съответните органи, се наказва...” Субект – всеки. ИД – в две форми: - служене с истински контролни знаци, които обаче са издадени за др. прев. средство. - служене с контролни знаци неиздадени от компетентния орган.
Предвидено в чл. 346(1) “Който противозаконно отнеме чуждо моторно превозно средство от владението на другиго без негово съгласие с намерение да го ползува, се наказва...” Субект – всеки. Предмет – чуждо МПС. ИД – отнемане на чуждо МПС от владението на другиго без неговото съгласие. ПР – завладяване на предмета. ФВВ – пряк умисъл и специална цел – ползване на отнетото МПС. Ако има за цел да го свои ще се осъществи с-ва на кражбата. Квалифицирани случаи: - последва повреда на МПС; - когато отнетото МПС е било оставено без надзор; - отнемането се извършва в пияно състояние; - отнемането се извършва повече от 2-пъти; - извършено е повторно по смисъла на чл. 28 НАКАЗАТЕЛЕН ПРОЦЕС
Чрез Нак. Пр-с се осъществява наказателно-правната отговорност за извършено пр-е. В производството по наказателните дела участват компетентни ДО и гражданите, които влизат в различни процесуални ПО. Водещ елемент в процесуалната дейност е нейният държавен х-р. Наказателното правосъдие е изключително право на държавата. Към момента в тази дейност са ангажирани: съд, прокуратура, следствие и дознание. В Нак. Пр-с участват и гражданите в различни процесуални качества: - Обвиняем – лицето с/у, което се повдига и обосновава наказателна отговорност; - Потърпевш - Лицата жертви на престъпно посегателство; - Други лица – експерти, поемни лица, вещи лица, преводачи, специалисти, технически помощници и др. Наказателно-процесуалната дейност е законно-установена, като на 1-во място – НПК, Конституцията, някои закони и подзаконови актове. Тези актове регламентират изрично и императивно реда за осъществяване на Нак. Пр-с. По правило не подлежат на разширително тълкуване, прилагане по аналогия и т.н. Нашия законодател се е постарал да даде максимално пълна и точна регламентация на Нак. Пр-с. Взаимодействието м/у ДО и лицата в Нак. Пр-с се осъществява в рамките на т.нар. “Наказателно-процесуално правоотношение”, в което една от страните задължително е ДО. Тези ПО възникват, развиват се и се прекратяват в рамките на Нак. Пр-с. Обикновено тези ПО се изразяват в конкретни процесуални действия /на съда, следствието и т.н./. Наказателно-процесуалната дейност се осъществява, като действията на различните процесуални субекти имат 1 обща цел à реализиране на наказателната отговорност за извършено престъпление.
В наказателния процес се осъществяват 3 основни ф-ии: По обвинението - Водеща е функцията по обвинението, защото наказателното производство започва и се води с оглед възможността да се повдигне обвинение с/у определено лице за виновно извършване на престъпно деяние. Когато липсва такава перспектива наказателния процес не се започва или се прекратява. Наказателното производство се започва от прокурор. По защитата - Зашитата като функция на нак. пр-с е реципрочна на обвинението, възниква с него, реализира се с цел да го обори, да внесе съмнение в неговата несъмнена обоснованост, да докаже невинността или по-малката отговорност на обвиняемия. Тази ф-я се осъществява от защитника и обвиняемия. Защитник ¹ Адвокат – обикновено е адвокат, но може да бъде съпруг, низходящ, възходящ, брат, сестра; Ръководство и решаване въпросите на делото - Третата ф-я е винаги държавна и се осъществява от съответните ДО. В съдебната фаза това е съда, а в досъдебната – прок. Ръководно-решаващия орган е длъжен да достигне до обективната истина относно обстоятелствата на деянието и за правилно прилагане на материалните наказателни закони. Трите ф-ии са равнопоставени и не следва да се фаворизира нито една от тях, макар че водеща е обвинението. Наред с основните процесуални ф-ии в пр-то по наказателните дела се извършва и дейност по предявяване на гражданския иск, обосноваването му и отговаряне по иска. От тази дейност се обосновават съответно 2 др. Ф-ии: - По предявяване и обосноваване на гражданския иск, осъществявана от гражданския ищец; - По оспорване на гражданския иск, осъществявана от гражданския ответник.
Нак. пр-с е формализирана дейност, той е алгоритъм за реализиране на наказателна отговорност. Всички действия в хода на нак. пр-с следва да се осъществяват в съответната наказателно-процесуална форма, като изискванията на закона за тази форма са императивни. Нарушението на формата се санкционира от закона. Резултат на това изискване е, че във формата са вложени гаранции за истинно фактическо установяване и правилно законоприлагане. С оглед на това всички процесуални актове имат строго определени реквизити. В закона е предвиден точно реда за издаването им и отклонението от тези разпоредби са съществени процесуални нарушения с важни последици за хода на нак. пр-с.Фази и стадии на наказателния процес – обща характеристика.
Взаимодействие на компетентните ДО и гражданите стават в рамките на НППО. С наказателно процесуалните права и задължения могат да се пораждат, изменят, прекратяват или погасяват определени НППО. НППО възникват само м/у ДО осъществяващ процесуално ръководство на даден стадий на процеса и останалите ДО и участници в процеса.Наказателният процес като дейност по разглеждането и решаването на наказателните дела. Фази и стадии в наказателния процес. Фазите в нак. пр-с са 2: досъдебна и съдебна.
1. Разследване от разследващ орган, което се извършва от: - следовател; - дознател от полицията. 2. Действия на прокурора след завършване на разследването.
1. Действия преди разглеждане на делото в съдебно заседание: - съдия докладчик; - призовки; - връчване на обвинителния акт и др. 2. Съдебно заседание на 1-ва инстанция. 3. Съдебно заседание на въззивната инстанция. 4. Съдебно заседание на касационната инстанция. До този момент издадените съдебни актове от тези инстанции не са влезли в сила. 5. Извънреден способ – присъдата е влязла в сила и ако се открият нови съществени обстоятелства по делото, се преразглежда произнесената присъда. 6. Привеждане в изпълнение на влязлото в сила решение, определение, присъда. Горното се отнася за наказателните дела от ОХ, които започват по инициатива на държавен орган. За делата от ЧХ, които започват по инициатива на пострадалия, липсва досъдебната фаза.
1. Даване ход на делото. 2. Съдебно следствие – събиране и проверка на доказателствата. 3. Етап на съдебните прения – първо се дава думата на прокурора след това на защитата. 4. Последна дума на обвиняемия. 5. Постановяване на присъдата. Решаването на задачите в различните стадии са свързани. Неизпълнението или лошото изпълнение на някоя задача води до промяна или отмяна на постановлението.
Наказателно процесуалната дейност е изградена в/у определени принципи за организация и дейност наричани основни начала, основни ръководни положения. Те са изрично предвидени в НПК и като такива са елемент от обективното писано право. Като ПН те са пределно общи – регламентират абстрактна хипотеза имаща отношение към цялото нак. пр-во и спрямо всички органи и лица. Те имат и конкретна проява във всички фази и стадии на нак. пр-с , отправна точка са при тълкуване на НПН и прилагането по аналогия. НПК изрично урежда тези основни начала: само уредените в него са значими за нак. пр-с. Проявата им е динамична. Не всички от тях се реализират в еднаква степен в отделните фази и стадии. В досъд. пр-во публичността е силно ограничена, тя се разгръща като основно начало в съдебната фаза. Основните начала са равностойни, не се степенуват и аранжират. Обезпечават се и обуславят едно друго. Основните начала имат специфично проявление в различните фази и стадии на нак. пр-с. Системата така както ги урежда НПК е следната: 1. Участие на съдебни заседатели в нак. пр-во – чл. 8 НПК. 2. Назначаемост на съдиите и съдебните заседатели – чл. 9 НПК. 3. Независимост на съда, прокурора и разследващите органи и подчинението им само на закона – чл. 10 НПК. 4. Равенство на гражданите в нак. пр-во – чл. 11 НПК. 5. Разкриване на обективната истина – чл. 13 НПК. 6. Служебното начало – чл. 13 НПК. 7. Начало на публичност – чл.20 НПК. 8. Право на защита на гражданите – чл.15 НПК. 9. Оценка на доказателствените материали по вътрешно убеждение – чл.14 НПК. 10 Непосредственост и устност на процеса – чл. 18 и 19 НПК. Някои от тези начала имат съдоустройствен, а другите функционален х-р, свързани със състезателността в нак. пр-с. Освен основните начала Глава 2 на НПК урежда и някои основни процесуални гаранции, обезпечаващи пълното проявление на основните начала и те са: 1. Осъществяване на правосъдие по нак. дела само от съдилищата – чл.6 НПК. 2. Водене на нак. пр-во на български език и право на лицата невладеещи езика, да се ползват от родния си език или да им се назначава преводач – чл.21 НПК. 3. Еднакви права на съдиите и съдебните заседатели /имат еднакъв право на глас/ при постановяване на процесуалните актове на 1-во инстанционния съдебен състав чл.8(2) и 41(5) НПК. 4. Презумпцията за невиновност на обвиняемия – чл.14(2) НПК. 5. Задължението на съда и органите на досъд. пр-во да разясняват на обвиняемия и др. граждани, участващи в нак. пр-во, техните процесуални П и зад. и да им осигуряват възможност да ги упражняват – чл.14(4) НПК. 6. Неприкосновеност на личността – чл.15 НПК. Всички начала и гаранции имат конституционна основа, която предвижда и някои др. гаранции, като например: - несменяемост на съдиите, прокурорите и следователите; - това, че никой не може да бъде задържан, подлаган на обиск или др. посегателства в/у личната неприкосновеност без разрешението на съда освен в случаите предвидени със закон; - всеки има право на адвокатска защита още от момента на задържането си. В ЗСВ също има някои основни положения, касаещи основните начала: състезателност на нак. пр-во.
Основно начало със съдоустройствен х-р, но и с важна функционална проява, тъй като процесуалните актове се постановяват от състава на съда. Съдебните заседатели участват при първоинстанционното разглеждане на нак. дела, при които за престъпното деяние НК предвижда наказание лишаване от свобода за повече от 5 години или доживотен затвор, в противен случай се заседава без съдебни заседатели. 1-воинст. дела са подсъдни на РС и ОС и само там има съдебни заседатели. Този състав се разглежда като едно цяло и всичко което е казано за съда се отнася и до съдебните заседатели. Съдебните заседатели внасят обществения елемент при правораздаването по нак. дела. Излъчват се от общинските съвети но не са обвързани по никакъв начин с тези органи и вземат решенията в съда по вътрешното си убеждение. Съдебния заседател не може да упълномощава др. лице да участва от негово име и на негово място Правната уредба на института на “Съдебния заседател” е в НПК, Наредба № 27 на МПравосъдието и ЗСВ. Мандат – 5 години от решението за назначаване. Свикват се за участие в съдебно заседание от председателя на съответния съд най-много за 60 дни в рамките на 1 календарна година, освен ако разглеждането на делото продължи след този срок. - неплатен отпуск; - получават възнаграждение от бюджета на съдебната власт; - съществуват и специални норми за назначаване на съд з-ли към военните съдилища; - имат еднакви процесуални права със съдиите по вземане на решение за извършване на процесуални действия в хода на делото и др.; - равен глас при постановяване на съдебните актове, но за да предпази от външно въздействие формирането на изводите на съд. заседатели, закона предвижда те да се изказват и гласуват преди съдиите; - по правило те са повече от професионалните съдии в състава.
1. Назначаване. Съдиите, прокурорите и следователите са назначаеми и несменяеми и това е една водеща тяхна характеристика. За такива може да бъде назначено лице имащо само българско гражданство и отговарящо на следните условия: - висше юридическо образование; - да е преминало изискуемия стаж и да е придобило Ю правоспособност; - да не е осъждано; - да притежава необходимите нравствени и морални качества. За заемане на съответната длъжност се изисква и определен Ю стаж: # съдия в ОС – 6 години; # съдия във ВКС – 12 г.; Председателя на ВКС и ВАС, както и главния прокурор се назначават от президента с мандат от 7 години. Останалите адм. ръководители на органите на съд. власт се назначават от ВСС за срок от 5 г., само за 2 мандата. Те стават несменяеми след навършване на 5 г. стаж на заеманата длъжност и след атестация, като в този срок не се вкл. стажа като младши съдия и младши прокурор. По този начин магистратите се предпазват от административен произвол на определени длъжностни лица и вземат решенията си без външен натиск.
Става само с решение на ВСС при: - навършване на 65-годишна възраст; - подаване на оставка; - влизане в сила на присъда, с която е наложено наказание лишаване от свобода за умишлено престъпление; - трайна фактическа невъзможност да изпълняват задълженията си за повече от 1 година; - тежко нарушение или системно неизпълнение на сл. зад., както и действия накърняващи престижа на съд. власт. Магистратите са несъвместими с посочените в закона длъжности. Единствено им се разрешава да упражняват научна и преподавателска дейност; такава по изготвяне на законопроекти на НС и др. 3. Назначаване на съдебни заседатели. - определя се броят им; - на своя сесия общ. съвет определя лицата, които ще бъдат съд. заседатели; - назначават се от общото събрание на по-горноинстанция съд; - полагат клетва.
Съгласно чл.10 НПК при осъществяване на своите ф-ии съда и разследващите органи са независими и са подчинени само на закона. Независимостта се разбира като необвързаност от каквито и да било лица и граждани вътре и извън процеса. НПК предвижда условия и предпоставки за извършване на независими процесуални работи от всички ДО. Независимостта е възможна само когато съда и органите на досъдебното пр-во се подчиняват, изпълняват едни единни за тях норма, обща и абстрактна. Това е нормата на закона. Независимостта обаче не отрича известни форми на проц. к-л, които да обезпечават обосноваността и законосъобразността на проц. действия и актове. Независимостта не означава безконтролност, напротив по-горния процесуален орган може да дава указания на подчинения му проц. орган, които са задължителни за изпълнение, но с това той не задължава съответния орган да мисли по определен начин. При промяна на съответната фактическа обстановка органа взема решение по вътрешно убеждение съобразно фактическата обстановка и доказателствения материал.
Както до едноличния съдия така и за съдебния състав. Това означава на 1-во място независимост от изпълнителната власт. Независимостта на съда предполага и независимост на съда от ВСС – няма законови правомощия да влияе на съда. Независимост на съда от прокурора и на прокурора от съда Независимост а съда от тълкувателната практика и от по-горния съд. Няма формално законово изискване за съобразяване.
Приема се, че те са независими от съда, ВСС, изпълнителната власт. По-особен е въпроса с вътрешноведомствената им зависимост, тъй като са изградени на принципа на субординацията.
Този принцип произтича от конституционния принцип за равенство на гражданите пред закона чл.6(2) от Конституцията, той се отнася до всички граждани, независимо от притежаваното от тях процесуално качество. В общ план не се допуща дискриминация – признаване на привилегии или ограничаване на права по какъвто и да е критерий /народност, раса, пол, вероизповедание, обществено и материално положение, професия, образование, възраст, сексуална ориентация и т.н. Напълно реална е възможността граждани в едно и също процесуално качество да са поставени в различен процесуален режим – по отношение на обвиняемия се вземат различни мерки за неотклонение /задържане под стража, парична гаранция, подписка/. Възможна е хипотезата за свидетелите /под охрана; със скрита самоличност; без нищо/. Равенството никога не е абсолютно. 1. Всички граждани могат да бъдат поставени в по-благоприятен или неблагоприятен режим. 2. Различията в процесуалния режим се определят от обективни, законови основания, а не по усмотрение на държ. проц. орган. 3. Различията в процесуалния режим доколкото те са законово допустими, не могат да се основават на общи, дискриминационни признаци, а и произтичат от спецификата на конкретния случай. Равенството в нак. пр-с се осигурява от следните основни проц. положения: 1. То е равенство пред закона, закона е един, общ и задължителен за всички. 2. Съда и органите на досъдебното производство прилагат закона точно и еднакво. 3. Не се допускат извънредни съдилища, всички съдилища са единни, за всички граждани. 4. За всички участници в нак. пр-во в Б-я езика на който се води той е българският.
Това начало е залегнало в чл.12 НПК. Началото на състезателност в нак. пр-с осигурява противоборство на противостоящите позиции на защитата и обвинението, при което с участието и на ръководно-решаващия процесуален орган, се достига до разкриване на обективната истина. В най-чист вид състезателността съществува в исковия граждански процес. Там правилото, е че всеки който твърди нещо, трябва да го докаже. В нак. пр-с условията на състезателността са значително модифицирани поради наличието на презумпцията за невиновност и нейния доказателствен ефект - в тежестта на доказване. Тъй като обвиняемия не е длъжен да доказва невиновността си, то цялата тежест за доказване на всички обстоятелства в рамките на повдигнатото обвинение пада в/у главния обвинител /прокурор или частен обвинител-тъжител/. В това процесуално състезание известно предимство има защитата пред обвинението. Същността в проявата на състезателността в нак. пр-с е в следното: 1. Основните процесуални ф-ии по обвинение и защита са разделени и се осъществяват от различни субекти, които са конкуренти помежду си. 2. Поне в съдебната фаза има отделен орган /съда/, който ръководи процеса и решава неговите задачи. Състезателността в най-пълен вид съществува в съдебната фаза. 3. Ръководно-решаващия орган /съда/ не се ангажира с процесуалните позиции на страните. Той е арбитър, само ги претегля, което не изключва по линия на официалното начало и началото на разкриване на обективната истина определена активност и от страна на съда, тъй като и в/у него лежи задължението за доказване. Той обаче събира доказателства и в 2-те посоки /и обвинителни и оправдателни/ и не изкривява състезанието м/у страните. За да осигури състезателност в процеса чл. 12 НПК постановява, че страните в съд. пр-во имат равни проц. права, освен случаите предвидени в този кодекс. Освен това в ал.1 изрично е залегнало състезателното начало в нак. пр-с.
Начало на обективната истина. Съда и органите на досъдебното пр-во, в пределите на своята компетентност, са длъжни да вземат всички мерки, за да осигурят разкриване на обективната истина по реда и със средствата на НПК. Достигането до истината относно деянието и дееца /разкриване на престъплението и разобличаване на виновните/ е фактическата страна на непосредствената задача на нак. пр-с. В пр-то по нак. дела се цели установяване на релевантните фактически обстоятелства от предмета на доказване и преди всичко, отнасящи се до състава на престъплението. В нак. пр-с истината не се разглежда от към нейния характер /абсолютна или относителна/. Проц. орган се стреми да постигне знание, да установи само конкретните факти и обстоятелства, осъществявали се в определен времеви интервал, без относително някакви други възможни измерения, т.е. истината в нак. пр-с има винаги много конкретен характер. Съда и органите на досъдебното пр-во в това отношение са улеснени, тъй като законодателя е уредил предмета на доказване по нак. дела – Чл. 102. В наказателното производство подлежат на доказване:
Като в него са изброени изчерпателно обстоятелствата по делото, подлежащи на установяване и са посочени интересуващите процеса характеристики по тези обстоятелства. Процесуалното познание /установяване на обективната истина/ е строго формализирано, т.е. постига се по ред и със средства предвидени в НПК чл. 13(2) НПК, като формата е гаранция за достигане до обективната истина. Постигането на обективната истина в нак. пр-с става посредством доказването, т.е. откриването, представянето, събирането, фиксирането, закрепването и проверяването на фактическия материал – следи от престъпното деяние. Доказването става по определен от НПК начин и най вече чрез провеждане на различни процесуално-следствени действия. Чрез тях само се установяват факт. обстоятелства на престъплението и интересуващите процеса негови свойства и белези. Процесуалния субект прави оценка на доказателствения материал по вътрешно убеждение, но критерият за достигнатата обективна истина не е само субективен, а основният критерий за оценка е проц. практика. Начало на ВЗЕМАНЕ НА РЕШЕНИЕ по вътрешно убеждение.
Вътрешното убеждение е елемент на вътрешния свят на човека и естествено има субективен елемент. От субективна страна вътрешното убеждение се отнася до формирането на определен извод, заключение, представа у проц. орган. В този случай убеждението е увереност, респективно неувереност в качествата на доказателствените материали, проява на субективно психическо отношение спрямо истинността на фактически установеното. Вътрешното убеждение не изключва наличието респективно липсата на съмнение относно състоятелността, правилността на достигнатото проц. познание. Освен всичко това, то е емоционална волева готовност за предприемане на проц. действие и постановяване на определен проц. акт. То обаче има и обективна страна.
Тя се изразява в това, че то се формира на базата на наличния по делото доказателствен материал, което е негов ограничител /детерминанти/; то се формира на закона; на практиката и тя е критерий на истината, и в крайна сметка се формира на базата на правилата на здравия разум /логиката/. НПК изисква вътрешното убеждение изложено в процесуалния акт на съответния проц. орган да бъде мотивирано. С оглед на това Закона изисква излагане на писмени мотиви. Това изискване се отнася до всички проц. органи на всички проц. стадии. Мотивите показват вътрешното убеждение на съответния орган, афишира, кои доказателства кредитира с доверие и кои не, дават възможност на контролиращите процеса институции да извършват проверка за обективност и законосъобразност, а също така и за самоконтрол на самия орган. Основното начало на оценка на доказателствения материал е в тясна връзка и неизбежно свързано с независимостта на съда и органите на досъдебното пр-во, защото по вътрешно убеждение действа само независим проц. орган.
Скрит е в чл. 13(1) НПК. Всеки нак. пр-с се развива с оглед определена инициатива /движеща сила/ за започване на пр-вото и неговото придвижване до постановяване на крайния процесуален акт. Тази инициатива може да дойде както от ДО така и от гражданин. В дейността на ръководещия нак. пр-с орган си взаимодействат 2 основополагащи принципа: 1. На легалитета – то предполага ограничено установени предпоставки за действие и постановяване на правни актове, а възможността за проява на инициатива, усмотрение са сведени до минимум. 2. На опортюнитета – предполага по-голяма свобода на действие, широки граници за прилагане на ПН по целесъобразност по преценка на органа. В правоприлагането двата принципа си взаимодействат, като съотношението м/у тях е различно. В правоприлагането по нак. дела приоритет има принципа на легалитета. т.е. държавните проц. органи действат строго в рамките на предвиденото от закона с много малки възможности за отклонение – това е така защото в нак. пр-с има възможност за накърняване на личните права и интереси на гражданите. В рамките на своята проц. компетентност проц. орган действа като държавен орган, като длъжностно лице. Във всеки момент от едно нак. дело той служебно предприема, предвидените в закона действия: - слага началото на пр-то; - извършва съответните проц. действия по неговия ход; - произнася се в процесуални актове при наличие на установено от закона основания. Тази негова дейност е функция на предоставена професионална компетентност и правомощие. Това задължение се отнася до всички държавни проц. органи и се реализира в зависимост от проц. статут на органа, функцията, която осъществява, спецификата на проц. стадий, например съда: - валидно сезиран с обвинителен акт или тъжба образува нак. пр-с; - самоинициативно осъществява необходимите проц. следствени действия; - постановява междинни и окончателни проц. актове; - извършва действия по съдебен к-л в досъдебното производство, когато е валидно сезиран с искане на орган или жалба. Органите на досъдебното производство: - по своя инициатива са длъжни да започнат досъдебно пр-во при наличието на съответните предпоставки; - при условията на процесуална автономия са длъжни да извършат проц.-следствено действие; - да повдигат и внесат обвинение; - прокурора да изготви и внесе обвинителен акт. В определени случаи обаче закона е уредил възможност за ограничаване правата на служебното начало в дейността на проц. органи, при което те се отклоняват от общия ред за гледане и решаване на нак. дела. Това се отнася по делата от ЧХ.
Съгласно чл.15(2) НПК на обвиняемия и на др. граждани участници в процеса се предоставят всички процесуални средства необходими да защитават своите права и законни интереси. Правото на защита е сложно, комплексно право и вкл. в съдържанието си различни проц. П. НПК е уредило тези права според осъществяваната проц. ф-я и процесуално качество. С оглед на това различен е обема от П, които имат обвиняемия и свидетелите. П на защита е субективно публично П, което възниква в хода на нак. пр-с и означава проц. възможност на неговия титуляр за активно участие в нак. пр-с в защита на своите права и законни интереси. П на защита е различно от средство за защита, но проц. право без предвидено проц. ср-во е безпредметно, а процесуално средство без предвидено проц. П е безсмислено. Закона изисква на гражданите да се предоставят всички възможни проц. средства за защита, независимо, че П на защита е възможност, а не задължение. Едно проц. действие е валидно само ако на участниците в него са били гарантирани всички процес. средства за защита. Адресати на нормата по чл.15(2) НПК са ДО, те са длъжни да осигуряват на гражд. П на защита и не могат да ги лишават по свое усмотрение от определени проц. П или средства за защита. Всяко нарушение на това изискване се явява съществено нарушение на проц. правила, а това си касационно основание за отмяна на постановената присъда. Държавата разглежда в единство в-сите за защита на държавните правосъдни интереси и за защита П и интересите на гражданите. Държавния проц. орган е длъжен да предостави на всички участници в нак. пр-во проц. П и средства за защита на законните им интереси и П, но само ако те са претендирани, защото П на защита е една П възможност, а не е задължение на ДО. Гражданите, които участват в процеса притежават няколко еднотипни процесуални права и съответните им проц. средства за защита: 1. Да правят бележки, искания и възражения. 2. Да предоставят доказателства. 3. да се запознават с делото. 4. Да правят необходимите извлечения. 5. Да участват в нак. пр-во. 6. ДА обжалват проц. актове. Тези общи за тях права се реализират в различна степен според процесуалното качество и процесуален режим, в който се намират и в съответствие със стадия. От друга страна има и някои специфични проц. П, елемент от П на защита на някои проц. фигури в процеса каквито другите я нямат: Обвиняемия има повече П: да се изказва последен /той има най пълни права/.
1. Чл. 15(1) НПК “(1) Обвиняемият има право на защита.” чл.16 НПК “Обвиняемия се счита невинен до завършване на нак. пр-во с влязла в сила присъда, в която се установява противното.” Проц. П на защита на обвиняемия и съответното процесуално средство се използват за оборване на обвинението, доказване невинността или смекчаващи вината обстоятелства за освобождаване от изтърпяване на наложено наказание или за прекратяване на пр-вото.
Право на защита на обвиняемия Лична защита Доброволна защита Служебна защита Защита от защитник Чл. 94(1),т.3 – предв. се наказание дож. затвор или затвор за повече от 10 г. Чл. 94(1),т.2 – обв. страда от физически или психически недостатък Чл. 94(1),т.4 – обв. не владее български език Задължителна /необходим/ защита Чл. 94(1),т.5 – интересите на обвиняемите са противоречиви и един от тях има защитник Чл. 94(1),т.1 – обв. е непълнолетен Условно необходима защита /има само ако той поиска/          
   
Чл. 94(1),т.7 – производството е пред ВКС Чл. 94(1),т.8 – делото се разглежда в отсъствието на обвиняемия Чл. 94(1),т.9 – обв. не може да заплати адвокатско възнаграждение Чл. 70(1),т.6 – направено е искане с/у обвиняемия да бъде задържан под стража или вече е задържан Обвиняемия лично и непосредствено реализира своите права. Това обаче не изкл. служебната защита, която е задължение на държ. проц. орган осъществяващ ф-ии по ръководство или обвиняемия да събира както обвинителни така и оправдателни обстоятелства, отегчаващи но и оправдателни отговорността обстоятелства. Служебната защита произтича от началото за разкриване на обективната истина и служебното начало. Правото на защита от защитник има 3 форми на проявление: - доброволна – защитника като процесуален представител на обвиняемия встъпва в процеса с упълномощаване от обвиняемия или с негово съгласие; - задължителна – ръководно – решаващия орган е длъжен да назначи защитник, ако обвиняемия не е упълномощил такъв, в предвидените от закона хипотези регламентирани в “Чл. 94. (1) Участието на защитник в наказателното производство е задължително, когато: 1. обвиняемият е непълнолетен; 2. обвиняемият страда от физически или психически недостатъци, които му пречат да се защитава сам; 3. делото е за престъпление, за което се предвижда лишаване от свобода не по-малко от десет години или друго по-тежко наказание; 6. когато е направено искане по чл. 64 /задържане под стража/ или обвиняемият е задържан под стража; 7. производството е пред Върховния касационен съд; 8. делото се разглежда в отсъствието на обвиняемия; 9. обвиняемият не е в състояние да заплати адвокатско възнаграждение, желае да има защитник и интересите на правосъдието изискват това.” - условно необходима - по правило е необходимо, но ако обвиняемия изрично заяви, че не желае защитник такъв не е задължително да се назначава служебно. Това са хипотезите на чл. 94(1), т.4 и 5 НПК. “4. обвиняемият не владее български език;
Приоритет има защитата по упълномощаване.
1. Основни: - презумпцията за невиновност – това е общо положение в наказателната ни правна система, което влияе съществено в/у процесуалното развитие. Има пряк ефект в/у принципа на състезателността, като поставя в малко по-привилегировано положение обвиняемия. Той не е длъжен да доказва своята невиновност и ако не е дал или отказва да даде обяснения, това не може да вреди на неговите процесуални позиции. Обратно главния обвинител /прокурора или частния обвинител/ носи тежестта да докаже обвинението, като обвинителния акт, респективно присъдата не могат да почиват на предположения, а следва да съдържат извод за еднозначното, категорично и безсъмнено установена виновност. Това е оборима презумпция – оборва се с влязлата в сила присъда; - неприкосновеност на личността – той е конституционен принцип, основно положение в ЕКПЧ и фундаментален наказателно-процесуален институт. Това обаче не изкл. възможността за предприемане на някои процесуални принудителни мерки, което води до ограничаването им. Важното е тези мерки да са изрично предвидени в закона и взети по ред предвиден в НПК; - задължението на ДО да разясняват правата на гражданите и да им осигуряват възможност да ги осъществяват. 2. Производни: - привличане на обвиняемия и предявяване на обвинението за привличане – знаейки го, знае как да се защитава; - предявяване на разследването; - осигуряване присъствието на субектите на правото при осъществяването на процесуални действия; - своевременното обявяване на позицията на насрещната страна и за взетите решения; - забраната за влошаване положението на подсъдимия при обжалване на присъдата от негова страна.
Тези мерки са: 1. Мярка за неотклонение. 2. Отстраняване на заемана длъжност на обвиняемия. 3. Настаняване за изследване в психиатрично заведение. 4. Принудително довеждане. 5. Забрана за напускане пределите на страната. 6. Обезпечителни мерки по отношение на предявения граждански иск. 7. Глоба и конфискация на лично имущество. Те неминуемо ограничават, засягат определени права и свободи на личността. За да не прераснат тези ограничения в недопустими или прекомерни и да не надхвърлят специфичните нужди на нак. пр-во, НПК изрично е уредил условията и предпоставките за налагането им. Те се вземат само от компетентния ДО и като се спазват строги проц. изисквания. По правило използването на процесуалната принуда не е санкция спрямо лицето за неправомерно поведение, а целят да обезпечат условие за законосъобразно и правилно протичане и решаване на делото.
Нак. пр-во се извършва устно освен в случаите предвидени в НПК. В съответствие с това начало всички обяснения, показания, изказвания в нак. пр-с трябва да са в устна форма, което е и условие за действителност на процеса. Когато исканията, бележките, възраженията са писмени те задължително се прочитат. По този начин се дава възможност субектите на процеса да са пряко осведомени за развитието на доказателствения процес и за процесуалните позиции на др. участници, те обаче не изключват документирането на нак. дела. Напротив: процесуалните актове трябва да са писмени, но преди това всички действия трябва устно да са обективирани.
Началото на устността е свързано с непосредствеността, като съда и органите на досъдебното производство основават решенията си в/у доказателствени материали, които те събират и проверяват непосредствено и лично, освен изкл. предвидени в НПК. Непосредственото възприятие благоприятства формирането на вътрешното убеждение на съответния проц. орган по фактическите и правните въпроси на делото. Смята се, че в условия на устност и непосредствен контакт с останалите субекти по делото, проц. орган най-пълноценно изгражда своята позиция за събитието на престъплението и др. обстоятелства от предмета на доказване.
От основното начало устност и непосредственост произтичат законовите изисквания за неизменност на съд. състав и непрекъснатост на съдебното заседание. 1. Неизменност на съдебния състав. “Чл. 258. (1) Делото се разглежда от един и същ състав на съда от започването до завършването на съдебното заседание. (2) Когато някой член от състава на съда не може да продължи да участва в разглеждането на делото и се налага да бъде заменен, съдебното заседание започва отначало.” С цел избягване на това неудобство са предвидени запасни съдебни състави. 2. Непрекъснатост на съд. заседание. “Чл. 259. След изслушване на съдебните прения и последната дума на подсъдимия членовете от състава на съда не могат преди постановяване на присъдата да разглеждат друго дело.” Създадено е с цел да не се протака прекалено дълго произнасянето на присъдата. Когато делото е сложно и за написването на мотивите се изисква определено време, съда произнася само диспозитива, а мотивите - в определен срок, но не по-късно от 15 дни или 30-дни при фактическа или правна сложност на делото.
Нормативната уредба е в чл. 20 НПК “Съдебните заседания са публични, освен в случаите, предвидени в този кодекс.” Публичността е проява на обществения контрол в/у правосъдието, с което се насърчава правораздавателния орган да съблюдава основните начала при извършване на своята правораздавателна дейност. Публиката са лица и граждани присъстващи в залата на съда. Тези лица не са субект на процеса и не изпълняват проц. ф-ии. Съда обаче по силата на това начало е длъжен да осигури възможността за присъствието на публиката в съдебната зала. Тези лица са титуляри на определени проц. задължения: да не възпрепятстват по какъвто и да е начин провеждането на заседанието и имат задължението да напущат залата или платят глоба ако не изпълнят това свое задължение.
Публичността се отнася до всички нак. дела /и от общ и от частен х-р/. Тя касае както първоинстанционното пр-во така и ваззивното и касационното пр-во. Публичността е ф-я на всички съдилища в структурата на съд. власт. Закона предвижда известни отклонения и ограничения от основното начало на публичност на нак. пр-во: 1. Когато се налага запазване на държавната тайна – чл.263(1) НПК. 2. Когато се налага запазване на нравствеността – чл.263(1) НПК. 3. Когато по делото има свидетел, чиято самоличност се пази в тайна – чл.123(2) НПК. 4. С оглед персоналните особености на лицата, които не се допускат в съдебната зала: - ненавършилите пълнолетие лица, които не са страни по делото или свидетели – чл.265, т.1 НПК; - въоръжени лица извън органите за охрана на съда – чл.266, т.2 НПК; - сержанти и войници при разглеждане на дела от военните съдилища с/у офицери; Ограничения по преценка на съда: 5. Когато е необходимо да се предотврати разясняване на факти от интимния живот – чл. 263(2) НПК. Каро това може да бъде както по инициатива на съда така и на някой от участниците в нак. пр-с. Тези ограничения се налагат чрез правилото “Закрити врата”. То изключва напълно участието на публика, освен в случаите, когато се касае за предпазване на нравствеността или неразгласяване на факти от интимния живот на гражданите. В този случай присъстват лица на които председателя на състава разреши и по едно лице посочено от всеки подсъдим чл. 264(1) НПК.
Централно място на съдебното производство Чл. 7. (1) Съдебното производство заема централно място в наказателния процес. (2) Досъдебното производство има подготвителен характер. Разглеждане и решаване на делата в разумен срок Чл. 22. (1) Съдът разглежда и решава делата в разумен срок. (2) Прокурорът и разследващите органи са длъжни да осигурят провеждането на досъдебното производство в предвидените в този кодекс срокове. (3) Делата, по които обвиняемият е задържан под стража, се разследват, разглеждат и решават с предимство пред останалите дела.
Наказателнопроцесуалната теория познава официално 3 категории участници в процеса. 1. Субекти на наказателнопроцесуалните отношения - участници. 2. Субекти на нак. пр-с. 3. Страни в съдебното производство. Т 
Изтегляне 3.91 Mb. Сподели с приятели:
|
ази материя е уредена на няколко места в НПК: от Глава 4-та до 7-ма.