Д-р рос кембъл

Предизвикателство

Предизвикателството е една от малкото прояви, които трябва да бъдат наказвани. То е открито неподчинение и отхвърляне на родителския авторитет. Това е упори­тият отказ да се подчиниш. Разбира се, предизвикателството, както и всяко друго непослушание, не трябва да бъде търпяно. В такива моменти наказанието е неминуемо и когато те дойдат, е без значение какво правите. Но роди­телите трябва да се опитват да избегнат подобни непри­ятни прояви. Не чрез задоволяване на всички детски капризи и желания, а чрез непрекъснато припомняне на своите очаквания по отношение на детето. Като преди това са се уверили, че тези очаквания са разумни, обмислени, съобра­зени с детската възраст, степен на развитие и способност да откликне. Да, моментите, изискващи наказание, ще дой­дат, но ако родителите решат, че прекалено често наказват децата си, по-добре е да размислят върху взаимоотно­шенията си с тях и върху своите очаквания.

Представете си, че детето става явно предизвикателно и това негово поведение не отговаря на изпълването на емоционалния му резервоар. То не откликва нито на молби, нито на заповеди, а си остава предизвикателно. (Пак ще кажа, че тези ситуации трябва да са редки. Когато са нали­це и се налага да пристъпите към наказание, първо се убе­дете, че преди това сте опитали всичко друго.) Детето трябва да бъде наказано, но как?

Уместно наказание

Гъвкавостта е необходима по няколко причини. Първо, родителите правят грешки. Ако мислите, че те не трябва да правят промени в своята възпитателна дейност, по-добре е да не се захващате с нея. Разбира се, родителите могат да променят мнението си и да намалят или увеличат наказанието. (Запомнете, че това е недостатъкът на физическото наказание – извършено веднъж, то не може да се промени.)

Разбира се, родителите не искат да променят решения­та си толкова бързо, за да не разглезват и объркват дете­то. Например, ако наказанието е детето да стои само в стаята си в продължение на един час, а междувременно родителите открият смекчаващи факти, показващи, че на­казанието е било твърде сурово, логично и нормално е да го обяснят на детето и да намалят наказанието. Ако детето вече е било наказано или по някакви причини е изтърпяло несправедливото наказание, за родителите е съвсем нор­мално да се извинят на детето и да се опитат да коригират ситуацията.

Родителите трябва да постъпват гъвкаво, за да могат когато се налага да сменят похватите си. Те трябва да са способни и да се извинят. Нуждата от смяна на решението и от извинение е нормална във всеки дом.

Да бъдем гъвкави с цел да променяме уместно възпита­телните си методи и да бъдем твърди са две различни неща. И двете са съществени. Твърдостта преди всичко включва нашите очаквания към детето и неговия отклик на молби­те им. Ако очакванията ни са твърде сурови (например, да очакваме от 2-годишно дете веднага да откликва на първа­та ни молба) ние постъпваме неоснователно. Едно нормал­но двегодишно дете по природа е твърде непослушно и предизвикателно. Но това е нормален етап от развитието му, нека го наречем „непослушанието на 2-годишните”. Тогава наказанието е неоправдано. Разбира се, любящите родители на 2-годишните трябва да бъдат твърди, но твърди в ограниченията, не в наказанията. Тези родители трябва да контролират по­ведението на детето си чрез нежно маневриране – чисто физическо, например като повдигнат, обърнат, насочат или поставят в правилна позиция.

Това „непослушание на 2-годишните” е съществен за нормалното детско развитие. Това е един от начините всеки от нас психологически да се отдели от своите роди­тели. Може да изглежда като предизвикателство, но е коренно различно. Една от разликите между предизвика­телството и непослушанието на 2-годишните е войнствеността. Непослушанието у 2-годишните е нормално и не трябва да бъде наказвано. Войнствената предизвикателност, от друга страна не може да бъде търпяна, а трябва да се справим с нея.

В процеса на растежа се засилва и способността на детето да откликва на устните молби и в периода 4 и половина години (за различните деца е различно) родители­те могат да очакват детето им да откликне на първата им молба. Аз определено очаквам децата ми да откликват още на първата ми молба. Ако не го сторят, знаят, че ще бъдат предприети мерки. Разбира се, те са свободни да изказват мнения по въпросната молба и евентуално да задават въпроси. Но не променя ли молбата си, те знаят, че трябва да я изпълнят.

Страшно важно е да запомните, че да бъдеш твърд не означава да бъдеш нелюбезен. В очакванията си ние трябва да бъдем твърди и настоятелни, но бихме постигнали по­вече, ако ги изложим любезно. Любящата строгост не изисква от нас да бъдем ядосани, гневни, гръмогласни, властни, с една дума – нелюбезни.

Един от най-важните уроци при възпитанието е, че всяко дете трябва да изпита едновременно всички форми на любов. То се нуждае едновременно от зрителен контакт, физически контакт, съсредоточено внимание и дисциплина. Детето трябва да почувства нашата любов и строгост заедно. Тези неща не се изключват взаимно. Да бъдеш строг не означава да си по-малко привързан. Нежността ти не намалява строгостта, нито увеличава снизходителност­та. Липсата на строгост и ограничения насърчават сниз­ходителността, но любовта и привързаността не го пра­вят.

Когато родителите съзнателно са приложили всички любящи и възпитателни мерки, а детето си остава войнс­твено предизвикателно, те трябва да го накажат. Този вид предизвикателство трябва да бъде спрян. Наказанието трябва да бъде достатъчно твърдо, за да отстрани войн­ственото предизвикателство, но то трябва да бъде и уме­рено, доколкото е възможно, за да предотврати проблеми­те, които току-що обсъдихме. Ако заповедта или обясне­нието са достатъчни, за да премахнат предизвикателството, защо е нужно да сме по-сурови? Ако изолирането на детето в стаята му за известно време е достатъчно, добре. Ако отнемането на някои негови привилегии ще пре­махне предизвикателството, постъпете така. Нека сме наясно, понякога телесното наказание е необходимо за пре­махване на войнствената предизвикателност, но само ка­то крайно средство.

Бъдете внимателни когато прилагаме телесно наказание, трябва да бъдем внимателни в няколко отношения. Първо, детето трябва абсолютно точно да разбере защо е наказвано. Обяснете му по подходящ начин в какво точно се е провинило. Думи като „лошо момче” могат да наранят детското достойнс­тво и не трябва да се използват.

Второ, родителите трябва да внимават да не би да наранят физически детето. Например, много е лесно случайно да нараним пръста му.

Трето, ако непосредствено след наказанието детето плаче, то трябва да бъде оставено само. Родителите тряб­ва да стоят наблизо в очакване плачът да спре. Когато детският плач утихне, то отново се оглежда наоколо, питайки: „Обичаш ли ме? Обичаш ли ме все още?” Тогава роди­телите трябва да осигурят на детето изобилие от зрите­лен контакт, физически контакт и съсредоточено внима­ние, за да го уверим отново, че е истински обичано.