Джон Милтън Изгубеният рай

24 — Оттук започва историята на библейския злодей Нимрод. Библейските коментатори превърнали Нимрод в архитип на политическия тиранин, нарушил природния закон (типично републиканско обвинение срещу монархическия деспотизъм). Някои библейски тълкуватели извеждали етимологически името Нимрод от староеврейската дума „марад“, означаваща бунт.

40–1 — Ср.: „Като се дигнаха от Изток, те намериха равнище в Сенаарската земя и се заселиха там“ („Битие“ 11, 2). Оттук започва библейската история за строителството на Вавилонската кула.

41–4 — Строителните материали, използувани при издигането на Вавилонската кула, са уточнени в Библията: „И тухлите им служеха вместо камъни, а земната смола — вместо вар“. Земната смола (асфалтът) по традиция се свързва с ада.

45–7 — Ср.: „И рекоха: хайде да си съградим град и кула, висока до небето; и да си спечелим име, преди да се пръснем по лицето на цялата земя“ („Битие“ 11, 4).

62 — Смешение (староевр. „Вавилон“) — вж. „Битие“ 11, 9: „Затова му е дадено име Вавилон, понеже там Господ смеси езика на цялата земя, и оттам ги пръсна Господ по цялата земя.“

101–4 — Тъй като Ноевият син Хам видял голотата на баща си и обадил на братята си за това, неговият син Ханаан бил проклет да бъде „роб на робите у братята си“ („Битие“ 9, 25).

113–5 — Единственият праведен човек, от който възниква народът на Израил, е Авраам. За него в Библията се казва следното: „И рече Иисус на целия народ: тъй говори Господ, Бог Израилев: «вашите отци, Тара, баща Авраамов и баща Нахоров, в старо време живееха отвъд реката и служеха на други богове.»“ („Иисус Навин“ 24, 2).

117 — Патриархът, който оцеля в потопа, е Ной. Според Библията Ной живял след потопа триста и петдесет години.

128 — Адам не може да види библейското събитие, защото то е прекалено божествено за него в сегашното му състояние.

135–46 — Оттук нататък описанието на Аврамовото пътешествие се основава на библейската книга „Битие“ (12). Границите на обетованата земя са заимствувани от други книги — „Числа“ (34) и „Иисус Навин“ (13). Широко разпространена била погрешната представа за свещената река Йордан като двуизворна (нейното име е съставено от имената на двата извора — Йор и Дан).

147–50 — Ср.: „И рече Господ на Аврама: излез от твоята земя, от твоя род и от дома на баща си (та иди) в земята, която ще ти покажа; и аз ще произведа от тебе голям народ, ще те благословя и ще възвелича името ти, и ти ще бъдеш благословен. Аз ще благословя ония, които те благославят, и ще прокълна ония, които те злословят; и в тебе ще бъдат благословени всички земни племена“ („Битие“ 12, 1–3). Това обещание се свързва е факта, че от Аврамовото потомство ще се роди новозаветният спасител Христос.

152 — Ср.: „И няма вече да се наричаш Аврам, а ще бъде името ти Авраам, защото ще те направя баща на много народи“ („Битие“ 17, 5).

153 — Синът на Авраам е Исаак, а внукът му — Йаков.

154–65 — Библейската книга „Битие“ (45 и 46) разказва как Йаков отишъл в Египет, повикан от сина си Йосиф през седемте гладни години. Следващият цар е фараонът Бузирис, който преследва евреите с конницата си по морското дъно, след като им е разрешил да се преселят (вж. I 307–9 по-горе).

172 — Печалба — египтяните се съгласили да дадат на израилтяните поисканите от тях „сребърни и златни вещи и дрехи“, за да се отърват от тях (вж. „Изход“ 12, 35–6).

173–90 — Описанието на божиите поличби и наказания, изсипани върху Египет и неговия самовластник, фараона Бузирис, е основано върху библейската история („Изход“ 7–11).

191 — Змеят речен е египетският фараон. В Библията са записани божиите думи: „Аз съм против тебе, фараоне, египетски царю, големи крокодиле, който лежиш всред реките си и казваш: «моя е реката, и аз я създадох заради себе си.»“ („Книга на пророк Иезекиил“ 29, 3).

193–4 — Леда — по-твърд след първото топене е планинският кристал, който според някои автори от Милтъновата епоха се образувал при повторното замръзване на водата от разтопените снегове по върховете.

200 — Светеца е Мойсей. Тази титла е често приписвана на централните образи от Стария завет в европейските протестантски среди през XVII век.

201 — 14 — Описанието на бягството на израилтяните от Египет следва библейския текст в „Изход“ (14).

214–20 — Ср.: „А когато фараон пусна народа, Бог го не поведе по пътя на Филистимската земя, понеже е близък; защото Бог рече: да не би народът да се разкае, като види война, и да се върне в Египет. И Бог поведе народа по околен път през пустинята към Червено море“ („Изход“ 13, 17–8).

224–6 — Великият сенат на дванайсетте еврейски племена са седемдесетте стареи, за които се говори в „Изход“ (24) и „Числа“ (11, 16–25).

240–4 — В този стих е предадено накратко пророчеството на Мойсей от Второзаконие 18, 15–9, което се тълкува като предсказание за появата на великия Месия, Христос. Мойсей като посредник между божеството и човеците по традиция се считал за предобраз на спасителя.

246–56 — Свещената скиния тук е описана в съгласие с „Изход“ 25–6 и „Послание на св. ап. Павел до евреите“ 9, Небесните огньове са седемте планети или зодиакалните съзвездия — обичайно било да се тълкуват детайлите на светилището като космологични символи.

291 — Ср.: „Законът, като има сянката на бъдещите блага, а не самия образ на нещата, никога не може с едни и същи жертви, принасяни постоянно всяка година, да направи съвършени ония, които дохождат с тях“ („Послание на св. ап. Павел до евреите“ 10, 1).

293 — Ср.: „…не с тленни неща — сребро или злато, сте изкупени от суетния живот, предаден вам от бащите, но с драгоценната кръв на непорочния и чист като агнец Христос.“ („Първо съборно послание на св. ап. Петър“ 1, 18–9).

302 — Първообразните сенки — вж. бел. към ст. 291 по-горе.

310 — Йошуа е староеврейското име, което на гръцки се предава като Иисус. Според Библията след смъртта на Мойсей израилтяните са поверени от Господа на „Навиновия син Иисуса, служител Мойсеев“, който успява да ги преведе до обетованата земя, Ханаан. Така Иисус Навин става старозаветен предобраз на Иисус Христос, превел целия човешки род към спасението.

321–30 — Вторият от великите библейски царе, Давид, бил удостоен със следното пророчество от Натан: „И ще бъде непоколебим твоят дом и твоето царство довека пред лицето Ми, и престолът ти ще бъде довека“ („Втора книга Царства“ 7, 16). Родословието на божия син Христос се извежда направо от цар Давид и така пророчеството добива своя мистичен смисъл.

332–4 — Първият му син е библейският цар Соломон, който построил първия постоянен храм за свещения ковчег на завета.

344–7 — За вавилонското робство вж. „Книга на пророк Йеремия“ 25, 12 и 33, 20–6, където освобождението на израилтяните се свързва с обета, даден на цар Давид. За този обет се казва, че е така неизменен, както редуването на деня и нощта.

352–6 — Библейската неканонична „Втора книга Макавейска“ разказва за раздора между свещениците Иасон (Йошуа), Ония (Менелай) и Симон, който довел косвено до ограбването на Йерусалим от Антиох и оскверняването на храма, в който отново започнал да се почита олимпиецът Зевс.

356–7 — Монаршеският скиптър, т.е. държавната власт, е заграбен от Ашмонийците, които са върховни свещеници през II в. пр. н. е. Един от тях се възцарява като Аристобул I и по този начин прекратява израилтянската теокрация. Чедата на Давид са потомците на цар Давид, чието родословие е проследено в евангелията от Матей и Лука.

358 — Чужденеца е бащата на йудейския цар Ирод, Антипатер, който бил назначен за прокуратор на Йудея от Юлий Цезар през 47 г. пр. н. е.

409–10 — Милтън става изразител на основната протестантска доктрина за духовното спасение чрез Христа и вярата в него, а не чрез праведните (законни) дела, на които набляга католическата църква.

422 — Звездите утринни е обичайна перифраза за небесните ангели (ср. „Книга на Иов“ 38, 7).

427 — Чрез вяра, но и чрез дела (ср. и XI 64 по-горе) — протестантът Милтън проповядва спасение преди всичко чрез вярата, а не чрез праведните дела (вж. бел. към ст. 409–10 по-горе), но „делата на вярата“ са също необходими. С други думи, протестантската доктрина, към която се придържа поетът, отхвърля автоматичното спасение на душата чрез добрите дела и утвърждава ценността на добрите дела само като израз на вярата.

432–4 — Привременната смърт… на сън подобна — в християнския контекст смъртта на тялото са счита за временна смърт на човека, която ще бъде превъзмогната чрез възкресението. В английския превод на Библията смъртта се оприличава на сън, от който мъртвите ще се събудят.

442 — В пълноводния поток — в своите теологични съчинения Милтън развива мисълта, че светото кръщение трябва да се извършва в течаща вода, за да стане символ на единение с Христос, преминал през смърт, погребение и възкресение.

446–50 — В разпространението на християнството обещанието, дадено на Авраам (вж. ст. 147–8 по-горе), добива по-определен духовен смисъл.

507–8 — Ср.: „Защото аз зная, че след заминаването ми ще се втурнат помежду ви люти вълци, които няма да щадят стадото“ („Деяния на св. апостоли“ 20, 29). Както в тази поема, така и изобщо в своите съчинения Милтън неведнъж остро бичува користолюбието в официалната християнска църква.

511–24 — Едно от основните положения на протестантското учение е, че последната дума по въпросите на богословието има съвестта на индивида, а не църковната власт, която се стреми към светско надмощие.

527 — Живите му храмове са хората. (В „Първо послание на св. ап, Павел до коринтяни“ 3, 17 се казва: „…защото Божият храм е свят; а тоя храм сте вие.“)

528–30 — За непогрешим се е считал преди всичко главата на римокатолическата църква, папата, и в такъв смисъл атаката на Милтън е насочена срещу римокатолицизма. За непогрешими са били обявявани и декретите на вселенските църковни събори, също критикувани от протестантите.

533 — Истината и духа — вж.: „Но иде час, и дошъл е вече, когато истинските поклонници ще се поклонят на Отца и дух и с истина, защото Отец иска такива да бъдат, които му се по кланят“(„Евангелие от Йоан“ 4, 23).

537 — Постъпките на вярата — делата на вярата (ср. бел. към ст. 427 по-горе).

555 — До свършеха на времето — в „Откровение на св. Йоан Богослов“ 10, 6 ангелът се заклева, „че не ще вече да има време“.

560 — Съсъда е библейска метафора, подсказваща ограничените възможности на човешката природа.

589 — Този точен час е пладнето, което завършва 24-часовия срок, започнал да тече от момента на грехопадението и когато трябва да се изпълни божията присъда.

592–3 — Вж. също ст. 643 по-долу. В „Битие“ 3, 24 се казва: „И (Бог) изгони Адама, и постави на изток при Едемската градина Херувим и пламенен меч, що се обръщаше, за да пазят пътя към дървото на живота.“

602 — Много дни — „А всички дни на Адамовия живот бяха деветстотин и трийсет години; и той умря“ („Битие“ 5, 5).

608 — Но я намери будна — тук Милтън влиза в явно противоречие със Съдържание на Книга XII, където пише, че Адам „разбужда Ева“. Вероятно това различие се дължи на недоглеждане.

643–4 — Страховитите образи са навярно стражите-херувими.