Две думи за “Въстанието, което идва”

“Тук ше се строи

Първата световна касапница от 1914 до 1918 г., която позволи с един удар да се освободят от една голяма част от пролетариите от селата и градовете, беше водена в името на свободата, демокрацията и цивилизацията. Това бяха изяви на същите мними ценности в чието име от пет години насам продължават убийствата на набелязани човешки цели по време на специалните операции във фамозната “война срещу тероризма”. Но, паралелизмът спира до тук - до привидността. Цивилизацията вече не е онази очевидност, която транспортираха при “туземците” без други обяснения, освен огнестрелните. Свободата повече не е онова име, което се пише по стените. То е следвано от тук нататък, от сянката на “сигурността”. А демокрацията е разтворима в своите закони за извънредни положения, като например официалното въстановяване на инквизициите в САЩ или фашизоидните закони “Пербен” във Франция.

За един век свободата, демокрацията и цивилизацията бяха сведени до хипотези. Цялата работа на властниците от тук и за в бъдеще се състои в подреждането на материалните и морални условия – символични и социални – в които тези хипотези се узаконяват и упълномощават да оформят пространствата в които ще могат да функционират. За тази цел, всички средства са добри, включая и най- антидемократичните, най-малко цивилизованите и най-добре гарантиращите сигурността на властта и собствеността (или на кражбата по Прудон). Днес мнозина са склонни да забравят, че в течение на цялия ХХ век, демокрацията регулярно предшестваше настаняването на фашизоидните режими, че цивилизацията, под звуците на Вагнер или на групата Айрън Мейдън, не престана да се римува с най-масовите изтребления и че в един октомврийски ден на 1929 година свободата прие двойното лице на един скочил от прозорците на Ню-Йоркската борса банкер и на едно умиращо от глад работническо семейство в “страната на неограничените възможности”.

От тогава, приблизително от 1945 година, политиците се съгласиха, че манипулацията на масите, дейността на тайните служби, ограничението на личните и обществени свободи и пълната безотговорност и произвол на различните полиции принадлежат към арсенала от законни средства за осигуряване на демокрацията, свободата и цивилизацията. В последния стадий на тази еволюция ние получихме първия кмет-социалист на Париж, който с помощта на булдозерите и жандармерията, “прочисти” едно от народните предградия и ни обясни с добре премерени слова, че: “Тук ще се строи едно цивилизовано пространство.” Нямаше какво да му възразим, освен, че неговата цивилизация трябва да бъде разрушена.

В общия случай, въпросът за цивилизацията не съдържа нищо философско. Една цивилизация не е някаква абстракция, която стои над живота. Тя е това, което управлява, обгражда, колонизира, властва над ежедневието и над личното ни съществувание. Тя е това, което поддържа най-интимното и най-общото измерение в обществото. Във Франция цивилизацията е неделима от държавата. Колкото по-силна и стара е една държава, толкова по-малко тя е една суперструктура на обществото и толкова повече е една основа и един обръч в който са стегнати противоположните интереси на тия, които управляват и онези, които им се подчиняват. Френската държава е един заговор срещу народа, приел образът на светска кастрация на своите поданници. Не трябва да се удивляваме след това, че хората в психиатричните болници толкова често бълнуват, че са политически фигури или че виждат в нашите държавни мъже причината на всички свои нещастия, или че мърморят срещу тях и в същото време тяхният начин на мърморене е една акламация, чрез която политиците се интронизират като наши господари. Понеже в психиатрията не разглеждат политиката като някаква чужда нам реалност, а като част от самите нас, виртуалният живот на властниците там, е онзи, който те ни ограбиха в реалния.

Ако има някакво френско изключение то произтича от това, че освен световното излъчване на френската литература, не съществува нищо друго, което да не е плод на тази кастрация. Литературата във Франция е пространството, което предоставиха суверенно за развлечение на... кастратите. Тя е формалната свобода, предоставена на тези, които не търсят своята реална свобода. От тук и циничните намигания на държавните мъже и на литераторите в тази страна, които не престават от векове да си разменят ролите и костюмите, адресирайки се един към друг. От тук идва и това, че интелектуалците имат обичая да говорят толкоз високо, когато са паднали тъй ниско, и да изпадат в несъстоятелност във всеки решителен момент. Единственият, който би върнал смисъла на тяхния живот, но който ги е изгонил от призванието им. Една защитавана и защитима теза е, че модерната литература се ражда с Бодлер, Хайне и Флобер, като ответен удар на държавното клане през юни 1848 г. От кръвта на парижките въстанници и срещу мълчанието, което обгръща касапницата, се раждат модерните литературни форми – тъга, двойственост, фетишизъм на формата и на нежното откъсване.

Невротичната привързаност, която французите имат към своята република в чието име всяко полицейско насилие намира своето оправдание и коя и да е подлост - своето благородство, тази привързаност удължава отдалечаването от основополагащата жертвоготовност. Юнските дни на 1848 г. с тяхните хиляда и петстотин убити в боевете и неизвестно колко хиляди екзекутирани без съд затворници, Националното събрание, което посреща предаването на последната барикада с викове “Да живее Републиката!” и Кървавата седмица през май 1871 г., завършила в Пер Лашез, са рожденните петна на френската република, които никаква козметична хирургия не може да скрие.

Александър Кожевников написа в 1945 г.: “Официалният политически идеал на Франция и на французите продължава и днес да бъде този на Държавата-нация, на “единната и неделима Република”. От друга страна, в дълбочината на своята душа, те си дават сметка за недостатъчността на тоя идеал, на политическия анахронизъм на “националната идея” в наши дни. Разбира се, това чувство още не е достигнало до една ясна и различима идея: страната не може и не иска още да я формулира открито. Освен това, поради самото изключително сияние на своето национално минало, за Франция е изключително трудно да признае ясно и да приеме открито краят на “националния” период в Историята и да тегли всички изводи. Трудно е за една страна, която е създала идеологическата арматура на национализма и която го е изнасяла в целия свят, да приеме, че занапред ще се отнася само до едно досие, което трябва да се класира в историческите архиви.”

Въпросът за Държавата-нация и нейния погребален марш, образува сърцевината на това, което от половин век може да се нарече френска болест. Това тета-нусоидно състояние, наричано учтиво “промяна”, това махало от ляво надясно и обратно, като при смяната на маниакалната фаза с депресивната, подготвя след-ващата и позволява да съжителстват във Франция най-критичното красноречие на индивидуализма с най-свирепия цинизъм и най-голямата щедрост със свърта-лището на тълпите от клошари. От 1945 г. тази болест, която не се е разсеяла, освен за миг през май 1968 г. с неговия въстанически жар, не е престанала да се задълбочава. Ерата на държавите, на нациите и на републиките се закрива; и страната, която й е посветила всичко живо каквото притежаваше остава смаяна. На възпламеняването, което предизвика една обикновена фраза на Жоспен: “Държавата не може всичко”, откликва друга, която рано или късно ще разкрие, че тя не може повече нищо. Това чувство, че сме били ограбени, не престава да расте и да гангренясва. То е основата на латентния бяс, който се навдига в нас. Траурът, който не се състоя в ерата на нациите, е ключът на френския анахронизм и на революционните възможности, които остават в резерва.

Какъвто и да бъде резултатът, ролята на следващите президентски избори е да дадат сигнал за края на френските илюзии и да спукат историческия балон в който живеем и който прави възможни събития, като движението против СРЕ, което проникна от чужбина като лош сън, дошъл от 70-те години. Ето защо никой не желае тези избори.

Франция е червената лампа на Запада. Той днес е един американски пехотинец на борда на един танк Ейбрахам М1, който се нахвърля върху Фалуджа, слушайки надут с пълна сила хард рок. Западът е един изгубил се турист в безкрайното море на Монголската равнина, подиграван от всички, който стиска кредитната си карта, като единствена спасителна дъска. Той е едно младо момиче, което търси щастието си сред танците, момчетата и козметичните помади. Западът е един швейцарски защитник на човешките права, който се отправя към четирите крайща на света в знак на солидарност с всички бунтове, стига те да са претърпяли поражение. Той е един испанец, възхищаващ се от политическата свобода, след като са му гарантирали сексуалната. Западът е един любител на изкуството, който адмирира втрещено последното изображение на някакъв модерен гений и картините - от сюрреализма до виенския акционизъм - които си съперничат в по-доброто залепване на храчката върху лицето на цивилизацията. Накрая, Западът е кибернетикът, който е намерил в будизма една реалистична теория за съвестта или един физик на елементарните частици, отишъл да търси инспирация за последните си открития в хиндуистката метафизика.

Западът е тази цивилизация, която надживя всички пророчества за своя залез чрез една странна стратагема/хитрина. Както буржоазията трябваше да се отрече от себе си, като класа, за да доведе до обуржоазяване на цялото общество - от работника до барона. Както капиталът трябваше да се пожертва, като отношение към наемния труд, за да съхрани себе си като социално отношение, превръщайки бившите наемни роби в утрешни свои слуги. Както християнството трябваше да се пожертва като религия, за да оцелее като чувствена структура, като предписание, състрадание и безсилие. Западът се пожертва като изключителна цивилизация, за да се наложи като универсална култура. Така операцията се резюмира по следния начин: една агонизираща същност се жертва, като съдържание, за да оцелее като форма.

Разпадащият се индивид се спасява като форма, благодарение на технологията на “духовна тренировка”. Дезинтегрираното общество, разпространява епидемията на декаданс и зрелища. Такива са голямите остаряли фикции на Запада, които се поддържаха изкуствено и сега се разрушават, за да не остане “камък върху камък” от тях.

Няма “шок на цивилизациите”. Има една цивилизация в клинична смърт, върху която са разгърнали една цяла апаратура за изкуственото й спасяване, от което в планетарната атмосфера се разпространява една типична епидемия. В тази точка, вече не съществува нито една от нейните “ценности”, в която тя да вярва и всяко нейно утвърждаване има ефекта на акт на безсрамие и на провокация, които довеждат до раздробяване, до разваляне и до състояние на съмнение.

Днес западният империализъм е в релативизма, в “това е твоята гледна точка”. Това е дребнавият поглед из зад ъгъла или безсилният протест срещу всичко, което е достатъчно глупаво, примитивно или самодоволно, за да вярва още в нещо или да твърди каквото и да е. Това е онзи догматизъм, който намига съучастнически на университетската и литературна интелигенция. Никоя критика не е достатъчно радикална за тази постмодерна интелигенция - до такава степен тя е опакована в отсъствието на определеност. Скандалът преди век се състоеше в шумното отрицание, днес той се предизвиква от всяко непоклатимо твърдение.

Но, никакъв социален ред не може да се основава трайно върху принципа, че нищо не е верно. Нещо трябва да го крепи. Прилагането на концепцията за “сигурност” към всичко в наши дни, изразява проекта за интегриране на самите същества, на поведенията им и на местата, които обитават в идеалния ред на който те повече не са готови да се подчинят. “Нищо не е верно”, не казва нищо на света, но то е западната концепция за истината. Тук, тя не е разбирана, като някакъв атрибут на съществата или на нещата, а като тяхна представа. За истина се приема онази представа, която се потвърждава от опита. Науката, в последна сметка, е тази империя на универсалната проверка. Но всяко човешко поведение - от най-обикновеното до най-научното - почива върху един цокъл от неравно формулирани очевидности/аксиоми. Всички практики тръгват от една точка, където нещата и представите са неясно свързани, откъдето във всеки живот се въвежда една доза истина, която западната концепция игнорира. Тук може да се говори за “истински хора”, но то е, за да се подиграват с бедните духом. За това западняците са считани от тези, които колонизираха, като универсални лъжци и лицемери. От тук, следва, че “туземците” им завиждат за това, което имат – за тяхния технологичен напредък, но никога не и за това, което са, и което те дълбоко презират. Не би могло да се преподава Сад, Нитче и Арто в лицеите, ако предварително сме дисквалифицирали понятието за истината. Да се сдържат безкрай всички твърдения, да се дезактивират стъпка по стъпка всички уверености, които настъпват фатално, такава е днешната трайна работа на западната интелигенция. Полицията и философията, макар формално да са различни, са два конвергиращи инструмента в тази работа.

Разбира се, релативисткият империализъм намира във всеки кух догматизъм, в който и да е ислямски или ционистки фундаментализъм, в който и да е маркс-ленинизъм или неонацизъм един враг по своя мярка и подобие: някой, който, като западняците винаги смесва конфирмация и провокация.

В този стадий една чисто социална контестация, която отказва да види, че това, което е срещу нас не е кризата на едно общество, а угасването на една цивилизация, иска или не, става съучастник на нейното увековечаване. Занапред това ще бъде текущата стратегия: да се критикува обществото с напразната надежда да се спаси неговата цивилизация.

Ето ни. Ние имаме един труп на гърба си и няма да се отървем толкова лесно от него. Няма какво да очакваме от края на цивилизацията, от нейната клинична смърт. Такава, каквато е, тя може да заинтересува само историците. Тя е един факт и трябва да вземем едно решение. Да се реши смъртта на цивилизацията, да си отговорим как това да стане? Фактите остават скрити, а решението е революционно. Само това решение ще ни освободи от трупа върху гърба ни.

НА ПЪТ!

Ние дори не можем да видим откъде ше започне едно въстание. Шестдесет години на умиротворяване, на спиране на историческите катаклизми, шестдесет години на демократична анестезия и на управление на събитията, отслабиха нашата способност да възприемаме дивашката реалност в която живеем или разгарящите се страсти на войната, която бушува около нас. Именно тази си способност трябва да въстановим, за да започнем.

Няма защо да се възмущаваме от факта, че от пет години се прилага абсолютно противоконституционният закон за ежедневната ни “сигурност”. Безмислено е да протестираме легално срещу края на легалността. Трябва да се организираме нелегално.

Няма никакъв смисъл да се ангажираме с някакъв граждански колектив и с неговите импотентни инициативи, нито в предлаганата ни от крайната левица една или друга измамна асоциация. Всички организации, които претендират, че оспорват сегашния ред, са кукли на конци с формата, нравите и езика на миниатюрни държави. Всички тези безволеви политически кастрати, които бръщолевят “че ще правят политика по друг начин”, никога до днес не са ни довели до нищо друго, освен до неограниченото разширение на полето на държавната власт.

Не трябва да се реагира на ежедневните новини, а да се разглежда всяка една информация, като операция във враждебно бойно поле, която трябва да дешифрираме. Операция, целяща да възбуди във всеки един или друг от нас една реакция от определен тип; трябва да знаем, че именно тази операция е истинската информация, която се съдържа в мнимата.

Няма какво да се очаква повече – някакво разведряване, революцията, ядреният апокалипсис или едно социално движение. Да се чака още е лудост. Катастрофата не е в това, което идва, а в това, което вече е тук. Отсега нататък ние сме вмъкнати мимо волята ни в движението, водещо към сгромолясването на една цивилизация. В него трябва да решим да се включим и да вземем съзнателно участие.

Но, да не чакаме, това означава по един или друг начин да влезем в логиката на въстанието. Това значи да чуем отново в гласа на нашите властници лекото сътресение от ужаса, който никога не ги е напускал. Защото да управляваш не е било никога нищо друго, освен да отдалечаваш с хиляди хитрини моментът в който тълпата ще те обеси, и всеки акт на правителството не е нищо друго, освен един начин да не изгуби контрола над населението.

Днес ние тръгваме от точката на крайната изолация, на екстремното безсилие. Всичко е в това да започнем един въстаннически процес. Нищо не изглежда по-малко вероятно от едно въстание, но нищо не е и по-необходимо.

Една среща, едно откритие, едно мощно стачно движение, едно земетресение: всяко събитие произвежда истини, които променят нашия начин на живот в света. Обратно, една констатация, която ни е безразлична, която ни оставя непроменени и не ни ангажира в нищо, не заслужава още името истина. Има истини, които се съдържат във всеки жест, във всяка практика, във всяко отношение или ситуация. Навикнали сме да отклоняваме, да управляваме това, което предизвиква характерното заблуждение на мнозинството в тази епоха. В действителност, всичко ангажира всички ни. Чувството, че живеем в лъжа също е една истина. Въпросът е да не го изоставяме, а да тръгнем от него. Една истина не е един поглед върху света, а това, което ни свързва непоколебимо с него. Истината не е нещо, което ни обсебва, а нещо, което притежаваме. Тя ни създава и разрушава, тя ни определя и разлага, тя ни отдалечава от мнозина и ни сродява с тези, които са я приели.

Изолираното същество, което се привързва, среща фатално неколцина себеподобни. В действителност, всяко въстание тръгва от една истина от която не отстъпва. Това се видя в Хамбург през 80-те години, когато една група от обитатели на една окупирана сграда решиха, че занапред трябва да минат през труповете им, за да ги експулсират. Имаше един обсаден квартал от танкове и хеликоптери, дни и нощи на улични боеве, чудовищни демонстрации и едно кметство, което накрая капитулира. “Първият френски партизанин” - Жорж Генгуен - имаше през 1940 година като отправна точка само решимостта на своя отказ да приеме окупацията. За френската компартия тогава той беше само един “луд, който живее в гората”; чак докато лудите, които заживяха с него в лесовете станаха 20 000 и освободиха Лимож.
Да не отстъпваме пред това, че всяко приятелство може да доведе до политиката

Внушават ни неутралната идея, за приятелството, като чиста привързаност без последици. Но всеки афинитет е афинитет, роден от една споделена истина. Всяка среща е среща чрез едно общо твърдение, па било и това за разрушението. Не се свързваме невинно в една епоха, в която държим на нещо и ако не го изпуснем, това ни отвежда регулярно при безработните, където трябва да лъжем, за да работим и да работим, за да съхраним средствата на лъжата. Хора, които тръгвайки от квантовата физика, се кълняха, че ще теглят във всички области всички последици без да се свързват по някакъв политизиран начин, като този на другари, които водят борба срещу една агрохранителна мултинационална компания. Рано или късно, те щяха да бъдат доведени до това да напуснат неутралната си позиция и да се борят.

Инициаторите на работническото движение имаха работилницата, а после и фабриката, за да се намерят. Те имаха стачката, за да се преброят и да демаскират изменниците. Те имаха наемането на работа срещу заплата, което изправи Капитала срещу Труда, за да се трасират солидарността и фронтовете в световен мащаб. Ние имаме цялото социално пространство, за да се намерим. Имаме ежедневните поводи за неподчинение, за да се преброим и да демаскираме живите трупове. Ние имаме и враждебността към тази цивилизация, за да трасираме солидарностите и фронтовете в международни мащаби.
Не очаквайте нищо от съществуващите организации. Не се доверявайте на съществуващите среди и най-вече не се превъщайте в една от тях

Не са редки случаите, когато пътищата ни се кръстосват, при някое разединение, с организации – политически, синдикални, хуманитарни, социални и т.н. Случва се дори да срещнем някои искрени, но отчаяни хора или ентусиазти, но хитреци. Привлекателността на организациите се дължи на тяхната привидна устойчивост – те си имат една история, една централа, едно име, средства, един шефь една стратегия и един речник. Въпреки това, те си остават кухи архитектурни паметници, които с мъка вселяват дължимия респект на своето героично минало. И всеки от тяхните ешалони е зает само с оцеляването им като партии и с нищо друго. Тяхните повтарящи се предателства най-често ги отчуждават и откъсват от собствената им база. И затова, понякога можем да срещнем сред тях неколцина, заслужаващи уважение същества. Но обещанието, което се съдържа в срещата ни с тях, би могло да се реализира само вън от организацията, и по необходимост, против нея.

Много по-опасни са средите с тяхните гъвкави връзки между частите, с тяхните разклонения и с тяхните неформални йерархии. Всички среди трябва да се избягват. Всяка от тях е като надзирател, назначен, за да неутрализира една истина. Писателската среда има за задача да задуши очевидността на писанията. Научните, за да задържат това, което тяхните изследвания вплитат още от днес в бъдещето на мнозинството. Спортните среди, за да сдържат в своите школи различните форми на живот, които трябва да развият различните видове спорт. И най-вече трябва да се избягват културните среди и тези на различните политически активисти и елити/ авангарди. Те са две погребални бюра, където традиционно изстиват всички желания за революция. Задачата на културните среди е да отбележат раждащата се интензивност и да ни изтръгнат, излагайки на опасност това, което правим; задачата на активистката среда е да ни отнеме енергията да го извършим. Те разстилат своята мрежа върху цялата френска територия и препречват пътя на всеки, който иска да стане революционер. Те са носители на заразата на своите неуспехи и на горчевината в която са заченати. Тяхната изхабеност, като излишък на безсилието им ги е направила негодни да уловят възможностите на настоящето. Говорят твърде много за останалото, за да лакират една злощастна пасивност; и това ги прави по-несигурни пред полицията. Както е напразно да очакваме нещо от тях, така е глупаво да бъдем разочаровани от склерозата им. Достатъчно е да ги оставим да пукнат.

Всички среди са контрареволюционни, защото единствената им работа е да съхранят своя вмирисан конфорт.

Комуната е това, което става, когато хората се намерят, разберат и решат да вървят заедно. Комуната е може би онова, което се решава в момента когато би било прието да се разделят. Това е радостта от срещата, която надживява задушаването на непримиримостта. Това, което става, за да се наречем “ние” и което е едно събитие. Това, което е странно, не е че същества, които се съгласяват да формират една комуна, но че те остават разделени. Защо комуните не се умножават до безкрайност? Във всяка фабрика, на всяка улица, във всяко село или училище. Накрая управлението на базовите комитети/съвети. Но комуни, които биха приели да бъдат това, което са, там където са. И ако е възможно, едно множество от комуни, които заместват институциите на дешното общество: семейството, училището, синдикатът, спортния клуб и т.н. Комуни, които не ще се изплашат, вън от обществената си дейност, да се организират за материалното и морално оцеляване на всеки от своите членове и на всички несретници, които ги заобикалят. Комуни, които не се определят – както го правят общо взето колективите – като вътрешни и външни, а чрез гъстотата на връзките в тях. Не чрез личностите, които ги образуват, а от идеите, който ги въодушевляват.

Една комуна се създава всеки път, когато неколцина, освободени от индивидуалната усмирителна риза, решават да разчитат на себе си и да премерят силата си с действителността. Всяка дива стачка е една комуна, всяка колективно окупирана на приятелски основи сграда е една комуна, базовите акционни комитети през 1968 г. бяха комуни, каквито бяха селата на избягалите роби в САЩ, или като радио Алиса в Болоня през 1977 г. Всяка комуна иска да има своя собствена база. Комуната иска да разреши въпросът за нуждите. Тя иска в същото време да разчупи всяка икономическа зависимост, всяко политическо поданничество и тя се изражда в среда щом изгуби контакта с истините, които са я основали. Има най-различни видове комуни, които не чакат нито броя, нито средствата и още по-малко “подходящия момент”, който никога не идва, за да се организираме.