ПЕТА ГЛАВА КОГАТО „ТУК” Е „ТАМ” И „ТОГАВА” Е „СЕГА”: ПРЕСКАЧАНЕ ВЪВ ВРЕМЕТО И ПРОСТРАНСТВОТО В МАТРИЦАТА

Алберт Айнщайн (1879-1955), физик

Джон Уилър (1911), физик

Времето е може би най-изплъзващото се нещо във всички човешки преживявания. Не можем да го хванем или заснемем. Не можем да го спестим и натрупаме и да го държим в запас за друг случай. При опит да го опишем се натъкваме на думи, които го измерват като нещо относително. Казваме, че нещо е станало някога в миналото, случва се сега или ще стане в даден момент от бъдещето. Единственият начин, по който можем да опишем времето, е чрез онова, което се случва в него.

Времето е било център на човешкото внимание в продължение на хиляди години. Разработвали сме и сме усъвършенствали системи да следим времето на цикли и като цикли в циклите поради основателна причина. Например, за да знаем кога да засаждаме онова, което да изхрани цялата ни цивилизация. Затова е важно да знаем колко дни или лунни цикли са изминали от последната сеитба. В древните системи за измерване на времето има точни записи на това. Например календарът на маите изчислява цикъла от време, започващи през 3113 г. пр. н. е. (тоест преди 5000 години), а хинду системата за Югите проследява прогресията на циклите на Творението, започнати отпреди 4 милиона години!

До XX век за времето обикновено се мислело в поетичен смисъл като продукт на човешкия опит. Философът Жан Пол Сартър описва нашата връзка с времето като „особен вид разделение: деление, което обединява”. Но този поетичен възглед се променил през 1905 г., когато Айнщайн създал своята Теория на относителността. Преди това за времето се смятало, че то е независимо от трите измерения - височина, дължина и ширина, които дефинират пространството. Но в тази теория не се казва, че времето е неразривно свързано с пространството. Според нея, именно време-пространство формира реалност отвъд нашите познати триизмерни преживявания: четвъртото измерение. Внезапно времето се превърнало в нещо повече от философска концепция - то станало сила, с която трябва да се съобразяваш.

С думи, придаващи ново значение на нашето възприемане на времето, Айнщайн описва загадъчната природа, като просто заявява очевидното: „Разликата между настояще, минало и бъдеще е само една упорито присъстваща илюзия.” С това твърдение той променя завинаги начина, по който възприемаме своята връзка с времето. Но ако миналото и настоящето са сега, можем ли да комуникираме с тях? Можем ли да пътуваме във времето?

Даже преди смелото изказване на Айнщайн възможностите, които породили тези въпроси, са вълнували учени, ясновидци и писатели. Например романът на X. Уелс от 1895 г. „Машината на времето” винаги е пленявал нашето въображение. Очарованието ни от него датира от нашето съществуване, а въпросите сякаш са безброй.

Реално ли е времето? Съществува ли с нас? Има ли в нашето съзнание нещо, което придава значение на времето? Ако това е така, имаме ли силата, или правото, да прекъснем неговия поток за достатъчно дълго време, за да погледнем в бъдещето или за да посетим някого в миналото? Можем ли да се свържем с други реалии или други светове, с които споделяме настоящето? В следващата глава ще видим какво означава времето в нашия живот.
ПОСЛАНИЕ ОТ МЯСТО ОТВЪД ВРЕМЕТО

В книгата,,Малки чудеса: Изумителни съвпадения от ежедневния живот” Ита Халберстам и Джудит Левентал споделят изумителна история за силата на прошката. Предлагам ви тази история, защото прошката е толкова силна, че преминава отвъд времето.

„Новината за смъртта на баща му бе шок за Джои. Не си бяха говорили, откакто навърши 19 години и тази новина бе поставила на изпитание традиционните еврейски вярвания в тяхното семейство. Не можеше да има по-голям позор от това да се усъмниш в тази зачитана от времето философия. Джои усещаше, че не може да удовлетвори изискванията на баща си, затова напусна дома си и тръгна да проучва света. Той и баща му вече не си проговориха.

В едно малко кафене в Индия негов приятел му каза, че баща му е починал. Той веднага се върна вкъщи, за да открие корените на техните семейни традиции, така както беше искал баща му, и затова замина за Израел. Джои отиде при Стената на плача, оцеляла след разрушаването на Храма преди 2000 години. Именно тук евреите ходят, за да почитат всеки ден, изричайки думите на молитвите, които са използвали от векове.

Джои беше написал бележка на своя баща, в която засвидетелстваше своята любов и му искаше прошка за болката, която беше причинил на своето семейство. Беше решил според древния обичай, да я остави в пукнатините, образувани в изронения хоросан на мазилката между камъните. Точно когато намери къде да я сложи, стана нещо удивително - нещо, което нямаше рационално обяснение от западната наука. Докато слагаше бележката, от там изпадна друга бележка - беше молитва, която някой беше поставил там. Когато се наведе, за да вземе бележката, го завладя странно чувство.

Щом започна да я чете, той разпозна почерка на баща си - тя беше написана от баща му! Бележката, която Джои държеше, беше оставена там от баща му преди неговата смърт. По някое време баща му беше направил същото пътуване до мястото, където сега се намираше Джои. И беше оставил своята бележка точно на същото място в стената, където тя бе останала до идването на Джои.” Каква история - как може да се случи такова нещо? Очевидно между реалностите и световете съществува комуникация. Джои живее в реалията на настоящето, която наричаме „наш свят”.

Евреите вярват, че макар човекът да не е жив, той продължава да съществува в друга реалност, в Рая, който е отвъд нашия свят. И двете реалности съществуват в настоящето и между тях се осъществява общуване. Макар начинът, по който бележката е стигнала до Джои, да е загадка, едно нещо е сигурно: трябва да има среда, която го свързва с баща му и което дава възможност за преживяване и на двете реалности. Тази среда е Божествената матрица. Тя пасва на онова, което древните наричали Рай: домът на душата, който е контейнерът на миналото, настоящето и бъдещето.

Чрез моста на Божествената матрица, между Джои и баща му станало нещо красиво. Преминаващо отвъд времето, пространството (в нашата история), даже отвъд живота и смъртта, се осъществило общуване, която донесло изцеление и близост между бащата и сина. Трябва да погледнем още по-задълбочено в пространството, което създава тук и там, и времето, което позволява на тези тогава и сега да разберат как и защо се случва това.

Ако нашата Вселена и всичко в нея се съдържа в Контейнера на Божествената матрица, както показват експериментите, скоро може да се наложи отново да преразгледаме своите идеи за времето и пространството. Даже може да открием, че разстоянията, които ни отделят от любимите ни хора, разделят само телата ни. Има нещо в нас, което не е обвързано с разстоянието и не е ограничено от традиционно приетите закони на физиката.

Докато тези възможности звучат като научна фантастика, те са предмет и на сериозни научни изследвания - толкова сериозни, че през годините на Студената война и САЩ, и бившият Съветски съюз отделили много време и пари, за да разберат колко реална е Матрицата, която свързва всичко. Искали да знаят дали е възможно да се навигира на големи разстояния през Матрицата с вътрешното виждане на ума - психичните способности за един вид телепатия, известна като „виждане на разстояние”. Резултатите могат да звучат изненадващо сходни с показаното в някои филми и да са основа за техния сюжет. През 1970г. САЩ официално започнаха да изследват възможността за използване на психични методи за „сърфиране” в Матрицата и проучване на далечни земи и вражески цели. Тогава ЦРУ финансира експерименти, при които се използват психически сензитивни хора (като тези, които улавят преживяванията на другите без комуникация помежду им), за да съсредоточават техните умове върху определени места. Тренират ги с все по-големи подробности да описват какво са видели. Под името „СКАНАТЕ”, „сканирането по координати” води до известните сега проучвания на Института в Станфорд, свързани с виждането на далечни разстояния.

Това „виждане” използва квантовите принципи, някои от които вече разгледахме. Даже експертите не знаят как функционира то. Неговият успех се приписва на идеята от квантовата физика, че макар нещата да изглеждат твърди и отделени от нас, те съществуват и са свързани с всичко останало като Универсално поле от енергия. Ако държим красива раковина в ръка, от квантова гледна точка енергийната й част е другаде. Поради това, че нашата раковина съществува отвъд локалното място, където я държим в ръка, се казва, че тя е „нелокална”.

Все по-голям брой учени приемат експерименталното доказателство, че Вселената, планетата и даже нашите тела са нелокални. Ние сме навсякъде - вече и винаги. Както Ръсел Тарг казва в Глава 4: „Макар да сме физически отделени един от друг, ние можем да осъществим мигновена комуникация - с това е свързано виждането на далечни разстояния” „Виждащите” от програмата СКАНАТЕ били обучавани на осъзнато сънуване. В своето изменено състояние на съзнанието те дават на своето съзнание свободата да се фокусира върху определено място. Тези места можели да бъдат в стаята, в същата сграда или на другия край на света. Изяснявайки свързаността на нашата Вселена в квантовата реалия, Тарг казва: „Не е по-трудно да се опише какво става в далечните краища на Съветския съюз, отколкото да се опише какво става отсреща на улицата.” Преди да им бъдат възложени специални мисии, участниците били обучавани три години.

Подробностите, свързани с подобни проекти на американските военни, които бяха оповестени едва наскоро, описват поне два вида усещания. Първото, наречено „координирано виждане на разстояние”, включва описания на наблюдателите на онова, което са открили при специфични географски координати, определено от съответната географска дължина и ширина. Второто, наречено „разширено виждане на разстояние”, се основава на поредица техники за релаксация и медитация.

Макар че подробностите зависят от метода, процедурите за виждане на разстояние започват с това, че участниците релаксират, за да са по-отворени към възприемането на сетивни впечатления от далечни места. По време на сеансите човек е „водач”, чиято роля е да помогне на „гледащия” да разграничи важните впечатления за дадена „мисия”, а „виждащият” може да опише видяното с все по-големи подробности. Насоките на водача отличават този тип „управлявано виждане” от осъзнатото сънуване, което често се извършва спонтанно по време на сън.

По този начин информацията се събирала с по-малко рискове и това продължило до средата на 90-те, когато програмата била спряна. С интригуващи кодови имена като „Проект Старгейт”, тя била окончателно прекратена през 1995 г.

По време на войната в Персийския залив, участниците в програмата били карани да търсят места в пустинята на Западен Ирак за скрити ракети. Били открити такива места, докато чрез същия метод други зони били изключени като вероятни хранилища. Предимствата на подобно психично търсене са очевидни. Така се спестява всичко - от време до гориво и пари. Но най- голямата полза е, че не се рискува животът на войниците, които иначе биха изпълнявали тази мисия. Споменавам тези неща тук, защото те са основни за разбирането на Божествената матрица. Първо, те са „поредното потвърждение за това, че Матрицата съществува. „Виждащият” има достъп до съответната дестинация, независимо от това къде е тя. Второ, самата природа на енергията, която прави „виждането от разстояние” възможно, е част от нашата идентичност. При наличието на доказателствата за Божествената матрица старите идеи за това - кои сме и как функционираме в пространство-времето, започват да се разпадат.
ЕЗИКЪТ, КОЙТО ОТРАЗЯВА РЕАЛНОСТТА

Докато днешната наука тепърва започва да разбира каква е връзката ни в контекста на свързаността, древните са били добре запознати с нея. Когато Бенджамин Лий Уърф проучвал езика на индианците хопи, той открил, че техните думи пряко отразяват възгледа им за Вселената. И тяхната идея за това - кои сме като хора - се различава много от начина, по който обикновено мислим за себе си. Те гледали на света като на нещо, свързано с Източника. В своята книга „Език, мисъл и реалност” авторът обобщава възгледите на хопи: „Според тях времето изчезва и пространството се променя, така че вече не е хомогенното и мигновеното безвремево пространство на нашата предполагаема интуиция или на класическата Нютонова механика.” Индианците хопи не мислят за времето, пространството и разстоянието така, както го правим ние. Според тях ние живеем във Вселена, където всичко е живо и свързано и се случва „сега”. И техният език отразява тази гледна точка. Например, когато гледаме вълна в океана, можем да кажем: „Виж тази вълна.” Но всъщност знаем, че тя не съществува отделно и че е там само защото има други вълни. Без проекцията на езика, казва Уорф, никой не е виждал отделна вълна. Онова, което виждаме, е повърхност с непрекъснато променящо се вълнообразно движение. Но на езика на хопи океанът се „вълнува” и това описва настоящото действие, което извършва водата. Думата в техния език показва, че се извършва множествено вълнообразно движение и вниманието се привлича към едно място от него. Макар на нас да ни звучи странно, така те са по-точни в начина, по който описват света.

В традиционните им вярвания концепцията за времето придобива ново значение. Уорф открил, че те не правят опит да разграничат миналото и настоящето, изключвайки всичко, което наричаме бъдеще. Хопи използват само думи, с които да дефинират онова, което се случва. Те описват възможностите, които са били избрани, като оставят бъдещето отворено. Очевидно в нашата връзка с времето и пространството има много повече, отколкото сме приемали. Новата физика ни показва, че те не могат да бъдат отделени. Затова, ако премислим какво означава разстоянието за нас в Божествената матрица, става ясно, че трябва да преоценим и отношението си към времето. Ето къде възможностите стават най-интересни.
КОГАТО „ТОГАВА” Е „СЕГА”

Какво представлява времето? Дали наистина секундите, които съставляват нашия ден, отделят нещата и не им позволяват да станат едновременно? Дали времето съществува дори когато никой не знае за него? Дали това, което става във времето, е „фиксирано”. Дали събитията вече са гравирани във времевата линия, която е нашият живот? Или времето е податливо на „огъване”? Ако е така, дали събитията в него подлежат на промяна?

Стандартното мислене приема, че времето тече само в една посока - напред, и че онова, което вече е станало, е гравирано в тъканта на времето и пространството. Експерименталното доказателство обаче показва, че нашите идеи за миналото и настоящето може да не са толкова подредени. Не само изглежда, че времето се движи в две посоки, както твърди Айнщайн, но и днешните избори могат да предизвикат промени дори в онова, което е станало вчера. През 1983 г. бил проведен експеримент за проверка на тези вероятности. Резултатите са обратни на онова, което мислим за времето.

За това изследване Джон Уилър предложил да се тества влиянието на настоящето върху миналото. Една квантова частица (фотон) била изстреляна към обект, който можел да открие как е пристигнала тя - като частица материя или като вълна от енергия. Преди да достигне целта, тя трябвало да премине през отвор в бариера. Странното е, че частицата някак знаела кога в бариерата има един и кога - два отвора.

При един отвор фотонът стигал до своята дестинация като частица, но при два отвора той преминавал като вълна от енергия и през двата отвора едновременно. Резултат: Тъй като учените, които провеждали експеримента били единствените, които знаели за отворите в бариерата, приели, че техните знания някак влияят върху поведението на фотона. Уилър променил експеримента така, че фотонът бил наблюдаван само след като премине през бариерата, но преди да достигне дестинацията. Той вече бил на път към целта, когато било взето решението как да бъде наблюдавана целта.

Той създал два различни начина, за да разбере как фотонът достига целта. При единия се използват лещи, за да го „види” визуално като частица, а при другия - екран, който го разпознава като вълна. Това е важно, защото при предишните експерименти са оказало, че фотонът действа така, както очаквали онези, които го наблюдавали - тоест бил частица, когато го измервали като частица, и вълна - когато го измервали като вълна. Ако наблюдателят избирал да види фотона като частица, фотонът преминавал само през един отвор, а когато избирал да го наблюдава като вълна - той преминавал и през двата отвора като вълна. Решението се вземало, след като експериментът вече бил в ход (настоящето), и въпреки това то определяло поведението на частиците при започване на експеримента (миналото). Опитът е наречен „Експеримент с отложен избор”. Изглежда, че времето в нашия свят, каквото го познаваме, не оказва влияние върху квантовите реалности (нивото на енергия). Ако един по-късен избор определя как дадено нещо е станало в миналото, Уилър смята, че той може да си избере да знае дадено свойство, след като събитието вече е станало. Така той отваря вратата за вероятността да имаме връзка с времето. Той допуска, че изборите, които правим днес, могат пряко да оказват влияние върху нещата, които вече са станали в миналото. И ако това е така, то може да промени всичко!

Вярно ли е това? Дали решенията, които вземаме сега, оказват влияние или дори определят онова, което вече се е случило? Чували сме, че можем да превъзмогнем най-дълбоките си наранявания, но дали тази способност обхваща пренаписването на миналите събития, довели до тях? Даже когато задаваме този въпрос, е трудно да си спомним колко объркано стана всичко, когато главният герой във филма „Назад в миналото” получи възможността да направи това. Какво ще се случи, ако можехме да се поучим от преживения болезнен развод или войните и днес можехме да изберем да предотвратим тези неща. Ако можехме, това щеше да е равностойно на голямо квантово изтриване, което ни позволява да променим хода на събитията, които са ни причинили болка.

Именно този въпрос води до друг вариант на този експеримент. Той се нарича „квантова гума”. Основното в онова, което той демонстрира, е, че поведението на частиците в началото на експеримента като че ли се определя изцяло от неща, които дори не се случват, докато трае той. Настоящето има силата да променя онова, което вече е станало в миналото. Онова, което става след факта, може да променя (изтрива) начина, по който частиците се държат в по-ранен момент от времето.

Въпросът тук е очевиден: Дали този ефект се отнася само за квантовите частици, или и за нас? Макар че сме направени от частици може би нашето съзнание е „лепилото”, което ни държи „прилепнали" към събитията - войните, страданията, разводите, бедността и болестите, които възприемаме като реалност. А може би става нещо друго - може би ние вече променяме нашето минало, докато се учим от своите грешки и вероятно сме прашиш така през цялото време? Може би това е нещо толкова обичайно за нас, че става, без дори да го знаем или без дори да се замислим.

Може би светът, който виждаме днес, е резултат от това, което вече е било отразено назад, в миналото. Това определено е нещо, върху което си струва да се замислим, и научните изследвания вече докладват за тази възможност. Ако това е вярно и нашият свят наистина действа като космическа обратна връзка, само си помислете какво означава това! То означава, че онова, което виждаме днес, е резултат от онова, което вече сме научили! А без нашите уроци нещата могат да бъдат много по-зле, нали?

Независимо от това дали оказваме влияние върху миналото или не, ясно е, че изборите, които правим сега, определят настоящето и бъдещето. А и миналото, и настоящето, и бъдещето съществуват в Контейнера на Божествената матрица. Ясно е, като част от Матрицата, ще сме в състояние да общуваме с нея по начин, който е изпълнен със значение и е полезен в живота ни. И според научните експерименти, както и според нашите традиции, ние го правим.

Общото в изследванията е:

1. Те ни показват, че сме част от Божествената матрица.

2. Те демонстрират, че човешките емоции (вярвания, очаквания и чувства) са езикът, който Божествената матрица разпознава.

Интересното е, че това са експериментите, премахнати от християнските библейски текстове и пренебрегвани в западната култура. Днес всичко това се променя. Хората са насърчавани да уважават своите емоции, а жените откриват нови начини за изразяване на силата, която е естествена част от тяхното съществуване. Ясно е, че емоциите, чувствата и вярванията са езикът на Божествената матрица и че съществува качество на емоциите, което ни позволява да преживеем Полето от енергия, което свързва Вселената по начини, които са мощни, изцеляващи и естествени.

Сега въпросът е: „Ако говорим в Божествената матрица, как да познаем, че тя ни отговаря? ” Ако нашите чувства, емоции, вярвания и молитви осигуряват Шаблона за квантовите неща на Вселената, тогава какво ни казват нашите тела, животи и връзки за нашата част от разговора? За да отговорим на това, трябва да разпознаем втората част на диалога с Вселената. И така, как точно разчитаме посланията на Божествената матрица?

Рами, поет от XIII век

Понякога диалогът е неуловим, а понякога - не. Независимо от степента на неуловимостта му животът в отразена Вселена обещава, че от нашите предизвикателства до нашите радости светът е просто Матрицата, която отразява нашите най-дълбоки и истински вярвания. И това включва нашите близки взаимоотношения. Макар че те са честни отражения, понякога отраженията, които виждаме на себе си в другите хора, могат да бъдат най-трудното за възприемане нещо. Те могат да бъдат и най-бързата писта за нашето най-голямо изцеление.

Виждах масивното отражение на Буда във водата. Очевидно то беше някъде в скалите край езерото, макар че в момента не го виждах. Едва след завоя пътят се изправи и видях онова, което си бях представял като източник на отразеното. И то беше там: скулптура на Буда, надвесена над езерото, като мълчалив свидетел на всички, които преминаваха. В този момент изображението в езерото се превърна в метафора за видимия свят. В началото само чрез отражението разбирах, че такава статуя съществува. Макар да подозирах, че това е отражение на нещо физическо, аз не виждах самия обект. По подобен начин ежедневният ни свят е отражение на една по-дълбока реалност, гравирана в тъканта на Вселената - реалност, която просто не можем да видим от мястото си в нея.

Макар да не можем да виждаме пряко в тази невидима реалия, ние имаме някаква индикация на онова, което се случва там, защото виждаме неговото отражение във всекидневния си живот. Така погледнато, нашите ежедневни преживявания служат като послания от тези по-дълбоки реалности - общуване, от място в Божествената матрица. И както трябва да разбираме думите от даден език, за да знаем неговото съдържание, така трябва да разпознаваме и езика на Божествената матрица, за да извлечем урока от онова, което тя ни казва.

Понякога посланията, които идват, са преки и не могат да бъдат сгрешени, а друг път са така неуловими, че напълно ни убягват. Но често пъти можем да помислим, че ни се показва едно, докато посланията всъщност ни говорят съвсем друго.