Историята на един мистик, показващ Пътя на душите в мрака, за жалост той така се отклонил
Изтегляне 0.78 Mb.
|
Книга Четвърта:Пазачът на прагаНека зад него да има каквото ще. Аз ще повдигна булото. Глава ПърваОколо един месец след заминаването на Занони и въвеждането на Глиндън при Мейнур, двамата англичани се разхождаха по улица Толедо. – Аз ви казвам, – говореше единият с патос – че ако Ви е останала поне капка здрав разум, Вие ще ме придружите до Англия. Този Мейнур е шарлатанин, още по-опасен от Занони, защото гледа на тези работи сериозно. В края на краищата в какво се състоят неговите обещания? Вие признавате, че няма нищо по-двусмислено от тях. Казвате, че той бил напуснал Неапол, че бил избрал никакво си по-удобно убежище, далеч от шумните, пълни с хора градове и по-благоприятно за изучаване на онази наука, в която иска да Ви посвети. И че това убежище било сред свърталищата на най-опасните бандити на Италия – свърталища, в които и полицията дори не смее да проникне. Достойна обител за един философ! Аз се страхувам за Вас. Какво ще стане, ако този непознат човек, за когото нищо се не знае, има връзка с разбойниците, ако тия примамки са само стръв за отнемане на Вашето богатство, а може би и на живота ви? Може да се отървете само с половината от богатството си. Вие се смеете сърдито! Добре, да оставим настрана разумната гледна точка и да го разгледаме от Вашата. Вие ще трябва да преминете през изпит, който сам Мейнур описва като не толкова съблазнителен. Той може да излезе сполучлив или несполучлив. Ако се случи второто, Ви очакват най-ужасни беди, а ако сполучите, няма да се чувствате по-добре от мрачния и печален тайноведец, когото взехте за учител. Престанете с тая лудория. Порадвайте се на младостта, докато я имате. Върнете се с мен в Англия, забравете тия мечти. Продължете си кариерата. Създайте по-почтени връзки от тези, което Ви привличаха по времето, кога си губехте ума по онзи италианска авантюристка. Погрижете се за своето богатство, спечелете пари и станете щастлив и виден човек. Това е съвета на трезвата дружба. Не са ли перспективите, които аз ви разкривам, по-хубави от обещанията на Мейнур? – Мервал, – каза Глиндън заядливо – аз не мога, дори и да исках, да задоволя Вашите желания. Една сила, която стои по-високо от мен, ме подтиква и аз не мога да устоя на влиянието ѝ. Аз искам да извървя до край чудния път, по който съм вече тръгнал. Не мислете повече за мен. Следвайте сам съветите, които ми давате, и бъдете щастлив. – Това е безумие, – каза Мервал – здравето Ви е вече разклатено. Вие толкова сте се изменили, че не мога да Ви позная. Елате, аз вече вписах името ви в моя паспорт. След няколко часа аз ще отпътувам и Вие, който сте още момък, ще останете без приятели, подхвърлен на измамите на собственото Ви въображение и на машинациите на тоя безпощаден шарлатанин. – Стига, – каза Глиндън студено. Вие преставате да бъдете полезен съветник, щом като така явно показвате своите предразсъдъци. Аз имам вече твърде много доказателства, – добави англичанинът и бледите му страни още повече побледняха – за силата на този човек, ако той изобщо е човек – нещо в което понякога се съмнявам. И живот или смърт да ме сполети, аз няма да се отбия от пътя, който се разкрива пред мен. Сбогом, Мервал. Ако не се срещнем никога вече, ако чуете из тези скъпи места, където бродехме, че Кларънс Глиндън спи последния си сън край бреговете на Неапол или сред онези хълмове в далечината, кажете на приятелите от нашите младини: „Той умря достойно, както хиляди мъченици на науката са умрели преди него в стремежа си към знание.“ Той стисна ръката на Мервал, докато говореше, отдалечи се от него и изчезна сред навалицата. При ъгъла на улица Толедо го спря Нико. – А, Глиндън! Не съм Ви виждал този месец. Къде се изгубихте? Толкова ли сте били погълнати в работа? – Да. – Аз съм на път да напусна Неапол, ще замина за Париж. Искате ли да ме придружите? Там се търсят разни таланти и могат да бъдат уверени, че ще се издигнат. – Благодаря Ви. Имам други проекти засега. – Колко сте лакочичен! Какво Ви е? Да не страдате от загубата на Пизани? Вземете пример от мен. Аз вече се утеших с Бианка Сакини – красива и просветена жена без предразсъдъци. Не се съмнявам, че в нейното лице аз ще намеря ценна другарка. Колкото до оня Занони... – Какво? – Ако нарисувам някога някой алегоричен сюжет, ще го представя като Сатана. Ха, ха! Едно истинско отмъщение на художник, нали? А и в маниера на хората е! Като не можем да направим нищо против човек, когото мразим, можем поне да му изрисуваме образа като този на дявола. Но, честно казано, аз ужасно ненавиждам тоя човек. – Защо? – Защо ли? Не ми ли отвлече жената, а и зестрата, на която се надявах? Но дори и добро да ми правеше – прибави Нико замислено – вместо да ме обижда, аз все пак щях да го презирам. Самата му фигура, самото му лице ме карат хем да му завиждам, хем да го мразя. Чувствам, че има нещо антипатично в нашите натури. Чувствам също, че ние пак ще се срещнем, когато омразата на Жан Нико ще бъде по-могъща. А и ние, мили братко, и ние ще се срещнем пак! Да живее републиката! Аз заминавам за моя нов свят! Същия ден Мервал напусна Неапол. Следващата сутрин и Глиндън остави Града на насладите сам на кон. Той се запъти към онези живописни, но опасни краища на италианската земя, в които по онова време върлуваха разбойници, и през които малко пътници смееха да минат дори през дюня без голяма свита. Едва ли може човек да си представи по-уединен път от този, по който копитата на неговия кон, препъвайки се по камъните на запустялата пътека, събуждаха зловещо и печално ехо. Широки пространства, пусти земи, разнообразени от разкошната и дива растителност на юга, се стелеха пред него. От време на време някоя дива коза го поглеждаше от някоя канара горе или пък се разнасяше над върховете неблагозвучния крясък на някоя граблива птица, стресната в тъмното си обиталище. Това бяха единствените признаци на живот. Не можеше да срещнеш жива душа из тези пущинаци, нито да зърнеш някаква хижа. Унесен в пламенните си и възторжени мисли, младият човек продължаваше пътя си, докато слънцето изгуби пладнешката си жега и лек ветрец, който възвестяваше скорошното свечеряване, се понесе от невидимото море, което лежеше в далечината вдясно от него. Точно в този миг един завой на пътя разкри пред него едно от ония дълги, пусти и мрачни села, които се срещат във вътрешността на неаполските владения. И той стигна до един малък параклис, построен съвсем до пътя, в отворения иконостас на който имаше една красиво изрисувана икона на св. Богородица. Около този параклис, който намирайки се в сърцето на една християнска страна, пазеше следите на древното идолопоклонство (защото тъкмо такива бяха капищата, които в езически времена се посвещаваха на второстепенните божества, за които се говори в митологията), се бяxa събрали шест-седем окаяни и мръсни нещастници, които бичът на проказата бе пропъдил далеч от останалите хора. Те нададоха остър вик, когато обърнаха призрачните си лица към конника. И без да се мръднат от мястото си, те протегнаха измършавелите си ръце и поискаха милостиня в името на Милостивата Майка Божия. Глиндън бързо им хвърли някоя и друга пара, обърна се, пришпори коня си и не забави хода му, докато не влезе в селото. От двете страни на тясната и кална улица, хищни и отпуснати фигури – едни, облегнати по съсипаните стени на почернели колиби; други, седнали по стълбите; трети, проснати с целия си ръст в калта – образуваха групи, които предизвикваха съжаление и тревога: съжаление заради дрипавата им мръсотия, тревога – поради жестокостта, отпечатана на дивашката им външност. Те го гледаха, мрачни и навъсени, докато той минаваше яздейки бавно по неравната улица. Понякога те многозначително си шепнеха нещо един на друг, но без да се опитват да му препречат пътя. Дори дечурлигата спряха своето бърборене, а дрипави хлапаци с едва наболи мустаци го разкъсваха с очи и говореха на майките си: „Добре ще си погуляем утре.“ Това наистина беше едно от ония села, които полицията благоразумно избягваше и в които насилието и убийството царуват безпрепятствено – села, които често се срещаха тогава из най-дивите кътчета на Италия – и в които името селянин само покриваше истинското им звание на разбойници. Сърцето на Глиндън се свиваше понякога от страх, когато погледнеше наоколо, и въпросът, който му се искаше да зададе, застиваше на устните му. Най-накрая от една жалка хижа изскочи един човек по-снажен от другите. Вместо изпокъсаната и надупчена връхна дреха, която беше единственото облекло на хората, които беше видял до сега, дрехите на този човек се отличаваха с цялото китно изящество на народната носия. На гарвановите си коси, чиито лъскави къдрици контрастираха с рошавите кичури, покриващи главите на диваците наоколо, той носеше шапка от сукно със златен пискюл, който висеше чак до раменете му, мустаците му бяха грижливо засукани, една пъстра кърпа от коприна беше увита около жилестия му, но добре сложен врат, късият му жакет от грубо сукно беше украсен с няколко реда копчета. Панталоните му добре прилепваха към бедрата му и бяха любопитно извезани. А в широкия му шарен пояс бяха втъкнати два пищова със сребърен обков и ножницата на една кама, каквато обикновено носеха италианците от долните слоеве, направена от слонова кост и изпъстрена с грижлива резба. Една малка, красиво изработена карабина, висеше на рамото му и допълваше неговата премяна. Този човек беше среден на ръст, снажен като атлет, но все пак строен, с правилни черти, обгорял от слънцето, но не черен. В израза на лицето му – въпреки неговата суровост и дързост – имаше нещо по-скоро откровено, отколкото жестоко, и макар да вдъхваше недоверие, все пак не отблъскваше съвсем. Глиндън, след като гледа известно време с голямо внимание тази фигура, спря коня си и попита къде е пътят, който води към Замъка на Планината. Когато чу въпроса, човекът свали шапката си и като се доближи до Глиндън, сложи ръка на врата на коня и каза с тих глас: – Значи Вие сте господинът, когото очаква нашият господар. Той ми поръча да Ви чакам тук и да Ви заведа до замъка. И наистина, сеньоре, можеше да Ви сполети някоя беда, ако бях пренебрегнал да изпълня заръката. Тогава човекът, като се отби малко настрана, се обърна всички, които стояха наоколо, и им каза с висок глас: – Хей приятели, отдавайте от сега и завинаги чест на този почитаем кавалер. Той е очакваният гост на нашия любим господар от Замъка на Планината. Пожелайте му дълъг живот! Нека той, като домакина на замъка, да бъде жив и здрав и денем, и нощем, в планини и по долини, срещу кинжала и срещу куршума, и тялом, и духом! Проклет да бъде оня, който засегне дори един косъм от главата му или пипне някоя пара от джоба му. Сега и завинаги ние ще го закриляме и уважаваме – в името на закона или срещу закона – верни до смърт! Така да бъде! – Така да бъде! – откликнаха в див хор стотина гласа. И пъстрите групи задръстиха улицата, идвайки все по-близо и по-близо до конника. – И за да го познават, – продължи странният покровител на англичанина – аз го намятам с бялата наметка и му предавам свещената дума: „Мир на юнака". Сеньоре, докато носите тоя шал и най-дръзкият по тези краища ще Ви сваля шапка и ще Ви се кланя. Сеньоре, щом произнесете тези думи, и най-смелите сърца ще се покоряват на Вашата заповед. Ако Ви трябва закрила или искате отмъщение, ако искате да отвлечете някоя хубавица или да се отървете от някой враг – произнесете само тази дума и ние сме Ваши! Така ли е, дружина? И пак екнаха грубите гласове: „Така да бъде!“ – А сега, сеньоре, прошепна главатаря, ако имате някоя и друга излишна пара, хвърлете я на тая тълпа и да вървим. Тези заключителни думи допаднаха на Глиндън и той изпразни кесията си на улицата. И докато, сред смесения глъч от псувни, благословии, викове и крясъци, мъже, жени и деца се боричкаха за парите, главатарят, поел юздите, го поведе в тръс през селото, като зави по една малка уличка вляво и след няколко минути вече не се виждаха нито къщи, нито хора. Планината затвори пътя им и от двете страни. Чак тогава, като отпусна юздите на коня и забави ход, водачът обърна тъмните си очи към Глиндън с хитър израз и попита: – Ваше Превъзходителство вероятно не беше подготвен за сърдечното посрещане, което Ви направихме? – Всъщност, донякъде бях подготвен за него, защото сеньора, у когото отивам, не скри от мен характера на съседното население. Как Ви е името, приятелю, ако мога да Ви наричам така? – О, без церемонии, Ваше Превъзходителство. В селото обикновено ми викат Маестро Паоло. Аз имах и презиме някога, макар и твърде двусмислено, но го забравих, откакто се оттеглих от света. – Какво Ви накара да хванете балкана – светът ли Ви омръзна, бедност или някакво избухване на страстите, което е водело след себе си наказание? – Сеньоре, каза разбойникът с весел смях, отшелниците от моята пасмина не обичат много да се изповядват. Но докато кракът ми е из тия клисури, свирката ми в джоба и карабината – на раменете ми, аз нямам тайни. При тези думи разбойникът, като човек, който обича да го оставят на воля да приказва, се изкашля три пъти и започна да разказва много шеговито. Но колкото по-нататък отиваше разказът му, спомените, които събуждаше, го отвеждаха по-далеч, отколкото имаше намерение да отиде първоначално, и с простодушие и безогледна охота той се отпусна, лицето му бързо и оживено приемаше ту едно, ту друго изражение, ръцете му постоянно и буйно жестикулираха – държание, което е твърде свойствено за неговите сънародници. – Аз съм роден в Терацина, очарователно място, нали? Баща ми беше един учен монах от високо потекло. Майка ми – Бог да я прости! – хубава дъщеря на един ханджия. Както може да се предположи в такъв случай, брак между тях не е имало! И когато аз съм се родил, монахът важно заявил, че моята поява на бял свят станала по чудо. Аз още от люлката бях посветен на олтара. И всички вкупом заявяваха, че главата ми била направена за калимявка. Когато отраснах, монахът положи големи грижи за моето възпитание. И аз изучих латински език и църковно пеене толкова бързо, колкото децата, които не са родени по чудо, се научават да сричат. Но грижите на светия мъж не се ограничаваха само в духовното ми усъвършенстване. Макар и дал обет да бъде сиромах, той все някак успяваше добре да пълни джобовете на майка ми и между нейните джобове и моя скоро се установи тайно общуване. Така че на 14 години, аз носех калпак, накривен малко настрани, слагах пищов в пояса си и имах вид на истински ерген. По това време бедната ми майка умря. А по същото време баща ми, който беше написал История на папските вули в 40 тома, и тъй като беше – както вече Ви казах – от високо потекло, беше назначен за кардинал. От този момент той счете за необходимо да се отърве от Вашия покорен слуга. Той ме даде у един почтен нотариус в Неапол и ми връчи двеста жълтици за издръжка. Е добре, сеньоре, аз достатъчно изучих правото, за да се убедя, че никога не ще успея да стана такъв мошеник, че да блесна в тоя занаят. И вместо да драскам пергаменти, аз започнах да задирям дъщерята на нотариуса. Моят наставник откри невинните ни забавления и ме изгони. Това беше много неприятно. Но моята Нинета ме обичаше и се погрижи да не спя вън по улиците заедно с просяците. Малката хитруша! И сега ми се струва, че я виждам, с боси крака, с пръст на устата, как отваря вратата през летните нощи, как ме отвежда тихичко в кухнята, където – хвала на светците! – една бутилка вино и нещо за ядене винаги очакваше гладния влюбен. Накрая обаче Нинета охладня. Такива са жените, сеньоре. Баща ѝ ѝ намери отличен мъж в лицето на един виден търговец на стари картини. Тя прие брака и – като добра съпруга – затвори вратата под носа на своя любовник. Но аз не се обезсърчих, ваше Превъзходителство. Не, не и аз! Когато човек е млад, жени много! И така, без петак в джоба, нито коричка хляб, отидох да си търся късмета на един испански търговски кораб. Тази работа беше по-тежка, отколкото си мислех. Но за щастие ни нападнаха пирати – половината моряци бяха избити, другата половина – пленени. Аз бях един от последните. Както виждате, сеньоре, пак имах късмет. Синовете на монасите са белязани! Капитанът на пиратите ме хареса. „Ела при мен на служба“ – рече той. „На драго сърце“ – отговорих аз. И ето – станах морски разбойник! О, весел живот! Колко благославях стария нотариус, задето ме изгони! Какви гуляи, какви битки, какви любовни приключения, какви свади! Понякога излизахме на брега и се веселяхме като князе. Понякога пък, при затишие, по цели дни прекарвахме сред най-хубавата морска шир, която човек някога е прекосявал. И тогава, ако се случеше да излезе вятър и пред погледа ни се мернеше някой кораб, нямаше по-весели хора от нас. Аз прекарах три години в този славен занаят, но накрая ми се прииска да стана началник. Направих заговор срещу капитана. Исках да му взема мястото. През една тиха нощ нанесохме удара. Корабът стоеше неподвижен като пън, никъде не се виждаше земя от мачтата, водата – гладка като огледало и месечината – пълна. Ние се надигнахме. Нашите бяха трийсетина и повече. Надигнахме се като нададохме страшен вик. Втурнахме се в кабината на капитана, аз начело. Старият юначага беше подушил работата и стоеше до вратата с по един пищов в двете ръце. А окото му (той имаше само едно око!) беше по-страшно и от пищовите му. – Предай се, – викнах аз – и ще пощадим живота ти. – На, – каза той – и изпразни пищова. Но светиите се грижат за близките си и куршумът мина покрай бузата ми, и уби на място боцмана зад мен. Аз се сбих с капитана и другият пищов гръмна при боричкането без да улучи никого. А пък беше юначага – пет крака и четири стъпки без обувките! Ние паднахме на пода и почнахме да се търкаляме един върху друг. Нямах време да си извадя даже ножа. В това време целият екипаж се вдигна на крак – едни за капитана, други за мен – биеха се те и с ножове, и с пищови, като ругаеха и ревяха, а от време на време се чуваше плясъкът на нечие тяло в морето. Акулитe славно си похапнаха онази нощ… Старият юначага се стовари така върху мен, че лицето му се допря до моето. Аз го стиснах с дясната си ръка за гърлото, обърнах го като агне и, повярвай ми, всичко свърши бързо-бързо: братът на боцмана, един едър холандец, го прониза с една пика… Както да е, сеньоре, но победата беше наша и корабът – под моя власт. Аз управлявах весело около шест месеца. После ние нападнахме един френски кораб, два пъти по-голям от нашия. Ей че веселба беше! Отдавна не бяхме имали такава славна битка и като гладни връхлетяхме в боя. Ние надделяхме и взехме и кораба, и товара му. Те искаха да застрелят капитана, но това беше против моите правила. Ние го оставихме, заедно с от останалите екипажа, на нашия кораб, който беше много пострадал, забихме черното знаме на кораба на французина и отплувахме весело, носени от хубав попътен вятър. Но след като оставихме нашия скъп стар кораб, щастието ни напусна. Изви се буря, една талпа се откърти. Много от нас се спасиха на една лодка. Имахме много злато, но ни капка вода! Два дни и две нощи се мъчихме. Най-накрая стигнахме брега близо до едно френско пристанище. Измъченият ни вид предизвика у хората съжаление, и понеже имахме пари, не ни заподозряха – хората подозират само бедните. Скоро се съвзехме и Вашият смирен слуга започна да минава за един от най-благородните капитани, които някога са управлявали кораб. Но уви, съдбата ми пожела да се влюбя в дъщерята на един търговец на коприна. Ах, как я обичах – хубавата Клара! Да, аз толкова я обикнах, че ме обзе ужас от предишния ми живот! Аз реших да се покая, да се оженя за нея и да заживея като честен човек. Призовах дружината, казах им решението си, отказах се от главатарството и ги посъветвах да си тръгнат. Те бяха добри момчета. Отидоха да работят при един холандец, срещу когото, както разбрах по-късно, вдигнали успешен бунт, и оттогава вече не ги видях. Бяха ми останали две хиляди жълтици. С тази сума получих съгласието на търговеца да му стана съдружник и влязох в неговата фирма. Няма защо да Ви казвам, че никой не подозираше за моето славно минало и аз минавах за син на един неаполски търговец, вместо за кардиналски син. Тогава бях много щастлив, сеньоре, много щастлив – не бях способен дори муха да убия! Ако се бях оженил за Клара, щях да стана един от най-кротките търговци на света. Разбойникът се спря за миг и ясно се виждаше, че изпитва по-силни чувства, отколкото издаваха думите и тонът му. – Но нека не гледаме на миналото така сериозно – слънчевата светлина, като го огрее, ни кара да роним сълзи. Денят на нашата сватба беше определен и наближаваше. Вечерта преди уречения ден, Клара, майка ѝ, малката ѝ сестра и аз, се разхождахме на пристанището и аз им разказвах разни приказки за сирени и морски змейове. Изведнъж един червендалест французин с румен нос се изпречи пред мен и, като постави очилата си на носа, се провикна: „Този е осъденият пират, който плени Ниобея.“ – Не се шегувайте – казах аз кротко. – Хо, хо! – извика той – аз не се лъжа. – На помощ! – и той ме улови за яката. Аз му отговорих, както вече можете да си представите, като го хвърлих в канала. Но това не помогна. Зад гърба на френския капитан вървеше един френски поручик, чиято памет беше толкова добра, колкото на началника му. Събраха се хора. Дойдоха и други моряци: уликите против мен се увеличиха. Тази нощ аз прекарах в затвора. А след няколко седмици ме пратиха в галерите. Пощадиха ми живота, защото старият французин беше любезен да потвърди, че бях убедил екипажа си да пощади неговия. Разбира се, че греблата и веригата съвсем ми не бяха по сърце. Аз и още двама избягахме. Те станаха разбойници по друмищата и вярвам, че отдавна са били екзекутирани. А аз, като добродушен човек, не исках вече да върша престъпления, за да живея, защото Клара с кротките си очи ми беше легнала дълбоко на сърцето. Затова се ограничих само с това да открадна дрипите на един просяк, комуто заплатих в замяна като му оставих моето каторжническо облекло и извървях с просия пътя до града, където бях оставил Клара. Беше ясен зимен ден, когато се приближих до предградията на града. Не ме беше страх, че ще ме познаят, защото брадата и косата ми служеха като маска. О, Света Богородице, на пътя срещнах погребално шествие! То… Вие вече знаете – не мога повече да говоря. Тя беше умряла – от любов към мене може би, но сигурно повече от срам. Можете ли си представи как прекарах тази нощ? Аз откраднах бела на един зидар и сам, незабелязан от никого, под студеното зимно небе изхвърлих прясната пръст от гроба, вдигнах ковчега, изкъртих капака и я гледах, гледах… Дотогава не знаех колко ценно нещо е човешкият живот. При изгрев слънце аз пак бях пътник. Но сега, след като Клара я нямаше, моите миролюбиви настроения изчезнаха и аз пак влязох във война със своите ближни. Аз успях в гр. О*** да направя така, че да ме вземат моряк на един кораб, който отплуваше за Ливорно. От Ливорно отпътувах за Рим и застанах пред вратата на кардиналския дворец. Кардиналът излезе отвътре, позлатената му колесница застана пред входа. – Е татко, - казах аз, - не ме ли познавате? – Кой сте Вие? – Вашият син - казах аз шепнешком. Кардиналът се дръпна назад, изгледа ме сериозно и се замисли за миг. – Всички хора са ми синове – каза той много благо. Вземи това злато! На оня, който веднъж помоли, трябва да му се даде милостиня. Онзи обаче, който втори път помоли, ще види затвора. Помни какво ти казах и не ми досаждай повече. Бог да ти е на помощ! Като каза това, той си влезе в колата и заповяда да карат към Ватикана. Кесията, която ми остави, беше добре натъпкана. Аз бях доволен и благодарен и поех пътя си към Терацин. Още не бях отминал мочурищата, видях двама конници да се приближават в лек галоп към мен. – Вие изглеждате беден, приятелю – каза единият от тях, като се спря. – Но сте силен. – Бедните и силни хора са хем полезни, хем опасни, коннико. – Добре го каза. Последвай ни. Аз се подчиних и станах бандит. Лека-полека се издигах и, тъй като винаги бях милостив и отмъквах кесиите без да режа гърла, минавах за славен човек и можех да си ям макароните в Неапол без каквато и да било опасност за живота. През последните две години, аз се установих по тези краища, където съм господар и където придобих земя. Наричат ме чифликчия, сеньор. И сега аз обирам само за развлечение и за да не забравя занаята. Надявам се, че Ви задоволих любопитството. Вече сме на стотина метра от замъка. – А как – попита англичанинът, чийто интерес беше силно възбуден от разказа на неговия спътник – как се запознахте с моя домакин? И как той спечели Вашето благоразположение и това на Вашите приятели? Маестро Паоло обърна сериозен поглед към Глиндън. – Но сеньор, – каза той - Вие вероятно знаете повече от мен за този непознат чужденец. Всичко, което мога да Ви кажа, е, че преди петнадесетина дни, аз бях до една кръчма на улица Толедо, в Неапол, когато един господин, съвсем трезв на вид, ме докосна по ръката и ми каза: „Маестро Паоло, аз искам да се запозная с Вас. Направете ми честта да дойдете с мен в оная там кръчмица да изпием една бутилка „лакрима“.“ – На драго сърце – отговорих аз. Влязохме в пивницата. Когато седнахме, новият ми познайник се обърна към мен с думитe: „Граф д’О*** предложи да ми даде под наем своя стар замък близо до Б***. Вие знаете мястото нали? – Отлично. Никой не го е обитавал поне от стотина години насам. Той е наполовина в развалини, сеньор. Това е едно необикновено място. Надявам се, че наемът му няма да е голям. – Маестро Паоло, – отговори той – аз съм философ и не ми трябва много разкош. Нужно ми е тихо жилище за някои научни опити. Замъкът ще ми послужи добре само, ако само ме приемете като Ваш съсед и ме вземете, мене и приятелите ми, под Вашата специална закрила. Аз съм богат. Но няма да взема в замъка нищо, което заслужава да се открадне. Аз ще плащам наем на графа, а на Вас ще давам заплата. Ние скоро се споразумяхме, и понеже чудноватият сеньор удвои сумата, която аз сам предложих, той е високо уважаван от всичките си съседи. Ние можем да браним стария замък дори срещу цяла армия. А сега сеньор, понеже аз бях искрен, бъдете и Вие искрен с мен. Кой е този странен господин? – Кой? Той сам ви го е казал – философ. – Хм, той търси вероятно философския камък, така ли? Пада си малко магьосник. Страх го е от поповете? – Именно, Вие отгатнахте. – Така си и мислех. А вие сте му ученик? – Да. – Желая ви късмет, - каза разбойникът сериозно, като се прекръсти твърде набожно. – Аз не съм по-добър от другите, но човек има само една душа. Не се отказвам от малко честен обир и много не се замислям, когато трябва да отрежа нечия глава, ако е нужно, но да направя договор с дявола! Ах, пазете се, млади господине, пазете се. – Няма от какво да се страхувате – каза Глиндън усмихнато. – Моят наставник е достатъчно мъдър и достатъчно добър, за да направи такъв договор. Но ние като че ли стигнахме? Красиви развалини, какъв величествен изглед! Глиндън се спря възхитен, съзерцавайки гледката пред него и около него с окото на художник. Неусетно, докато слушаше бандита, той беше се изкачил на значителна височина и се намираше сега на едно широко, каменисто било, покрито с мъх и храсти. Между това възвишение и едно друго със същата височина, върху което беше построен замъкът, имаше една дълбока, но тясна клисура, покрита с разкошна и гъста растителност, чиято дълбочина можеше лесно да се предвиди по глухия, далечен и монотонен шум на невидими за окото води, които се стичаха надолу и течението на които се откриваше надалеч по бързия поток, прекосяващ широките самотни долове. Наляво гледката изглеждаше почти безкрайна… Един път, който някога е бил широк и постлан с едри камъни, но който сега беше полупокрит с дълга трева и буен буренак, водеше към външния двор на замъка, който веднага се издигаше над него със суровия си вид. Входовете бяха отворени и половината сграда в тази част беше съсипана. Развалините бяха отчасти скрити под гъстия бръшлян, който изглеждаше че расте от векове. Но като влезе във вътрешния двор, Глиндън се зарадва да види, че тук имаше по-малко следи на занемаряване и разрушение. Няколко диви рози придаваха усмивка на сивите стени, а в средата имаше един фонтан, в който водата – все още студена и с приятен ромон – струеше от устата на един грамаден тритон. Тук беше посрещнат той с усмивка от Мейнур. – Добре дошъл, приятелю мой и ученико - каза той. – Онзи, който търси Истината, може да намери сред тези пущинаци една безсмъртна Академия. Изтегляне 0.78 Mb. Сподели с приятели:
|