Книга на всички хора, които търсят светлината. Торвалд Детлефсен предговор

Законът на аналогията: каквото горе, такова и долу

В обсега на нашите възприятия ние можем да разпозна­ваме само отрязъци от дадена последователност. Виждаме само малка част от спектъра на светлината, чуваме само честоти, които лежат в определена област. Някои живот­ни могат да възприемат звуци и цветове, които без технически средства са недостъпни за човека. Същото е и със си­лата на въображението. Можем да си представяме неща са­мо от средно голяма величина. Ако нещо е много малко или пък много голямо, често пъти можем да го изразим с форму­ли, но не можем да си го представим като нещо конкретно.

Така например, днес знаем, че един къс желязо се състои почти само от междинни пространства, около които кръжат атомни частици. Съотнесени, разстоянията между твърдите частици отговарят на разстоянията между пла­нетите в нашата слънчева система. Обаче колкото и доб­ре да знаем това, много трудно можем да си го представим, когато погледът ни спре върху някой масивен къс желязо.

Също както един вирус като самостоятелен организъм е твърде малък, за да си го представим, така и разстояни­ето от десет милиона светлинни години е твърде голямо за нашите представи. В разбирането си ние зависим от ед­на „средна”, съобразена с нас, хората, скала на стойности­те. Всичко, което излиза извън нея, е достъпно за нас или само с помощта на технически средства, или изобщо е не­достъпно.

Тук идва на помощ гениалният ключ „каквото горе, та­кова и долу”. Това изречение ни позволява да ограничим наб­люденията си и изследванията на закономерностите до дос­тъпни за нас области, за да пренесем после натрупания опит по аналогия и върху недостъпните нива. Аналогично­то мислене дава възможност на човека да се научи да разбира цялата Вселена без граници, Мисленето в аналогии не е причинно-следствено мислене и затова изглежда необичай­но за нашето време. По-нататък ще се занимаем още веднъж конкретно с приложението на този метод, използвай­ки примера на астрологията.

Аналогията „каквото горе, такова и долу” е оправдана само тогава, когато сме готови да признаем Вселената в нейната цялост за космос (от гръцки космос = ред). Всеки космос обаче се управлява от закони и в него няма никакво място за случайности.

Случайността като нещо непредвидимо и неподлежащо на закономерности би превърнала Космоса в хаос. Ако кон­струираме компютър, той сам по себе си ще бъде малък космос. Той е създаден по силата на закономерности и фун­кционирането му зависи от спазването на тези закономер­ности. Ако в него произволно вградим няколко транзисто­ра, кондензатор и реостат, които не отговарят на закономерностите на монтажната му схема, тези представите­ли на случайността ще превърнат целия Космос в хаос и компютърът вече няма да работи смислено. Същото важи и за нашия свят. Още при първото случайно събитие наши­ят свят би престанал да съществува.

Науката също се уповава най-често на закономерностите в природата, но заедно с това не се страхува да се ангажира с понятието случайност. Ако пуснем камък от оп­ределена височина, този камък не пада надолу случайно, а закономерно. Ако при падането си този камък удари по глава­та господин Х, то господин Х също ще е ударен от камък не случайно, а закономерно. Не са случайни нито фактът, че върху главата на господин Х е паднал камък, нито времето, когато това се е случило. Човек не се разболява случайно, не го блъска кола случайно, не се ражда случайно от бедни или от богати родители и така нататък.

Още веднъж: Няма случайност. Зад всяко събитие стои някакъв закон. Не винаги може да го разпознаем веднага. Но това не ни дава право да отричаме съществуването му. Камъните закономерно са падали надолу и във времената, когато хората още не са били открили закона за гравита­цията.

Ирония на съдбата е, че именно професионалните защит­ници на случайността - статистиците, не се лишават от удоволствието собственоръчно и методично, с възможно най-голяма точност да доказват несъстоятелността на понятието си за случайност. Статистикът смята, че, ако хвърли зарче, то съвсем случайно пада на цифрата 3, на 5 или на някоя друга. Ако обаче човек продължително хвърля зарове, сумата от всички числа ще даде закономерна крива, наречена нормално разпределение. Какво чудо ни се разкрива тук! Сумирането на отделни незакономерни случки дава закономерност. Закономерната траектория, по която пада дадено тяло, също не се състои от случайни отделни отсечки. Ако статистиците имаха право, трябваше да е вярна мисълта: Колкото по-често човек бърка сметката, толкова по-верен е резултатът. Подобна е логиката на дарвинистите, които се опитват да обяснят еволюцията със сумирането на генни грешки.

Закономерността на нормалното разпределение на едно голямо число говори от само себе си, че това разпределение се гради от отделни закономерни събития. В най-добрия случай можем да кажем, че падането на зарчето като от­делно събитие е твърде малко, за да възприемем веднага закономерната му детерминираност и че затова на нас, хо­рата, ни е необходима определена минимална величина на събитието.

Наблюдението на този свят ни кара да говорим за Кос­мос и да изключваме каквато и да било случайност. Между другото, още от думата „случайност” си личи, че първоначално тя е имала друг смисъл. Защото тя указва онова, ко­ето закономерно се случва на човек. Ако Космосът обаче представлява подредена цялост, то значи, че навсякъде ца­ри една и съща закономерност - и в големите, и в малките неща, и горе, и долу.

Тази аналогия е дала основания на Парацелз да приравни човека като микрокосмос с макрокосмоса. Човекът е точ­но копие на макрокосмическата вселена. Вън не можем да открием нищо, което не откриваме като аналогия и в човека. И обратното. Затова в храма в Делфи пише: “Познай себе си, за да познаеш Бога”.