- П.П.Славейков е основател на т.нар. „парадоксална критика”, в основата на която се намира някакво неочаквано, необичайно твърдение в разрез с общоприетото; в поезията си въвежда идеята за избраничеството и жреческата функция на поета като пазител на духовните ценности на общността;
- П.Яворов внася в бълг. литература идеята за драматично напрегнатия и вечно търсещ човешки дух, както и идеята за безкрайността на вътрешния живот у човека;
- П.Тодоров е създател на жанра на идилията, основана на идеализацията на миналото и на живота сред природата
1. Житейска и творческа история Син e на възрожденеца П. Р. Славейков. Като дете получава частично замръзване, вследствие на което остава недъгав за цял живот. Но сам твърди: „Падането на леда на Марица ме направи поет.” Учи литература и философия в Лайпциг. За свои учители в литературата приема българския фолклор и руската литература, а във философията – учението на Ницше с неговата критика на традиционните устои и на филистерството (филистер - от немски език: представител на дребнобуржоазна прослойка, отличаваща се с еснафски манталитет). Почти четиринадесет години е поддиректор и директор на Народната библиотека. През 1908-1909 г. е директор на Народния театър. Умира през май 1912 г. край Лаго ди Комо в Италия. Смъртта на му осуетява възможността да бъде разгледано предложението на слависта Алфред Йенсен за удостояването на Пенчо Славейков с Нобелова награда.
2. Основни книги - „Епически песни”(1896–1898 г.)
- „Сън за щастие” 1906 г.
- „На острова на блажените” 1910 г.
- „Кървава песен” – поема, частите от която излизат в периода 1911-1913 г.
