1. Привързаност: дълбокото усещане на детето за контакт и връзка с хората, които отговарят за него. Забележете как собственото ми неврологично очакване за такъв контакт, заложено от еволюцията, е било излъгано в първите дни и седмици от живота ми. Имайте предвид, че важното е усещането на детето за привързаност; това няма нищо общо дали и колко родителите го обичат и се чувстват свързани с него. Много млади и добронамерени родители, в това число аз и съпругата ми, допускат грешката да оценяват връзката според собствените си чувства и привързаност. Но важното е не толкова какво подаваме на детето, а какво получава то. Родителите имат нужда от относителна зрялост и/или достатъчна подкрепа, за да се настроят към емоционалните нужди на детето, разглеждайки ги отделно от своите.
2. Чувство за сигурност на връзката, което позволява на детето да си почине от усилията да заслужи правото да бъде това, което е, и такова, каквото е.
фундаменталното чувство за сигурност дава възможност на детето да се отпусне спокойно. Това състояние д-р Нюфелд определя като покой, в който детето няма нужда да се стреми към привързани отношения с родителите и да се старае да поддържа връзката си с тях. Това състояние е почвата, в която оптималното развитие може да пусне здрави корени. Оттам насетне можем да очакваме емоционално, социално и интелектуално израстване.
Колкото и да ме е обичала майка ми, на мен ми се е налагало да се трудя от момента на раждането си. Противно на нервната ѝ шега, че на 3 седмици би трябвало да съм достатъчно голям да знам, че нощта е време за спане, не за ядене. Аз съм бил на години от физиологичната способност да знам каквото и да било, камо ли че трябва да жертвам нуждите си.
3. Позволение да чувства емоциите си, най-вече скръб, гняв, тъга и болка – иначе казано, да чувства, че е безопасно да бъде уязвимо. Тъй като емоцията е двигателят на съзряването, когато децата изгубят крехките си чувства, те засядат в стадий на незрялост – обяснява Нюфелд. За да бъдат достъпни емоциите, средата трябва да позволява безопасното им изразяване, което ще рече, че изразяването на чувства от страна на детето не бива да застрашава привързаните му отношения с родителите.
По причини, които почнаха да ни се изясняват, много деца в нашата култура са разединени от автентичните си чувства208. И как иначе, имайки предвид конформистките очаквания на обществото, усилени от съветите за родителство, щедро раздавани от множество експерти? Спомнете си предписанието на психолога и мегапопулярен автор Джордан Питърсън209: Ядосаното дете трябва да остане само, докато се успокои. След това трябва да му позволите да се върне към нормалния си живот. По този начин печели детето, а не неговият гняв. Правилото гласи: „Заповядай при нас, когато си готов да се държиш добре“. Това е чудесна сделка за детето, за родителя и за обществото210. Така ли е наистина? Обърнете внимание на презумпцията: гневът на детето не е нито нормален, нито приемлив. Противно на вродената му потребност от безусловна топлина, всяка позитивна реакция към детето следва да бъде отчетливо условна. То не може да бъде прието като това, което е, а само според това какво е и как се държи. Тук се крие проблемът: дори родителят да спечели играта за модифициране на поведението, детето губи. Ние сме му насадили тревожност, че ако емоционалната му същност излезе наяве, ще бъде отхвърлено. Това слага тежък отпечатък както върху физическото, така и върху психичното здраве. Докато изразяването на дадена емоция може да бъде възпряно и дори съзнателното ѝ преживяване – блокирано, самата емоция като енергия не може да бъде заличена. Лишавайки чувствата от осъзнаване, ние просто ги пращаме в заключената изба от емоции, та да витаят подобно на призраци в живота на много поколения наред.
За себе си знам, че ранното втвърдяване на сърцето ми за болката ме е предпазило не само от мъката, но и от радостта. Преоткриването – или още по-добре, новото откриване – на радостта е една още неизвървяна част от житейския ми път.
