Сестра ми Джийн почина, докато пишех „Да се взреш в слънцето“45. Със седем години по-възрастна от мен, тя имаше благородна душа и аз я обичах много. Живееше на Източния бряг, а аз на Западния, но всяка седмица разговаряхме по телефона и когато пътувах до Вашингтон, оставах при нея и съпруга ѝ Мортън – кардиолог, който винаги проявяваше към мен щедрост и гостоприемство.
Джийн разви агресивна деменция и при последното ми гостуване във Вашингтон, няколко седмици преди да почине, тя не ме разпознаваше. Тъй като вече чувствах, че съм я изгубил, аз не бях разтърсен от новината за смъртта ѝ – не и на съзнавано ниво. Приех кончината ѝ като освобождение за нея и семейството ѝ и на следващия ден с Мерилин се качихме на полет до Вашингтон, за да присъстваме на погребението.
Възнамерявах да започна надгробното си слово, като разкажа една случка от вечерта преди погребението на майка ни във Вашингтон петнайсет години по-рано. Тогава аз се опитах да почета майка си, като приготвя кишел – традиционен еврейски сладкиш, който да бъде поднесен на трапезата след погребението. Кишелът ми изглеждаше добре и ухаеше прекрасно, но, уви, беше съвсем безвкусен: бях забравил да сложа захар! Джийн беше мил и великодушен човек и идеята ми бе, след като разкажа тази случка, да отбележа, че ако приготвях кишел за нея, аз никога не бих забравил захарта. Но макар преди погребението да бях спокоен и да не чувствах дълбока скръб, още в началото на словото избухнах в сълзи и се върнах на мястото си, без да го довърша.
Мястото ми беше на най-предния ред, съвсем близо до простия дървен ковчег на сестра ми – можех да го докосна. На гробището духаше силен вятър и при поривите му виждах как ковчегът започва да се тресе. Макар да съм рационален човек, не успях да избия от съзнанието си странната мисъл, че сестра ми се опитва да излезе от ковчега, и трябваше да положа доста усилия, за да овладея импулса си да побягна далеч от гроба. Всичките ми знания за смъртта, целият ми опит с многобройните пациенти, които бях съпровождал до самия край, безпристрастността и рационалността, с които бях писал за човешката смъртност, се изпариха с настъпването на ужаса.
Този инцидент ме потресе. Десетилетия наред се бях опитвал да разбера и облекча своята тревожност по отношение на смъртта. Бях разработил страховете си в романите и разказите, проектирайки ги върху измислени герои. В „Изцелението (на) Шопенхауер“ Джулиъс съобщава на членовете на групата си, че е развил смъртоносна болест, и те се опитват да го утешат. Една от тях – Пам, цитира пасаж от автобиографията на Набоков „Памет, говори“ (Speak, Memory), където авторът определя живота като искра, прехвръкнала между две еднакво тъмни бездни – едната преди раждането, а другата след смъртта.
Филип, клонингът и последовател на Шопенхауер, реагира на последното с обичайното си високомерие, като казва, че Набоков несъмнено е изплагиатствал тази идея от Шопенхауер, който твърди: „че след смъртта си ние ще бъдем онова, което сме били, преди да се родим“, а после доказва и невъзможността да съществува повече от един вид небитие. Разгневена на Филип, Пам отвръща: „Смяташ, че Шопенхауер някога е казал нещо, което смътно наподобява писаното от Набоков. Голяма работа!“. А Филип затваря очи и започва да рецитира: Човек внезапно осъзнава – за своя голяма изненада, – че съществува след хиляди и хиляди години небитие, после живее кратко, след което отново идва също толкова дълъг период, през който не трябва да съществува. Запаметил съм голяма част от текстовете на Шопенхауер, цитираното е от третия абзац на есето му „Допълнителни коментари относно нищожността на живота“. Струва ми се, че сходството не е чак толкова бегло?
Преразказвам този пасаж заради нещо, което не става ясно в него: а именно, че твърденията и на Шопенхауер, и на Набоков могат да бъдат открити у Епикур – древногръцки философ, който смятал, че основният източник на човешкото нещастие е вездесъщият страх от смъртта. За да облекчи този страх, Епикур разработил серия убедителни аргументи със светски характер, които учениците в неговата атинска школа трябвало да заучават подобно на катехизис. Един от тези аргументи е известният „аргумент за симетрията“, според който състоянието на небитие след смъртта е същото, в което сме били преди раждането си (въпреки че мисълта за „пред-битието“ никога не поражда у нас тревожност). Философи от всички епохи са се опитвали да оборят този аргумент, така елегантен с простотата си, но според мен той все още не е загубил убедителността си и е предоставял утеха на мнозина мои пациенти. А и на мен самия.
Препрочитайки аргументите на Епикур, за да разсея ужаса си от смъртта, ми хрумна идея за следваща книга, която притежаваше такъв заряд, че бях във властта ѝ много месеци. Ето идеята. Човек сънува кошмар: пада нощ, а той е в гора и го преследва страшен звяр. Тича, докато силите му свършват, спъва се, пада и докато създанието го връхлита, осъзнава, че ще умре. Буди се с вик, сърцето му препуска, прогизнал е от пот. Скача от леглото, набързо се облича и хуква да търси някого – старейшина, мислител, лечител, свещеник, лекар, – които може да му помогне да преодолее ужаса от смъртта.
Започнах да замислям книга от осем или девет глави, всяка от които започва по един и същи начин: с кошмара, събуждането и търсенето на помощ. Но действието във всяка глава щеше да се развива в различен век! Действието на първата щеше да е през трети век пр. Хр. в Атина, а сънуващият щеше да се запъти към агората, където са се намирали много от важните философски школи. Той щеше да подмине Академията, основана от Платон и вече ръководена от племенника му Спевсип, Лицея, школата на Аристотел, школите на стоиците и киниците и накрая да стигне до Градината на Епикур, където щеше да бъде допуснат по изгрев.
Действието на втората глава би могло да се развива по времето на Свети Августин, на третата през епохата на Реформацията, на четвъртата в края на XVIII в., по времето на Шопенхауер, на петата по времето на Фройд, а други може би по времето на Сартр или Камю и в държави с преобладаващо мюсюлманско или будистко население.
Но всичко по реда си. Реших първо да напиша епизода в Древна Гърция от времето на Епикур, 300 г. пр. Хр., и тогава да премина към останалите периоди. Месеци наред проучвах ежедневието, облеклото, храната, порядките на древните гърци от 300 г. пр. Хр. Изчетох редица антични и съвременни исторически и философски текстове, романи за Древна Гърция (от Мари Рено и други автори) и в крайна сметка достигнах до печалното заключение, че ако трябваше да извърша същите проучвания и за следващите глави, нямаше да завърша книгата до края на живота си. С огромно съжаление изоставих тази книга. Тя е единствената, която не съм завършил.
Реших обаче да разработя идеите на Епикур в нехудожествена книга, посветена на страха от смъртта, и ръкописа, който започнах, постепенно се превърна в излязлата от печат през 2008 г. „Да се взреш в слънцето“. В нея излагам всичките си размисли за смъртта, предизвикани от клиничната ми работа със здрави и терминално болни пациенти. Заглавието съм заел от една максима на живелия през XVII в. Ларошфуко: „Слънцето и смъртта не могат да бъдат гледани в лицето“. Но макар да съм поставил тази максима като заглавие на книгата си, аз всъщност поставям под въпрос истинността ѝ, доказвайки, че можем да спечелим много, ако се взираме право в смъртта.
Подкрепям това свое схващане не само с клинични, но и литературни примери. Например Ебенизър Скрудж в новелата „Коледна песен“ на Дикенс първоначално е скъперник и саможивец, но в края е вече добър, щедър и обичан човек. На какво се дължи неговата трансформация? Дикенс подлага героя си на силна доза екзистенциална шокова терапия – Духът на идната Коледа показва на Скрудж собствения му гроб и му позволява да прокара пръсти по името си на надгробния камък.
Навсякъде из „Да се взреш в слънцето“ са пръснати примери как конфронтацията със смъртта служи като пробуждащо преживяване, което ни подсказва как да живеем по-пълноценно. Чувствителните към този процес психотерапевти често стават свидетели на това. Както споменах по-рано, в практиката си давам на пациента лист хартия и го карам да начертае линия, чиито краища представляват раждането и смъртта му. След което искам от него да посочи къде по тази линия се намира в настоящия момент и да поразмишлява върху това известно време.
През цялото си психиатрично обучение не съм чул темата за смъртта да бъде засегната в терапевтичен семинар или обсъждане на клинични случаи. Сякаш представителите на тази сфера все още следваха съвета на Адолф Майер, дългогодишния доайен на американската психиатрия: „Не чешете там, където не сърби“ – с други думи, не повдигайте болезнени за пациента теми, освен ако той самият не го направи, особено в области, където може да се окажете неспособни да донесете облекчение. Аз съм на противоположната позиция: тъй като смъртта предизвиква у нас непрестанен сърбеж, може да е от огромна полза, ако помагаме на пациентите да изследват своите нагласи към смъртта.
Напълно съм съгласен с чешкия екзистенциален романист Милан Кундера, който пише, че процесът на забравяне ни позволява да предвкусим смъртта. С други думи – онова, което ни ужасява в смъртта, е не само загубата на бъдещето, но и загубата на миналото. Препрочитайки собствените си книги, аз често установявам, че съм забравил лицата и имената на пациентите, за които съм писал. Боли ме, като си помисля колко задушевни и прочувствени часове съм прекарал с хора, които вече са се изличили от паметта ми.
Убеден съм, че зад оплакванията на много пациенти се крие страхът от смъртта. Например дискомфортът, съпътстващ кръглите годишнини (трийсетата, четиресетата или петдесетата), които ни напомнят за неумолимия ход на времето. Наскоро работих с пациентка, спохождана от кошмари много нощи поред. В един от тях крадец заплашвал да отнеме живота ѝ, а в друг падала в празно пространство. Тя спомена, че наближава петдесетият ѝ рожден ден и че се страхува от празненството, което семейството ѝ организира. Подканих я да изследва значението, което имаше за нея петдесетгодишнината ѝ. Тя каза, че за нея това е една наистина напреднала възраст, и си спомни колко стара ѝ се е струвала майка ѝ на петдесет години. И двамата ѝ родители бяха починали в навечерието на седемдесетата си годишнина, поради което тя беше убедена, че две трети от живота ѝ са си отишли. Преди срещата ни пациентката ми никога не бе разговаряла открито за това от какво може да умре, за погребението си или религиозните си убеждения и макар сесиите да ѝ причиняваха болка, убеден съм, че демистифицирането на този процес в крайна сметка ѝ донесе облекчение. Страхът от смъртта съпътства много от събитията, бележещи важни етапи в живота ни – синдрома на празното гнездо, пенсионирането, кризата на средната възраст, сбирките на бивши съученици, – както и скръбта по скъпи покойници. Според мен повечето кошмари са предизвикани от страха от смъртта, който някак е успял да избяга от своя затвор.
Днес, десет години след излизането на „Да се взреш в слънцето“ – когато съм и с десет години по-близо до смъртта, – не вярвам, че бих могъл да пиша така безстрастно по тази тема. Миналата година загубих не само сестра си, но и трима от най-старите си и най-близки приятели – Хърбърт Коц, Лари Зароф и Боб Бърджър.
Лари и Хърб ми бяха състуденти в колежа и медицинското училище. Заедно се упражнявахме в дисекционната зала и живеехме в една стая по време на стажа. Със съпругите си сме прекарвали не една ваканция на различни места: планините Поконо, източния бряг на Мериленд, долината на река Хъдсън, Кейп Мей и долината Напа. Прекарвахме чудесно и дните, и вечерите: разговаряхме, карахме велосипеди, играехме различни игри и се хранехме заедно.
Дълго време Лари работи като сърдечен хирург в Рочестър, Ню Йорк, но след трийсет години практика смени попрището и защити докторска степен по история на медицината в Станфордския университет. В последните години от живота си – преди внезапната си смърт вследствие на спукана аневризма на аортата – преподаваше литература на студентите по медицина. В краткото си надгробно слово на погребението му аз се опитах да внеса светла нотка в церемонията, като разкажа за едно пътуване, което ние шестимата бяхме предприели в планините Поконо по времето, когато Лари беше в своята фаза на неугледното облекло и бе дошъл с нас в един скъп ресторант, облечен в избеляла и измачкана тениска. Ние всички не спряхме да го задяваме заради външния му вид и в един момент той стана от масата, отиде някъде и десетина минути по-късно се върна в доста по-спретнат вид: беше купил ризата на сервитьора! (Сервитьорът за щастие имал резервна риза в шкафчето си.) Макар с тази случка да бях искал да разведря атмосферата на погребението, буца заседна в гърлото ми и ми беше много трудно да говоря.
Хърб, който по образование беше гинеколог, а след това стана онколог, постепенно разви деменция. Последните години той живя в такава физическа болка и такова объркване, че дълго преди да почине, чувствах, че (подобно на сестра ми) съм го загубил. Бях тежко болен от грип, за да отида на погребението му във Вашингтон, но по приятел изпратих кратък прощален текст, който да бъде прочетен на гроба му.
Знаех, че смъртта му е облекчение за него и семейството му, но въпреки това точно по времето на погребението ме обзе безпокойство, излязох да се разходя из Сан Франциско и неочаквано избухнах в сълзи, припомняйки си нещо, за което не бях се сещал от много години. Докато с Хърб учехме в колежа и медицинското училище, в неделите често играехме пинокъл с чичо му Луи, стар ерген, който живееше със семейството на Хърб. Луи беше мил мъж, със склонност към хипохондрия и винаги още в началото обявяваше, че може би няма да играе добре, тъй като „нещо на горния етаж“ не е както трябва (и посочваше главата си). Това беше знак двамата с Хърб да извадим чисто новите си стетоскопи и апарати за кръвно налягане и срещу пет долара да го прегледаме и уверим, че е здрав. А Луи всъщност беше толкова добър играч, че ние не успявахме да се порадваме на петте му долара дълго: почти винаги до края на вечерта той не само бе възвърнал парите си, а бе направил и печалба.
Обичах тези вечери. Но чичо Луи отдавна е покойник и сега, след като си бе отишъл и Хърб, аз изпитвах вледеняваща самота, тъй като си давах сметка, че вече нямаше друг свидетел на тези далечни събития. Сега този спомен съществуваше единствено в моя ум, някъде из пропукващите невронни мрежи на мозъка, и със смъртта ми щеше да изчезне завинаги. Разбира се, зная всичко това на теория от десетилетия, изтъквал съм го в книгите, лекциите и терапевтичните сесии, но сега го чувствам, чувствам, че когато си отиваме от този свят, всичките ни скъпи, радостни, неповторими спомени си отиват с нас.
Скърбя и за Боб Бърджър, мой скъп приятел в продължение на повече от шейсет години, който почина няколко седмици след Хърб. Боб получил сърдечен арест и прекарал няколко часа в безсъзнание, преди да го реанимират. В един кратък промеждутък на ясен разсъдък той ми се обади по телефона. Духовит както винаги, ми каза с дрезгав глас: „Нося ти вест от отвъдното“. Това бяха последните думи, които чух от него: състоянието му бързо се влоши, изпадна в кома и две седмици по-късно издъхна.
С Боб се запознахме в Бостън през втората година от следването ми по медицина. Макар впоследствие да заживяхме на противоположните крайбрежия на страната, завинаги си останахме приятели и често разговаряхме по телефона или си ходехме на гости. Петдесет години след запознанството ни той ме помоли да му помогна да опише юношеството си, когато германците опустошили родната му Унгария. Каза ми, че се престорил на християнин и участвал в съпротивата по време на нацистката окупация на Будапеща. Разказваше истории, от които да ти настръхне косата. Например, когато бил на шестнайсет години, заедно с негов приятел и другар от съпротивата – Пол, тръгнали след дълга колона вързани един за друг евреи, които през гората били отведени до брега на река Дунав, където трябвало да бъдат хвърлени във водата и издавени. Макар да нямало надежда да спасят пленниците, Боб и Пол възседнали мотоциклет, хвърляли гранати по нацистките войници, които ги охранявали. По-късно, докато Боб бил извън града, за да търси без успех майка си, хазяинът предал съквартиранта му на нацистите, които го извели на улицата и свалили панталоните му. Щом видели, че е обрязан, го простреляли в корема и го оставили да умира, като предупредили свидетелите на станалото да не му помагат, дори с чаша вода. Чух от Боб толкова много ужасяващи истории – всичките за първи път – и накрая го попитах:
– Боб, толкова сме близки. Познаваме се от петдесет години. Защо никога не си ми разказвал тези неща?
Отговорът му ме смая:
– Ърв, не беше готов да ги чуеш.
Не възразих. Знаех, че е прав: наистина не съм бил готов да чуя това и вероятно съм го показвал по различни начини. Дълго избягвах да възприемам каквато и да е информация за Холокоста. Като юноша, скоро след като съюзниците разтуриха нацистките концлагери, бях ужасен от кинопрегледите, в които видях малобройните оцелели, подобни на живи скелети, и планините от трупове, разчиствани с булдозери. Десетилетия по-късно, когато с Мерилин решихме да гледаме филма „Списъкът на Шиндлер“, отидохме до киното с отделни автомобили, тъй като тя предположи, че най-вероятно ще напусна прожекцията преди края. Така и стана. В това отношение бях предсказуем: ако видех или прочетях нещо за ужасите на Холокоста, ме връхлиташе буря от чувства. Ужасна скръб, непоносима ярост и вцепеняваща болка ме обземаха само при мисълта на какво са били подложени жертвите и че аз бих могъл да съм на тяхно място. (Беше чист късмет, че аз бях в безопасност в Америка, а не в Европа, където сестрата на баща ми и цялото ѝ семейство, както и съпругата и четирите деца на чичо Абе са били избити.) Никога не бях изразявал открито чувствата си пред Боб, но той си беше направил заключения по различни признаци: каза ми например, че макар да бях изслушал военновременните му разкази от край до край, не съм му задал дори един въпрос.
Половин век по-късно, на едно никарагуанско летище, Боб преживя нещо ужасяващо – опит за отвличане. Това му причини тежка травма и малко след тази случка той се свърза с мен с молбата да му помогна да опише юношеските си преживявания в окупираната от нацистите Будапеща. В продължение на много часове обсъждахме отвличането и спомените, които то бе извикало от времето на войната.
Вплетох в юношеските му преживявания историята на нашето приятелство и се получи новела – „Търся в полицията“ (I am Calling the Police), издадена в Съединените щати в електронен формат. В осем европейски държави тя бе издадена като книга. Заглавието – „Търся полицията“, произтича от една особено страховита случка в новелата. Макар да бяха минали повече от шейсет години от Втората световна война, страхът на Боб от нацистите беше все още така силен, че той не желаеше на корицата на книгата да стои истинското му име. Аз му напомних, че ако имаше живи нацисти от онова време, те щяха да са над деветдесетгодишни безобидни старци, но въпреки това той настоя да се използва псевдонимът Робърт Брент – за англоезичното и унгарското издание. Едва след продължителни увещания той склони истинското му име да бъде поставено на седем от преводните издания, сред които и немскоезичното.
Често съм се удивявал на куража и твърдостта на Боб. В Съединените щати той бе дошъл след Втората световна война от лагер за разселени, без да владее и дума английски език. След по-малко от две години в Бостънската латинска гимназия бил приет в Харвардския университет, където успехът му бил достатъчно висок не само за да следва медицина, но и да играе в университетския отбор по футбол – и всичко това, когато си нямал никого на този свят. По-късно се ожени за Пат Даунс – лекарка, дъщеря на двама лекари и внучка на Хари Емерсън Фосдик, прочутия пастор от Ривърсайдската църква в Манхатън. Боб я помолил да приеме юдаизма, преди да сключат брак, и Пат се съгласила. Процесът на обръщане, разказа ми Пат, вървял добре, докато равинът не обявил, че еврейските закони за хранене забраняват консумирането на ракообразни, към които принадлежат омарите. Тъй като била израснала в Мейн, Пат останала поразена. Цял живот омарите присъствали в менюто ѝ и това ѝ дошло в повече. Заради тях била готова да развали сделката. Равинът, може би заради нейния прочут дядо, бил така нетърпелив да я приобщи към паството си, че след консултация със съвета на равините направил едно рядко изключение: тя, единствена от всички евреи, щяла да бъде освободена от забраната за консумиране на омари.
Боб реши да учи за сърдечен хирург – казвал ми е, че истински жив се е чувствал единствено държейки биещо сърце в ръка. Кариерата му като сърдечен хирург бе наистина необикновена: стана професор по хирургия в Бостънския университет, написа над петстотин изследователски и клинични статии, публикувани в професионални журнали, и бе на прага да извърши първата в света трансплантация на сърце, но го изпревари Кристиан Барнард.
В края на 2015 г., след загубата на сестра ми и тримата ми близки и приятели, в продължение на няколко седмици страдах от тежък грип, придружен от загуба на апетит и телесно тегло, след което получих остър пристъп на гастроентерит, най-вероятно вследствие на хранително отравяне, с повръщане и диария, които ме обезводниха. Кръвното ми налягане беше толкова ниско, че синът ми Рийд ме взе от Сан Франциско и ме откара в спешното отделение на Станфордската болница, където останах ден и половина. След интравенозно вливане на седем литра течности, кръвното ми налягане постепенно се нормализира. Докато очаквах резултатите от компютърната томография на коремните си органи, за първи път ме обзе силното усещане, че може би умирам. Дъщеря ми Ийв, която е лекарка, и съпругата ми бяха до мен, за да ме подкрепят, а аз опитвах да успокоявам сам себе си с една мисъл, която често използвам в работата с пациенти: колкото по-силно е чувството за неизживян живот, толкова по-голям е ужасът от смъртта. Това своеобразно уравнение ме успокояваше, тъй като съжаленията ми по отношение на живота, който водя, са съвсем малко.
След изписването тежах само шейсет и три килограма – с около девет килограма под средното си тегло. Понякога смътните спомени от следването по медицина ми създават проблеми. В този случай от съзнанието ми не излизаше едно правило: ако пациентът претърпи съществена загуба на тегло по неизвестна причина, трябва да се обмисли възможността за окултен рак. Представих си вътрешните си органи покрити с метастатични лезии. Тогава се утешавах с един мисловен експеримент на Ричард Докинс: представете си тънък лъч светлина, който се движи, без да спира, по безкрайната линия на времето. Всичко, което лъчът е отминал, е загубено в мрака на миналото. Всичко пред светлинния лъч е скрито в мрака на бъдещето. Само осветеното от тъничкия светлинен лъч е живо и осъзнато. Тази мисъл винаги ми носи утеха: кара ме да се чувствам късметлия, че съм жив в настоящия миг.
Понякога си мисля, че самият акт на писане е моят опит да надвия хода на времето и неизбежната смърт. Фокнър се е изразил най-добре: „Целта на всеки художник е посредством художествените средства да улови движението, което е животът, и да го съхрани така, че след стотици години то отново да оживее под погледа на някой непознат“. Струва ми се, че тези думи обясняват силата на моята страст към писането – и постоянството ми.
Приемам много сериозно идеята, че ако човек живее добре и няма дълбоки съжаления, той посреща смъртта по-спокойно. Чувал съм това твърдение не само от устата на умиращи пациенти, но съм го срещал у велики писатели като Толстой, чийто герой Иван Илич осъзнава, че умира зле, защото е живял зле. От всичко, което съм прочел и преживял, знам, че е важно да живея така, че да умра с възможно най-малко съжаления. В късните години от живота си аз полагам съзнателни усилия да съм великодушен и добър с всекиго и наближавайки деветдесетте, се чувствам в голяма степен удовлетворен.
За моята смъртност ми напомня и електронната поща. Всеки ден, вече над двайсет години, получавам многобройни писма от почитатели. Старая се да отговарям на всички – това е моята форма на ежедневната будистка медитация за развиване на любяща доброта. Доставя ми радост мисълта, че моето дело е дало нещо на онези, които ми пишат. Но от друга страна, осъзнавам, че с напредването на годините ми броят на имейлите непрестанно нараства, тъй като за всички е ясно, че не ми остава още много живот. И това послание придобива все по-директна форма, както в следния имейл, който получих преди няколко дни:
... Отдавна исках да Ви пиша, но предполагах, че пощата Ви е задръстена с имейли и нямате време да четете всичките. Днес обаче все пак реших да го направя. Както сам казвате, вече сте в доста напреднала възраст и вероятно нямате още много време. И може да стане твърде късно.
Ето и още един, получен на следващия ден:
... Казано направо – мисля, че ще оцените това, – в един момент вече няма да сте сред нас. Не бих желал да приемам съществуването Ви за даденост и когато стане твърде късно, да съжалявам, че не съм Ви писал... За мен размяната на писма с Вас би означавала много, тъй като повечето от моите познати не желаят да обсъждат темата за смъртта и не са осъзнали истински факта, че и те ще умрат.
През последните години понякога започвам публичните си лекции с думите: „Забелязвам, че колкото повече остарявам, толкова по-многобройна става публиката ми. И разбира се, приемам това като признание. Но сложа ли екзистенциалните очила, ситуацията придобива един по-мрачен оттенък и започвам да се питам защо ли толкова бързат да ме видят?“.
ТРИЙСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА.
ПОСЛЕДНИ КНИГИ
Бях юноша, когато за първи път чух коментара на Айнщайн относно квантовата теория: „Бог не играе на зарове с Вселената“. Както повечето юноши с влечение към науката, аз благоговеех пред Айнщайн и бях смаян от факта, че е вярвал в Бог. Това ме накара да се усъмня в основателността на скептицизма си към религията и потърсих обяснение от учителя си по природни науки в гимназията. Неговият отговор бе:
– Бог, в който вярва Айнщайн, е Богът на Спиноза.
– Какво означава това? – попитах. – Кой е Спиноза?
Научих, че Спиноза е философ и пионер на научната революция, живял през XVII в. Макар често да споменава Бог в трудовете си, още на двайсет и четири годишна възраст той бил отлъчен от своята еврейска общност заради ерес и много, ако не и повечето, учени смятат, че е бил прикрит атеист.
– По онова време е било опасно – обясни ми учителят – да се изразява скептицизъм относно съществуването на Бог, затова от предпазливост Спиноза често употребявал понятието „Бог“.
Когато прочетат при Спиноза думата „Бог“ обаче, учените разбират природните закони.
Взех една биография на Спиноза от библиотеката и въпреки че не разбрах кой знае колко, реших един ден да науча повече за героя на Айнщайн.
Около седемдесет години по-късно попаднах на книга, която отново разпали интереса ми към Спиноза. Научих, че след отлъчването от еврейската общност Спиноза отказал да се приобщи към друга религиозна общност. Започнал да изкарва прехраната си с шлифоване на лещи за очила и телескопи, заживял скромно в самота и съчинил философски и политически трактати, които променили хода на историята. Тази книга беше „Предателството на Спиноза“ от Ребека Голдстейн46, романист и философ. Един по един погълнах всичките ѝ удивителни романи, но „Предателството на Спиноза“, съчетаваща философия, художествена измислица и биография, възпламени въображението ми. Идеята да напиша роман за Спиноза се загнезди в ума ми, но се чувствах в пълна безизходица. Как да напиша роман за човек, който е водил изцяло мисловен живот, чието съществуване е преминало в усамотение, без нито една любовна връзка, в шлайфане на лещи и писане с перо и мастило?
По стечение на обстоятелствата бях поканен в Амстердам, за да говоря пред асоциацията на нидерландските психотерапевти. Въпреки че поради напредналата си възраст вече рядко пътувам отвъд океана, приех с радост поканата и се съгласих да изнеса семинар с уговорката, че ще ми бъде организиран „ден на Спиноза“, в който добре подготвен гид ще разведе мен и съпругата ми из забележителностите в Нидерландия, свързани със Спиноза: родното му място, жилищата му, гроба му и най-вече малкия музей на Спиноза в градчето Райнсбург. И така, след целодневен семинар в Амстердам Мерилин, аз и нашите двама гидове – председателят на нидерландското общество „Спиноза“ и един изключително добре осведомен нидерландски философ – се отправихме на планираната обиколка.
Посетихме амстердамския квартал, където Спиноза е живял като дете, домовете, които е обитавал по-късно, и плавахме с баржи по канала, по който и той е пътувал. Но макар да събрах в паметта си много визуални детайли от онази Нидерландия, в която бе живял Спиноза, аз все още не бях оформил необходимия за един роман наратив. Това се промени с посещението в дома на Спиноза в Райнсбург. Първоначално бях разочарован, тъй като научих, че в музея не са изложени никакви лични принадлежности на Спиноза. Видях реплика на оборудването му за шлайфане на лещи и портрет, рисуван след смъртта му. Освен това, както ме осведоми гидът ни, бе възможно портретът да не е точен, тъй като, подобно на всички други изображения на Спиноза, е направен посмъртно, по писмени описания.
Тогава аз насочих вниманието си към основната атракция в музея: личната библиотека на Спиноза, състояща се от сто петдесет и една книги от XVI и XVII в. С нетърпение бях чакал мига, в който ще държа в ръцете си книги, докосвани от пръстите на Спиноза, надявайки се неговият дух да ме вдъхнови. Макар да не бе позволено посетители да пипат книгите, за мен бе направено специално изключение. Но когато с трепет взех една от тях, моят гид ме доближи и тихичко каза:
– Извинете, д-р Ялом... вероятно знаете това... но ръцете на Спиноза не са докосвали тази... Всъщност никоя от книгите в тази библиотека: това не са книгите, които Спиноза е притежавал в действителност.
Бях смаян.
– Какво имате предвид? Не разбирам.
– След смъртта на Спиноза през 1677 г. парите от продажбата на малкото му имущество не стигнали, за да покрият разходите по погребението и се наложило единственото му ценно притежание – библиотеката, да бъде разпродадена на търг.
– Но томовете тук не са ли наистина стари?
– Аукционерът бил педантичен човек и направил изключително подробен опис на книгите – издател, дата и място на издаване, подвързия и така нататък. Двеста години по-късно заможен благодетел осигурил средства за възстановяване на цялата библиотека на Спиноза и описът на аукционера бил стриктно спазван при купуването на книгите.
Макар всичко, което виждах и чувах да беше интересно, то не можеше да ми послужи като материал за роман. Обезсърчен, се наканих да си тръгвам, но в същия момент дочух думата „нацисти“ в разговора между нашите гидове и уредника на музея. Защо „нацисти“? Какво са правили те в този музей? И тогава ми бе разказана една удивителна история. Малко след като нацистите окупирали Холандия, войници от АРР затворили музея, запечатали го и конфискували цялата библиотека.
– След което библиотеката отново е трябвало да бъде възстановена – предположих. – Тоест тези книги са два пъти по-далеч от пръстите на Спиноза?
– Не, съвсем не е така – увери ме моят водач. – За всеобщо удивление, цялата открадната от нацистите колекция, с изключение само на няколко тома, е открита след войната в запечатана солна мина.
Бях изумен, в съзнанието ми напираха многобройни въпроси.
– На какво е абревиатура АРР?
– На Айнзацщаб Райхслайтер Розенберг – отряд със специално назначение под ръководството на висшия нацистки водач Алфред Розенберг, отговорен за плячкосването на еврейското имущество из цяла Европа.
Сърцето ми заби учестено.
– Но защо? Защо? Европа е била в пламъци. Защо са си направили труда да конфискуват тази малка селска библиотека, когато са можели да заграбят картините на Рембранд и Вермеер?
– Никой не знае отговора на този въпрос – каза моят гид. – Единствената нишка, с която разполагаме, е едно изречение в доклада на офицера, ръководил конфискацията – този доклад е бил предоставен като улика пред Нюрнбергския трибунал. Сега лесно може да бъде открит в интернет. Там пише, че библиотеката на Спиноза съдържа творби от голяма важност за изследването на проблема „Спиноза“.
– „Проблемът „Спиноза“? – Историята все повече ме заинтригуваше. – Какво означава това? Какъв проблем са имали нацистите със Спиноза? И защо са запазили всички книги от тази библиотека, вместо да ги изгорят като всичко еврейско из Европа?
Като дуо мимове моите домакини вдигнаха рамене и обърнаха длани – не знаеха отговора.
Тръгнах си от музея с една интригуваща и неразрешена загадка! Манна небесна за изгладнелия романист! Бях получил онова, за което бях дошъл. „Ще има роман! – казах на Мерилин. – Вече разполагам със сюжет и заглавие!“ И веднага след завръщането у дома започнах да пиша „Проблемът (на) Спиноза“.
Скоро стигнах до съвсем правдоподобно обяснение за нацисткия „проблем „Спиноза“. Четейки за Спиноза, научих, че Гьоте – литературният кумир на всички германци, в това число и нацистите, е бил запленен от трудовете на философа. Дори в едно от писмата си споменава, че носел в джоба си „Етика“ цяла година! Без съмнение това би представлявало сериозен проблем за един нацистки идеолог: как е възможно най-великият писател на Германия да е бил така отдаден на Спиноза, един португалско-нидерландски евреин?
Реших да преплета два животописа – на живелия през XVII в. еврейски философ Бенедикт Спиноза и на псевдофилософа и пропагандатор на нацизма Алфред Розенберг. Като яростен антисемит и член на вътрешния кръг на Хитлер Розенберг е наредил конфискацията на библиотеката на Спиноза и именно той е заповядал книгите да бъдат съхранени, а не изгорени. През 1945 г. по време на Нюрнбергските процеси Международният военен трибунал осъжда Розенберг и още единайсет висшестоящи нацисти на смърт чрез обесване.
Започнах едновременно, в редуващи се глави, да описвам живота на двамата си герои и създадох фикционална връзка между тях. Скоро обаче ми дотежа да превключвам между двете епохи – седемнайсети и двайсети век – и реших първо да напиша докрай историята за Спиноза, след това да довърша историята на Розенберг и накрая да ги преплета и доизгладя.
Създаването на повествования, развиващи се в различни векове, изисква доста проучване и написването на „Проблемът (на) Спиноза“ ми отне повече време, отколкото всяка друга книга (с изключение на „Екзистенциална психотерапия“). Но в нито един момент не го почувствах като тежък труд. Тъкмо напротив – бях в приповдигнато настроение и всяка сутрин започвах писането с нетърпение. Прочетох, не без затруднения основните трудове на Спиноза, коментари върху тези трудове, множество негови биографии, а след това, за да си изясня оставащите загадки, потърсих съвет от специалистите по Спиноза – Ребека Голдстейн и Стивън Надлър.
Още повече време посветих на раждането и развитието на нацистката партия и ролята на Алфред Розенберг в нея. Макар Хитлер да е уважавал Розенберг заради способностите му и да му е възлагал важни длъжности, той предпочитал компанията на Гьобелс и Гьоринг. Според слуховете веднъж той захвърлил основния труд на Розенберг „Митът на XX век“ към противоположния край на стаята и извикал: „Кой може да разбере това нещо!“. Розенберг толкова страдал, че Хитлер не го обича колкото останалите, че няколко пъти потърсил помощта на психиатър и в романа аз използвах действителната психиатрична оценка.
За разлика от другите ми романи, „Проблемът (на) Спиноза“ не е обучителен текст, но и в него психотерапията играе важна роля: вътрешният свят на всеки от двамата ми главни герои бива осветлен в разговорите с техните довереници. Спиноза се доверява на приятеля си Франко, който на моменти му е нещо като терапевт, а Розенберг има няколко психотерапевтични сесии с Фридрих Пфистер.
За жалост „Проблемът (на) Спиноза“ предизвика слаб отклик сред американските читатели, но намери благосклонна публика в чужбина: във Франция той беше награден с Prix des Lecteurs47 за 2014 г. През 2016-а получих имейл от Ханс ван Вайнгарден, мой нидерландски колега, който ме уведомяваше, че рисувано приживе изображение на Спиноза е било идентифицирано в картина на художника Беренд Граат от 1666 г. Взирайки се в одухотворените очи на Спиноза, аз много съжалявах, че не бях видял тази картина, преди да напиша романа. Може би щях да почувствам по-силна връзка с него, както бе станало по-рано с Ницше, Бройер, Фройд, Лу Саломе и Шопенхауер благодарение на техните портрети.
След това Манфред Валтер ми изпрати своя научна статия от 2015 г., озаглавена „Присъствието на Спиноза в Германия през ерата на нацизма“, в която се очертава огромното влияние на Спиноза не само върху Гьоте, но и върху такива изтъкнати германски философи като Фихте, Хьолдерлин, Хердер, Шелинг и Хегел. Ако бях я прочел, докато пишех романа, тя би подкрепила идеята ми, че Спиноза действително е представлявал огромен проблем за антиеврейската кампания на нацистите.
Следващата ми книга – „Мимолетни създания“48, не изискваше щателни проучвания. Необходимо беше само да прегледам за последен път папката „Идеи за писане“ в компютъра си. Процедурата беше проста: четях и препрочитах клиничните случаи, докато някой затрептеше в съзнанието ми със своя заряд, след което изграждах история около него. Много от историите в този сборник описват еднократни консултации, а в други героите са възрастни пациенти, които се опитват да се справят с проблеми на късния живот, като пенсиониране, старост и конфронтация със смъртта. Както при всичките ми други книги (с изключение на „Проблемът (на) Спиноза“), целевата аудитория на „Мимолетни създания“ са отново прохождащите психотерапевти, които се нуждаят от напътствия в изкуството на терапията. Както винаги, изпратих на всеки от описаните пациенти окончателния вариант на неговата история, за да получа писмено съгласие за публикуване. Двама от тях вече бяха починали, но аз знаех, че те биха ми дали позволението си. Разбира се, положих усилия да маскирам до неузнаваемост самоличността им.
Заглавието на сборника – „Мимолетни създания“, взех от едно от размишленията на Марк Аврелий в книгата му „Към себе си“: „Всички сме мимолетни създания – и помнещият, и помненият. Всичко е ефимерно – и споменът, и обектът на спомена“. В едноименната история разказвам за терапевтична сесия, в която научавам, че пациентът ми е скрил от мен важна информация поради страх да не накърни благоприятния образ, който смята, че имам за него. Докато изследвах неговия копнеж да остане в паметта ми – копнеж, който беше толкова силен, че застрашаваше собствената му терапия, – аз се сетих за Марк Аврелий, чиято книга „Към себе си“ четях в момента. Отидох до бюрото си, взех книгата и му я показах, смятайки, че може да му бъде от полза именно поради факта, че в нея Марк Аврелий размишляваше за преходността на съществуването и нашата мимолетност. Историята има и втора сюжетна линия с друг пациент, на когото аз също предложих да прочете Марк Аврелий.
Нерядко, когато чета книга от някой изтъкнат мислител, се случва в хода на терапевтичната работа нещо да ме подтикне да препоръчвам този автор на пациента си. Най-често хрумването ми се оказва тотално фиаско, но в тази действителна история (в „Мимолетни създания“ няма измислени събития) и двамата ми пациенти харесаха книгата. По ирония, никой от тях не се впечатли от конкретния пасаж, заради който им бях препоръчал „Към себе си“ на Марк Аврелий, но пък откриха много други полезни идеи.
И това не е необичайно. Пациентът и психотерапевтът са спътници в едно пътуване, по време на което пациентът често се впечатлява от гледки, които изцяло убягват на терапевта.
ТРИЙСЕТ И СЕДМА ГЛАВА.
ТЕКСТОВА ТЕРАПИЯ. ПФУ!
В продължение на повече от петнайсет години водих група за супервайзърство, състояща се от психотерапевти, практикуващи в Сан Франциско. В третата година от създаването ѝ ние приехме един нов член – психоаналитичка, която се беше преместила в Сан Франциско, след като дълго бе работила на Източното крайбрежие. Първият случай, който тя представи в групата, беше на пациент нюйоркчанин, с когото тя продължаваше да провежда терапия по телефона. Телефонни сесии! Бях ужасен. Как бе възможно да провеждаш пълноценна терапия, без да виждаш пациента си? Не пропускаше ли така терапевтът всички нюанси в общуването – погледите, мимиките, усмивките, кимванията, ръкостискането на раздяла, – които са от ключово значение за близостта в терапевтичните отношения? И ѝ го казах: „Не можете да осъществявате психотерапия от разстояние! Как бихте могли да изградите терапевтична връзка с човек, който не присъства в кабинета ви?“. Боже какъв педант бях! Тя отстоя позицията си и ме увери, че телефонната терапия върви много добре. За мен обаче аргументите ѝ не бяха убедителни и в продължение на няколко месеца с подозрение следих развоя на терапията, докато в крайна сметка бях принуден да призная, че тя знае какво прави.
Мнението ми за терапията от разстояние еволюира още, когато преди около шест години получих имейл от пациентка, която ме молеше за помощ и желаеше да започнем терапия по Скайп. Тя живееше в крайно изолирано кътче на света и в радиус от осемстотин километра нямало никакви терапевти. Тя бе избрала да живее на това отдалечено място след изключително болезнена раздяла с мъж. Състоянието ѝ бе такова, че дори да обитаваше по-населен район, сигурен съм, не би пожелала да се срещне лице в лице с мен или когото и да било друг в кабинет. Никога преди не бях провеждал терапия по Скайп и предвид съмненията ми по отношение на този способ, аз се подвоумих какво да ѝ отговоря. Но тъй като в дадената ситуация тя нямаше друг избор, в крайна сметка реших да започнем терапия (но се зарекох да не споменавам за това пред никой от колегите си). В продължение на повече от година с тази пациентка провеждахме ежеседмични сесии по Скайп. Взирайки се в лицето ѝ, изпълващо компютърния екран, аз започнах да чувствам близост с нея и не след дълго хилядите километри, които ни деляха, вече нямаха никакво значение. За една година тя отбеляза съществен напредък в терапията. След това работих по същия начин с много пациенти от далечни държави, като Южна Африка, Турция, Австралия, Франция, Германия, Италия и Обединеното кралство. Сега съм убеден, че разликата в резултатите от терапиите, които провеждам лице в лице и по интернет, е незначителна. Но не работя по Скайп с всекиго. Не използвам този метод при тежко болни пациенти, които се нуждаят от медикаментозно лечение и хоспитализация.
Преди три години, когато за първи път чух за текстовата терапия, при която терапевтите и клиентите общуват изцяло посредством текстови съобщения, отново се почувствах ужасен. Терапия посредством текстови съобщения! Пфу! Това ми се струваше извращение, дехуманизация, пародия на терапевтичния процес. Това вече беше прекалено! Не желаех да имам нищо общо с този род „терапия“ и отново преминах в пуристки режим. Тогава ми се обади Орен Франк – основател на най-голямата платформа за онлайн текстова терапия Токспейс (Talkspace), и след като ми каза, че компанията му вече предлагала и терапевтични групи (които, разбира се, провеждали сесиите си посредством електронни съобщения), помоли да консултирам груповите му терапевти. Групи за текстова терапия! За пореден път бях в шок. Група хора, които никога не се виждаха един друг (за да се поддържа анонимност, лицата им на монитора бяха заместени с произволни символи) и комуникираха изцяло посредством текстови съобщения – това наистина ми идваше в повече! Но се съгласих да консултирам терапевтите, воден почти изцяло от любопитство.
Известно време наблюдавах развоя на терапията в няколко от групите и този път се оказах прав. Груповата терапия, на която бях свидетел, вървеше твърде мъчително и скоро проектът беше изоставен. Компанията на Орен Франк се съсредоточи изцяло върху индивидуалната текстова терапия. Скоро в Съединените щати и няколко други държави се появиха още компании, развиващи същата дейност, а преди две години аз се съгласих да стана супервайзър на обучаващи терапевти в Токспейс.
Прехвърлил осемдесетте години, аз вече рядко чета журнали и участвам в професионални конференции, поради което все повече изоставам от новостите в моята сфера. Въпреки че текстовата терапия беше за мен най-красноречив пример за безлично отношение към пациента и противоположност на моя изключително интимен терапевтичен подход, аз предусещах, че тя ще изиграе важна роля в бъдещето на психотерапията. И за да компенсирам поне донякъде своята изостаналост, реших да следя развитието на този все по-популярен метод за осъществяване на психотерапия.
Платформата предоставя на клиентите възможността да разменят текстови съобщения (ежедневно, ако пожелаят) на разумна месечна такса. Търсенето на този род терапия нараства главоломно и в момента, докато пиша тези редове, за Токспейс, която е най-голямата компания в този бранш, работят над хиляда терапевти. Множество такива платформи се създават постоянно в други държави – наскоро с мен се свързаха представители на три китайски компании, всеки от които твърдеше, че работи за най-голямата китайска платформа за интернет терапия.
Новата сфера се развиваше бързо. Скоро Токспейс започна да предлага възможност за размяна не само на текстови, но и на гласови съобщения. Не след дълго бе въведена и опцията за видеоконферентна връзка. Дойде момент, когато само 50% от сесиите се осъществяваха посредством текстови съобщения, 25% посредством телефонни съобщения и 25% с видеоконферентна връзка. Въз основа на тази тенденция предвиждах следното логично развитие: клиентите да започнат да използват текстови съобщения само в началната фаза на терапията, след което постепенно да преминават към по-реален контакт – аудио- и видеовръзка в реално време. Но как се заблуждавах! Нещата се развиха съвсем другояче! Много клиенти започнаха да предпочитат размяната на текстови съобщения и да отказват видео- и аудиоконтакт. Това в началото ми се струваше нелогично, но после научих, че много клиенти се чувстваха по-сигурни в анонимната комуникация с текстове, а по-младите сред тях, които от малки бяха свикнали да пишат съобщения, дори често предпочитаха да общуват така с приятелите си. Що се касае до настоящия момент, по всичко личи, че текстовата терапия ще продължи да играе съществена роля в бъдещето на нашата сфера.
Въпреки това още известно време продължих да се отнасям пренебрежително към текстовата терапия: за мен тя беше бледо копие на истинската психотерапия. Наблюдавайки работата на терапевтите, чийто супервайзър бях, аз смятах, че техният способ не предлагаше онова, което аз предлагах на своите пациенти. Постепенно обаче си дадох сметка, че макар тази терапия да бе съвсем различна от онази, която се осъществяваше лице в лице, тя все пак дава нещо съществено на клиентите. Без съмнение много клиенти се доверяват на текстовата терапия и благодарение на нея постигат промяна. Убедих ръководителите на Токспейс да проведат щателно проучване на резултатите и първоначалните данни действително свидетелстваха за съществени промени вследствие на терапията. Попадах и на благоприятни коментари на потребители. Една пациентка беше написала, че е разпечатала някои от съобщенията на терапевта си и ги е залепила на вратата на хладилника, за да ги препрочита редовно. Ако клиент бъде обзет от панически пристъп посред нощ, той може незабавно да напише съобщение на своя терапевт. Въпреки че терапевтът ще прочете съобщението чак сутринта, клиентът има усещането за непосредствен контакт. Освен това клиентът лесно може да направи преглед на цялата си терапия, да препрочете буквално всяка дума, която е разменил с терапевта си, и така да оцени своя напредък.
Различен е и процесът на супервайзърство на психотерапевти, прилагащи текстова терапия. Най-малкото не е необходимо да разчитам на понякога ненадеждните спомени на терапевта от последната сесия. Нали мога да прочета всички съобщения, които е разменил с пациента си – нищо не остава скрито от очите на супервайзъра.
И накрая – аз така горещо насърчавам практикуващите текстова терапия да внимават връзката клиент – терапевт да е изпълнена с човечност, емпатия и автентичност, че наблюдавам един парадокс: в подходящите ръце на добре обучени терапевти текстовият подход може да създаде условия за по-лична връзка, отколкото е възможна при сесиите лице в лице с терапевти, които стриктно следват наръчниците за механизирана поведенческа терапия.
ТРИЙСЕТ И ОСМА ГЛАВА.
МОЯТ ЖИВОТ В ГРУПИТЕ
През десетилетията съм водил много терапевтични групи – от пациенти на болнично и извънболнично психиатрично лечение, пациенти с рак, вдовици, алкохолици, брачни двойки, студенти по медицина, стажанти по психиатрия и практикуващи терапевти, – но също така съм бил участник в доста групи. Дори днес съм член на няколко.
Най-важна за мен е групата от психотерапевти, която от двайсет и четири години се събира веднъж на две седмици в кабинета на някой от своите членове и провежда деветдесетминутните си срещи без напътствията на водещ. Едно от нашите основни правила е пълната поверителност: всичко, което се случва в групата, трябва да си остане в нея. В следващите абзаци за първи път ще разкрия нещо за тази група и правя това не само с изричното съгласие, но и с насърчението на останалите членове: никой от нас не желае тя да бъде погълната от забравата. Не се стремим към безсмъртие, а желаем да окуражим и другите да си създадат същото жизнеутвърждаващо и обогатяващо преживяване, на каквото се радваме ние.
Един от парадоксите в живота на психотерапевтите е, че ние никога не сме сами по време на работа и въпреки това мнозина от нас изпитват дълбока изолация. Работим без екип – без сестри, супервайзъри или асистенти. Много от нас облекчават тази самота, като обядват или се срещат на кафе с колеги, посещават обсъждания на клинични случаи, поддържат контакт със своите супервайзъри или се подлагат на лична терапия, но често това не предизвиква достатъчно дълбок ефект. Установил съм, че редовните срещи с група от други терапевти в атмосфера на близост имат възстановителен ефект. Такава група предлага дружески дух, супервайзърство, знания, условия за личностно израстване, а в някои случаи и кризисна интервенция. Горещо препоръчвам на другите психотерапевти да си създават групи като нашата.
Ето как се роди нашата група. Един ден, преди повече от двайсет години, по телефона ми се обади Иван Г., практикуващ психиатър, с когото се бях запознал по време на специализацията му в Станфордската болница, и ме покани да се присъединя към бъдеща група за подкрепа, която щеше да се среща редовно в една административна сграда близо до Станфордската болница. Той изреди имената на другите психиатри, които до този момент се бяха съгласили да участват в групата – познавах почти всички, някои дори много добре, тъй като им бях преподавал по време на специализацията.
Чувствах, че участието в такава група е сериозен ангажимент: щяхме не само да се срещаме през седмица, но и за неопределено дълъг период. Затова приех поканата със съзнанието за дългосрочно посвещаване. Но никой от нас не бе предполагал, че ще продължаваме да се срещаме двайсет и две години по-късно. През всичките тези години ние никога не сме отменяли сесия – с изключение на редките случаи, когато тя е съвпадала с национален празник – и никой не е отсъствал без съществена причина.
Аз самият дотогава не бях участвал в подобна дълготрайна група, макар често да бях завиждал на пациентите от моите групи. И аз копнеех да съм член на терапевтична група, да имам свой кръг от довереници, с които бих могъл да споделям всичко. Знаех от опита си като водещ групи колко полезно е това за участниците.
Веднъж в продължение на шест години водих терапевтична група за психотерапевти и всяка седмица се убеждавах в благотворното ѝ влияние. Молин Лежч, моят съавтор на петото издание на учебника по групова психотерапия, през 1980 г. стана стипендиант на Станфордския университет и дойде да изучава групова терапия. За да подпомогна обучението му, аз го поканих да стане съводещ тази група за период от една година. Много пъти след това, даже десетилетия по-късно, с него сме си припомняли видяното и почувстваното в сесиите от този период. Разпуснах тази група с най-голямо съжаление, преди да замина на творчески отпуск в Лондон. Най-малкото, тя беше единствената моя група, довела до сключване на брак. Двама участници бяха започнали да се срещат извън сесиите и скоро след края на групата се ожениха. Трийсет и пет години по-късно ги срещнах на една лекция, все още щастливи заедно.
И така, въпреки известния дискомфорт, който изпитвах поради участието на мои бивши студенти, аз се присъединих към групата за подкрепа. В началото бях изпълнен с тревожност: и аз, подобно на доста от другите членове, се притеснявах да разкривам уязвимостта, срама и неувереността си пред свои колеги и бивши студенти. Налагаше се да си напомням, че съм зрял човек и вероятно ще преживея това неудобство.
В първите месеци обсъждахме и въпроса какъв тип група ще бъдем. Не искахме да обсъждаме случаи от практиката си, макар всички да имахме желанието да разполагаме и с тази възможност. В крайна сметка решихме да сме универсална група за подкрепа – с други думи, терапевтична група без водещ. Едно бе ясно от самото начало: макар аз да имах най-голям опит като групов терапевт, нямаше да бъда ръководител (а и никой никога не се е отнасял с мен като с такъв). И за да предотвратя възможността дори неволно да възприема всякаква подобна роля, от самото начало се заставих да правя сериозни себеразкрития. От многогодишната си практика съм научил, че ако човек желае да извлече полза от груповата терапия, трябва да поема рискове. (В последните години обикновено подчертавам това пред пациентите си в първоначалната индивидуална сесия и често им го напомням, когато доловя съпротива срещу работния процес.)
Започнахме с единайсет членове, всичките мъже и психотерапевти (десетима психиатри и един клиничен психолог). Двама отпаднаха още в началните етапи, а трети се наложи да напусне по здравословни причини. През изминалите двайсет и две години групата се радваше на забележителна сплотеност: нито един участник не я напусна доброволно, а посещаемостта до днес е изключително висока. Аз лично никога не съм пропускал сесия (освен когато съм бил извън града), а и за другите членове груповите сбирки са с предимство пред всички останали занимания.
Когато съм разстроен след спречкване с жена ми, някое от децата или колега, когато работата ми е в застой, затормозен съм от силни положителни или отрицателни чувства към пациент или колега, или пък съм сънувал кошмар, винаги очаквам с нетърпение следващата среща на групата, за да обсъдя с тях проблема си. Освен това, разбира се, всички неблагоприятни чувства между членове на групата винаги биват разработвани в дълбочина.
Възможно е да съществуват и други подобни групи от психотерапевти, които разискват процеса, живота и душевните състояния на членовете си, но поне на мен не ми е известна такава, не и толкова устойчива във времето. През тези две десетилетия четирима членове починаха, а двама развиха деменция, което наложи тяхното оттегляне. Обсъждали сме смъртта на брачни партньори, повторни бракове, пенсионирания, болести в семейството, проблеми с децата и преселвания в дом за възрастни хора. И винаги сме се придържали към правилото да се вглеждаме честно в самите себе си и един в друг.
За мен най-забележителното явление е усещането за новост, което не ме напусна през всичките тези години. След повече от петстотин срещи аз продължавам да откривам по нещо ново и различно за членовете и себе си във всяка сесия. Може би най-тежко за всички ни бе да станем преки свидетели на началото и развоя на деменцията у двама обичани членове. В този период трябваше да се справяме с редица дилеми. Колко открито трябваше да говорим за онова, което се случваше пред очите ни? Как трябваше да реагираме на грандоманията или отричането, които съпътстват деменцията? Още по-трудно бе решението как да постъпим, когато стане очевидно, че въпросният член повече не бива да работи с пациенти? Когато това се случеше, ние настоявахме той да се консултира с психолог и да се подложи на невропсихологически тестове. Тогава консултантът прилагаше своята власт и му нареждаше да прекрати практиката. Като повечето хора, прехвърлили осемдесетте години, и аз се страхувам от деменцията. В три или четири случая членове на групата са ми казвали, че случката, която току-що съм разказал, вече съм я споменал по-рано. Колкото и неловко да се чувствах, аз им бях благодарен за честността. Някъде на заден план в съзнанието ми обаче се спотайва ужасът, че един ден някой ще ми препоръча да се подложа на невропсихологически преглед.
Когато един от по-младите членове ни порази с новината, че току-що е бил диагностициран с нелечим рак на панкреаса, ние изслушвахме всичките страхове и тревоги, които той открито и храбро споделяше. Малко преди да почине, когато беше твърде зле, за да става от леглото, ние проведохме сесия в дома му. Цялата група присъства на погребението.
Всеки път, когато починеше член на групата, ние приемахме нов, за да поддържаме броя ѝ относително постоянен. Всички присъствахме на сватбената церемония на един от членовете, която се състоя в дома на друг член и бе ръководена от трети. Присъствахме на още две сватбени тържества и церемонията Бар Мицва на сина на един от нас. Посетихме страдащ от тежка деменция член в дома за грижи, където бе настанен. Много пъти сме обсъждали въпроса за включването на жени, но тъй като винаги приемахме по един нов член, мнозинството бяха на мнение, че сама жена би се чувствала некомфортно сред толкова мъже. Сега си мисля, че това беше грешка. Струва ми се, че групата би била още по-благотворна, ако бяхме започнали със смесен състав.
Винаги съм бил активен в сесиите и в началото, когато групата започнеше да страни от по-дълбоките проблеми, най-често аз бях онзи, който насочваше разговора към процеса. След първите няколко години обаче другите започнаха да изпълняват тази роля толкова често, колкото и аз. Помагали сме си взаимно в много случаи и на различни нива. Понякога работим върху дълбоки характерови проблеми, върху нечия склонност към сарказъм и язвителни коментари, неувереност в себе си, страх от себеразкриване или срам, а понякога насочваме вниманието си към някого само за да го подкрепим и да му покажем, че сме с него. Преди време претърпях автомобилна катастрофа, след която започнах да изпитвам силна тревожност зад волана и съмнения дали на моята възраст вече не е време да изоставя шофирането. Когато споделих за това пред групата, един неин член ми каза, че след тежка катастрофа преди няколко години и той бил в същото състояние цели шест месеца. Според него имах лека форма на посттравматичен стресов синдром. Това прерамкиране се оказа много полезно и на връщане към къщи аз карах много по-спокойно, но все пак предпазливо.
Член съм също и на „Пегас“ – писателска група от лекари, основана през 2010 г. от моя добър приятел Ханс Стейнър, бивш ръководител на катедрата по детска психиатрия на Станфордския университет. Групата се състои от десетима лекари писатели и всеки месец провежда двучасова вечерна сбирка, на която обсъждаме произведенията си. Тя завършва с вечеря, осигурена от онзи, чиято творба е била подложена на критика. Членовете на тази група прочетоха много страници от ръкописа на тази книга, харесаха първата трета далеч повече от останалата част и ме посъветваха да разкрия повече от вътрешния си живот.
Няколко книги и по-кратки произведения от членове на групата бяха издадени, например „Войната на един хирург“ (A Surgeon’s War) на Хенри Уорд Трублъд – удивителна автобиография, съдържаща преживяванията на автора, хирург травматолог, на фронтовата линия по време на Виетнамската война. Редовно организираме четения на новите творби в Станфорд. Няколко пъти взех участие и аз.
„Пегас“ се разрасна и понастоящем има четири групи „Пегас“, състоящи се от лекари и студенти по медицина. Няколко пъти поетите от нашата група правиха четения на стихове, вдъхновени от произведения на изкуството – например картини в наскоро откритата в Станфордския университет колекция „Андерсън“ или изпълнени от струнния квартет „Сейнт Лорънс“ музикални творби. Организираме също ежегодни обсъждания на психиатрични случаи, литературен конкурс за студенти с парични награди и спонсорираме лекции на гостуващи преподаватели в сферата на хуманитарната медицина.
Посещавам и още една месечна сбирка – на групата „Линдеман“, именувана на един от основателите си – Ерик Линдеман, влиятелен психиатър и дългогодишен преподавател по психиатрия в Харвардския, а от няколко години и в Станфордския университет. Към тази група се присъединих още при основаването ѝ през 70-те години на миналия век. На всяка от двучасовите вечерни срещи присъстват от осем до десет терапевти и един от тях представя свой настоящ заплетен случай. Радвах се на дружеската атмосфера в групата много години наред, докато Бруно Бетелхайм не дойде в Станфордския университет и не се присъедини към нея. И понеже беше най-възрастен сред нас, той реши, че всички ние трябва да представяме проблемните си случаи пред него. Аз и още неколцина членове се опитахме да го разубедим, но ударили на камък, предпочетохме да се оттеглим. Много години след смъртта на Бруно бях поканен да се присъединя отново към групата и оттогава участвам в сбирките ѝ с голямо удоволствие.
Всеки член представя случай в характерния си стил. Наскоро един колега използва метода на психодрамата и раздаде на останалите роли (пациент, съпруга, терапевт, членове на семейството, коментиращ и т. н.). В началото постановката ни се струваше леко нелепа и лишена от смисъл, но към края всички се чувствахме много объркани и неспособни да помогнем на пациента – тоест, както се чувстваше нашият колега в работата със своя пациент. Той много находчиво бе избрал начина да ни представи своето затруднение.
Групата, с която съм най-силно обвързан, е моето семейство. Женен съм за Мерилин от шейсет и две години и рядко минава ден, без да благодаря за щастието да имам такъв спътник в живота си. И въпреки това, както често обичам да казвам, връзката с подходящия човек не възниква от само себе си: човек трябва да я изгради. Десетилетия наред и двамата полагахме много усилия, за да изградим брака, който имаме днес. Негодуванието, което съм изпитвал преди време, вече е част от миналото. Научих се да приемам безразличието ѝ към готвенето, спортните събития, колоезденето, научната фантастика и науката изобщо и това вече не ме дразни. Чувствам се щастлив, че живея с „подвижна енциклопедия“ на западната култура, която може незабавно да даде отговор на почти всеки мой въпрос, касаещ историята или литературата.
И Мерилин се научи да си затваря очите за моите странности – непоправимата ми разпиляност у дома, отказа да слагам вратовръзка, юношеското ми увлечение по мотоциклетите и кабриолетите, престореното ми неумение да боравя с миялната машина и пералнята. С годините постигнахме едно взаимно разбирателство, което не бих могъл да предвидя като млад, напорист и често нечувствителен любовник. Основните ни тревоги сега са относно благополучието на другия, а страховете ни произтичат от въпроса какво ще се случи, когато единият си отиде от този свят преди другия.
Мерилин е учен с любознателен ум и особено влечение към европейската литература и изкуство. И тя като мен е вечен студент и читател. За разлика от мен обаче е приветлива, общителна и притежава важните социални умения – за което свидетелстват многобройните ѝ приятелства. Въпреки че и двамата питаем страст към писането и четенето, интересите ни невинаги се припокриват и аз мисля, че това е за добро. Аз имам влечение към философията и науките, особено психологията, биологията и космологията. Като се изключи курсът по ботаника, който е изкарала в „Уелсли“, Мерилин не притежава никаква научна грамотност и е в пълно неведение по отношение на съвременния технически прогрес. Налага ми се дълго да я увещавам, за да ме придружи в планетариума или аквариума на Калифорнийската академия на науките в Сан Франциско, а когато отидем там, с нетърпение очаква да приключим обиколката, за да прекоси парка и да влезе в музея „Де Янг“, където може по десет минути да съзерцава една картина. Мерилин е моят портал към света на изкуството и историята, но аз понякога съм безнадежден случай. Например, макар да ми липсва всякаква музикалност, тя не спира да полага усилия да пробуди чувствителността ми към музиката. И когато пътувам сам с автомобила и по радиото не отразяват някой бейзболен мач, аз често си пускам станцията с блуграс49.
Мерилин е ценител на доброто вино и години наред се преструвах, че имам небце за вината. Но наскоро изоставих преструвките и вече открито признавам, че не харесвам вкуса на алкохола под никаква форма. Вероятно това се дължи на някакъв генетичен фактор: родителите ми също не обичаха алкохолните напитки, с изключение на чаша бира от време на време или коктейл „Сауър“, който често пиеха през лятото.
Слава богу, Мерилин не е религиозна, макар да храни таен копнеж по сакралното, докато аз съм закоравял скептик и гравитирам към мислители като Лукреций, Кристофър Хитчънс, Сам Харис и Ричард Докинс. И двамата обичаме филмите, но изборът често е труден: тя отказва да гледа всичко, което съдържа насилие или дори леко намирисва на престъпен живот. В повечето случаи съм солидарен с нея, но когато остана сам, си пускам по някой филм за находчив измамник или уестърн с Клинт Истууд. Когато тя е сама пък, телевизорът е постоянно включен на френския канал.
Паметта ѝ е силна – твърде силна на моменти: тя помни всеки филм така ясно, че дори десетилетия по-късно недоволства, ако поискам да го гледаме отново, докато аз с удоволствие гледам стари филми, тъй като отдавна съм забравил сюжетите им. Нейният безспорен любимец е Пруст. За мен той е твърде претенциозен; предпочитам Дикенс, Толстой, Достоевски и Тролъп. От съвременните писатели чета Дейвид Мичъл, Филип Рот, Пън Макюън, Пол Остър и Харуки Мураками, докато тя предпочита Елена Феранте, Колм Тойбин и Максин Хонг Кингстън. И двамата обичаме Дж. М. Кутси.
Макар да имаме четири деца, Мерилин не спря да преподава дори за година. Разчитахме на млади детегледачки от Европа и домашни помощници. Както повечето израснали в Калифорния хора, и нашите деца избраха да не напускат щата и ние сме щастливи, че са близо до нас. Често си организираме семейни сбирки и ваканции, обикновено в Ханалей, на остров Кауай. На следващата снимка от 2015 г. сме с децата и внуците си. Публикувах я във Фейсбук, откъдето само дни след това бе премахната заради неприлично съдържание. (Ако се вгледате, ще забележите, че снаха ми дискретно кърми най-малкия ми внук.)
Сподели с приятели: |
