ЗАДЪЛЖЕНИЕ ЗА ИНДИВИДИАЛНО И РОДОВООПРЕДЕЛЕНА ПРЕСТАЦИЯ

Когато говорим за индивидуално и за родовоопределени престации обикновено имаме пред вид вещи. В някой по-екзотични хипотези обаче може да се окаже една престация да не бъде свързана с вещ и въпреки това да е индивидуално (или родово) определена. Това е и причината да разглеждаме разграничение на родово и индивидуално определени при престациите, а не при вещите.

И все пак нека започнем от вещите. Дали една вещ е индивидуално или родово определена е качество, което се предава на предмета на задължението от страните по договора. Това разграничение има далечна (и поради това не особено необходима) връзка с делението на вещите на заместими и незаместими. Заместими са тези вещи, които са равностойни при еднакво количество и качество. Незаместими тогава са тези вещи, които нямат свой еквивалент в оборота - не могат да бъдат заменени - недвижимите имоти.

Индивидуалната или родовата определеност на една вещ следователно няма нищо общо с нейната заместимост. В този смисъл определеността на една вещ е не обективно, а субективно качество - зависи от това какви белези са посочили страните по договора. Казано иначе една вещ е индивидуално определена когато страните са посочили достатъчно нейни белези за да може тя да се отличава от всяка подобна вещ.

Вещта ще бъде родовоопределена когато страните са посочили по-малко белези, или посочените позволяват да бъдат отнесени към няколко вещи. (Например: една картина - всяка картина е незаместима вещ - всяка картина е уникална, но когато уговаряме може да имаме пред вид родово задължение: Искам една картина от еди-кой-си автор и ако този художник е нарисувал повече от една картини, то налице е една родовоопределена престация.

Значението на определеността на престацията може да се търси в няколко насоки. На първо място с оглед изпълнението - една родовоопредлена престация е по същество една неопределена, но определяема престация. Така за да се изпълни е нужно към момента на изпълнение да се конкретизира до индивидуално определена престация, която да може да се изпълни. (Когато купувате един тебешир, продавачът ще избере от няколкото в кутията и ще ви го даде. Така той ще концентрира задължението и престацията от родовоопределена ще стане индивидуално определена.

Втората особеност се свързва с правилото: рода не погива. Когато сме уговорили родовоопределена престация докато не бъде тя конкретизирана е без значение дали вещите, с които длъжникът е смятал да изпълни са погинали или не. (И ако съм се задължил да ви дам 2 ябълки но по пътя ги изтърва и смачкам не мога да кажа че налице е обективна невъзможност за неизпълнение. Трябва да се върна и да взема нови 2 ябълки, а ако няма да купя и т.н/. Оттук и идеята, че този който има родовоопределено задължение дължи до гроб... една идея, която в същност не може да остане без коректив.

Дотук нещата бяха насочени към вещите. Родовото задължение може да бъде върху вещ независимо дали е задължение dare или facere. По-горе разгледаните хипотези са на задължение dare. Но родово ще бъде и задължението по един договор за наем: договорът за наем не създава задължение за прехвърляне на собственост - задължението на наемодателя е за facere, но въпреки това може да бъде сключен и договор за наем върху една родовоопределена вещ - наемате стая в хотел с едно легло и изглед към морето. Освен в случая, когато в този хотел има само една стая с едно легло и изглед към морето, това си е едно родовоопределено задължение. И тук ще трябва задължението да се концентрира върху една от стаите в хотела и ще важи правилото че рода не погива. Така ако в една от стаите се е спукала тръбата хотелът не изпада в невъзможност и ще трябва да ви даде друга стая.

Отчитайки всичко до тук нека дадем и типичният пример за непредметна родовоопределна престация: задължил съм се да кажа един виц или да изпея една мръсна песничка от моя репертоар, а аз знам няколко. Невъзможността да престирам с един от тези вицове, (било защото жена ми присъства и ми забранява) не ме поставя в невъзможност, защото мога да разкажа друг виц.

Задълженията за прехвърляне на собственост са предметни задължения и се означават с термина dare - давам нещо. Под задължение за прехвърляне на собственост разбираме задължение за доставяне на вещно право - както право на собственост, така и друго ограничено вещно право. Българският законодател е възприел облигационно-вещното действие на транслативният договор. То е изразено в чл.24 ал.1 ЗЗД: "При договори за прехвърляне на собственост или учредяване на друго вещно право върху определена вещ прехвърлянето или учредяването става по силата на самия договор, без да е нужно да се предаде вещта." По римското право, а също и в някой съвременни правни системи (германската например) прехвърлянето на собствеността става с отделен абстрактен акт, различен от договора за продажба или съответния друг каузален договор. (Внимание!!! Това правило не може да се приложи към реалните договори, тъй като там до предаването на вещта договор няма!) Движимите вещи са се прехвърляли чрез различни способи, като най-ефективна се оказва традицията (предаване на вещта) а при недвижимите вещи са се използвали някой символични действия или процедурата на in iure cessio, която като един симулативен процес много напомня на вписването на днешните нотариални актове или дори на самото изповядване на сделката пред нотариус.

С течение на времето тъй като този способ се оказва не особено удобен, бива заменен от уговорката, че купувачът става владелец на вещта, която е купил, макар и тя да не му е традирана. Това е т.нар. посесорна конституция (constitutio possesorum) - дотогавашният владелец продавайки вещта заявява, че вече не владее вещта и я държи не за себе си, а за купувача. Това става често срещан способ в практиката, като се стига дотам, че клаузата на посесорната конституция е започнала да се счита за подразбираща се. Въпреки всичко правилото за необходимостта от традиране остава в сила, но вече то е видоизменено с уговорката за промяна на владелеца.

Наполеоновият кодекс заварвайки това изкривено разбиране за традиция приема, че не е нужен отделен вещно-правен акт и договорът е напълно достатъчен. Така за първи път се появява текст регламентиращ облигационно-вещният ефект на гражданският договор, макар и в една много усложнена форма. (По същият начин не много ясен е и текста на чл.300 от стария ЗЗД/.

Може да се каже, че редакцията на чл.24 ЗЗД е една от най-добрите. По текста на ал.1 излиза, че задължение за прехвърляне на собственост се изпълнява автоматично...но това е само за индивидуално определените вещи. Нещата на пръв поглед изглеждат прости, но за да видим истинското значение на задължението за dare трябва да разгледаме хипотезите, когато собствеността не преминава автоматично, а е нужно да се направи още нещо. Нека оставим настрана случаите, когато договорът е подчинен на някакво отлагателно условие. (Например каквото е плащането на цената при продажба на изплащане с уговорка за запазване на собствеността - чл.205 ЗЗД/. Чл.24 говори за "определена вещ", т.е. индивидуално определена вещ. Ако вещта не е индивидуално определена, тя няма да може да се прехвърли по силата на договора - престацията ще бъде определяема, а не определена и за да може да се изпълни е нужно още нещо - концентрация на престацията. Така въпросът за прехвърляне собствеността върху родовоопределени вещи се свързва с родовите задължения въобще. На пръв поглед чл.24 не изисква нищо друго, освен договорът да е действителен и вещта индивидуално определена и влиза в действие транслативният ефект. (Т.е. с договорът не само се обещава собствеността, а и се дава. Не е така по немското право, където с договорът само се обещава прехвърляне на собствеността, а след това трябва да се предаде движимата вещ или да се използва вписването в поземлените книги, ако това е недвижим имот/. Но за чл.24 има още една важна предпоставка, която макар и да не е записана се подразбира. Това са принципите на правоприемството - никой не може да прехвърли други му повече права, отколкото сам има и т.н. Затова за да се изпълни задължението за dare ще трябва съответното право да се намира в патримониума на длъжника. Случаите когато правото не се намира у длъжника са на пръв поглед много, но в същност са само два: 1)вещта не съществува - продажба на бъдеща вещ; 2)вещта е чужда - неин собственик е трето лице. При горните две хипотези правилото на чл.24 не е в състояние да прехвърли собствеността, до момента в който предпоставката не се появи налице. Но ако в един по-късен момент вещта възникне по начин, че правата върху нея да се придобият от длъжника, то и транслативният ефект ще може да настъпи. (Например задължил съм се да ви продам телето от моята крава. Но теле няма - правата засега е само бременна и няма как да се осъществи транслацията по чл.24. Но един ден кравата ражда и тъй като аз съм неин собственик, ставам собственик и на телето. Задължението по договора все още тежи, а пречката че аз не съм собственик вече е отпаднала, защото телето се е появило на бял свят - собствеността се прехвърля. Ако обаче не аз съм станал собственик на телето, защото преди това съм продал бременната крава на някой друг, няма да мога да изпълня и задължението си при раждането на телето.

При другата хипотеза вещта е чужда. Задължението остава да тежи и договорът за прехвърляне право на собственост, макар и върху чужда вещ, е действителен. Но той не поражда вещно действие - не прехвърля собствеността. Остава само облигационната обвързаност и затова ако пречката бъде отстранена (продавачът купи чуждата вещ или я наследи) по силата на договора и чл.24 собственик ще стане купувачът.

И така, предпоставките по чл.24 показват, че договорът има прехвърлително действие, което зависи от 2 неща: вещта да е определена и да е собственост на прехвърлителя. Ако някоя от тези предпоставки не е налице договорът остава в сила и задължението за dare тежи върху длъжника като едно неизпълнено задължение, което за да изпълни следва да направи някакви допълнителни действия - да се погрижи да придобие вещта. Има обаче случаи при които не можем да сключим валиден договор върху чужда или бъдеща вещ. Това са случаите, когато договорът се сключва по нотариален ред, когато нотариусът служебно следва да провери дали отчуждителят е собственик. Затова и не можете да използвате нотариалната форма за да продадете един апартамент в строеж, а трябва да работите с една сложна система от предварителни договори. По същият начин не можете да продадете недвижим имот, за който нямате легитимация, дори да е ваш: например реституирали са ви къща, но още не сте получили бележките и не можете да отидете при нотариус. Тази невъзможност е едно усложнение, въведено чрез формата за действителност при прехвърляне на недвижими имоти. И ако договорът за продажба на недвижим имот беше прост консенсуален договор, или нотариусът само проверяваше подписите на страните, щяхме да сме изправени пред общото положение, че бъдеща и чужда вещ може свободно да се продава, дарява, разменя и т.н.

Ал.2 на чл.24 се занимава с неопределността на вещта. Според този текст неопределени са както родовите задължения, така и задълженията с право на избор. Индивидуализацията на родовоопределени вещи, които са предмет на задължения за dare (но този принцип ще важи и за задължения facere) е дадена общо в чл.24 ал.2 и с някой доуточнения по чл.186а при продажбата.

Текстът на чл.24 ал.2 гласи: "При договори за прехвърляне собственост върху вещи, определени по своя род, собствеността се прехвърля, щом вещите бъдат определени по съгласие на страните, а при липса на такова когато бъдат предадени." Имаме две хипотези. Първата изглежда субсидиарна, но в същност е най-типичният случай - предаване родовоопределени вещи. Втората, която е по-рядко срещана - вещта бъде определена по съгласието на страните. Тук чл.24 изпълнява една много важна функция - посочва начините, по които едно родово задължение ще бъде концентрирано с оглед възможността за изпълнение, която изисква да бъде отстранена неопределеността и да се стигне до индивидуално определена вещ след което да се използва принципа на ал.1.

Старият ЗЗД е приемал, че собствеността при родовоопределените вещи преминава след тяхното определяне. Но какво значи "определени" - въпросът е много деликатен, защото определянето трябва да стане ясно и без съмнения, тъй като приобретателят става собственик. (А оттам върху него преминава и риска от случайното погиване на вещта/.

Колкото до съгласието между страните, то може да означава две неща: 1)договорът да е посочено по какъв начин ще се извърши концентрацията и от кого; 2)последващо съгласие, към момента на изпълнение. Субсидиарната хипотеза на "предаване" ще се приложи както когато страните не с постигнали съгласие относно концентрацията на задължението при сключването на договора, така и ако спорът продължава към момента на изпълнение.

Да се концентрира едно задължение означава да се премахне неопределеността. На практика това означава да се прибавят толкова белези на вещите, които да позволят да отграничим предмета на изпълнение от всички останали вещи, които имат подобни белези.

Кой ще добави липсващите белези зависи от съгласието на страните по чл.24 ал.2, когато те се определили как ще стане концентрацията. Това може да стане от длъжника, или от кредитора, а може и от двамата. (Примерно длъжника може да премести - ако се дължат 2 буркана туршия от многото, които се намират в мазата. Изборът може да бъде на кредитора - той слиза в мазето и казва: "Искам ей тия два буркана!") Концентрацията може да се извърши и без материални действия - т.нар. "мислено отделяне". Под мислено отделяне трябва да се разбира такова отделяне, при което макар да липсват материални действия е напълно ясно за страните какво ще се изпълни и на кои вещи ще се прехвърли собствеността. (Казвам, че ще ти дам първите две бутилки ракия на третия рафт отгоре надолу и отляво надясно. ( Веднъж концентрирано задължението, собствеността се прехвърля автоматично по силата на чл.24 ал.1. Т.е. веднъж концентрирано родовото задължение се превръща в индивидуално.

Последицата от концентрацията е, че задължението се превръща в задължение за индивидуално определена престация. Съответно собствеността преминава върху приобретателя, тъй като вещите са определени индивидуално. Също така преминава и риска от случайното им погиване - рискът се носи от собственика, който вече е купувачът. Преди концентрацията рискът се носи от продавача, който при настъпването на случайно събитие и погиване на вещта не се освобождава от задължението да престира. Всичко това следва от правилото, че родът не погива, или ако длъжникът (продавач) се е задължил примерно с доставянето на стоки, които той е произвел, но се окаже че складът му е изгорял, той не се освобождава от задължението да престира вещи от същия род, тъй като концентрацията все още не е извършена. Длъжникът по едно родово задължение може да се освободи при случайно събитие единствено ако се окаже, че всички вещи от дадения род са погинали.

Това виждане, застъпено от проф. Кожухаров не е съвсем правилно, защото ако се окаже, че цялата стока на длъжника по едно родово задължение е погинала, не можем да искаме от него да търси стоки от друг производител за да престира. Това не означава, че длъжникът ще бъде освободен от задължението си за обезщетение, но не може да искаме от него реално престиране на вещи.

АЛТЕРНАТИВНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ

ЗЗД не съдържа легално определение на алтернативни задължения, но такова може да бъде изведено от разпоредбите, които уреждат техния правен режим и общите разпоредби за престациите. Можем да дефинираме алтернативните задължения като: задължения с относително неопределено съдържание, което се конкретизира от една от страните по облигационното отношение, от трето лице или от съда, чрез извършването на избор между две или повече престации.

Нормативните текстове, които уреждат алтернативните задължения в ЗЗД са чл.130 - 132 включително, които се намират в Общата част на закона, в раздел "особени видове задължения".

Няколко примера, за да стане ясно за какво ще говорим: Длъжникът може да поеме едно задължение по договор, като трябва да предаде или хладилник или печка. Но не само вещи могат да бъдат предмет на алтернативни задължения. Може да се сключи договор за наем, при който трябва да се предостави ползването на едно или на друго помещение. Дали е възможно и лични незаместими престации да бъдат предмет на едно алтернативно задължение? В случая не е от значение дали престациите са еквивалентни с оглед някаква потребителска стойност - важното е страните да ги възприемат като такива.

Алтернативните престации трябва да се разграничават от родовоопределените престации и условните престации. Според чл.24 ал.2 при родовоопределени престации се дължат вещи определени по своя род и длъжникът изпада в забава ако не престира вещ, която отговаря на посочените родови белези. Общото тук е, че и двата вида задължения възникват като относително определени (определяеми/, но се нуждаят от допълнителна концентрация, която обикновено се прави от длъжника. Основните разлики са, че родовоопределените престации са определени по някакви родови белези на вещта, докато при алтернативните престации всяка вещ е индивидуално определена. Също така при родовите задължения се прави избор в рамките на престацията, докато при алтернативните изборът е между различни вещи. Това не означава, че родовоопределени престации не могат да бъдат предмет на алтернативни задължения - може да се сключи действителен договор по който длъжника трябва да предаде или 100т цимент или 50т бетон.

Трябва да се прави разлика между алтернативни престации и т.нар условни задължения. Основната разлика тук е, че изпълнението на едно условно задължение зависи от сбъдването на едно бъдещо несигурно събитие - т.е. не е сигурно самото задължение. Докато при алтернативните задължения задължението е сигурно, но не е ясно с коя вещ ще се изпълни. Естествено за да се премахне тази неопределеност в задължението трябва да се помисли за концентрация. Това става чрез волеизявление от едната страна (длъжника или кредитора/, от външно по отношението лице, или от съда.

Във връзка с волеизявлението се поставят няколко въпроса: Каква е същността на волеизявлението? Кой може и кой трябва да го направи? До кого трябва да бъде отправено? Кога трябва да се направи, и какво става ако се пропусне срока? Какви са последиците от това волеизявление?

Трябва да имаме пред вид, че отношенията между страните по едно облигационно отношение при което е уговорено алтернативно задължение може да се развие както нормално - страната, имаща право да направи концентрацията я прави - задължението от алтернативно става задължение за индивидуално определена престация, но може и да се стигне до усложнения - страната или лицата имащи право да направят волеизявлението не направят такова.

Безспорно след като това волеизявление поражда правни последици то е едностранна сделка и за него ще важат правилата за едностранните сделки. По особен е случаят, когато концентрацията е следвало да се направи от трето лице и то не я е направило. Тогава изборът се прави от съда и неговото "волеизявление" вече не е едностранна сделка а акт на държавен властнически орган.

От анализа на текстовете (чл.130 и сл/.може да се види, че изборът може да бъде направен както от длъжника или кредитора, така и от трето лице и като краен случай - от съда. Можем да разгледаме 2 хипотези: 1)още при възникване на алтернативното задължение се определя кой ще направи избора; 2)когато нищо не е определено ще се следва реда по чл.130 ЗЗД, където е посочено: "Ако при едно задължение с право на избор не е определено кому е предоставен изборът, той принадлежи на длъжника."

До кого трябва да бъде отправено волеизявлението ще зависи от това кой го прави. Ако изборът е на кредитора, той трябва да уведоми длъжника и обратно. Когато изборът се прави от трето лице или от съда, то той трябва да се съобщи и на длъжника и на кредитора.

Срокът зависи от обстоятелствата - кой, къде и как ще направи волеизявлението за избор. Ако то се прави от длъжника има две възможности: 1)срокът да е определен при пораждането на алтернативното задължение - тогава естествено изборът трябва да се направи до изтичането му (чл.131 ал.1/; 2)ако срок не е определен, чл.131 ал.1 казва, че изборът трябва да се направи до деня, в който задължението трябва да се изпълни - до падежа. Ако изборът е на кредитора също имаме две възможности: 1)когато срокът е определен с пораждането на задължението; 2)ако срокът не е определен законът в чл.131 ал.2 дава възможност длъжникът да определи срок на кредитора, в който той трябва да направи своя избор.

Как стоят нещата при третото лице? Тук хипотезите не са посочени така конкретно (чл.131 ал.3) както при предишните два варианта. Законът говори за "определеният му срок" - т.е. срокът може да бъде определен по различен начин: изрично, при пораждане на алтернативното задължение; по искане на едната от страните по договора; или по искане и на двете страни - кредитор и длъжник едновременно. Трябва да обърнем внимание и на положението на третото лице - на него трябва да му е съобщено, че в еди-какъв-си срок се очаква да направи някакъв избор. Сключеният договор (въобще възникването на облигационното отношение) поражда обвързаност между страните - кредитор и длъжник, но това не засяга третото лице, което е външно по отношение на договора. В случая на него му се вменява едно задължение - в съответния срок да направи определено волеизявление, което означава че то трябва да приеме това задължение - трябва да приеме да направи избор. Ние не можем да го задължим да прави избор, ако то не е съгласно. А какво става, ако третото лице не направи избор? Това е хипотезата, когато третото лице се е съгласило (задължило) в определения срок да направи волеизявлението за избор, но не го прави. Възможно е да носи отговорност, но не и в случаят, когато му е съобщено, че се иска от него да избира, но то не се е съгласило, или не е отговорило нищо.

Какво става, ако страните са се уговорили трето лице да направи избор, посочили са го, но то в един по-късен момент се отметне? В този случай следва да приложим правилото на чл.131 ал.1 - изборът се прави от длъжника, защото третото лице не е приело, което е равносилно на хипотезата когато не е определено кой ще прави избор.

Друг е случаят, когато изборът не се направи в срок. Тук възможностите също са различни, в зависимост от това кой е трябвало да избира. Ако това е бил длъжникът - правото на избор преминава върху кредитора (чл.131 ал.1 края/. Обратно - ако изборът е бил на кредитора, преминава върху длъжника (чл.131 ал.2/. И накрая - ако е трябвала трето лице да избира, ще се произнесе съдът. Това последно разрешение е дадено в чл.131 ал.3.

Трябва ли третото лице да е отказало за да премине правото на избор върху съда? Не е нужно то да е отказало изрично или мълчаливо - изборът може да премине върху съда и по други причини: например ако третото лице е починало, или е поставено под запрещение.

Кой следва да се обърне към съда? ЗЗД мълчи по въпроса, но е възможно това да направи всяка от страните по облигационното отношение - и длъжникът и кредиторът.

Най-важната последица от извършеният избор е, че се премахва неопределеността на престацията - извършва се концентрация. Освен това изборът е неотменяем - веднъж направен не може да се променя. Законът казва, че това става тогава, когато изборът бъде съобщен на другата страна, а когато трето лице избира - е съобщено на двете страни (чл.130 ал.2/. Третата важна последица е, че след като е извършена концентрацията и е налице задължение за индивидуално определена престация, съгласно чл.24 се прехвърля собствеността и риска.

Какво става при невъзможност на престациите? Ако е налице начална невъзможност, то няма да имаме договор, или той няма да бъде за алтернативни престации. Интересен е вариантът, когато невъзможността засяга само една от престациите. В този случай всичко ще зависи от волята на страните - ако те биха сключили договора само за възможната престация, то договор ще има. (В противен случай началната невъзможност на една от престациите ще бъде равносилна на недействителност на целия договор, защото страните биха се задоволи само с алтернативно задължение ).