Отшелникът Т. Лобсанг Рампа



страница1/10
Дата11.11.2017
Размер1.85 Mb.
#34346
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   10
Отшелникът

Т. Лобсанг Рампа






Гербът е заобиколен от броеницата на Тибет, която има сто и осем зърна, символизиращи стоте и осем книги на тибетските Свещени писания. Най-горе две котки, изправени на задни крака, държат ед­на запалена свещ. В горната част на герба с формата на щит, отляво се вижда дворецът Потала; вдясно - мелничката за молитви; върти се горната тежка част на мелничката. Вляво долу са книгите, които символизират таланта на разказвача; вдясно кри­сталната топка е израз на езотеричните науки. Под щита е написан девизът на Лобсанг Рампа: „Запалих свещ", което означава: „Предадох факела. "


ГЛАВА ПЪРВА
Вън слънцето гореше, огрявайки дърветата, хвърляше черни сенки зад издадените напред скали, и се отразяваше в мириади от диаманти в синкавото езеро. Независимо от това в пещерата на стария отшелник беше прохладно.

Светлината се процеждаше през клоните на близките дървета и достигаше обагрена в успокоително зелено до уморените му очи, изгорели от силната светлина.

Юношата се поклони почтително пред изпития пустинник, който седеше тържествено върху един голям, изяден от времето камък.

- О, Преподобни! Дойдох при теб да ме научиш... - каза тихо той.

- Седни - заповяда Старецът.

Младият монах, облечен с керемиденочервено расо, се по­клони още веднъж и седна с кръстосани крака върху утъпканата пръст на няколко стъпки от пустинника.

Старият отшелник седеше тихо. Можеше да се помисли, че през празните очни кухини съзерцава безкрайността на ми­налото. Преди много години, когато беше още съвсем млад лама, китайски чиновници го хванаха в Ласа и жестоко му извадиха очите, защото беше отказал да издаде държавни тайни, които даже не знаеше. Измъчван, ослепен, покрит с рани, той успя да се измъкне от града, изпълнен с огорчение и отчаяние. Вървеше само през нощта. Почти полудял от болки, той избягваше всяка връзка с хората. Мислеше, само мислеше.

Започна бавно да се изкачва в планината, като се хранеше с малкото треви и редките растения, които можеше да наме­ри; пиеше вода от планинските извори, които откриваше благодарение на песента им. И така успя да запази искрицата живот, която още мъждукаше в него. Най-тежките рани бавно зараснаха, празните очни кухини престанаха да текат, а той продължаваше изкачването си, отдалечавайки се от тези, които из­мъчваха себеподобните си жестоко без причина. Въздухът се разреди. Той не намираше вече клоните на дърветата, чиято кора можеше да го нахрани, нито тревите, които можеше да отскубне само като се наведе. Сега трябваше да се катери, да опипва, да се протяга с надеждата, че ще намери достатъчно храна, за да уталожи силните и остри спазми в червата си.

Въздухът стана по-кисел, вятърът - по-режещ. Въпреки всич­ко отшелникът продължаваше изкачването си. По-високо, все по-високо, като че ли беше движен от вътрешна сила. Много седмици преди това, в самото начало на своето пътуване, той бе­ше намерил един дебел клон, от който си направи тояга, за да си пробива с нея път. Сега сопата му се удряше в някаква стена, без да може да намери в нея пролука.

Младият монах се взираше настойчиво в стареца, който се­деше абсолютно неподвижно. На пръв поглед можеше да се помисли, че старецът не се чувства добре, но после се успокои, като се сети, че Преподобните Старци живеят в миналото и никога за нищо не бързат. Той разгледа с любопитство голата пещера. Можеше да се каже, че голотата беше пълна. В ъгъла се виждаше купчина от пожълтяла слама - леглото му. Близо до постелята имаше гаванка. Върху издаден напред камък се полюшваше расото му с цвета на минзухар. Беше окъсано и някак тъжно, съвсем избеляло от годините. Нищо друго. Нищо.

Старият мъж медитираше за миналото и мислеше за болките, които беше познал, измъчван, ранен, с извадени очи. Тогава той беше толкова млад, колкото е сега това момче, седнало срещу него.

С беса на отчаянието отшелникът удари със сопата си стран­ната бариера, която се беше изпречила на пътя му. Накрая се пре­даде на силните чувства, които го бяха обзели, и припадна пред мистериозната стена. Разреденият въздух проникна през тън­ката му дреха, отнемайки бавно топлината и живота на слабото му тяло.

Измина доста време. Чу се шум от стъпки по скалистата почва, после - гласове на хора, които говореха на някакъв нераз­бираем език, отпуснатото тяло беше повдигнато и отнесено. Накрая се чу металически звук. Един лешояд, който се надяваше на хубава вечеря, изграка разочарованието си и без ентусиазъм отлетя.

Всичко това стана много отдавна. Сега е негов ред да научи момчето, така както него го бяха научили. Кога беше това? Пре­ди шейсет години? Седемдесет години? Няма значение, нямаше никакво значение. Беше далеч, загубено в мъглата на Времето. За човек, който знаеше каква е възрастта на света, броят на годините му нямаше значение. Времето като че ли спря. Даже слабият ветрец, който шепнеше в листата на дърветата, заглъх­на. И във въздуха се усещаше очакване. Момчето чакаше ста­рия отшелник да започне да говори. По едно време, когато напрежението стана почти непоносимо, Преподобният изрече:

- Изпратиха те при мен, защото имаш много висока цел в живота, и до известна степен с моите познания трябва да ти помогна да осъзнаеш смисъла на съдбата си.

Той седеше срещу младия монах, който се чудеше как да зас­тане. Мислеше си, че е трудно да се разговаря със слепите, защо­то те сякаш „гледат", без наистина да виждат, и човек има чувството, че виждат прекрасно, и всичко това създава едно голямо неудобство.

Сухият глас, който отдавна не се чуваше, продължи:

- Когато бях млад, понесох много изпитания, ужасни изпита­ния. Напуснах град Ласа и ослепен скитах в неизвестното. Прегладнял, болен и в безсъзнание ме отнесоха до едно непознато място, където бях обучен в очакване на този ден. Кога­то ти предам знанията си, ще съм изпълнил задачата, съдбата ми ще е осъществена и ще мога в мир да замина към Небесните Полета.

Като произнасяше последните думи, вътрешна светлина огря лицето му и той несъзнателно завъртя по-бързо мелничката си за молитви.

Вън сенките бавно покриваха земята. Вятърът се засили и започна да върти малки вихрушки от пепелния прах. Отнякъ­де едно птиче повелително изписка. Дневната светлина незабе­лежимо гаснеше и сенките постепенно се удължаваха. В пеще­рата, в която сега беше станало съвсем тъмно, момчето се сви с надеждата, че ще накара да замлъкнат къркоренията на чер­вата му, които ставаха все по-неумолими. Гладът. Помисли си, че науката върви винаги заедно с глада. Гладът и науката са не­разделни. Една слаба усмивка мина по лицето на отшелника. „Ах, вярно - каза си той. - Момчето е наистина гладно. Момче­то отеква като празна бъчва. Моят информатор ми каза, че ще бъде така, и ми даде лекарството." Бавно и трудно, прегърбен от годините, той успя да се надигне и се насочи към един от не­видимите ъгли на пещерата. Върна се с малък пакет и го подаде на младия монах.

- От твоя уважаем Водач - обясни отшелникът. - Той каза, че това малко ще подслади учението ти.

Ставаше дума за дребни сладки, които идваха направо от Ин­дия и разнообразяваха нескончаемото меню от ечемик и цампа. И вместо вода, само вода, имаше малко козе мляко.

- Не, не! - каза старият отшелник, когато момчето го покани да разделят храната. - Лесно мога да си дам сметка за нуждите на младежта - и особено какви са нуждите на едно момче, което трябва да тръгне по широкия свят отвъд планините. Радвай се и яж. Аз, недостойният, се опитвам по мой скромен начин да следвам наставленията на нашия бог Буда и да живея от метафоричното синапено зърно. А ти яж и спи, защото чувствам, че нощта слиза.

След като произнесе тия думи, той стана и се насочи към ед­но затулено кътче в пещерата.

Момчето тръгна към входа, който сега изглеждаше като овал­но сиво петно, контрастиращо на тъмнината вътре. Планинските върхове се открояваха с тъмните си форми във виолетовия здрач. Изведнъж луната изгря с целия си блясък, който беше засилен от минаването на един самотен черен облак. Човек би помислил, че Бог бе дръпнал пердетата на нощта, за да може забързаното човечество да види Цибелия, Царицата на Небето. Младият монах не остана дълго на това място, защото, след като привърши със скромната си вечеря, която би била напълно недостатъчна за един млад човек от Запада, влезе обратно в пещерата, издълба една дупка в пясъка за хълбока си, легна и заспа дълбоко.

Първите светлини на зората го намериха разсънен. Събуди се внезапно, изправи се и се огледа наоколо с виновен вид. В този момент той видя, че старият отшелник тътри краката си в средата на пещерата.

- О, Преподобни - възкликна младият монах. - Много спах и забравих да присъствам на полунощната литургия!

След това, като се сети къде се намира, се почувства съвсем глупаво.

- Не се страхувай, момче - му каза отшелникът с усмивка. - Тук няма литургии. Когато човек е достатъчно израсъл, може много лесно, независимо от мястото, да каже своята молитва вътре в самия себе си, без да има нужда да се присъедини към стадото като як без мозък. Но... приготви цампата и се нахрани, защото днес имам много неща да ти разкажа и ти трябва всичко да запомниш.

След като произнесе тези думи, той бавно излезе в зараж­дащата се зора.

След един час момчето седеше пред Стареца и го слушаше да разказва странна история, която е в основата на всички религии, на всички приказки за феи, на всички легенди, които съществуват по света. Една история, която е била винаги цен­зурирана от ревнивите свещеници, страхуващи се за своята власт, както и от така наречените учени. Няколко слънчеви лъ­ча трудно се промъкнаха през листака до входа на пещерата и се отразиха в металните жилки по скалата. Въздухът малко се затопли благодарение на тънката мъгла, която се появи по по­върхността на езерото. Птичета усърдно пееха и продължаваха да търсят храна по тези места, където растителността е рядка. Във въздуха много нависоко един лешояд кръжеше, носен от въздушно течение, и като че ли ту слизаше, ту се изкачваше, а очите му шареха по земята с надеждата да намери някое уми­ращо или вече умряло създание. След като се убеди, че няма нищо наоколо, той започна бавно да се изкачва, издаде крясък, изпълнен с негодувание, и отлетя към по-надеждни места.

Старият отшелник седеше изправен и неподвижен. Изпитото му тяло беше покрито с онова, което беше останало от някога златистото му расо, днес съвсем избеляло от слънцето, с мизе­рен вид, с няколко жълти ивици, които се бяха образували в гън­ките на дрехата. Кожата му с восъчен тен бе силно опъната на високите и изпъкнали скули. Притежаваше оная белезникава бледност на хората, лишени от зрение. Беше бос, земните му притежания бяха много малко: гаванка, мелничка за молитви, расо за преобличане - всичко в същото мизерно състояние. Ни­що повече, нищо повече в този малък свят.

Младият монах, седнал срещу него, премисли всичко това. Колкото повече човек се издигаше в тайните на духовността, толкова по-малко земни блага притежаваше. Свещениците със златните си дрехи, с богатствата и хранителните запаси непре­къснато се бореха за място в политиката. Те живееха само за момента и отделяха на Свещените Писания съвсем малко внимание.

- Момче - поде старецът с прегракнал глас, - последният ми час е близко. Първо трябва да ти предам моето знание. След това духът ми ще бъде освободен, за да ида в Небесните Полета. Ти ще имаш задачата да предадеш това на другите. Слушай добре, запомни всичко и най-вече не пропускай да изпълниш дълга си!

„Запомни това, научи онова - мислеше момчето. - Отсега нататък животът ми ще бъде един тежък труд. Край на хвърчи­лата, край на кокилите, край на...". Но старият отшелник продължаваше:

- Ти знаеш как се отнесоха с мен китайците. Знаеш, че скитах в неизвестното, докато накрая ми се случи нещо прекрасно. Стана чудо благодарение на вътрешната сила, която ме отведе до стените на Храма на Мъдростта, където загубих съзнание. Нека да ти разкажа за това. Ще ти предам моето знание, така както на мен ми бе предадено, защото, макар и сляп, можах всич­ко да видя.

Младият монах поклати глава в знак на съгласие, забравяйки, че старецът не вижда, после, съвземайки се, каза:

- Слушам, Преподобни Учителю, защото паметта ми е приго­дена така, че нищо да не забравя.

След като каза това, той се поклони и седна внимателно. Старият мъж изрази задоволството си с усмивка и продъл­жи:

- Първото нещо, за което си спомням, е, че бях легнал удоб­но на едно меко легло. Разбира се, тогава бях млад като теб и си мислех, че ме бяха отнесли в Небесните Полета. Но нищо не виждах. Знаех обаче, че ако се намирах от другата страна на Живота, щях да мога отново да виждам. И така, лежах и ча­ках. Малко след това чух леки стъпки, които се приближиха и спряха до мен. „Ах - каза един Глас, който ми се стори малко различен от нашите гласове. - Ти дойде на себе си. Добре ли се чувстваш?“

Какъв глупав въпрос - си помислих. - Как мога да се чувст­вам добре, след като почти умирам от глад? От глад? Но вече не бях гладен. В действителност се чувствах добре, много добре.

Размърдах леко пръсти и опипах внимателно ръцете си, които не приличаха вече на пръчки. Имах отново нормален вид, въпреки че нямах очи. „Да, наистина се чувствам добре, благодаря за вашата загриженост" - отговорих аз. Гласът про­дължи: „Бихме искали да ти върнем зрението, но очите ти са били извадени и няма да можем да го направим. Почини си малко. Ще говорим за това по-късно."

Почивах си, нямах избор и не след дълго отново заспах. Кол­ко време бях спал? Не мога да кажа, но ме събуди един сладко­гласен звънец, по-нежен от всички сребърни звънци, взети заедно, по-звучен от гонговете и тромпетите в храма. Изправих се в леглото и отворих широко очи, като че ли можех да насиля оч­ните кухини да видят нещо. Една ръка обхвана внимателно ра­менете ми и някакъв глас ми каза: „Стани и ела с мен. Ще те водя."

Младият монах седеше и се питаше очарован защо такива неща никога не се бяха случвали с него. Той и не можеше да до­пусне, че един ден щеше да има подобна одисея.

- Моля ви, продължете, Преподобни Учителю, продължете, моля ви.

Старият монах благодари с усмивка и продължи:

- Отведоха ме в това, което, изглежда, беше голяма зала, и там се намираха много хора. Можех да различа шепота на гласовете им и шумоленето на дрехите. Моят водач ми каза: „Седни тук", и ми подадоха един интересен апарат. В стремежа си да седна на земята като всички разумни хора аз щях да издъня тази странна машина.

Старият отшелник се спря за секунда и се засмя нервно, спомняйки си този далечен инцидент.

- Опипах внимателно нещото и то ми се стори меко и твърдо едновременно. Беше на четири крака, отзад имаше преграда, която ми придържаше гърба.

Отначало помислих, че според тях аз нямам сили да седя сам от слабост, но почти веднага разбрах, че прикриват смеха си, и заключих, че тези хора бяха седнали по същия начин. Този начин ми се стори твърде опасен и странен и трябва да призная откровено, че се държах здраво за тази платформа.

Младият монах се опита да си представи предмета. Как мо­жеше да съществува подобно нещо? Защо хората трябваше да измислят ненужни неща? „Не - каза си той, - земята е дос­татъчно добра за мен, няма рискове да падна и се намирам в пълна сигурност. Кой ли може да е толкова слаб, че трябва да си подпира гърба?"

Старият отшелник продължи разказа си и момчето помисли, че той има здрави бели дробове.

- „Имаме още неща, на които ще се чудиш - ми каза Гласът. - Сигурно се питаш кои сме и защо се чувстваш така добре. Настани се удобно, защото трябва много неща да ти покажем и да те научим." - „О, Преславни - го упрекнах аз. - Сляп съм, из­вадиха ми очите, а вие ми говорите, че имате още много неща да ми покажете! Как е възможно?" - „Успокой се - ми каза Гла­сът, - защото с времето и с търпение всичко ще се изясни."

Краката ми се полюшваха във въздуха и започнаха да ме болят. Трудно успях да ги свия и да седна във формата на лотос върху тази странна платформа на четири крака. Така настанен, се чувствах сигурно. Понеже не можех да виждам, все пак се страхувах да не падна, и то без да зная къде.

„Ние сме Градинарите на Земята - ми каза Гласът. - Пътуваме между вселените и поставяме хора и животни в различните све­тове. Вие, Земните Жители, имате много легенди, които са свързани с нас. Наричате ни Богове от Небето и говорите за нашите огнени колесници. Сега ще ти дадем информация, свързана с произхода на Живота на Земята, за да можеш да предадеш познанията си на един човек, който ще дойде по-късно. Този човек ще обиколи света и ще опише тези факти, защото крайно време е, преди да сме започнали втората фаза, хората да узнаят Истината за техните Богове." - „Но трябва да има някаква греш­ка - казах безкрайно уплашен. - Аз съм само един беден монах, който не знае защо започна това изкачване." - „Ние те дове­дохме дотук благодарение на нашата наука - ми пошушна Гла­сът. - Избрахме те заради необикновената ти памет, която, раз­бира се, ще подобрим. Знаем всичко за теб и затова си тук."

Вън в блясъка на дневната светлина неочаквано едно изпла­шено птиче нададе остър възмутен вик, но писъкът заглъхна, защото птичето се отдалечи. Старият вдигна глава и каза:

- Няма нищо, сигурно е птиче, което лети нависоко!

Младият монах трудно се откъсна от тази приказка, която идваше от далечна епоха. И което беше най-изненадващо, мо­жеше лесно да си я представи. Близо до водите на езерото плачещите върби леко се полюшваха в дрямката си. Случайните въздушни течения ги смущаваха, листата зашумяваха, сякаш възмущавайки се, че им прекъсват почивката. Първите слънчеви лъчи бяха напуснали входа на пещерата, вътрешността й беше хладна и светлината придоби зеленикав оттенък. Старият отшел­ник се размърда, подреди гънките на расото, цялото в парцали, и продължи разказа си:

- Страхувах се, ужасно се страхувах... Какво знаех за тези Градинари на Земята? Самият аз не бях градинар и не разбирах нито от растения, нито от вселени и никак не желаех да узная нещо за тях. Докато мислех за това и като се опирах с краката си в платформата, която ми служеше за седалка, аз се изправих. Силни и внимателни ръце ме тласнаха така, че се намерих отново седнал по този смешен начин - краката ми се полюшваха и бях опрян в нещо зад гърба ми. „Растението не дава заповеди на Градинаря - ми прошепна Гласът. - Доведохме те дотук и ще трябва да учиш."

Докато седях омагьосан, но пълен с негодувание, започна оживен разговор на един непознат език. Гласове. Още гласове. Някои от тях бяха остри и пискливи, като че ли излизаха от гърлата на джуджета. Други бяха ниски, сподавени, оглушителни или приличаха на виковете на мъжкия як по склоновете на планината по време на любовния период. Нямаше значение кои бяха тези хора, те не ми мислеха доброто. Все едно, нямах намерение да сътруднича с тях. Бях пленник против моята воля. Докато спорът продължаваше, аз слушах малко изплашен. Чух звуци, които сякаш излизаха от някоя свирка или бяха остри и разкъсващи, като от тромпет, който звучи в някое планинско каменно дефиле. Що за хора могат да бъдат тези личности, се питах аз. Как тези човешки същества могат да издават подобни звуци, полутонове и викове? Къде се намирах? Може би отново бях попаднал в ръцете на китайците? Ако можех да виждам... Само ако имах очи, за да видя това, което предусещах. Щеше ли мистерията да се изясни, ако не бях сляп? Не, защото, както можах по-късно да разбера, мистерията ставаше все по-голяма! Ето така седях, недоумяващ и изплашен. След мъченията на китайците бях така отпаднал, че не бях способен да понасям повече подобни неща. Напълно неспособен! По-добре щеше да бъде да видя Деветте Змея и те да ме изгорят, отколкото да понасям неизвестното. Седях и пак седях, защото нямаше какво друго да се направи.

Някои от виковете ме плашеха. Ако можех да виждам, сигурно с отчаяни усилия щях да се опитам да избягам, но когато човек е без очи, наистина е във властта на другите, доведен до пълна немощ, оставен на произвола на всичко - на камъка, в който може да се спъне, на затворената врата, която се изправя пред него, на неизвестното - неразличимо и заплашващо, потискащо и винаги опасно.

Шумът от тълпата се засили и достигна до кресчендо. Някои гласове бяха особено кресливи, в най-високите гами, а други гъгнеха, все едно че се биеха бикове. Страхувах се да не изживея някое насилие, да не понеса отново удари. Вкопчих се колкото можех в седалката, но я пуснах бързо, защото си казах, че ако ме биеха, щеше да ме боли още повече, ако се държах здраво.

„Не се страхувай - ми каза Гласът, който започна да ми става близък. - Това е само едно събрание на Съвета. Нищо лошо няма да ти бъде сторено. Само спорим за начините за твоето обучение." - „О, Високопоставени - казах смутено, - много съм изненадан да разбера, че хора от такъв висок ранг се карат като нашите прости овчари, които пасат яковете по хълмовете!"

Весели смехове приеха моите коментари. Аудиторията явно не ме упрекваше заради думите ми, може би защото бяха много откровени.

„Не забравяй никога това, което ще ти кажа - проговори Гласът. - Няма значение какъв ранг имаме, винаги има място за спорове и несъгласие. Винаги съществува някой, чието мнение се различава от това на другите. Трябва да се спори, да се търси това, което е „за", и това, което е „против", да се отстоява твърдо собственото мнение, иначе човек ще стане роб, автомат, който е готов винаги да се съгласи, без да мисли. За хората, които присъстват и не са в течение, свободният спор винаги изглежда като нещо, което ще бъде последвано от акт на насилие."

Той ме потупа по рамото, за да ме успокои. „Тук има не са­мо хора от различни раси, но и от много светове. Някои прис­тигат от вашата Слънчева система, други идват от много по-отдалечени галактики. Някои ще ти се видят като крехки джуджета, други са истински великани, чийто ръст надхвърля близо шест пъти ръста на най-малките." Чух стъпките му да се отдалечават и да се насочват към главната група.

Други галактики? Какво ли значеше това? Какво ли щеше да рече „други галактики"? Що се отнася до великаните, аз, както и повечето хора, бях чувал да се разказват за тях приказки и легенди. А джуджета можех да видя по панаирите. Поклатих глава. Всичко това надминаваше моето въображение. Беше ми казал, че няма да ми причинят болка, че това е само спор, но даже и индийските търговци, които идваха в Ласа, не издаваха подобно мучене. Не викаха и не свиркаха. И така, реших да стоя спокойно и да чакам. Нямах никакъв избор.

В прохладата на пещерата младият монах седеше погълнат от мислите си, буквално пленен от разказа за странните същества. Но колкото и да беше омагьосан, не можеше да накара да замлъкнат звуците в стомаха му. Храна, и то бързо, ето какво беше важно сега! Старият отшелник прошепна:

- Да, трябва да си починем. Приготви си храната, идвам.

След което бавно се надигна и се насочи към вътрешността на пещерата.

Младият монах бързо излезе навън. За момент се огледа нао­коло и после се насочи към езерото, по чиито брегове ситният пясък беше кафяв почти като пръстта и примамливо блещукаше. Извади дървената гаванка от джоба, който се намираше отпред на расото, потопи я във водата и я изми. Взе торбичка със смлян ечемик от друг джоб и сипа малко в гаванката си. Прибави вни­мателно с дланта си вода от езерото. Огледа кашата. Нямаше нито масло, нито чай. Смленият ечемик се смеси с водата и се получи лепкаво тесто. И това ми било храна! С пръстите си раз­меси всичко, докато сместа стана точно както трябва. После с помощта на двата пръста на дясната си ръка без въодушевление изяде съдържанието на съда.

Когато свърши, изплакна гаванката в езерото, взе шепа пя­сък и я изчисти енергично отвътре и отвън, изплакна я още веднъж и я сложи обратно на мястото й в джоба още мокра. Клекнал, напълни долния край на дрехата си с пясък толкова, колкото можеше да носи. Изправи се и тръгна на пресекулки към пещерата. Изсипа пясъка на земята и тръгна да търси клон с повече листа. Върна се, измете грижливо земята и покри пода с чист пясък. Само един товар пясък нямаше да бъде достатъчен и затова се наложи да иде седем пъти, докато накрая доволен мо­жа със спокойна съвест да седне върху навитото си одеяло от вълната на як.

Червеното расо бе единствената му дреха. Тя беше на мес­та така изхабена, че изглеждаше прозрачна, и едва ли го пред­пазваше от острите ветрове. Нямаше сандали, нито долно бе­льо, само това расо, което събличаше вечер. Покриваше се с единственото си одеяло. Целият му багаж се състоеше от ед­на гаванка, малка торбичка със смлян ечемик и стара кутия за талисмани, съвсем продънена, която отдавна би трябвало да бъде сменена с друга. В нея пазеше малък талисман. Не при­тежаваше мелничка за молитви - лукс, който само по-богатите от него можеха да си разрешат. Младият аскет трябваше да се задоволи, както и другите млади ученици, с мелничките за молитви, които се намираха в храмовете за общо ползване. Главата му беше обръсната и носеше белезите от следите на Възрастта на Човека. Там, на това място на главата му, бяха горили тамянени свещи, за да проверят дълбочината на ме­дитацията и дали е способен да остане безразличен към бол­ката и миризмата от изгорена човешка плът. След това го избраха за тази специална задача и го изпратиха да иде далеч в пещерата на стария отшелник. А денят свършваше, сенките се удължаваха и въздухът бързо изстиваше. Той седна и зачака старият отшелник да се покаже.

Най-после се чу влаченето на крака, едно тап-тап на пръчката и хъркащото дишане. Старият се появи. Младият монах го на­блюдаваше с уважение. Какви ли не неща беше изживял! Как­ви ли не мъчения беше понесъл! Каква мъдрост излъчваше цялото му същество! Старецът се влачи още малко и седна. Точно в този момент силен рев разцепи въздуха и едно огромно разчорлено създание се появи със скок на входа на пещерата. Мла­дият монах скочи за секунда, готов да защитава до смърт ста­рия отшелник. Беше взел вече две шепи пясък и искаше да ги хвърли в очите на неканения, когато оня го спря с думите:

- Здравей! Здравей! О, Свети Отшелниче - издекламира той, все едно че говореше на някого, който се намира на половин миля от него. - Моля ви да ме благословите, защото тази нощ ще минем край езерото. Благословете ни и за нашето пътуване. Вземете - продължи все така високо, - донесох ви чай и ечемик. Вашата благословия, Свети Отшелниче, вашата благословия!

Като подскочи отново, което пак изплаши младия монах, той се втурна и се просна по корем в пресния пясък пред отшел­ника.

- Ето ви чай и ечемик. Тук... Вземете ги.

С внезапно движение той сложи две малки торби до отшел­ника.

- Търговецо, търговецо - каза старият меко, с упрек в гласа, - с твоите викове караш моето старческо тяло да потреперва. Нека мирът да бъде с теб. Благословията на Гуатама да слезе върху теб и да остане при теб. Пътуването ти да мине бързо и без трудности и търговията ти да върви.

- А ти кой си, младо петле? - възкликна търговецът. - А - поде той внезапно, - моите извинения, младо отче... в тъмнина­та на пещерата не можах да видя, че принадлежите към Духовенството.

- Какви са новините, търговецо? - попита отшелникът със сух и глух глас.

- Новините - отговори търговецът. - Индийски лихвар го набили и го обрали, а когато отишъл да се оплаква на проку­рорите, го набили още веднъж, защото ги бил обидил. Цената на яковете падна, а на маслото се повиши. Свещениците при Светата Врата май повишиха таксата за минаване. О, Свети От­шелниче, няма големи новини. Тази вечер ще пренощуваме край езерото и утре продължаваме за Калимпонг. Времето е хубаво, Буда ни закриля и Дяволите ни оставиха на мира. А имате ли нужда да ви донеса вода или чист пясък за пода? Може би това младо отче го е сторило вече?

Докато навън сенките продължаваха пътуването си към тъм­нината на нощта, отшелникът и търговецът разговаряха за Ласа, за Тибет или за Индия, далеч зад Хималаите. Накрая търговецът скочи прав и погледна уплашено към тъмнината навън.

- Ооо, млади отче, не мога да вървя сам в тъмното. Демоните ще дойдат да ме вземат! Ще ме отведеш ли до моя лагер? - запита той с умолителен тон.

- Аз съм на разположение на Преподобния Отшелник - отго­вори момчето. - Ще дойда с теб, ако той ми разреши. Расото ми на свещеник ще ме предпази от клопките на нощта.

Старият отшелник даде съгласието си с лек, сподавен смях, и младият монах показа изхода на този търговец великан, който умирисваше всичко на сяра от вълната на як и на други, още по-силни миризми. Близо до входа цъфнало клонче докосна леко търговеца, чу се писукане и птичето отлетя. Търговецът за малко не припадна и се свлече с изплашен вид в краката на младия монах.

- Ооо, млади свети отче! - проплака той. - Помислих, че най-после Демоните ме хванаха. Бях почти, макар и не съвсем, но все пак почти бях решил да върна парите на индийския лихвар. Вие ме спасихте. Направете така, че да стигна до лагера, и ще ви дам половин тухла чай и един чувал цампа.

Ставаше дума за възможност, която не биваше да се изпуска, и младият монах започва да рецитира Молитвата на Мъртвите, както и Песента на Пазачите на Пътя. Врявата, която се вдигна (младият монах имаше не особено мелодичен глас), смути нощ­ните създания, включително и Демоните, които се намираха в околността.

Най-после стигнаха до лагерния огън, около който седяха придружителите на търговеца. Те свиреха и пееха. Жените стър­жеха тухлите чай и пускаха стърготините във врялата вода. Цяла торба фино смлян ечемик беше прибавена към тази отвара, а някаква стара жена бръкна в една торба, извади шепа масло от як и го хвърли в казана. Още две шепи от ценната мазнина има­ха същата участ - мазнината се издигаше и блещукаше на повърхността.

Топлината на огъня привличаше и радостта на пътниците заразяваше. Младият монах подгъна расото си и седна с цялата резервираност, която му подобаваше. Стара жена, чийто нос стигаше почти до брадата, протегна милосърдно ръка. Разбрал правилно жеста, той подаде гаванката си, която беше щедро напълнена с цампа и чай. Всички се нахраниха с радост и след това цялата процесия от хора се насочи към езерото, за да се измият и да изтъркат с пясък гаванките си. Реката, която се вли­ваше в езерото, донасяше изключително фин пясък, смесен често със златен прах.

Сътрапезниците бяха весели стари другари и със своите без­крайни истории, както и с песните си разведриха монотонното съществуване на момчето. Луната се вдигна, осветявайки със сребърните си светлинки по-скоро безводния пейзаж, а сенките придобиваха неочаквана реалност. Искри не изскачаха повече от лагерния огън и пламъците бавно умираха. Младият монах с неохота се изправи и след няколко поклона и изказани благо­дарности прие подаръците от търговеца, който беше убеден, че младото отче сигурно го е спасило от смърт.

Натоварен с малките пакети, монахът тръгна бавно първо по­край езерото, сетне надясно през малката горичка от плачещи върби и стигна до тъмния вход на пещерата, чието грозно черно око като че ли го наблюдаваше. Спря се пред входа и погледна нагоре. Много, много високо една бляскава светлина прекоси небесния свод. Може би беше колесница на Боговете? Кой знае? Младият монах постоя няколко секунди замислен и потъна в пещерата.



Каталог: 01-Bulgarian -> 14.Knigi%20i%20statii%20-%20Ezoterika
14.Knigi%20i%20statii%20-%20Ezoterika -> Биография на един йогин Парамаханса Йогананда Предговор
14.Knigi%20i%20statii%20-%20Ezoterika -> Книга първа платон елевсинските мистерии Младостта на Платон и смъртта на Сократ
14.Knigi%20i%20statii%20-%20Ezoterika -> К. Г. Юнг Автобиография спомени, сънища, размисли Записани и издадени от Аниела Яфе Подготвената съвместно от Юнг и Аниела Яфе автобиография
14.Knigi%20i%20statii%20-%20Ezoterika -> Уолдън или Живот в гората Хенрих Дейвид Торо
14.Knigi%20i%20statii%20-%20Ezoterika -> Вестителите на зората барбара Марчиняк
14.Knigi%20i%20statii%20-%20Ezoterika -> Живот без принцип хенри Дейвид Торо Избрани произведения
14.Knigi%20i%20statii%20-%20Ezoterika -> Образи и символи Размисли върху магическо-религиозната символика
14.Knigi%20i%20statii%20-%20Ezoterika -> Sant Bani Ashram Sanbornton, New Hampshire, usa превод Красимир Христов, 2003 Художник на корицата Димитър Трайчев Кратка биография
14.Knigi%20i%20statii%20-%20Ezoterika -> Писма на елена рьорих 1929 – 1932 Том 2 Един уникален по съдържанието си труд
14.Knigi%20i%20statii%20-%20Ezoterika -> Митът за вечното завръщане Архетипи и повторение


Сподели с приятели:
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   10




©obuch.info 2022
отнасят до администрацията

    Начална страница