Повлекана и Бързоходко

Червената уста

Когато влязоха в тревата, росата не беше се вдигнала и слънцето току-що беше изгряло. Повлекана и Бързоходко легнаха всред слога и веднага заспаха, изморени от нощното скитане. Слогът им се хареса с високата си мека трева, която ги скриваше от погледите на другите животни и птици. Те бяха учудени, че не намериха тук някой заек или някоя вероломна невестулка. Не знаеха нищо за Червената уста, която сега спеше в дупката си от другата страна на слога.

Тя не обичаше ранните часове на утрото, не обичаше и росата. Предпочиташе да се покаже навън, когато росата се вдигнеше и слънцето започнеше да напича. Тогава излизаше бавно, като истинска господарка, навиваше се на кълбо и грееше студеното си тяло, в което течеше още по-студена кръв.

След като се стоплеше, Червената уста тръгваше край слога, лъскава на слънцето и гладна. Обикновено отиваше в съседната просена нива, където имаше няколко храста. По тях кацаха орляк врабци.

Змията се примъкваше безшумно под храстите и чакаше врабците да накацат. Тогава насочваше своя стъклено неподвижен и остър поглед към най-близкото врабче и го гледаше, без да мигне.

Отначало врабчето настръхваше и отпущаше крилцата си, а по-късно, обзето от някаква замайваща възбуда и от немощ, падаше от храста. Червената уста го излапваше цяло и без да обръща внимание на уплашеното цвъртене на другарите му, заспиваше за няколко часа. След това тя се събуждаше, щом чуеше хлопатарите на стадото крави и виковете на говедаря. Неведнъж той беше я гонил, не един път бе хвърлял по нея своя тежък кривак. Но Червената уста умееше да бяга като стрела, съскайки застрашително. Веднъж дори тя се хвърли срещу говедаря и едва не го накара да припадне от страх.

Тая сутрин змията беше сърдита и гладна. По обичая си тя се напече на слънцето и тръгна край слога. В тревата пълзеше гол охлюв. Червената уста го забеляза и поиска да го хване. Щом се вмъкна в слога, тя налетя на Бързоходко и на Повлекана.

Двамата другари спяха безгрижно и дълбоко.

Учудена от присъствието на тия неканени гости, змията ядно засъска. Тънкият й език, разцепен като вилка, отровно се стрелна. Със заплашително вирната глава тя се насочи към таралежа. Тялото й се сви, после отведнъж се разтегна светкавично. Бързоходко получи страшен удар. Той изквича и се преметна.

Зашеметен от удара, таралежът не можа да разбере с кого има работа. Но когато чу съскащия глас на змията и усети тънките й зъби да се забиват в муцуната, той се сви на кълбо и изкара бодлите си. От своя страна змията се изпъна като прът, за да се запази от бодлите му. Започна борба на живот и смърт. Двамата се мятаха във високата трева, отдето се чуваше глухото квичене на Бързоходко и злобното съскане на Червената уста.

Разбудена от шума, Повлекана подаде главата си от своята дебела черупка и дълго време безучастно гледа борците. Най-сетне нейният бавен и несъобразителен ум разбра тежкото положение на Бързоходко. Като се повдигна на кривите си широки крака, тя се устреми към змията.

Неочакваното нападение изненада Червената уста. Тя пусна таралежа и се обърна към костенурката. Но Повлекана веднага се скри в коритото си. Излъганата змия отново се насочи към таралежа, ала Бързоходко бе успял да се изправи на краката си. Закрит зад бодлите като зад щит, той нападна на свой ред. Напразно Червената уста се опитваше да го ухапе някъде. Неговите бодли го пазеха и го правеха неуязвим. Змията виждаше зачервените му от ярост очи. Тя отскачаше насам-натам, удряше се в бодлите му и ехидно съскаше.

Изведнъж таралежът скочи и когато тя се отдръпна, за да се запази, той я хвана за опашката. Червената уста се изправи като пръчка и засвири от болка. С последни сили тя се дръпна. Тялото й изплющя във въздуха като камшик и блесна на слънцето. Таралежът не успя да я удържи и отхвръкна настрана.

Щом се усети свободна, Червената уста удари на бяг. С няколко лъкатушни движения на дългото си тяло тя достигна своята дупка и се навря в нея.