Тема 2.2. ПОЛИТИЧЕСКИ ОСНОВИ НА СИГУРНОСТТА И ОТБРАНАТА

1. Политика и политически субекти и обекти.

2. Власт и демокрация.

3. Държава и право.

4. Национална сигурност и отбрана.

5. Национални цели, интереси и заплахи за сигурността.

6. Основни въпроси, нови понятия и литература.

1. Политика и политически субекти и обекти.

Различни и много богати са идеите за съдържанието на термина „политика". Етимологически „политика" означава буквално „държава", а "политика" е държавна работа. В древността политиката е свързвана и с личното поведение, групата, полисът (градът държава) или който и да е социален обект. Традиционно и най-често обаче тя се схваща като израз на държавна уредба. Политикът е държавен уредник, а политиката изкуство за държавните работи. В по-ново време политиката придобива значение на практическа дейност и висш хуманен израз на изкуството и науката да се управлява държавата. Политиката се приема за хуманна защото наред с управлението тя се занимава с властта и хората, справедливостта и правото, морала и етиката на отношенията в обществото. Изследователите на политиката отбелязват няколко особени нейни характеристики:

-политиката е проявление преди всичко на държавна власт, въпреки, че в по-общ смисъл се прилага и в частните и тясно групови работи или въобще навсякъде, където възниква противопоставяне, борба или коалиране на интереси:

-политиката не е рутинна работа, а творческа дейност, в която най-голям принос имат политическите групови лидери;

-тя е приложна дейност, която засяга живота на държавата. Свързана е с овладяване, задържане или повлияване на властта, посредством осъзнаване и въздействие на силовите фактори в държавата чрез идеи и държавен апарат. Това е прокарване и превръщане на частногрупова в държавна политика. В парламентарните държави това става с механизма на многопартийната политическа борба и парламентарно мнозинство;

-политиката е и мярка за целесъобразност на правните норми, на които се уповава държавната власт:

-политиката е дейност включваща решения и действия, подчинени на установени стратегия и тактика, водещи към желана цел. Тя е способност да се поддържа предварително начертана линия на поведение, насочена за достигане на целта. Възлов проблем е смяната на политическата линия; -базира се на частните и общодържавните интереси. Един от първите въпроси, пред който се изправя в древността науката за политиката, е описанието и класифицирането на държавно-политическите устройства. В средните векове се подлага на критика идеята за абсолютната власт и монархията, разработват се въпросите на политическия конфликт, суверенитета и гражданското общество. Политическата наука от следвоенния период преразглежда своите основни въпроси от нова гледна точка. На преден план излизат теорията на политическата организация, целеполагането и вземането на политически решения, теорията на политическото поведение и комуникацията. Напоследък особено актуален е анализът на прехода от тоталитарно към демократично гражданско общество. Днес се приема, че убеждението за притежание на определена ценност стои като същностна основа на политическия живот. Желанието за признание на притежаваната ценност и емоциите, които възникват от това са двигатели на политическия процес, целящ достигане на политическите цели.

Пренебрежителното отношение към индивидуалната, социално-груповата и обществена ценност поражда гняв. Собственото усещане, че не живее според традиционните или новоприети ценности, кара обществото и личността да изпитват срам. Чувството за правилно оценена ценност се изразява като обществена гордост. Убеждението за притежание, както и стремежа за овладяване на нови ценности лежат в основата на политическото поведение. С нарастване на материалното и духовно обществено благосъстояние, расте и стремежът за признаване на ценността и обществения статус. Все повече от средство за придобиване на статус, политиката се превръща в дейност за неговото признаване. Тя се насочва към достигане на универсално и взаимно вътрешно и външно признание. Вътре в страната тя гарантира взаимното признаване на достойнството и човешката същност на гражданите. Това политиката прави с даряване чрез държавата на права, които гарантират признаването. Във външните отношения тя гарантира зачитане на интересите на други държави, в рамките на международното право и независимо от политическите различия.

Политиката се осъществява в средата на взаимоотношенията на големите социални групи и общности, организирани като политически сили. Такива могат да бъдат политически партии, масови движения, класи, слоеве, професионални съюзи, лобиращи групи и пр. Именно тези групи и общности са субекти на политиката. В гражданското демократично общество суверен(носител)на властта е народът и той определя субектите на политиката.

Обект на политиката е продуктът на политическите субекти. Той е част от обективната реалност, включена в дейността на политическите субекти. Обектът е тясно свързан с ценностите, интересите и целевите приоритети на политическите субекти.

В зависимост от средата на отношения, в които се осъществява политиката, тя се разделя на външна и вътрешна. Външната политика се развива в широката среда на международните отношения, които освен с интереси на социални субекти се съобразяват и с интересите на малки групи и индивиди. Държавата, като изразител на политиката, в стремежа си да създава благоприятни условия за осъществяване на обществените интереси, трябва да се съобразява и с интересите на другите държави, техните социални групи и общности, и гражданите в тях. Особеностите на средата в която се осъществява външнополитическата активност я превръща в професионална сфера на дейност, изпълнявана от специалисти политици и дипломати.

Вътрешната политика обхваща всички области на националния живот. Стреми се да създаде най-добри условия на живот и развитие на обществото. Тя балансира противоречивите, поради ограничените ресурси, интереси на обществените групи и общности. Съгласува развитието на отделните сектори и отрасли на обществения живот. Вътрешната и външната политика често имат противоречив характер и недостатъчна хармония. Тяхното интегриране трябва да бъде подчинено на целта за запазване и развитие на системата от обществените отношения. Това се постига със създаване на институции, които притежават монопол над политическата власт в обществото.

Като израз на изкуството и науката да се управлява държавата, политиката се изправя пред проблема за властта, като основание и средство за управление. Сама по себе си властта не е необходима, но като средство за запазване на политически интереси, статус и позиции тя придобива изключително значение. Поради това политиката е принудена да се занимава с придобиването, запазването и упражняването на държавната власт. Неизбежно се развива в полето на собствената и чужда власт и самата тя е форма на властване. Неделимата връзка на политиката с властта внася специфика в управлението на обществото като цяло и неговите големи групи. По-внимателното разглеждане на въпроса за властта е в състояние да разкрие някои изисквания към държавно-политическата организация. Властта е твърде обемно понятие. Политическата. икономическата, военната и информационната власт са само част от множество власти и по-скоро покриват отколкото разкриват сложното съдържание на властта. Едновременно с това стремежът за власт е толкова натрапчив, че дава основание на Бертран Ръсел да твърди че, властта наред със славата си остават висш стремеж на човечеството и най-голямото му възнаграждение. Но веднъж придобитата власт се превръща и в трудно променима привилегия.

Идеите за властта са твърде разнообразни. Те варират от традиционното схващане на Mакс Вебер като „възможност за налагане на нечия воля върху поведението на други индивиди" до по-сложните определения, включващи източниците и инструментите за налагането на властта.

Като се погледне инструменталната страна на властта могат да се разкрият източниците на правото за нейното прилагане. Според Дж. Гълбрайт, три са основните вида инструментална власт: принуждаваща, компенсаторна и условна. Принуждаващата власт включва налагане на волята чрез заплашване и заслужено наказание. Пример за такава е съдебната власт. Компенсаторната власт търси подчинение чрез стимулиране и възнаграждение. В замяна на подчинението тя предлага компенсиращи ценности. Такава е икономическата власт, при която подчинението се награждава със заплащане. Накрая, условната власт постига подчинение чрез промяна на мисленето. Собствените убеждения изградени по различен начин, са сигурно средство за неотклонно и последователно подчинение на проникналата в личността чужда воля.

Това е пример за духовна власт. Отделните видове власти имат различна прикритост на намеренията, с които се прилагат. Не всякога явно може да се открие, че властта е средство за защита на интереси и ценности. Още повече ако интересите и ценностите са неясни или неизвестно от кого произтичащи. В зависимост от конкретните предположения домогването до властта може да се тълкува по различен начин, било то като желание за самооблагодетелстване или като придобиване на власт в интерес на другите.

Принуждаващата и компенсиращата власт са повече явни отколкото прикрити. Приемащите властта правят това съзнателно, като преценяват отсъствието на друга или по-добра възможност. 3адължаващата причина е облагата. Компенсаторната власт е обаче далеч по-цивилизована и съвместима със свободата и достойнството на личността.

Условната власт е по-неуловима, прикрита и неявна от другите власти, дори за прилагащите и подчиняващите и се субекти. Тя може да бъде плод на традиция, култура, образование, изградени убеждения, внушено доверие и т.н. Характерно за нея е това, че се създава чрез промяна на мисленето, като допуска манипулация и се изгражда чрез духовното въздействие върху обществото.

Трите инструмента на властта произтичат от три различни източника- индивидуалността при принуждаващата власт, собствеността или богатството при компенсаторната и организацията при условната власт. Принуждаващата власт се свързва с качествата на личността, която задейства силови средства. Богатството е ресурс, с които може да бъде купено подчинение, а организацията е задължително условие за подчиненост на собствените интереси на общите.

Разбира се властите - политическа, военна, икономическа и др. по сложен начин съчетават източниците. Тук интерес представлява композицията на военната власт. В нея може да се открие смес от принуждаваща наказателна сила на командирите, компенсаторните механизми на заплащането на войсковия труд и накрая условната власт с изграденото чувство за дълг на личността пред обществото.

Властта според Т. Парсънз може да се разглежда като „специфичен механизъм, опериращ с цел да предизвиква промени в действието на други единици, индивидуални или колективни, в процесите на социалното взаимодействие". Това подсказва, че властта е обществено явление, неделимо от управлението. Няколко са характерните черти на властта, които нейните изследователи вкл. Д. Иванов подчертават:

-тя е достъп до вземане на решение и контрол върху политическия дневен ред по ключови въпроси, в които се изразяват общи интереси и цели;

-тя е средство за контрол върху факторите, определящи ефективността на общественото взаимодействие. В този смисъл тя е обобщена способност за мобилизация и важен ресурс на обществото:

-тя е функция на обобщена сила, т. е. основана не само на единични или частни санкциониращи актове, а на постоянно и узаконено (легитимно) силово отношение. 3аплахата с правно несанкционирана сила не е власт. Силата присъства само като гаранция за санкции и краен инструмент за задръжка. В отношенията между страните международния правен ред е този, който превръща заплахата във властно отношение:

-тя се основава на съгласието (дори и манипулирано) на членовете на обществото да узаконят позициите на водещите и да им дадат мандат за вземане на решения, водещи към целите. Оттеглянето на доверието от властта води до нейния провал. Авторитетът е израз на правото на лидера да взема решения, да очаква подкрепа и налага санкции.

Централен проблем на всяка власт е как да постигне подчинение и предотврати разрушаваща властта опозиция, като се подчини адекватно на общественото съгласие и целите на развитие.

Всяка политическа система иманентно се стреми да достигне състояние на устойчивост като използва за това различни средства. Политическата елитарност има стремеж да развива средства за контрол над обществото. В крайните си форми има тенденция да изолира личностите от активно участие в политическия живот, като прави това участие чисто ритуално и показно. Обратно, политическата демокрация представлява множество от принципи, които трябва да осигурят определени права, политическо равенство, свобода на гражданите. Тя е обществена ценност, която определя съответни норми за междудържавно и вътрешно обществено поведение.

Многобройни са класификациите на демократичните принципи, целящи формиране на нова свободна личност, чрез естествената борба на хората да защитават своите интереси и истината. Изследователите са достигнали до синтез на дванадесет принципа на демокрация, прилагането на които може да бъде съдържание на съвременната норма на политически живот. Това са:

-суверенитет на народа чрез суверенност на личността, чиято свобода може да бъде ограничавана само от необходимостта за запазване свободата на болшинството;

-управление, основано на съгласие на управляваните;

-власт на мнозинството;

-права на малцинството;

-гаранции за основните човешки права;

-свободни и честни избори;

-равенство пред закона;

-процесуални граници за честен съд:

-конституционни ограничения на държавната власт;

-разделение и независимост на законодателната, изпълнителната и съдебната власт;

-социален, икономически и политически плурализъм;

-търпимост, прагматизъм, сътрудничество и компромис.

Тези принципи трябва да стоят в основите на държавното устройство и дейност.

Държавата е социален и исторически продукт, възникващ на определен етап от общественото развитие. Нейното определение е сложна задача. Многобройни са гледните точки и аспекти, от които може да бъде погледнато това обществено образование.

Правната доктрина разглежда държавата като правен институт на обществото и форма на национална организация, която е средство за достигане на обществените цели и защитаване на обществените интереси, Като характерни елементи приема: общност на хора, обща територия и единна правова власт. Израз на това виждане е определението, че държавата е политическа и правна организация на народ или нация, установени върху дадена територия.

Някой изследователи на държавата добавят към посочените елементи и скритите зад властта обществени цели. Гумпалович, например, определя държавата като естествено историческа организация за властване, имаща за цел да поддържа определен правов ред. Луи Дьо Фюр казва: "Държавата е група хора установени върху определена територия и подчиняващи се на суверенна власт, която е натоварена да осигури общото благо на групата, съобразявайки се с основните начала на правото". Mорис Ориуя определя като „юридическо олицетворение на една нация, постигнато чрез политическо, стопанско и правно обединение на националните елементи, и осъществено с цел да се създаде едно гражданско управление". Допълнителното в това определение е стопанската общност на нацията.

Друга голяма група изследователи акцентуват на принудителния характер на упражняваната от държавата власт. Модерната държава според M. Вебер е специфичен вид социално обединение, основано на териториалност и принудително членство, както и на държавен апарат, зает с поддържане на общозадължителен и общовалиден ред. Тя не може да се дефинира с решаваните задачи, тъй като техния кръг е твърде широк и променлив. Може да бъде определена с използването на насилието (реално или потенциално) като специфично средство за организация и постигане на цели. Държавата е публично-властно организирано обединение. Организираността на държавното общество се постига с прилагането на власт. Властта в съвременното общество е монополизирана единствено от държавата. Но приложена като условие и гаранция за всички други обществени свободи държавната власт се превръща във форма на организация на гражданското общество, в което тя става потребност.

Изучаването на държавата обхваща редица проблеми, като: произход на държавата; нейната същност, цели и задачи; организационно устройване и роля на нейните институции; видове държави и форми на управление, и тяхното съобразяване с обществената среда.

От практическа гледна точка освен определението на държавата е необходимо разграничаване на формата на управление, формата на държавно устройство и държавно-политически режим.

По форма на управление държавите се разделят на монархии (абсолютни и ограничени) и републики. Носител на суверенитета на монархията е монарха, а на републиката-изворен едноличен или колегиален орган.

Формата на държавно устройство отразява вътрешната структура на държавата и начина на политическо и териториално разделяне, определящи структурата и взаимоотношенията на държавните органи. По форма на устройство държавите са унитарни (еднолични), федерални и конфедеративни.

Държавно-политическият режим представя съвкупността от политическо-правни средства и начини за осъществяване на държавната власт. Известни са крайностите на авторитарния и демократически режим.

Идентификацията на държавно-политическия режим е задача, често нелишена от политическа окраска. Дискусионно е определението днес на политико-правния статус на страните от Централна и Източна Европа. Понятията постсталинизъм, посткомунизъм, посттоталитаризъм носят различни оценъчни идеи. Те подсказват, че става въпрос за държави, осъществяващи демократичен преход, Основни черти са преход към многопартийна парламентарна демокрация, правова държава и пазарна икономическа система. В съответствие с обществената промяна се осъществява и преход от тоталитарна към демократична държава.

Изследователите посочват, че характерен момент на прехода е неговата културна детерминация. Те твърдят, че страните принадлежащи към западно християнската културна традиция по-лесно оставят в центъра на политическата и правна система човека вместо обществото. Страните, принадлежащи към източното православие, традиционно отреждат първенствено място на държавата пред автономията на личността. Държавата при тях има дълбока и здрава традиция, доминираща над гражданското общество. Преходът при тези условия има своята специфика и ще бъде по-бавен.

Има три основни групи теории за това кое е предшестващо-държавата или правото. Съгласно една от групите теории правото (обичайното право) предшества държавата, като обосновава нейната власт. Свободните индивиди образуват държавата в резултат на обществен договор, за да може тя да закриля техните права.

Другата група приема обратното, че държавата предшества и твори правото. Според нея правото съществува чрез държавата, то е продукт на властта, намерила държавна форма. В това твърдение потенциално стои разбирането, че същинско право е само това, което е санкционирано от държавата.

Третата група теории съвместява държавата и правото като отхвърля първите две противоречиви схващания. Приема, че държавата и правото възникват едновременно като успоредни форми на социален живот. В рамките на тази група Г. Йелинек достига до теорията за правното самоограничение на държавата.

Държавата притежава най-висшата и неограничена власт и твори своето право, но ограничава това право по отношение на държавните органи в интерес на личностите в държавата. Тя строго фиксира задължителните за себе си правни норми. Така съвременната държава все повече става обвързана от създадените от нея ограничения на собствените си права. Това самоограничаване е доброволно и едностранно като държавата се стреми да не прекрачва приетите граници на собствената власт. По този начин тя комбинира принудата за изпълнение на законите със съзнателното им изпълнение от гражданите, основано върху чувството за справедливост. Несъмнено е, че практиката дава отклонения от тази теория. Самоограничението е например неприсъщо на тоталитарната държава. Обратното е присъщо за високоразвитите демократични граждански държави.

Либералните държави са подчертано самоограничени по отношение на функциите и участието им в социалния живот. Присъща тяхна функция е защитата на индивидуалните права на гражданите. Отклонението от това може да бъде предмет на социални условия и обществени уговорки. Mорис Фламан казва, че „характерно за либерализма както и негова заслуга е, че видя в разграничаването на гражданското общество от държавната институция основната реалност на нашите страни. Държавата трябва просто да служи на това общество".

Основни опорни стълбове на либералната държава са гражданското общество и персоналната инициатива на гражданите. Изграждането и запазването на това общество се изправя пред основния проблеми, как да не се допусне, макар и ограничената в своите функции държава, да приеме авторитарен или още повече тоталитарен режим.

Гаранция за недопускане на подобен преход дава изработването и прилагането на конституцията като върховен държавен закон. Като прецизира индивидуалните права и ограничава някои от функциите на държавата, тя трябва да изключи нежелан обществен преход.

Този пример показва още веднъж, че държавата като обществено образование може да има различни цели и поради това да се самонадари с различни правно подкрепени функции. Има достатъчно примери, които потвърждават състоятелността и на трите възможни теории за връзка на държавата с правото. Но няма съмнение и това, че с развитието. на държавата, нейната корелация с правото става все по-тясна. Действително право става само това, което тя е признала, самоограничавайки функциите си в името на правата на своите граждани.

По подобен начин държавата трябва да изгражда отношенията си с другите държави. Международното право ограничава държавната власт, защото държавата доброволно приема да се самоограничи чрез прилагане на международните правни норми като вътрешни. Това е разбираемо и приложимо за всички държави, но практиката често ни дава примери за нарушения. Великите сили виха могли без опасност от наказания да нарушават нормите. Срещу това може да стои само самоограничението. Малките държави обаче винаги трябва да държат сметка за международната правна норма. Освен поради самоограничение, но и поради възможност за понасяне на различни по сила наказателни мерки.

В международните отношения трудно може да се формира единен център на властта и държавите по принцип са равнопоставени. Поради това, конфликтите между тях се изграждат чрез въоръжена или мирна

борба и преговори. 3ащитата на интересите неотменно изисква създаването и поддържането на силов потенциал. Така държавата се превръща в средство за гарантиране на обществената сигурност, чрез запазване на своите външни интереси и укрепването на вътрешните обществени отношения.
4. Национална сигурност и отбрана.

Развитието на обществените идеи за гарантиране на национална сигурност изискват възможно по-точно специфициране на това понятие. 3а съжаление практиката и теорията не дават утвърдено определение. Националната сигурност е слабо дефинирано понятие. Реално съществува дефиниционен проблем, който води или до тясно ориентиране на политиката и дейностите по гарантиране на сигурността или пък до прекалено широко и дезориентиращо тълкуване.

От друга страна естествено свойство на такива общи и обемни термини като национална сигурност е да имат поливалентно. значение. Следствие от това е, че когато трябва да се достигне до действия, основани на широк общ консенсус, всеки от участващите има възможност да приложи собствената си гледна точка и обогати базата за общо решение. Многозначността на понятието национална сигурност отразява субективизма в схващанията за него.

Желателна е обаче някаква обща степен на концептуализиране на понятието, която ориентира политиците и прави възможен общественото съгласие и контрол на техните решения и действия.

Усилията за очертаване на понятийното съдържание не са постоянни. Ясно се забелязват периоди на интензификация на този стремеж. Настоящия период на международни отношения, маркиран с края на студената война, е период на редефиниране на това понятие за нашата, а и за засегнатите от промяната страни. Очевидно вниманието към националната сигурност расте в периоди на криза, в които обществото ясно забелязва незадоволителността на съществуващите концепции, след неуспешно справяне с нововъзникнали заплахи. Подобни примери за страната са периодите на повишено внимание към икономическата сигурност през седемдесетте и екологическата сигурност през осемдесетте години.

Може да се направи извод, че по-общото дефиниране подсказва усещане за по-голяма отвореност и несигурност, и вглеждане в по-широк кръг от потенциални заплахи за страната. Обратно по-тясното тълкуване е следствие на вътрешна затвореност и търсене на гаранции в традиционните силови средства за сигурност.

В страната няма законодателен акт, които да обхване детерминантите на националната сигурност. Най-значещите от тях – външната политика, вътрешната политика, отбраната, икономиката имат или преминават правно нормиране, но не са системно подчинени на общите цели на сигурността. Още по-малко са дефинирани връзките на други сфери на обществената практика със сигурността. Индустрия, селско стопанство, търговия, финанси, наука, образование, здравеопазване, социална защита остават необвързани с проблема сигурност.

Сигурността е антитеза на несигурността. И двете понятия тук се отнасят към състоянието на националната обществена система. Отразяват вероятност за преход на системата от желано, гарантиращо изпълнението на мисията, състояние в нежелано и негарантиращо мисията състояние. По-голямата сигурност означава по-малка вероятност за преход и неизпълнение на мисията.

Сигурността е мярка за комплексната възможност на системата да изпълни целевата мисия. По-абстрактно погледнато тази възможност е функция на способностите да бъде постигната мисията в условията на благоприятна, безразлична или неблагоприятна среда.

Сигурността на националната система е съставена от вътрешната и външна сигурност. Тя е неделима от сигурността на субрегиона, региона и света, поради открития характер на обществените системи и тяхната взаимозависимост.

Пряко свързани с проблема сигурност са въпросите за ролите, рисковете и отговорностите, които трябва да поеме страната за да вгради своето място в общата и неделима система за сигурност. Произтичащи от това са и измеренията на политическата, икономическата и военна сигурност, с които страната ще съгражда общата сигурност.

Класическото схващане за национална сигурност се свежда обикновено до гарантиране на националната цялост, независимост и суверенитет. Традиционно националната сигурност означава военна сигурност на страната и директно се свързва с нейната отбрана и силова структура. В този тесен аспект на понятието вниманието се насочва към характеристика на потенциалните конфликти, от които се опитва да изведе потребните качества на силовата структура.

Войната като класическа форма на конфликт се разглежда в тясна връзка с държавата и политиката. Чарлс Тили посочва „Войната прави държавата, а държавата прави войната". Доминира схващането, че войната е продължение на политиката с военни средства. Й-Льозер пише пък, че „политиката е продължение на войната с други средства". Всичко това подкрепя разбирането за политическия характер на военния конфликт.

При този подход на прекомерно свързване на войната с политиката основен проблем и най-важно средство за гарантиране на сигурността е изграждането и поддържането на армията, и въоръжените сили. Вниманието се насочва към адекватните принципи на войсково строителство и към предпоставките за поддържане и развитие на военната, вкл. отбранителната способност. Първостепенни въпроси стават духовните и материални основи на бойния (отбранителния) потенциал и военната мощ.

Подчертава се, че военната мощ определя характера на военната политика, но и темпа на социално, икономическо и обществено развитие. Тя се разглежда като функция на възможността за задействане на военния (отбранителния) потенциал на страната, определен от населението, капитала, територията, политическата система, формата на управление и държавно устройство, характера на вътрешната политика и пр.

Извежда се идеята за военната сила на държавата като моментна характеристика на възможната военна работа, която може да бъде изпълнена в случай на криза. Пълната централизация на властта и ресурсите се разглеждат като основа на успеха. Проектират се конкретни механизми за централизирано управление на въоръжените сили и армията.

Приемането на военна концепция при конструиране на системата за национална сигурност (цялост, независимост и суверенитет) включва различни схващания за допустимото и приемливо прилагане на сила в международните отношения.

По внимателното вглеждане в проблема за националната сигурност обаче показва, че традиционната парадигма е нарастващо неадекватна към този проблем. Военната сигурност като фундамент на националната сигурност не изчезва, но отстъпва място на други компоненти като икономическа, екологическа, информационна сигурност и пр.

В период на промени и социална дестабилизация става ясно, че сигурността се основава на сложен баланс от многобройни определители, които променят своето значение и роля в зависимост от текущите обстоятелства. Преобладаващата част от тях имат невоенен характер, но въпреки това отразяват сериозни заплахи за сигурността.

Разнообразни са аспектите на несигурността. Тяхното адресиране към общественото развитие обаче позволява да се направи връзка с възприетите идеи за обществения живот и приоритетите на политиката. На преден план излиза въпроса за текущите интереси на обществото и средствата за тяхното гарантиране. Сигурността се схваща като състояние на обществената система, което гарантира настоящи и потенциални интереси и свобода на решения и действия.

При всяка промяна на парадигмата за сигурност възниква естествена дискусия за националните интереси и приоритетите на външната политика, които ги отстояват.

Националните идеали, цели и интереси са основа на мисията на страната. Комбинирани със заплахите и основните средства за тяхното предотвратяване, те изграждат и стратегическата концепция за сигурност.

Анализът на риска изследва взаимодействието на цели, интереси и заплахи, и представлява необходим елемент от политическото, икономическото и стратегическото планиране на сигурността. Този анализ в по-тесен план заема важно място и в стратегическото планиране на отбраната. Ключов момент на анализа на риска и изработване на концепциите за сигурност и отбрана е определянето на системата от обществени ценности и интереси.

Теоретическият проблем, възникващ при определянето на понятието интерес, може да бъде избегнат като се приеме практичното схващане, че обществения интерес е знак за възможност за постигане на цели-желания, и задоволяване на свързани с тях потребности, възникнали при конкретните обстоятелства и отношения в обществената среда. Интересът е подтик за активност и преход от цели-желания към цели-действия.

Обекти на интерес могат да бъдат различни духовни и материални ценности. Такива могат да бъдат w институциите, и отношенията, които обществото създава за да запазва своите ценности. Така интересът се превръща в средство, което въздейства върху социално-политическото поведение на общността-държава, нация, класа и др.

Външно-политическата сфера доминиращо се свързва с държавните и национални интереси, докато вътрешната политика е повече под влияние на класовите, професионално груповите, етнически, малцинствени или други обществено-групови интереси.

Начинът за осъществяване на интересите е основа на идеологията, която се изгражда върху общността на социално-груповите интереси. Идеологията е трансформатор на интересите в идеи. Тя подпомага по един или друг, обективен или субективен начин, за разбирането на общите, а и на частните интереси. Тя дава призната от обществото, нравствена форма за реализиране на обществените стремежи, възникващи от интересите.

Изследването на природата на интересите, независимо дали те са биологично вродени или социално придобити, като например стремежа за самосъхранение, богатство, власт, удоволствия е средство да бъде по-добре разбрана и конструирана стоящата зад тях обществена политика.

Още Платон в „Държавата" намира три съставни части на душата: желаеща, разумна и „тимос" или гневливост. С желаещата част той обяснява търсенето извън себе си. С разума свързва пресмятането на най-добрия начин за постигане на желанията. Накрая гневливостта той разглежда като следствие от надаряването на хората и нещата с ценност. Искането за признание на тази ценност нарича самооценка. Склонността да се преживява самооценката вижда като функция на частта от душата наречена „тимос" или като вродено чувство за справедливост.

Интересът е свързан с желаещата част и търсенето на възможности извън себе си. Докато първите две свойства покриват видимата страна на човешкото и обществено поведение, третото обяснява поемането на риск. Борбата за престиж и задоволяващо обществено положение предизвиква готовност за риск. Дължимото признание за обществената ценност и достойнство също са причина за поемане на риск, противоречащ на инстинкта за самосъхранение.

Интересите са двигателната сила както на политическата активност така и на основните обществени дейности.

Осигуряването или запазването на общественото материално и културно благосъстояние е главна политическа задача, тъй като отговаря на основен обществен интерес. Гарантирането на външната сигурност е средство за запазване на политическите интереси на нацията и държавата. Вътрешната сигурност трябва да гарантира качеството на живота и собствеността на гражданите.

В своето функциониране системата за сигурност и вкл. отбраната са изправени пред множество рискове, заплахи и предизвикателства. Всички те трябва да бъдат държани под контрол, идентифицирани и оценявани в зависимост от влиянието им за сигурността. През 1983г. Ричард Улман дава интересно определение на заплахата, като приема, че "тя е действие или последствие от събитие, което застрашава силно в момента или в относително кратко време да разруши качеството на живота на жителите на страната или заплашва значимо да стесни гамата от политически алтернативи, разполагаеми от правителството на държавата или от личните неправителствени същества (хора, групи, корпорации) в държавата".

Първият компонент на това определение е логичен тъй като качеството на живота е ценност от най-висок порядък за обществото. Вторият компонент обаче подчертава либералния характер на държавата и нейната главна функция-да защити индивидуалните права и правото си да избере адекватни политически решения.

3аплахата е неотделима от рисковете, пред които тя изправя обществото на националната държава. Рисковете са потенциални загуби, които най-общо могат да се разделят на военни и невоенни. Преките засягат територията и гражданите, а непреките интересите на държавата или нейните съюзници.

Невоенните рискове могат да бъдат политически, икономически, социални, природни, екологически, информационни и т. н. Политическа нестабилност или икономическа кризисност, природни катастрофи, тероризъм, международна престъпност могат да предизвикат вътрешна несигурност, а някои от тях и война. Сложно е комбинирането на различните видове заплахи и трудно предвиждането на тяхната трансформация в действия на потенциален опонент. Още по-трудно е това в случаите с участваща военна заплаха, при която потенциална военна мощ се комбинира с политически намерения и действия за нейното използване срещу нечии интереси. Още по-трудно определима е ситуацията на комбиниране на политическа нестабилност и икономическа кризисност и значителна военна мощ, която може да се превърне в изкушение за незрелите политически сили.

Основни въпроси:

Новu поняmuя:

- политика и политически субекти;

- форма на управление;

- обект и предмет на политиката:

- форма на държавно устройство;

- двигатели на политическия процес,

- държавно-политически режим;

- власт;

- вътрешна и външна политика;

- принуждаваща, компенсаторна и условна власт;

- вътрешна и външна сигурност;

- характерни черти на властта;

- военен потенциал и мощ;

- централен проблем на властта;

- отбранителна парадигма;

- демокрация и демократични принципи;

- интереси, идеали, мисия, цели;

- елитарност;

- заплахи и рискове;

- държава;

1. Стефанов, Г. Външна политика. Дипломация. Албатрос. С. , 1994

2. Семов, M. Политология. УИ „Св. Климент Охридски", 1993

3. Янков, Г. и колектив. Политология. УИ „Стопанство", С. , 1992

4. Палюшев, Б. Основи на политологията. С. , 1993

5. 3дравомислов, А. Потребности. Интереси. Ценности. Политиздат. С. , 1988

6. Иванов, Д. Властта – философско-социологически анализ. Изд. НиИ, С. , 1985

7. Гълбрайт, Дж. К. Анатомия на властта. Изд. Хр. Ботев, С. , 1993

8. Вебер, M. Ученият и политикът. Mикропринт. С. , 1993

9. Дачев, Л. Общо учение за държавата. С. , 1992

10. Курашвили, Б. П. Очерк теории государственного управления. Наука, M. , 1987

11. Mшвениерадзе, В. В. и колектив. Власть. Очерки современной политеческой философии запада. Наука, M. , 1989

12. Де Токвиль, А. Демократия в Америке. Прогресс. M. , 1989

13. Геновски, M. Държава и стопанство. С. , 1941

14. Георгиев, Г. Стратегия. С. , 1935

15. Rоmm J. Detining National Security. The Nonmilitary Aspects. СFRР, 1993

1в. Дро, Н, Гражданствено учение. Печ. „Гутенберг", Шумен, 1890

17. Боджаков, M. В какво общество живеем. Методологични подходи и теоретични модели на преходното общество. Mикропринт. С. , 1993

18. Сорман, Ги. Либеральное решение. Новости, M. , 1992

19. Проданов, А. Икономическата философия на либерализма. Ик. мисъл, БАН, бр. 3/1994

20. Владикин, Л. Общо учение за държавата. С. , 1992

21. Теория государства и права. Изд. Лен. у-та, Л. , 1987

22. Mилл, Дж. Ст. Размишления върху представителното управление. С. , 1885

23. Балканската сигурност. Политически и военни проблеми. Под ред. На А. Лилов, Изд. Хр. Ботев, 1995

24. Концепция за национална сигурност на Република България. Проект. MС, С. , 1995