Програма за победа Гари Норт Contents Безусловна капитулация 1 Contents 2 предговор 2

Кои сме “ние” в тази преработен притча? Какво сме постигнали “ние”? Задържали сме крепостта. Малкото парче земя, което развява знамето на Исус, ще бъде защитено. Голяма работа. Това, което Бог каза на Адам да прави, и каквото каза на Ной да прави, беше да увеличава Неговото царство по лицето на цялата земя. Той обяви нашата пълна отговорност в тази задача за господството. Христос слезе като наш Върховен Съюзен Главнокомандуващ и обяви: “Даде Ми се всяка власт на небето и на земята. Затова идете и научете всичките народи, и кръщавайте ги в името на Отца и Сина и Святия Дух, като ги учите да пазят всичко, което съм ви заповядал; и ето Аз съм с вас през всичките дни до края на света. Амин” (Матей 28:18-20). Така че с какво се гордеем? Че сме защитили крепостта? Че сме били готови да се бием до последния човек? Че сме предпазили знамето на Христос да не бъде разкъсано от множеството на Сатана? Ние, тоест християните, живеещи във времето и на земята, сме победителите? В какъв смисъл? Устояхме, разбира се, и почти бяхме изтребени? Не завладяхме нищо, не разширихме нищо и почти бяхме победени. Че ние не свършихме дори и работата, която израилтяните свършиха в Ханаан. Те трябваше да изтребят ханаанците, но само успяха да изгонят някои от тях. И в този последен ден ще бъдем като ханаанците пред евреите: защитавайки крепостта, като нашите крака са опрени в стените на малкия град, правейки най-доброто, което можем, за да не позволим да бъдем победени и молейки се горещо Божиите свръхестествени войски да се явят и да ни избавят от надвиснало поражение – последното поражение. “Но да не се предаваме! Вратите на Църквата ще надделеят срещу ада! На бойниците, момчета, и не стреляйте, докато не видите бялото на очите им! Не се предавайте, момчета, ще има почетни медали за нас, когато Исус дойде с основната армия!”

Почетни медали? За кого? За купчина непокорни хора? За купчина страхливи некадърници, които прострелват краката си на всяко трето зареждане? За защита на крепостта от всички посоки, когато им е било заповядано да напредват във всички посоки?

Съвременната църква гледа на себе си като резерв. Основната армия е в небесата, а ние сме резервите, воюващи за защитата на крепостта на Христос. Защо Христос не изпраща основните сили не е много ясно. Резервите са забележително некадърни. Армията ги мобилизира и ги изпраща, за да задържат позициите, докато основната армия дойде. В края на краищата, не можете да очаквате много от резервите. Никой не го очаква. Всичко, което те могат да правят, е да задържат позицията, докато дойде избавлението.

Тази картина е напълно погрешна. Църквата, от деня на Петдесятница, представлява настъпваща армия. Църквата е основната армия. Резервите са в небето, очакващи да нанесат окончателния, съкрушителен удар върху силите на Сатана. Ангелите служат на хората. Ние ще съдим ангелите (1 Коринтяни 6:3). Ние сме направени по Божия образ; ангелите не са. На нас ни е възложена работата по господството, не на ангелите. Ние атакуваме територията на Сатана, а не обратното. Сатана, а не ние, се опитва да задържи крепостта. Ние знаем, че неговата крепост няма да устои в този последен ден. Войските на Сатана ще бъдат обкръжени в тази последна крепост точно преди Сатана да опита едно последно контранастъпление, когато ангелите ще дойдат да доведат крайния съд върху този свят. Божиите ангели изпълняват крайните заключителни действия. Основата на победата вече ще е била установена: проповядването на спасителната благодат на Исус Христос и налагането на мирния договор на Неговото царство върху всяка нация, върху всеки човек.

Християните трябва да изхвърлят лъжата на Сатана, а именно, че църквата не е основната армия по време на своето пребиваване на земята. “Тържествуващата църква” в небето не може да помогне на онези от нас, които сме тук. Всичко, което църквата в небето може да прави, е да хвали Бога и да вика: “Докога, Господарю святи и истинни, не ще съдиш и въздадеш на живеещите по земята за нашата кръв?” (Откровение 6:10). Христос чака Неговата Църква да обкръжи последната крепост на Сатана. Христос чака действието на кваса да замести кваса на Сатана в тестото на създанието. Но съвременната църква не може да повярва в това. Тя гледа на себе си като обкръжена, крепост по крепост, деноминация по деноминация. Всяка крепост вижда как други крепости падат пред Сатана: пред теологичния либерализъм, пред еволюционизма, пред марксизма, пред “либералната теология.” Малкото крепости, които са останали, са пълни с обезсърчени войски. “Христос просто трябва да дойде скоро с основната армия. Ние не вярваме, че можем да спечелим сега. Твърде много сме разпръснали своите войски.” Всяка малка група е обкръжена. “Те ни отрязаха едни от други и сега ще ни превземат един по един.” Най-доброто, което всеки гарнизон може да се надява да постигне, е да бъде последната оставаща крепост, когато Христос най-после изпрати основните сили. Всеки иска да бъде последния малък отряд, който е все още на краката си. За днешните християни това се счита за голяма победа. Това е мисленето на резервите, и при това на “зелените” резерви.

Християните отдават твърде голямо значение на ангелите. Ангелите са могъщи и Божиите ангели ни защитават от дяволските ангели, а понякога и от дяволските земни войски (4 Царе 6:15-20). Но те не са толкова важни в човешката история, иначе Бог би разкрил повече за тях. Това, срещу което Бог наистина ни предупреждава, е грехът: да служим за злите цели на Сатана, да се покланяме на други богове освен Бога на Библията. Това, което е централно за човешката история, не е сравнителната мощ на ангелските армии, а етичните решения на хората. Сатана привлече със себе си само една трета от ангелите (Откровение 12:4), така че ако въпросът беше за сравнителната мощ на двете армии, въпросът щеше да бъде решен още по времето на Христос или дори преди да бъде създаден човекът. Това би трябвало да ни каже, че ангелите са второстепенни. Това, което е първостепенно, е войната между царството на Сатана и Божието царство, във времето и на земята. Ангелите са нашите резерви; ние не сме ангелските резерви. Хората на Сатана имат паднали ангели, които им служат, до деня, когато самите тези ангели ще атакуват самите земни сили на Сатана (защото неговото царство е разделено), както Откровение показва: “И като затръби петият ангел, видях една звезда паднала на земята от небето, на която се даде ключът от бездънната пропаст. И тя отвори бездънната пропаст; и дим се издигна от пропастта като дим от голяма пещ; и слънцето и въздуха потъмняха от дима на пропастта. И от дима излязоха скакалци по земята; и даде им се сила както е силата, която имат земните скорпиони. Но им се заръча да не повреждат тревата по земята, нито някое зеленище, нито някое дърво, а само такива хора, които нямат Божия печат на челата си. и позволи им се, не да ги убиват, но да ги мъчат пет месеца; и болката беше като болка от скорпион когато ожили човека” (Откровение 9:1-5). Кой бива мъчен? Последователите на Сатана. Това ни напомня за язвите в Египет, когато жреците на Фараона успяваха само да прибавят към язвата, наложена от Бога, но не и да премахнат язвата. Египет се оказа в по-лошо положение поради връзката на Египетските жреци с демоничното множество на Сатана: повече жаби (Изход 8:7), а не по-малко жаби. Фараонът може и тайно да се е зарадвал, когато те се опитаха да демонстрират своето равенство с Мойсей и Аарон, като прибавят към язвата на стършелите, но не успяха (Изход 8:18).

Като смятат ангелските множества за съществено важни фактори в развитието на Божия план, християните заблуждават себе си. Централният фактор в историята е Исус Христос, Въплъщението. Това ни показва къде се извоюват основните въпроси на историята и вечността: във времето и на земята. Между ангелските армии има сблъсъци, но те са второстепенни по своята важност. Царството на Сатана бива завладявано чрез благовестието, а не чрез грубата сила на Божието ангелско войнство. Задълженията по капитулацията са етични. Предложението за спасение не е отправено към ангелското войнство на Сатана, а към неговите земни войски. Християните биват свидетели на постепенното поражение на човешките сили на Сатана, защото Сатана понася непрекъснати дезертирания от своите хора. Когато силата на благовестието увеличи неговата зона на върховно господство, дори още повече хора ще дезертират. Той ще има само остатъци от армия, когато засвири последната тръба. Той ще се опитва да задържи последната крепост. И вратите на ада няма да надделеят.

 

Етапи на завладяването
Знаем, че първата стъпка в преобразяването на земята е Божията върховна благодат в даването на спасение на индивидите. Той новоражда хората, осиновява ги и изисква от тях признание на Неговото господство. Той всъщност взема от тях тяхната безусловна капитулация. Хората се спасяват по благодат, чрез вяра, а не чрез сами себе си; това е дар от Бога, за да не се похвали никой човек (Ефесяни 2:8-9).

Втората стъпка е отговорът на хората в приемането на задачата на Божия завет за господството. Хората трябва да покоряват земята (Битие 1:26-28; 9:1-7). Тази задача е в основата на човешкото естество и хората я изпълняват, или под господството на Сатана, или под господството на Христос. Сатанистите, нямайки автономен закон и следователно без средство за господство, не могат да изпълняват тази задача. Знаем, че в ада и слеед това в огненото езеро, хората са безсилни, бивайки пасивно поглъщани завинаги, “където червеят им не умира и огънят не угасва” (Марка 9:48). Когато един град се посипе със сол, той бива унищожен; нищо не расте на тази почва (Съдии 9:45). Малко сол действа като подправка, поради което християните биват наречени сол на земята (Матей 5:13) и солта беше задължителна при животинските жертви в Храма (Левит 2:13), но твърде много сол е знак за Божието пълно осъждение, поради което Лотовата жена беше превърната в стълб от сол (Битие 19:26). Това е проклятието на ада: пълно безсилие. “Защото всеки ще се осоли със сол и всяка жертва ще се осоли със сол” (Марк 9:49). Грехът изисква жертва и ако човек не избере да се облегне на Христовата жертва, тогава той самият ще стане жертва. Бунтовният човек става вечна жертва, горяща пред Бога.

Бог използва Своите хора като сол. Те са солта на земята, като подправка, но те също служат като сол за Сатана и неговото царство. Християните посоляват града на Сатана, унищожавайки го, правейки го да стане безсилен. Това е солта на благовестието. Тя е подправка за новородените и смърт за неновородените. То е като сол в яденето на човека: твърде малкото прави безвкусна храната, а твърде много ни прави болни.

Следователно, когато хората, които са новородени, вземат насериозно Божията задача за господството и възприемат Божия закон като свое средство за господство, те започват процеса на осоляване на царството на Сатана, което е другата страна на монетата на господството. Процъфтяването на Божието царство е посоляването на царството на Сатана.

Божият закон също ни дава средство за външно господство. Бог обещава благословения за това общество, което се покори заветно пред Него и след това приеме условията на Неговия мирен договор (Второзаконие 8 и 28).

Това води до десето, експлозия на покаяния и благословения. Ако Бог отговаря на заветната вярност чрез благословения, само си помислете са последствията от широкоразпространеното покаяние сред евреите. Когато се изпълни числото на езичниците, тогава Израел ще се обърне (Римляни 11:25). Тогава разликата между евреин и езичник най-после ще бъде заличена в историята и Божието царство ще бъде обединено както никога преди.

Странно е, че християните днес не могат да видят програмата за завладяване, която Бог е постановил за Своите хора. Изглежда им липсва увереност в самите себе си. Липсва им увереност в тяхното разбиране за тяхната собствена отговорност. Те четат неправилно ясното учение на Библията, намирайки алтернативни тълкувания, които да премахнат тяхната вина за бездействието им. Те предпочитат да не признават своя личен етичен товар да се борят да изпълнят изискванията на Божията задача за господството. И дори когато признаят, че тази задача наистина е дадена на хората от Бога и все още е в сила, те заключават, че това е невъзможна задача и че Бог никога не е вярвал наистина, че новородените хора могат да изпълнят тази задача, във времето и на земята. Липсва им увереност в Божията програма за земна победа.

Би било много интересно да се върнем назад във времето на Съдиите, за да открием дали теолозите и популяризаторите на пораженческата вяра в онази епоха са пренаписвали Божията задача за господството относно Ханаан. Можем да се опитаме да си представим някои от възможните аргументи. Първият подход би могъл да бъде нещо като това: “Е, да, Бог ни каза или да изгоним ханаанците от земята, или да ги изтребим от лицето на земята. Но, разбира се, Неговият език трябва да се разбира като отнасящ се за духовна победа. Бог всъщност ни е позволил да завладяваме в Неговото име. Но не е задължително да правим нещо с боговете на Ханаан. Трябва да живеем така, като че ли успешно сме ги изгонили от земята. По принцип, ние сме го направили, тъй като сме изгонили боговете на Ханаан от нашите сърца, нашия живот и нашите събрания. Разбира се, ние живеем като чужденци в земята, която Бог е обещал за наше наследство (Съдии 2:34). Ние, обаче, не сме духовни чужденци в земята на обещанието. В никакъв случай! Ние живеем победоносно в земята – по хълмовете, може би, тъй като аморейците не биха ни позволили да слезем в долината, но победоносни в духа. И когато те най-после ни атакуват в нашите планински крепости, както знаем, че ще направят, и изгорят нашите защитени със стени градове, както със сигурност ще направят, ние ще устоим, молейки се към Бога за мъченичество или за Неговото победоносно завръщане с Неговите ангели, което окончателно ще докаже на всеки, че ние сме повече от победители.” Това е версията “продължителност на поражението,” позната също като победата на кваса на Сатана, във времето и на земята.

Друга разновидност може да бъде версията “временно прекъсване на поражението.” Тя би изглеждала като това: “Да, Бог каза на поколението, което излезе от Египет, че те могат да завладяват, ако са верни на Неговия завет. Но те не бяха верни на завета. Така че Бог премахна този завет. Той доведе нашите бащи на самите граници на земята (Второзаконие 34), но те не преминаха. Неговият завет е анулиран за нашия период от историята. Той ще доведе Своите хора в земята, изгонвайки напълно ханаанците от земята, но не преди да се върне в сила и мощ със Своите ангели. Тогава Той ще установи отново Своя завет със Своите хора и тогава ханаанците ще видят! Но Бог не е планирал нашето влизане в Ханаан. Наистина, ние сме тук, в земята, но Бог има нов управляващ принцип за нашето поколение. Ние трябва да проповядваме благовестието на хората в земята, но знаем, че те няма да повярват на големи множества и ще се опитат да ни изгонят от земята. Но няма да успеят. Точно преди да се опитат, Христос ще се яви тайно и тайно ще ни вземе в небето. След седем години ще се върнем в нашите възстановени тела, за да служим като князе с Исус, подчинявайки ханаанците за хиляда години, изълнявайки Божията заповед, дадена на нашите прадеди в Египет. Така че не е наша отговорност да изгонваме ханаанците от земята. (Освен това, тези хора са силни!)”

Извинения, извинения, извинения: извиненията на човека никога не свършват. Проблемът е, че Бог не ги приема. Адам и Ева не се избавиха просто защото обвиниха някой друг за проблема.бог държи Своите хора отговорни за продължителна работа за покоряване на земята за Неговата слава чрез благодатта на закона.  Тази отговорност е върху всяко поколение и Бог очаква Неговите хора да разширят господството на Неговото царство, поколение след поколение, общество след общество. Той ни е казал, че християните могат да го направят и че Неговите хора в крайна сметка ще го направят. Може да отнеме хиляда години, но те ще го направят. Човекът е бил създаден именно с тази цел и Сатана няма да успее да осуети Божия план. Ангелите няма да получат похвалата за дългосрочното отстъпление на Сатана до неговата последна крепост; изкупените осиновени Божии синове ще получат похвалата, под Божието върховенство.

Възлагане на власт
Както видяхме в предишните глави, Божията институционална схема предвижда едновременно централно и местно вземане на решения. Бог е едновременно един и много. Неговото управление дава еднаква важност и на единството, и на разнообразието в живота. Но трябва да е очевидно, че Бог е главата. Той е крайната власт. Той е абсолютният суверен. Той е единственият истински източник на заповеди. Христос, като Въплътения Бог, който е едновременно напълно човек и напълно божествен, две природи в една Личност, в съюз, но без смесване, е единствената връзка между небето и земята. Никое друго същество, никоя друга институция, не може законно да отправя претенция за божественост. Никоя друга институция не е съвършена. Никой друг човек или институция не е безгрешен. Никой. Нито семейството, нито институционалната църква, нито държавата, нито икономиката.

Следователно, имаме система от допълващи се, конкуриращи се власти. Библията ни казва: “Където няма мъдро ръководене, народът пропада; а в многото съветници има безопасност” (Притчи 11:14). В многото законни власти също има безопасност, във времето и на земята. Всяка власт има своите задачи, определени от Божия закон, но никоя власт няма абсолютно върховенство в коя да е отделна област от живота. Само Бог има абсолютно върховенство. Следователно, Библията установява система от спирачки и баланси, а Божият закон дава опорната точка.

Трябва да има основна власт във всяка институция, но тази власт може да бъде предизвиквана от другите законни власти. Бащата трябва да управлява дома, но понякога съпругата може да надделее над него, както Ревека надделя над избора на Исак за злия Исав като син, който да получи благословението. (Тя беше ръководена от Божието обещание [Битие 25:23; 27:1-17].) Бащата, обаче, не може да убива децата си. Държавата може законно да ги защитава от смърт. Родителите могат да изберат да абортират нероденото дете, но Библията казва, че това е убийство и престъпниците трябва да бъдат екзекутирани, което би включвало и лекаря, който е съучаствал (Изход 21:22-25).

Структурата на властта във всяка институция е йерархична, но тя никога не е абсолютна. Пред нея са поставени значителни спирачки от другите определени институции. Тя също е изправена пред възможността за обжалване пред по-висша институционална власт срещу по-нисша институционална власт. Правилната структура на отговорността е отдолу нагоре, от отговорния индивид към неговия началник. Човекът, който е отдолу, трябва да упражнява себевладение, но човекът отгоре може да постановява критерии за свършена работа, ако те са съобразени с Божия закон, и той може да надзирава изпълнението. Всяка институция действа като миниатюрен съд. Има изпълнителна власт, като главата на институцията установява общите правила, целите и стандартите за изпълнение, както и наказанията и поощренията. Но всяка действаща система, която е с прекалена тежест на върха, става бюрократична, летаргична и непроизводителна. Никой човек не е всезнаещ. Никой човек не е Бог. Следователно, мъдрият човек децентрализира властта, правейки всеки подчинен напълно отговорен за своите действия, а мъдрият управител създава система за поощрения, която насърчава себемотивацията и себевладението. Тъй като никой човек не може да надзирава всичко, което е под неговата власт, мъдрият управител признава този факт и възлага властта надолу. Той я възлага именно защото иска да разшири своето собствено господство. Възлагането на власт не е отстъпление от отговорност, а същността на отговорността. Малко решения в живота са по-трудни, по-натоварени с отговорност, от избирането на подчинен, който да се заеме с определена задача. (Избирането на съпруга е един такъв пример.) Но то трябва да бъде направено, ако искаме институциите да растат. Всяка институция, която разчита на един централен управленчески комитет да постига нейните цели, ще бъде нестабилна, сляпа и крайно неефективна организация.

Бог възлага власт на човека. Той казва на човека да покори земята. Ако един върховен, всезнаещ, всемогъщ Бог възлага власт на едно създание, тогава е задължително хората да последват Бога в това. Голямата част от управлението трябва да бъде себевладение. Всъщност, голямата част от управлението вече е себевладение и система, която не е изградена върху тазипрезумпция, не може да се надява да успее в дълъг период от време.

Като създава теологии на отчаянието, хората са насърчили създаването на огромно централно управление, тоест държавата или институционалната църква, или комбинация от двете. Ако твърдим, че Бог се е провалил в Своя избор на способен подчинен, когато е възложил власт на човека, тогава самите ние се колебаем да възлагаме отговорност. Ако Всемогъщият Бог избра човека да покори земята, а човекът не само веднага дезертира от това назначение, но дезертира завинаги, въпреки Божията благодат, тогава каква надежда биха могли да имат хората в търсенето на подчинени, които ще станат ориентирани към господство и надеждни управители на самите себе си? Ако Божият план за покоряване на земята беше завинаги провален от Сатана, тогава само един глупак би възложил много власт на подчинен. При тази теологична презумпция един мъдър човек би държал за себе си всяка частица власт, която има, като че ли бъдещето му зависи от нея. Той никога не би развил институционални наредби, които насърчават независимостта на неговите подчинени. Той би възлагал само както човек възлага на машина или на напълно покорен слуга. Той би избирал само дишащи роботи, вървящи машини, познати като бюрократи, да изпълняват неговите цели.

Това е основно разбирането за хилядагодишното царство, което милиони християни имат днес. Според тях Бог е избрал неправилното същество да упражнява господство. Сатана управлява в сила на земята и бедният, жалък човек – дори (бихме могли да кажем и особено) новороденият човек – не може да се надява да тържествува, във времето и на земята. Така че Христос ще трябва да се намеси пряко в историческия процес, да премахне човека от всяка ръководна власт и да се върне физически, за да започне да дава заповеди на Своите слуги. Ако Бог трябва да се намеси пряко в историческите процеси и да промени историческите правила, за да установи Своето царство на земята (например, като смеси християни в преобразени тела с християни, повярвали след завръщането на Христос, да не говорим за слугите на дявола – плевелите – които въобще не биват премахнати от историята), тогава трябва да очакваме бюрократично царство на земята, такова, каквото човечеството никога не е виждало. Египетското бюрократично окрупняване изглежда като шега пред предполагаемото идещо Христово царство. Никога вече възложена власт. Никога вече отговорна индивидуалност. Никога вече лично съзряване чрез себевладение. Само масивна, нетърпяща въпроси система на бюрократично управление – йерархията, която ще сложи край на всички йерархии, пирамидата, която ще сложи край на всички пирамиди.

Всичко това следва пряко от конкретната теология на отчаянието. Тази теология на историческо поражение, този космически песимизъм относно способностите на новородените хора под Божието върховенство, води неизбежно до приемането на бюрокрацията. Онези, които се придържат към тази теология на историческо поражение и които също принадлежат към някоя неденоминационна църква без институционална йерархична верига – поне не такава, която да признаят – стават все по-песимистични по отношение на спирането на хода на социалистическия свят към бюрокрация. Сатана е завършеният бюрократ, който иска пряка власт, но който няма нито надеждна законова структура, нито подчинени, на които може да се вярва. Но неговото царство през този век е отблъснало християнските общества именно защото християните са се примирили с идеята за тържеството на бюрокрацията. Те не виждат защита срещу нея, освен ако Исус установи по-голяма и по-добра бюрокрация, когато дойде да управлява лично за хиляда години. “Ако не можеш да биеш системата, присъедини се към нея. Ако не можеш да се присъединиш, направи нещо подобно.”

Тъй като християните просто не вярват на Божията оценка, когато Той ги е избрал да управляват земята, без Божието физическо присъствие, те не вярват на самите себе си. Те не вярват в своите собствени оценки. Те нямат вяра в своите собствени независими и отговорни усилия да подчинят земята, под Бога и чрез Неговия закон. Те искат инструкции. Те искат да им казват какво да правят. Те се страхуват от отговорно себевладение.

Ние сме овце. Библията ни нарича овце. Но ние трябва да сме покорни овце и трябва да се стремим да станем овчари, както апостолите станаха овчари. Чрез себевладение под Божия закон и под Божиите законно учредени власти овцете могат да станат овчари. Тогава можем да станем управители. Като овце, ние никога не трябва да забравяме гласа на Добрия Овчар (Йоана 10). Той е източникът на нашата сила. Средството за повишаване от овце в овчари е чрез себевладение под Бога и според Неговия закон. Ние не трябва да ставаме духовни бюрократи – вечните човешки овце – а спазващи закона овчари (Йоан 21:15-17). Трябва да се научим да вярваме на оценката на онези, които ни възлагат нови отговорности, точно както дяконите трябва да вярват на оценката на ръководителите, които им възлагат отговорности (Деяния 6). Начинът да напредваме от овце към овчари е чрез непрекъснато възлагане на отговорност надолу, а не чрез непрекъснато разширяване на централизираната, бюрократична власт на върха.

 
Увереност и ръководство
За да може една успешна програма за възлагане на отговорност да устои, църквата трябва да се убеди, че такава възложена власт може да произведе дългосрочни резултати. Църквата трябва да стане уверена в нашето земно бъдеще. Църквата трябва да стане убедена, че е чест да носиш нови отговорности, във времето и на земята, във всяка област от живота. Църквата – и с това аз имам предвид множеството християни, действащи като хора на господството – трябва да стане убедена, че ние не сме Божието пушечно месо, че не сме предназначени да се защитаваме в последната крепост. Кой би искал да поеме отговорност за командването на обезверени войски, които сами не биха поели отговорност? Кой иска да води армия от некадърници, чийто собствен Главнокомандуващ им е бил казал, че армията е обречена на поражение във времето? Кой иска да бъде командуващ в една губеща кауза? Кой иска да ръководи войски, когато не е безопасно да възложиш власт на никой от своите подчинени – урок, който си научил от своя Главнокомандуващ, който също е допуснал тази грешка в началото на войната? Никой с малко разум не би го направил. И аз смятам, че това е главният фактор християните да нямат никой разумен човек, който да ги ръководи през този век. Или поне имат много, много малко разумни хора.

Каква трябва да бъде нашата първа стъпка в намирането на поколение от способни ръководители? Мойсей избра Исус Навиев да води Израел в земята, защото Исус Навиев беше единият от двамата съгледвачи, които преди 40 години се обърнаха към Израел, препоръчвайки на хората още тогава да влязат и да завладеят земята, която им беше обещана (Числа 14:6-10). Халев, единственият друг съгледвач, който се съгласи с Исус Навиев, също влезе в земята, както Бог каза (Числа 14:24). Само двама човека бяха оптимисти. Не много благоприятно начало за Израел в пустинята. Но Бог имаше цялото време, необходимо за постигане на Неговите цели. Той просто изчака всички възрастни да измрат, освен Халев и Исус Навиев. Тогава те пресякоха река Йордан и започнаха завладяването.

Младото поколение взе Божието слово по-насериозно от своите родители. Те влязоха в Ханаан, вярвайки, че Бог ще предаде всички народи на Ханаан в ръцете им. Те не останаха верни на тази вяра; не успяха да изгонят няколко от племената (Съдии 1). Те, обаче, бяха далеч по-уверени от поколението на изхода и далеч по-успешни.

Следователно, първата стъпка в откриването на надеждни ръководители е да се обърне парализиращият песимизъм на християнството през 20-ти век. Трябва да гледаме на Бога сериозно. Когато Бог даде на човека неговата задача за господството, Бог имаше предвид работа. Той беше сериозен. Той вгради в човека импулс към господство и само прогресивната демонизация на човека може да премахне този импулс. В ада и в огненото езеро импулсът към господство не може да намери израз. Често от вечния ужас на ада е вечния провал на този импулс. За новородените хора, осиновените Божии синове, не може да има въпрос относно продължаването на задачата за господството. Тъй като тя е вградена в самото естество на човека – задачата, която определя целта на човека от самото начало – прогресивното етично възстановяване на понастоящем изкривения Божий образ в човека ще извади импулса за господство на първо място в живота на човека. Божието царство е етичен императив, но тъй като човекът носи Божия образ и вградената в него цел е да упражнява господство над Божието създание, Божието царство е също онтологичен императив – неизбежна част от естеството на новороденото човечество.

Израел определяше себе си според Божието обещание към Авраам (Битие 15:13-16). Бог щеше да даде на потомството на Авраам земята. Това беше безусловно обещание, защото Авраам се покори на Бога безусловно. Бог привлече Авраам при Себе Си. Той привлече Авраам от Ур Халдейски и Харан. Каза на Авраам какво ще направи за Авраамовите наследници и щеше да изпълни Своето обещание (Галатяни 3:16-19). Израел щеше да влезе в Ханаан. Израел беше предназначен да влезе в Ханаан. Но на Израел беше също заповядано да влезе в Ханаан и старото поколение отказа да се подчини. Тяхното наказание: да измрат в пустинята. Но Израел в края на краищата влезе в земята.

Изкупеното човечество трябва да покори земята. Това е Божията задача за господството. Ние не можем да избегнем нейните последствия, без да понесем наказание. Нашето поколение може да се опитва да избегне своите отговорности в това отношение. Нашето поколение може да продължава да се заблуждава, твърдейки, че обещанията на Библията за победа, във времето и на земята, трябва да се тълкуват само като духовни победи, вътрешната победа над греха, но с безкрайни поражения във външния свят на обществото, докато накрая Христос се върне, за да ни избави от унищожение. Хората може да се опитват да оправдаят своя неуспех във видимия свят, като показват своята въображаема победа над греха в своя духовен живот. Християните, които правят това, ще гледат на институционалната църква като място за убежище, Божието пристанище в бурята, и ще се вглъбят вътре в себе си, занимавайки се с безкрайни бюрократични църковни кавги, които нямат практическо значение. Или християните може да имат друг подход и да се опитат да отложат установяването на Божието видимо царство докато Христос се върне физически, за да ни дава пълни инструкции, поставяйки ни на различни бюрократични постове, където ще имаме правото да следваме подробни заповеди от космическия Команден Пост. Главната Квартира ще издава изчерпателни заповеди и ние ще ги спазваме до последната буква. Никога вече няма да се наложи да вземаме отговорни решения, прилагайки буквата на закона към външните обстоятелства, без да се отклоняваме от духа на закона – труден, макар и отговорен процес. Следователно, няма да бъде наша отговорност, а отговорност на Христос, да изградим бъдещото видимо царство.

Като използват един от двата подхода, днешните християни се стремят да оправдаят своето обществено безсилие, своята липса на господство. Те интернализират царството, сочейки към някакви въображаеми победи вътре в техните души – победи, които никога не водят до обществено влияние. Или сочат към идещо преломно събитие, което ще им донесе само чрез създаването на масивна свръхестествена бюрокрация. Междувременно, и двата възгледа проповядват песимизъм относно сегашната епоха. И двата възгледа пророкуват видимо поражение на църквата в тази епоха. И двата възгледа създават желание за бягство от отговорностите на този свят – цялостните отговорности на общественото господство. Двата възгледа насърчават нашата бунтовна склонност да отхвърлим Бога, да откажем задачата за господството и да се оттеглим в едно затворено, изолирано общество, за да пеем нашите химни, да се молим с нашите молитви за избавление и да си ядем нашата паница леща.

Ние сме се опитали да продадем нашето първородство на дявола. Нека той да упражнява господство! Нека той да поема отговорности! Нека той да управлява във времето и на земята, ако само ни даде малко повече време да се молим и да пеем. Може би ако му дадем право да управлява временно, той ще бъде добър и ще ни остави на мира. Нека Сатана да управлява, ако ни остави на мира: това е “бойният вик” на християнството през 20-ти век.

Трябва да възкресим нашата надежда в Бога. Трябва да възкресим нашата надежда в Неговата добра оценка. Трябва да възкресим нашата надежда в самите себе си, като изкупени хора, така че с увереност да се заемем със задачата за господството. Трябва да си върнем увереността в силата на Божия открит закон като средство за господство. Нуждаем се от есхатология на победа, във времето и на земята – оптимизъм относно нашата способност да разширяваме господството и да завладяваме земята, изявявайки цялостното Божие царство, във времето и на земята, преди Христос окончателно да дойде победоносно, за да вземе Своите хора от един свят, чийто потенциал е изчерпан, защото Божиите хора са изпълнили условията на Божията задача за господството.

Това изисква безусловна капитулация. Трябва да се предадем на Божието абсолютно върховенство. Не трябва да изговаряме думите, “Божието върховенство,” ако всъщност имаме предвид, “Божието върховенство с малко върховенство и за човека.” Трябва непрекъснато да четем Йов 38-41, Римляни 9 и Ефесяни 1, докато осъзнаем Божието пълно върховенство. След това, като видим кой е наистина върховен, можем да имаме вяра в себе си, като изкупени и прогресивно възстановявани посланици на Бога на земята. Тогава, и само тогава, ще носим Божия мирен договор пред гражданите на смаляващото се и защитаващо се царство на Сатана, призовавайки ги да подпишат мирния договор сега, да приемат безусловно неговите капитулационни задължения и да направят завет с Бога на настъпващото царство. Онези, които са кротки пред Бога, ще наследят земята.

Царството на Сатана прилича много на Ерихон в дните на Исус Навиев. Божията църква има заповед за настъпление. Тя трябва да завладее земята, изгонвайки нейните жители. Сега не трябва да използваме сила както израилтяните, но трябва да използваме меча на Господа, проповядването на благовестието. Сега ние сме посланици, не съгледвачи. Ние обявяваме идването на царството. Предупреждаваме жителите на днешните градове за идващото осъждение. Във Второзаконие 20:10-15 Бог ни даде заповедта да не унищожаваме даден град без да му предложим възможност да подпише мирен договор и да плаща данък. Това е същият договор, който Бог предлага на народите днес. Тяхното време изтича. Божието царство идва. Те трябва да се предадат сега, или ще прекарат вечността като огнени жертви пред Бога. За тяхно добро е да станат членове на Божието царство.

Бог даде на хората на Ханаан време да мислят за Неговото пристигане в лицето на Неговите хора. Едно поколение предварително те знаеха какво идва и трепереха (Исус Навиев 2:9-11). Може би временно са придобили увереност, когато израилтяните от времето на Мойсей се убояха и решиха да останат в пустинята, обществено безсилни, хранени с Божията чудодейна манна (Изход 16:15, 31-35). Бог благодатно хранеше с лъжичка тези жалки бивши роби, докато измряха. Ханаанците получиха още едно поколение да изпълнят чашата на нечестието си (Битие 15:16). Но в деня, в който Бог раздели водите на река Йордан, манната престана завинаги (Исус Навиев 5:12). Бог вече нямаше да храни с лъжичка тези хора. Чудодейната манна вече никога нямаше да се появи в тяхната земя. Сега земята беше вечна земя; те трябваше да я покорят под Божия закон. Това обяви край на историята за повечето ханаанци, и ако Израел беше по-верен, това би бил краят на всички тях.

Това ни води до един жизненоважен принцип: когато Божиите хора търсят непрекъснати чудеса от Бога вместо победа чрез труд под Божия открит законов ред, те признават своето поражение. Когато Божиите хора предпочитат да бъдат хранени с лъжичка, вместо да упражняват отговорно господство, царството на Сатана получава отлагане на екзекуцията. Именно това непрекъснато молене за чудеса, за прекъсване в историята, вместо за продължителност на победата под закона, е парализирало разширяването на Божието царство. Песимизмът относно способността на църквата да разширява Божието цялостно царство, съчетан с робската надежда в чудодейното, преломно избавление, са държали църквата скитаща в пустинята в продължение на няколко поколения. Трябва ли да се изненадваме, че днес имаме само второкласни офицери, като се има предвид мисленето на войските? Може ли едно поколение от роби, които чакат с трепет своя господар да им каже какво да правят, да очаква нещо по-добро от третокласни бюрократи да го ръководят? Когато хората бягат от товара на отговорното себевладение, както хората и от двете царство правят по целия свят днес, трябва ли да очакваме да видим Божиите хора да изискват Божията свобода под Божия закон?

Нека да излезем от пустинята. Нека изоставим надеждата за нашата ежедневна манна, нашите ежедневни чудеса. Нека изоставим надеждата да бъде хранени с лъжичка от Бога. Нека започнем да действаме като овчари. Нека започнем да поемаме товара на отговорното себевладение по инструкциите, дадени ни от Божия закон. Тъй като законът вече не е вечна заплаха за нас, тъй като Христос ни освободил от поклятието на закона, нека гледаме на Божия закон както майстор занаятчия гледа на инструмент, който разбира и уважава, а не като стажанти, които се страхуват от инструмента и от отговорностите да използват този инструмент в своя труд. Когато християнските ръководители видят, че са призвани да ръководят уверени войски, които разбират отговорностите на себевладението и които са готови да понесат тези отговорности, защото разбират Божия закон, тяхното средство за господство, ще открием ръководители с по-добро качество, поемащи своите постове на отговорност, не само в институционалната църква, но и във всяка институция, във всяка област от живота.

 

Заключение

Законът частичен ли е? Не обхваща ли всички неща? Хората не се ли нуждаят напълно от духовно избавление поради цялостното естество на изискванията на закона? Законът обхваща всичко, Христовото изкупление обхваща всичко и Божието царство обхваща всичко, във времето и на земята. Ако това не беше вярно, тогава хората нямаше да бъдат длъжни да се покаят, във времето и на земята. Ако те не се покаят преди да умрат или преди Христос да се върне в съда, тогава те трябва да станат вечни осолени жертви, горящи завинаги на Божия олтар (Марк 9:49). Всеобхватното естество на Божието наказание трябва да свидетелства за всеобхватните претенции на Божия закон и всеобхватния мащаб на Божието царство, във времето и на земята. Да твърдим нещо друго означава да минимизираме величината на Христовата жертва на кръста, да снижим нейното значение и да омаловажим цената, платена от нашия Господ.

Всяко обществено движение, което има сериозно намерение да промени хода на историята, трябва да има поне две характеристики. Първо, то трябва да има учение за възможността за позитивна обществена промяна. Ако хората не вярват, че историята не може да бъде променена чрез съсредоточени усилия, тогава е малко вероятно те да се опитат да променят много неща. Второ, то има нужда от свое собствено учение за закона. Хората трябва да вярват в своята способност да разберат този свят и, чрез разбиране на неговите закони, да променят неговите характеристики. С други думи, те имат нужда от подробна програма за обществена промяна.

Има още една характеристика на успешната програма за обществено преустройство, която обикновено присъства, и която безспорно е могъщ фактор: учението за предопределението. Учението за историческата неизбежност дава сила в душите на тези, които са убедени, че “тяхната страна” ще спечели, и отслабва съпротивата на техните врагове. Добър пример в Библията е оптимизмът на евреите при Исус Навиев и песимизмът на хората от Ерихон (Исус Навиев 2:8-11).

Къде виждаме съчетание на всички три елемента? Къде виждаме едновременно учението за предопределението, учението за възможността за позитивна обществена промяна и учението за закона? През 20-ти век виждаме всичките три учения съчетани в трите най-мощни обществени и религиозни движения на нашето време: марксистките комунисти, съвременната наука и (през последните десетилетия на века) войнствения ислям. И трите имат динамика на историята. И трите вярват, че земните дела могат да бъдат контролирани от елити. И трите имат учение за завладяване на света. И трите имат евангелизаторски крила. Следователно, и трите са религии, защото те включват характерни (и морално задължителни) начини на живот.

Намираме се във война. Главните участници осъзнават тази война. Твърде много съвременни християни не я осъзнават или тълкуват неправилно нейните последствия за себе си и за църквата. Войната е между Исус Христос и по-войнствените форми на антихристиянството, особено онези, които имат свои версии на трите основни учения.

Всичките три учения трябва да бъдат поддържани с максимална сила в този свят на религиозен конфликт. Учението за предопределението може да доведе до обществено безсилие, ако е съчетано песимизъм относно дългосрочната победа на Църквата, във времето и на земята. Онези, които поддържат едновременно учението за предопределението и есхатология на земно, историческо поражение, обикновено се затварят в себе си, психологически и църковно. Те се притесняват твърде много за състоянието на своите души и състоянието на институционалната църква, но не достатъчно за състоянието на Божието царство в най-широкия му смисъл. Такава теология гарантирано произвежда поражение и трябва да очакваме такива теологии да останат изолирани възгледи на изолирани групи, както са днес и са били в миналото.

Комунистите имат и трите учения: предопределение, неизбежна победа и закон. Но техният законов ред не действа. Той е паразитен. Той е произвел безкрайни икономически бедствия от 1917 до сега. Той не може да успее в дълъг период от време.

Следователно въпросът не е “предопределение или не предопределение.” Въпросът е: “Кое предопределение?” Въпросът е: “Чие предопределение?” Божието? На съвременната наука? На исляма? На комунизма? Битката за световно господство ще се води между конкуриращи се предопреленчески мирогледи. Всеки друг е просто на разходка. Върховенството на Бога ли ще победи или върховенството на човека?

Трябва да станем оптимисти относно победата, която лежи пред хората на Христос, във времето и на земята. Трябва да бъдем дори по-големи оптимисти от Исус Навиев и Халев, защото те трябваше само да огледат земята на Ханаан. Те бяха призвани да докладват преди Христовата жертва на Голгота. Защо трябва и ние да сме песимисти, както онова първо поколение от бивши слуги? Защо трябва да скитаме в пустинята, поколение след поколение? Защо да се отчайваме? Защо да възприемаме робското мислене или мисленето на обсаден гарнизон в последната крепост? Гарнизоните на Сатана са тези, които защитават крепости, и когато християните осъзнаят своите отговорности за изграждането на царството, и когато усвоят Божия закон като средство за господство, и когато придобият видение за победа чрез себевладение, и когато ориентирани към победа ръководители излязат отпред да ги водят в битката във всяка област от живота, тогава войските на Сатана ще се окажат защитаващи последната крепост. И вратите на ада няма да надделеят над Божията Църква.