Опозиционно-агресивно поведенческо разстройство

1. 
   Емоционално разстройство с тревога от разделяне. Различава се от обчайния страх от раздяла, присъщ на всяко малко дете. Задържа се дълго време и води до смущения в социалното функциониране. При всяка предполагаема или реална раздяла с любимия човек/най-често майката/ възниква интензивна тревога с неудържим плач, гадене, повръщане, главоболие. Детето отказва да ходи на училище, да остане само у дома, да спи отделно. Изживяват се опасения, че може да се случат ужасни неща на любимите хора, а самото то може да бъде откраднато от лоши хора, които ще го убият или настанят в болница. Страхът завладява целия душевен мир.Кошмарните сънища не му дават покой и през ноща.
   
2. 
   Фобийни страхови разстройства в детството. Фобийните разстройства обхващат широка група от патологични изживявания на страх, съчетан с различни психични компоненти и означаван като тревожност. Тя настъпва при страхова ситуация или някакъв външен за субекта обекг, който не представлява никаква опасност за околните. Интензитетът на субективните оплаквания се колебае в широки рамки – от слабо безпокойство, опасение и страх до ужас. За поставяне на диагнозата е характерно, че субектът винаги се стреми да избегне срещата със страховата ситуация, когато е възможно това. Установяването на различни психологични или вегетативни, придружаващи симптоми, са следствие, резултат от тревожността, а не на налудни или натрапливи мисли. Фобийте биват натрапливи, с критично отношение към съдържанието им и свръхценни , при отсъства критичност. Натрапливите или свръхценните страхове /фобии/ по правило не се различават у деца и възрастни. Тук обаче по- често присъстват страховете от животни /зоофобии/. Ето защо не бива да се използват за „сплашване” приказни герои и представители от животинския свят.
   
3. 
   Социални страхови разстройства на детството. Възникват преди шестгодишна възраст и се различават от обичайния страх от непознати хора и ситуации, характерни за всички малки деца, по създаването на трудност в социалното функциониране. Характеризират се с персистиращ или повтарящ се страх и/или избягване на срещи с непознати възрастни хора.
   
4. 
   Разстройство на съперничество между братя и сестри. Това психопатологично състояние се диагностицира само ако е ясно изразено още през първите месеци след раждането на по-малкото братче или сестриче, и ако е несъмнено абнормно. По-важните му прояви са нежелание за полагане на грижи, внимание и занимания с бебето, отрицателна нагласа и враждебност към него. Понякога се стига и до нанасяне на физическо увреждане. Възможно е да настъпи социално отдръпване и противопоставяне на родителите, приемане на бебешка позиция, неспане, плач, изпускане по малка нужда.
   

1. 
   Елективен мутизъм. Налице са добре развити реч, език и комуникативни способности. Детето обаче говори само в определени ситуации. До известна степен може да се предсказва при ккави условия ще се разприказва или ще замлъкне. Рядко персистира в началото на юношеството. По правило постепенно отзвучава.
   
2. 
   Разстройство на реактивната привързаност. Формира се при морални или физически наказания, малтретиране, нараняване, занемаряване, несъобразяване с естествените потребности и лишаване от храна. Детето изпитва постоянен страх и несигурност. Винаги е „нащрек”. Социалните му реакции са двойнствени: приближава се при повикване, но с обърната встрани глава. Децата стават агресивни към себе си и околните или обратното-апатични. Бързо се подобряват и възстановяват при поставяне в благоприятен семеен климат, при топли и сърдечни грижи и зачитане на детското им достойнство.
   
3. 
   Синдром на детски инстуционализъм. Формира се през първите пет години от живота на детето. Обикновено започва около двегодишна възраст. Манифестира се с неселективна дифузна привързаност/вкопчване/ не само към майката, но и към околните. Това състояние в последствие се заменя с търсене на внимание и некритично „приятелство” с връстниците. Синдромът е присъщ повече на деца, отгледани извън семейната среда.
   

1. 
   Енуреза /нощно или дневно напикаване/- представлява самостоятелно невротично или органично обусловено разстройство. Тази диагноза не се поставя преди навършването на 5 годишна възраст на детето.
   
2. 
   Енкопреза - повтарящо се неволево и по-рядко волево изпускане по голяма нужда.
   
3. 
   Пика – сравнително малко разпространено състояние. Състои се в упорит стремеж за използване на нехранителни вещества като пръст, боядисани и изрисувани тела.
   
4. 
   Разстройства със стереотипни движения – тук се включват по-сериозни прояви като собственоръчно нанасяне на удари по лицето, главата, гърдите, хапане на устни, разчесване до разкървавяване, бъркане с пръсти в очите и др.
   

1. 
   отказ от поддържане на минималното за възрастта и ръста телесно тегло;
   
2. 
   страх дори от нищожно повишаване на теглото;
   
3. 
   невъзможност за правилно възприемане на формите на тялото;
   
4. 
   аменорея – липсата на менструация в три последователни цикъла.
   

1. 
   протестна реакция за независимост и социална и сексуална свобода у подрастващите;
   
2. 
   проблемни взаимоотношения с родителите;
   
3. 
   невъзможност за психологично отделяне от майката;
   
4. 
   подтисната сексуалност и агресия
   

1. 
   фрустрация – специфичен се явява конфликтът между изживяването за лишеност, неудовлетвореност и нужда от любов, емоционален глад, прекалена нужда и зависимост от чужда обич;
   
2. 
   семейни взаимоотношения
   

баща/дете – феноменът „глад за бащата”, неудовлетворена потребност от контакта с бащата, като представител на външния свят.

Много често периодите на нервно безапетитие и вълчи глад се редуват. Когато този цикъл се утвърди, а това става бързо, лечението е много трудно. Родителите обикновено късно разбират, че става дума за болестно състояние.

Психоаналитичното обяснение на тези разстройства е отрицание на съзряването. Тези момичета не искат да пораснат, да станат жени.

Фамилно-психотерапевтичното обяснение-момичето с анорексия събира цялото внимание на семейството върху себе си и така упражнява контрол върху останалите. В такива семейства яденето – тяхното ядене – става форма на контрол и е начин да се отклони вниманието на семейството от други сериозни фамилни проблеми.

Понякога е невъзможно да променим външните обстоятелства, но можем да променим нашето отношение към тях. Можем да потърсим най-дълбоките ни, лични причини, защо мислим, чувстваме и постъпваме по определен начин. Това за някои вероятно изглежда невъзможно, безмислено или болезнено, но пък е толкова освобождаващо – от предразсъдъци, от сковаващи правила, от чужди „ценности”, от дълго потискани и тровещи ни емоции и мисли. Има ли някой, който да не желае тази свобода? Затова можем да се обърнем към себе си и да пожелаем да поемем най-важната отговорност в живота си – да потърсим помощ и да възвърнем щастието в живота си. Нима не е вярно, че ако сме емоционално здрави и щастливи, ще сме и физически здрави, че отношенията ни с другите ще са по-удовлетворителни, че животът ни ще е по-богат и пълноценен ? Само тогава можем да бъдем истински полезни и на децата.

Достойни за уважение са тези, които не се смятат за всезнаещи, всеможещи и всесилни пред децата и се стараят да опознават и самите себе си. Необходимо е да ги обичаме много, да им предаваме знания, но главно – душевни състояния. При контакта с деца ние като възрастни им даваме сила и равновесие, но можем да дадем само онова, което наистина притежаваме!

Използвана литература:

1. 
   Милев, В., Р. Милев, „Психопатология”, Сф.,1994г..
   
2. 
   Маджирова, Н., „Детска психопатология”Пд., 2004г.
   

“Не се стремете към успеха – колкото повече се стремите към него и го правите своя цел, толкова повече ще ви убягва. Защото успехът както щастието не може да се преследва, той трябва да последва, и то само като непреднамерен страничен резултат от посвещаването на човека на кауза, по-висока от самия него, или като вторичен продукт от отдаването на друг човек. Щастието трябва да дойде както и успехът: трябва да го оставите да се случи, без да мислите за него. Искам да слушате онова, което вашата съвест ви диктува да сторите, и да го изпълните по-най-добрия начин, на който сте способни. Тогава ще доживеете да видите, че в края на краищата – в края на краищата, казвам – успехът ще ви следва, тъкмо защото сте

забравили да мислите за него.”

Виктор Франкъл

Липсата на смисъл може да се компенсира чрез заместване от волята за власт, желанието за пари или ожесточеното искане само на удоволствия. Може да има и сексуална компенсация.

Смисъл може да се открие по три различни начина. Чрез творческа работа или извършване на дело. Другият вариант е да обичаш някого. И третият начин е намиране на смисъл чрез страдание. Главната грижа на човека е не да получава удоволствия и да избягва болката. А да вижда смисъл в тези неща. Човек не просто съществува, а винаги решава какво ще бъде неговото съществуване, какъв ще бъде в следващия миг - има свободата да се променя всеки момент. Според Джеймс Бонд винаги ще има утре. За това няма гаранция, но е сигурно, че винаги има смисъл да живееш. Дори когато сме изправени пред съдба, която не може да се промени - например неизлечима болест или загуба на много близък човек, пак имаме възможност да постигнем смисъл, превръщайки личната трагедия в начин да се възвисим.

Психоанализата ни запозна с волята за удоволствие (както може да се разглежда принципът на удоволствието), а индивидуалната психология - с волята за мощ под формата на стремеж към власт и значимост; но много по-дълбоко вкоренено у човека е според Франкъл това, което той означава като волята за смисъл: воюването на човека за възможно най-пълно осъществяване на смисъла на съществуването му. Този смисъл е неповторим и специфичен в това, че трябва и може да бъде осъществен единствено от човека. Само тогава той постига значимост, която ще задоволи собствената му воля за смисъл.

1.Лична реакция

2.Организмов резонанс - реакцията на психофизическия организъм по отношение на реакцията на духовната личност. Организмовата основа на резонанса е:

Ноогенните неврози като неврози, тръгващи от духовното, изискват логотерапията като терапия, изхождаща от духовното. Логотерапията е препоръчителна при ноогенните неврози, тъй като тези неврози представят по-тясната индикационна сфера на логотерапията. В границите на тази сфера логотерапията действително замества психотерапията. Съществува обаче и една по-широка индикационна сфера на логотерапията, представена от неврозите в тесния смисъл, т.е. не от ноогенните, а от психогенните неврози. В рамките на тази сфера логотерапията не замества психотерапията, а само я допълва. Логотерапията в никакъв случай обаче не е само допълнение на психотерапията, тя е допълнение и на соматотерапията - или по-точно на соматопсихичната симултанна терапия, която подхваща неврозата както откъм соматичното, така и откъм психичното. Често се вижда как между вегетативните и ендокринните функционални нарушения, от една страна, и патогенните модели на реакция спрямо тези функционални нарушения се стига до един невротичен кръг - защото във вегетативната страхова готовност се включва един реактивен страх-очакване, посредством което пациентът тепърва стига до страхова невроза. На получения по този начин невротичен кръг трябва да съответстват терапевтични клещи, чиито разклонения да атакуват както соматичното, така и психичното. Така ориентираната терапия може да бъде доведена докрай (съответно неврозата е напълно преодолима) едва тогава когато пациентът бъде насочен към конкретния смисъл на личностното му съществуване, който може да бъде изяснен по екзистенц-аналитичен път.

Със сигурност търсенето на смисъл от човека може да предизвика по-скоро вътрешно напрежение, отколкото вътрешно равновесие. Но тъкмо това напрежение е неотменима предпоставка за психично здраве. Франкъл дори твърди, че на света няма нищо, което така ефикасно да помага на човек да оцелее, дори в най-тежки условия, както убеждението, че неговият живот имо смисъл (Ницше: "Онзи, който има защо да живее, може да понесе почти всяко как"). Душевното здраве се основава на известно напрежение между вече постигнатото и това, което още предстои да бъде осъществено; или разликата между онова, което човек е, и онова, което трябва да стане. Човек се нуждае не от безметежно състояние (хомеостаза), а от т.нар. "ноодинамика" - екзистенциална динамика в поле на полярни напрежения, като единият полюс представлява смисълът, който трябва да бъде осъществен, а другият е човекът, който трябва да го осъществи. Това дори е по-вярно за невротичните индивиди.

Третият начин да се намери смисълът в живота е чрез страдание. Франкъл твърди, че този смисъл може да се намери дори когато сме изправени пред безнадеждна ситуация, сблъсквайки се със съдба, която не може да бъде променена. Защото това, което е от значение тогава, е да се даде свидетелство за най-важната сред неповторимите човешки възможности: да се превърне личната трагедия в триумф, страданието - в човешко постижение. Основен принцип на логотерапията е, че главната грижа на човека е не да получава удоволствие или да избягва болката, а по-скоро да вижда смисъл в живота си. Ето защо човек е готов дори да страда при условие, че това страдание има смисъл. Смисълът е възможен дори въпреки страданието. Правилното понасяне, т.е. истинското изстрадване на съдбата е постижение, дори най-висшето постижение, което човек изобщо е в състояние да извърши. Homo sapiens може да се разчлени на Homo faber, който създавайки, осъществява смисъла на своето съществуване, и на Homo amans, който преживявайки, срещайки и обичайки, обогатява своя живот със смисъл, и на Homo patiens, който призован да страда, се бори за смисъла на своето страдание.

Логотерапията като техника:

Парадоксална интенция.

Често може да се наблюдава, че страхът на страхово-невротичния пациент се потенцира до страх от страха. Страхът от страха кара човек да предприеме бягство от страха; той бяга от страха, като - парадоксално - остава вкъщи: тук става дума за първия от разгледаните модели на реакция, а именно за агорафобния модел на реакция.

Дерефлексия.

От всичко това става ясно, че в случаи на натрплива невроза е необходимо възпитание в доверие към несъзнаваното, доверие в несъзнаваната духовност, в когнитивното и децисивно превъзходство на емоционалното и чувственото у човека спрямо разумно-разсъдъчното в него. С една дума - това, на което трябва да научим натрапливия невротик, това, което трябва да му върнем и да го накараме отново да открие, е неговото доверие в нерефлектираната духовност.