Срещи с отвъдното Лиана Антонова предговор

Тази книга е моят първи опит и е написана от любов към хората. Тя не цели сензация, а утеха. Книгата разказва неподправената истина за неща, които лич­но и действително съм преживяла.

Аз съм щастлив и късметлия човек, че съзнанието ми винаги е било отворено за всичко онова, което е писано още преди хиляди, хиляди години от философи, адепти и велики посветени, чиито откровения, учения и мъдрости хората са отказали да повярват.

Няма нещо, което човек не може да постигне, ако има ясна и определена цел, разбира се, в рамките на нещо сериозно. Казано е: „ Чукай и ще ти се отвори!"

Силата на характера и успехът ми в живота се дължат само на моя интерес към истината, на онова, което съм научила и повярвала от прочетеното от разни известни философи и мъдреци от всякакви епо­хи, а впоследствие съм си го доказала сама и на прак­тика! Един от моите най-големи инспиратори, чиито книги служеха като факел и опора в живота ми, е тибетският лама Тюздей Лобсанг Рампа. Този мъдрец и адепт в живота е известен като лекар-хирург, природолечител, тибетски лама и сага от най-висок ранг. Той е написал около 14-15 книги с цел да пръсне свет­лина в душевния мрак на хората и в резултат бе ос­мян, изложен на всякакви подигравки и предизвика­телство от пресата и преживя големи изпитания в живота.

И все пак, въпреки че той не успя да получи своевре­менно признание, пламъчето на познанието, което подхранваше, се разгаря все по-силно по света. Много голям е вече броят на онези, които искат да четат и да знаят истината, такива като мен, които пишат за това, други далеч по-напреднали в познанието, или такива „пратеници", чиито книги се ползват с огро­мен успех по света, като известната американска ки­нозвезда Шърли Мак Лейн. Тя „прогледна" в последни­те няколко години и получи голямо признание само заради искреното си търсене на истината. За онези, които са с отворено съзнание и любознателност без предразсъдъци, искам да поместя тук обръщението към читателите на Лобсанг Рампа от последната му книга „ Тибетският сага " и нека всеки, който го про­чете, го приеме и пресее според онова, което реги­стрират физическият му мозък и откликът на душа­та му:

„Ето книгата. Надявам се да ви хареса. Надявам се да й повярвате. Ако пък не намирате, че е за вярване, може би е защото още не сте достигнали до необходимото ниво на еволюция."

Лиана Антонова

Беше юли 1974 година. Току-що се върнах от турне из Скандинавия, а само след месец трябваше да замина за Осло.

Стоях и в мрачно недоумение се оглеждах наоколо. Апартаментът изглеждаше като след обир с взлом или като след полицейски обиск - разтворени куфари, пътни чанти, музикални инструменти, ноти, зейнали гардеро­би, издърпани чекмеджета... Въртях се напред-назад и се чудех откъде да започна. Имах алергия от пътуване.

Изведнъж усетих, че се хиля и кимам с глава сама на себе си. Сетих се за анекдот от ученическите ми години: един полуграмотен човек с много голям зор успял да напише около половин страница писмо, подписал се, а под подписа си написал един ред точки и запетаи и казал: „А сега - бързо по местата!"

„Е... - мислех си, - де да можеше и аз сега до кажа същото и цялата бъркотия около мен магически да из­чезне по гардеробите."

Телефонът иззвъня и ме стресна. Сега пък някой ще ми губи времето! Дигнах слушалката и казах „Ало!" - с тон, който категорично звучеше: „Не знам кой си, но казвай каквото имаш да казваш и ме остави на мира!" Беше свекърва ми.

- Тази вечер, точно в осем часа, ще дойда да те взема с кола. Няма да се качвам, чакай ме долу. Отиваме у Елена Ганчева - някак тайнствено прозвуча гласът й в слушалката.

- Мм... добре - започнах аз колебливо, - ама покане­ни ли сме? Ти по телефона ли се уговори с нея, или смяташ просто да й се изтърсим на гости? Хич "не оби­чам да...

- Обичаш-не обичаш, остави тези условности! - пре­късна ме тя. - Това не е обикновена визита. Освен това Елена няма телефон и изрично ми е наредила, щом се върнеш от чужбина, веднага да те заведа у тях.

Съгласих се и затворих. Случаят наистина беше по-специален и аз нямах сърце да отказвам на свекърва ми едно толкова малко благоволение. Срещите с Елена за нея бяха единственият смисъл в живота й. Само преди година и половина тя загуби двадесет и четири годиш­ната си дъщеря Камелия и оттогава загуби и душевното си равновесие. Болката й беше нестихваща. Познавах много хора, загубили близки, знаех за техните страда­ния и намирах за съвсем естествено човек трудно да се съвземе след подобна раздяла с любимо същество. Све­кърва ми Вера по начало беше емоционална и много патетична личност, но реакцията й, страданието и бол­ката след смъртта на Камелия бяха извън рамките на нещо, което смятах за възможно, човешко и разбирае­мо. Дори в книга не съм срещала описана подобна скръб. Срещите с Елена обаче й помогнаха неимоверно и тя заживя с нова утеха. Как да й откажа сега да идем у нея, канени или неканени!

Докато гастролирах в Хелзинки, някъде през март 1974 година получих едно писмо от Вера, което ме развълнува и заинтригува. Съобщаваше ми как е срещ­нала Елена ... По това време свекърва ми работеше в салон за химическо чистене.

Един ден, в по-тихите часове, когато нямало хора в магазина, към щанда на Вера се упътила висока тъмно­ока и тъмнокоса жена, усмихнала се и казала:

- Добър ден, госпожа Джендова, аз съм колежка на Лиана.

Свекърва ми кимнала резервирано и повдигнала въп­росително вежди:

- Да, моля, с какво мога да ви бъда полезна? Жената се усмихнала, огледала наоколо, навела се

напред и тайнствено й казала:

- Днес Камелия пак ме посети. Говорихме за същите неща, както и предпоследния път, реших, че вече е вре­ме да ви поставя в течение на нашите срещи.

Вера се вцепенила, неспособна да промълви и дума, после стрелнала Елена с гневен поглед и избухнала в сълзи:

- Как може човек да бъде толкова безсрамен... Или безсърдечен... Как си позволявате да говорите врели-некипели?! Да бъркате в рана, която никога няма да се затвори?! Да си правите нелепи шеги с една майка, чието нестихващо страдание я е довело пред прага на лудостта? Не знаете ли, че моята скъпа Камелия почина преди година и половина?!

- Знам, много добре знам това, госпожо - прекъснала я Елена, хванала ръката й с двете си ръце и продължи­ла: - Не идвам, за да ви причиня болка, напротив, нося ви утеха. Аз съм медиум, госпожо Джендова. Не сте ли чували за подобни хора? Имам дарбата да влизам във връзка с умрелите или пък те самите, усещайки, че съм такъв тип човек, ме посещават, когато искат да предадат някакво съобщение или да влязат в контакт с техни близки. Много ви моля, успокойте се и ми се доверете. Нека да отидем някъде встрани, за да ви предам вестите от Камелия... Тя сама ме помоли да дойда при вас, каза ми името ви и къде работите.

Горката ми свекърва! Гледала Елена с недоумяващи, безумни очи, усещайки сърцето си да бие до пръсване, а в главата - пълен хаос от противоречиви мисли. Коле­нете й се подгънали...

Накрая грабнала Елена за ръката и я завела в някакво безлюдно помещение, отрупвайки я с въпроси:

- Истината ли ми казвате?! Сериозно ли говорите?! Как така Камелия идва при вас, а не при мен?! Как така?!

Елена кротко й обяснила, че причината за посещени­ята на Камелия се дължи само на факта, че е медиум. А какво значи медиум? Просто това е човек, който има способността да прехвърля, да предава мисли от едно поле или измерение на съществуване в друго. След като се простим с някой близък и приемем, че е умрял, той фактически не умира в пълния смисъл на думата, а минава в друго състояние и живее вече в едно ново измерение, или да го наречем поле, където условията са по различни. По този начин връзката между тези, които живеят на Земята, и онези, които се намират в друго измерение, или както теософите го наричат — астралния свят, не може да е осъществи по желание. Някои хора обаче притежават способността да контактуват мислено с умрелите - тях наричаме медиуми.

Последните два месеца Камелия неколкократно „по­сетила" Елена, както й „казала" името си, предала, че е умряла преди повече от година, че е била болна от диабет и през последните две години от живота си на Земята напълно загубила зрението си вследствие на болестта. Казала още, че след нейната смърт майка й Вера Джендова толкова силно страдала и плакала, че нейните сълзи много дълго задържали Камелия в ниски­те сфери на астралния свят, че моли майка си да спре да скърби и да разбере, че това й пречи да се съсредоточи в новия живот, който сега й предлага много интересни занимания. Още Камелия държи майка й да повярва категорично, че от момента, в който е умряла, вече не е сляпа. Сляпа е била само на Земята, защото физическо­то й тяло е било много болно! Сега е много щастлива и единственото, което помрачава свободата и радостта от новото й съществуване, са сълзите, скръбта и дългият траур на майка й. И най-важното! Да, най-важното, за което Камелия моли Елена, е да предаде на майка й следните думи: „Не искам мама да отмъщава на Огнян, защото Оги е вече отмъстен!"

Тук Вера не издържала и избухнала невъздържано:

- Не, не и не! Никога няма да му простя! Той трябва да плати за смъртта на Камелия!

Елена отново кротко и убедително продължила:

- Не знам за какво отмъщение става въпрос, г-жо Джендова, не познавах приживе вашата дъщеря, нямам никаква представа за нейния личен живот... Тя започна да ме „спохожда" в последните месеци по свое желание и ми предаде само информацията, която тя желаеше. Аз не я разпитвах. Още първия път настойчиво искаше именно това — да оставите Оги на мира! Не знам каква роля е играл в нейния живот, но след като тя така интен­зивно ми налага тази мисъл и аз в качеството си на медиум съм я приела, считам за мое задължение да ви я предам точно. Вие също така безусловно трябва да при­емете нейната повеля! Това е желанието й. Само Бог има право да раздава правосъдие. Успокойте сърцето и душата си и търпеливо чакайте другите й съобщения, поръчки или разкрития от „там". Та нима не е достатъч­но за вас, че чрез мен установихте връзка с най-любимо­то си същество, че по този начин тя не е напълно загу­бена за вас?!... Иначе аз ще спра да ви съобщавам каквото и да било от Камелия... Ще останете сама с болката си. Размислете добре!

При това категорично условие милата ми свекърва не е имала никакъв избор. Преглътнала, но „само времен­но", както тя се изрази в писмото си, озлоблението и огорчението си и погледнала на живота с нова надежда — срещите с Камелия или поне новините от нея.

Ето защо Елена Ганчева беше станала нещо като божество за Вера и животът й протичаше във вълнува­що очакване на срещи с нея...

И така, тази вечер щяхме да посетим Елена... Можех ли да откажа да отидем?... Аз бях поводът за посещени­ето - та канени или неканени!

Обикаляхме с кола повече от половин час из тъмните разбити улици на Гевгелийския квартал. Свекърва ми и нейната приятелка, която шофираше, се препираха ожесточено за адреса. Бяха посещавали Елена заедно, но денем, а сега беше „тъмно като в слонски гъз" спо­ред сравнението на мъжа ми. Блоковете си приличаха като еднояйчни близнаци, номерата не се виждаха - иди го търси. Необичайно за мен мълчаливо слушах препирните им и си мислех, че както през деня неохотно се съгласих за посещението, сега щях да бъда разочарова­на, ако не открием адреса и срещата не се осъществи. В следобедните имах доста време да помисля за странни­те способности на Елена и любопитството и нетърпени­ето ми да я видя бяха нараснали.

- Ето го! Спри до бялата кола! - изкомандва Вера. -Пресичаме по диагонал онази площ там, и не първият, вторият вход беше.

Последвах ги без коментари, макар че в слабата, мъглява светлина от една улична лампа нищо не се виждаше. Вера ни поведе стремглаво, с твърда стъпка и след малко звъняхме на Еленината врата.

Мина доста време, докато репигда отвори. Не се чуха никакви стъпки зад вратата, просто тя предпазливо се открехна и Елена застана пред нас с подозрително изра­жение в очите, премествайки ги от Вера на Кети. Накрая погледна мен и изгърмя с гръдния си глас:

- Не може да бъде! Кого виждат моите очи! На какво дължа тази чест, Лиана, колко се радвам!

Започнах да се извинявам, че така, без предупрежде­ние и неканени се мъкнем и сигурно съм направила стъпка напред като да вляза, когато тя отново изгърмя:

- Не! Не! Моля! Тук не се влиза току-така. Изчакай­те, само един момент! - и изчезна.

Спряхме стъписани и се спогледахме в недоумение. От банята се чу шум на вода, после удар на метал, бам-дан-джан-джун и Елена се появи отново с леген, пълен до половината с вода, и влажен парцал в ръката.

- Много ми е приятно, че сте дошли - меко каза тя, -но имайте любезността да си избършите подметките с влажната кърпа, преди да влезете.

- Не е ли по-уместно направо да ги събуем? - запитах малко остро и усещах как ми иде да се обърна и да си тръгна.

- Не, не! В никой случай! Не е необходимо. Иначе ми вкарвате разни флуиди отвън, които ме безпокоят после. Това е достатъчно.

Така и никога не разбрах за какво ставаше въпрос, за какви флуиди говореше. . . Направихме каквото каза, а аз й го писах на сметка - явно не е съвсем наред.

Влязохме в приятно, но много скромно мебелиран хол, където всичко блестеше от чистота. Сигурно беше минавала всяка вещ с влажен парцал по-няколко пъти. И това й го записах на сметката.

Настанихме се удобно, а Елена се засуети около нас и след малко ни поднесе чай, кафе и домашен сладкиш.

Беше много приятно. Ние се отпуснахме и разгово­рът затече леко.

Разглеждах с любопитство Елена. Не беше се проме­нила. Не бях я виждала повече от шестнадесет или се­демнадесет години. Няколко пъти бяхме участвали в едни неделни джазови концерти в зала „България", пос­ле тя изчезна някъде. Имаше удивително красив алтов I лае, мощен и топъл. Но след някаква операция от полип на гласните струни била принудена да се откаже от пеенето и продължила като учителка по музика.

Висока, яка, със спортна фигура - широки рамене, тънка талия, изразен ханш и добре оформени крайници. Имаше естествено черна коса, много светла кожа, силни и твърдо очертани черти на лицето, но най-силно впе­чатление правеха очите й - черни като въглен и блестящ мистичен пламък през деня и нощта. По темперамент беше огнена натура, необуздано спонтанна и с демонст­ративно поведение. Погледнах часовника си и забеля­зах, че неусетно е изминал цял час. Питахме се една друга относно живота ни през тези седемнадесет годи­ни, през които не бяхме се виждали, но скоро Елена ме затрупа с въпроси за моята кариера и пътешествия, а аз й отговарях, както можех. Предварително се бях въоръ­жила с известно търпение и знаех, че неизбежно трябва да мина през този рутинен път на човешки взаимоотно­шения, но ми беше омръзнало и усещах, че започвам да се вкисвам. До гуша ми беше дошло да ме считат за някаква богоизбрана - късметлия личност, да ми завиж­дат с известно възхищение за успеха и популярността ми като певица и като жена. Истината за моя „весел и щастлив живот" беше много по-различна от хорските предположения и тяхната завист, любопитство или обо­жание хич не ме топлеха.

— Елена, дай да сложим край на тоя разговор — умо­рено казах аз. - Животът ми съвсем не е това, което ти и много други си мислят. Не е „само щастие и рози", благополучие и успех, а една непрекъсната борба. Жи­вот, пълен с изпитания, тежка работа, отговорност и непрекъснат страх. Да, страх - дали съм на необходимо­то ниво, дали не съм наддала 100-200 грама и стрес, стрес, стрес... Ние сигурно ще се виждаме често отсега нататък и ще имаме възможност да си поговорим за всичко, което те интересува относно моята кариера, моя личен живот и странични занимания. След като обаче Вера ми писа за това, че си медиум и че си в постоянна връзка с Камелия, съгласи се, че хора като теб не се срещат на всяка крачка - и аз съм пълна с въпроси, на които се надявам да хвърлиш малко светлина.

- Изцяло съм на твое разположение, Лианче, питай, каквото искаш, ще се радвам, ако успея да ти дам инфор­мация.

- Благодаря - кимнах сериозно и продължих. - Пре­ди няколко месеца си купих една книга, която се нарича „100 000 години от непознатата човешка история" от някой си Роберт Шару. На корицата й беше добавено „Един увлекателен разказ за издирване и факти - какво се е случило преди „Историята" да започне". В тази книга авторът поднася факти от удивителни открития по целия свят - Южна Америка, Франция, Азия, Мексико и пр.Пише за извънземни, които са оставили следи от присъствието си на много места, и изброява къде имен­но. Говори за редица странни, необясними паметници, оставени от незнайни хора, и описва точно какви и къде се намират. Книгата съдържа много глави: „Нашите по-висши предшественици", „Най-старият град на све­та – Tihuanako", „Конспирация на секретността на еги­петските пирамиди", „Книгата на загубените секрети", „Изчезналите континенти", „Извънземни са идвали на нашата планета", „Апокалиптови времена", „Предуп­режденията на учените", „Мистериите на непознати за нас факти", „Прераждането на Shanti Devi", „Жената, която вижда със стъпалата си", „Непознатите по-вис­ши", „Мистерията на розата", „Създаването на свръхчовек" и т. н. ... - безкрайно интересна е.

Поех дълбоко въздух и продължих:

Авторът не коментира нищо от себе си. Той е събрал само интересни факти и данни, на които науката и историята днес не могат да отговорят. Това обаче, което така силно ме заинтригува, че откак прочетох тази книга, само за това мисля, е онова, което Шару пише в главата, озаглавена „Мистерията на Агарта". Там се каша, че за страната Агарта пръв е писал Saint-Yves D’Alveydre, а после и Rene Guenon и F. Ossendowski. (Според техните описания това било едно подземно убе­жище, скрито дълбоко под Хималаите, където „Госпо­дарите на света" се събирали. Понеже книгата е написа­на па английски и думата „Master" има много значения, в случая не трябва да се приема буквално „Господари", а „Велики посветени" или „Мъдреците на света", защо­то с подчертано, че тези хора не желаят никаква публич­ност и имената им не се пишат и споменават никъде.

Друг писател - някой си Jacques Weiss, в книгата си „Lasynarchie" дава синтезирана версия на вече написа­ното от други за Агарта, като каза, че фактически Агарта е Великият университет на Азия за „посветени". Нали знаеш кои наричат посветени?

Елена кимна утвърдително, а аз поясних към свекърва ми и приятелката й:

„Посветени" или пък „адепти" са определения за онези, които са посветени в тайните на дадена наука. Тук става дума за древните науки, които днес светът приема за окултни. . . Не че в тях има Бог знае каква мистерия, напротив, те отразяват истината за всичко, откакто е създаден светът. Или казано по-просто - днешната ма­териалност на хората пречи на духовното им развитие и, както се споменава в Библията, „станали сме слепи, за да „видим", глухи, за да „чуем", и сърцата ни са „зако­равели", за да „чувстват" - перифразирах по-свободно Исаевото пророчество.

Въздъхнах, усмихнах се неопределено на трите жени и като се убедих, че ме слушат с внимание, продължих:

- Но да се върна към историята за Агарта... Вайс пише, че шефът, управителят, наречен Mahatma или „Главният", е познат като върховен Pontiff на Вселена­та. Pontiff значи първосвещеник, но предполагам, че според стандарта на Агарта това ще рече по-скоро „Върховен първостепенен университет на Вселената". Още Вайс пише, че функцията на този университет е по същество образователна и мирна, въпреки че Агарта притежава познанието на наука, която е в състояние да унищожи нашата планета. Съществуването на Агарта е било умишлено скрито и никъде не е споменато до XIX век. Защо понтифите на Агарта не желаят да дадат пуб­личност на знанията от техния университет? - Защото тяхната наука, също както и нашата, би изложила чо­вечеството на голяма опасност при неправилно използ­ване на познанието и би дала път на една истинска анархия.

На въпроса къде точно се намира Агарта — ясно, че е в Азия, но къде по-точно - в книгата пише така: „В 1800 година преди Христа убежището било преместено в Хималаите, на едно място, което е познато на няколко милиона азиатци. Нито един предател не се е намерил между тях. Никога нито един от тях не е открил мястото на новия център на когото и да било."

- Е - засмях се аз, — като казвам никому, не е съвсем точно. Става дума за онези предприемчиви и амбициоз­ни частни лица, журналисти и телевизионни екипи от разни страни, които неведнъж са търсили Агарта, за да правят сензации. Обаче аз съм чела в „Тайната доктри­на" от Мадам Блаватска - тук пак погледнах въпроси­телно Елена и тя мълком кимна с глава: знае коя е тя, - че Блаватска е ходила до Агарта и била връщана оттам.

Последния път обаче била приета и стояла три години на обучение. Когато се върнала в Англия, не е носила нито една книга със себе си. Вайс твърди, че в подзем­ните библиотеки на Агарта, които са на повече от 50 000 години, се съдържа и пази синтезът на всички изкуства и науки и те са отворени само за посветени.

Архивите на университета покривали голяма терито­рия, но само върховният Pontiff неговите главни асистенти имат достъп до каталога на тази планетна библи­отека.

Повечето факири по света са ученици от Агарта, които са спрели своето обучение, преди да стигнат до по-високо ниво, но на нито един от тях не е било позво­лено да вземе със себе си учебниците си от Агарта. Съдържанието им и изобщо всичко, което са научили, трябвало да бъде запаметено.

Следиш ли ме, Елена. И въобще. . . Да не ви отегчавам? - сепнах се аз и огледах всички в стаята.

Не, не, продължавай! - в един глас отговориха те. Елена беше придобила едно странно изражение на мистично одобрение и се усмихваше загадъчно.

Пише още - продължих възбудено, - че на терито­рията на Агарта живеят около 20 000 000 души. Милио­ни от тях били Dwijas (отново роден) и всякакви Yogis населявали симетрично разделените предградия на Агарта, живеещи предимно в подземни структури. Над тях стоят 5000 Pundits - учени, 365 Bagwandas (cardinals) и 12 членове на Върховното Посвещение.

По-нататък авторът коментира: няма нищо чудно и неприемливо във факта, че известни посветени или членове на междупланетни експедиции, организирани в тайни секти, са избрали пещери в Хималаите, Kuhistan или Bamian като подходящи места, където биха могли да се оттеглят от невежия материален свят. Имало мно­го богати данни и свидетелства за такива скрити организации в Южна Америка, като Tiahuanaco, Tagarigua в Европа, Glosel в Африка, Memphis Zimbabwe и др. в Мала и Централна Азия.

Друг автор - G. Trarieux D’Egmond, пише по отноше­ние на древните науки: „Всички тайни и свещени науки са запазени и скрити в Агарта. Атлантите са ги донесли в Египет заедно с техния символ - Сфинска."

Тук си поех дълбоко въздух, спрях да говоря и се разсмях:

- Сигурно ви отегчавам с моите коментари по прочетените книги, но какво да правя - непрекъснато мисля за тази страна. Дори исках да преименувам оркестъра си -„Децата на Агарта"... Или нещо такова, но Боги заяви, че съм напълно „изплискана" и че било подсъдно да ме оставят да говоря на свобода. Чудел се как да ми пришие поне временно цип на устата, та светът да си почине от мен и горкият той да може спокойно да храносмила.

Вера се изсмя силно и патетично извика с гръдния си глас:

- Такъв е моят син! Такъв е свежият му хумор, ори­гинален, вина...

-Живей ти с него! -язвително я прекъснах аз. - Моля те, няма точно сега да говорим пак за него. Аман от него! - натъртих нарочно последните си думи и пак се обърнах към Елена:

- Елена, кажи, моля те, чувала ли си и какво знаеш за Агарта?

-... Ами да, Лианче - загадъчно и бавно започна тя. -И аз съм чела и чувала някои неща за тази чудна страна. Там живеят потомците на изчезналия континент Атлан­тида. Агарта се намира между Горен Тибет и Монголия. Действително има едно подземно царство в Тибет. Поч­ти всички манастири са свързани чрез огромни коридо­ри, понякога стигащи до 5000 км дължина... Трябва да ти кажа, че тук сега „ми се казва" - прекъсна се, леко усмихната, с мистично изражение на лицето и започна да гледа упорито в една точка някъде много високо над главата ми. - Казва ми се, че в тези подземни пътища има толкова огромни и обемни зали, че цялата катедра­ла Notre Dame в Париж може да се помести, и то съвсем лесно в някоя от тях.

Елена продължаваше да се усмихва и да говори, гледайки все в тая точка, кой знае къде над главата ми, а гласът й звучеше равен, спокоен и монотонен, докато разбрах, че изобщо от известно време не я слушах...

Още от мига, в който тя започна да отговаря на въпроса ми, усетих нещо, което ми е трудно да изразя с думи. Усещането беше толкова странно и алармиращо за мен, че против волята ми погълна цялото ми внима­ние и се съсредоточих в него. „То" започна постепенно. Отначало със силно настръхване на кожата, то ме обхвана цялата, като да бях залята с нещо, което неусетно се просмука от тялото ми. После започнаха да ме бодват тук там хиляди, хиляди иглички, някъде отзад в главата, врата и целия гръб. Тези иглички не ме бодяха равно­мерно, а някак си се местеха, вибрираха ту по-силно, ту по-слабо, докато изцяло се съсредоточих в усещането и вече можех да го определя като разтърсване от слаб ток. Слаб, слаб!... Ама чувството съвсем не беше слабо. Все едно, че бях докоснала, или по-скоро продължавах да държа някакъв предмет, от съприкосновението с който започваше да ме друса ток. Да! Такова някакво необи­чайно усещане беше... И толкова силно чувствах раз­хождането на тези хиляди иглички по гърба си, толкова яко взе да ме друса, че бях изцяло концентрирана във феномена, безсилна да окажа каквато и да е съпротива на паниката, която вече ме беше обзела.

Чувах ясно гласа на Елена, но той изобщо не стигаше но съзнанието ми. Бях неимоверно уплашена, с нарастващ ужас в душата, мислите ми хаотично подскачаха и се блъскаха в главата ми.

„Господи, какво става с мен!" - изплаках наум.

Прощавай, Елена - чух гласа си, сякаш не беше мой, - нещо страшно ми става... Не те слушам...

- Не се бой, Лианче! - весело и окуражително извика тя. Това е Него! Той дойде почти веднага, след като ти ми зададе въпроса за Агарта. Излъчването му е страшно силно за тебе. Той стои точно зад гърба ти в стената.

- Кой той?! - мигновено се обърнах към стената и нищо не видях. - Къде зад гърба ми стои?! Как така стои?! Кой е той?! - ужасено попитах и пак се обърнах назад. Пак нищо не видях.

Седях на едно канапе, което беше долепено до стена­та, така че между нея и гърба ми имаше не повече от 40-50 сантиметра разстояние. В паниката, която ме бе­ше обзела, се обръщах обезумяла ту към Елена, ту назад към стената и... нищо! Нищо не видях. Просто голата стена си стоеше и невъзмутимо ме гледаше.

- Стои точно в стената, висок е до тавана, златисто-рус, с леко къдрави коси до раменете, прилича на скандинавец. Носи някаква широка светла, с неопределен цвят дреха и... се усмихва - многозначително клатеше глава Елена.

Нищо не казах, но пак невротично се обърнах, пак нищо не видях и недоверчиво я изгледах.

- Ти не го виждаш, но аз го виждам - продължи усмихнато Елена. - И няма защо да се плашиш, той дойде заради теб. Фактически голяма чест е, че правиш такъв бърз контакт с него... Чрез мен, разбира се. Той е много благоразположен, усмихва ти се и ми казва да го питаш каквото пожелаеш.

- Ама... Той умрял ли е, какъв е...

- Не, не е умрял. Той е от обитателите на Агарта, те могат да се движат със скоростта на мисълта, но Аурата им е огромна и излъчването й е много силно, затова така те тресе... Смее се!... И чака да го питаш, каквото искаш.

Съвсем откачих! Да го питам!... Да, какво да го питам?! Боже Господи, наистина бях изключила напъл­но! От ужас и вълнение бях загубила и ума, и дума, както се казва, камо ли да му задавам „умни" въпроси... Токът продължаваше да ме тресе и всеки път като се обръщах към стената, усещах иглички и по лицето си. Сърцето ми думкаше и чувах ударите му... Беше истин­ски хаос. Аз, която дни и нощи мислех за Агарта и не можех нощем да спя от въпросите, които ме измъчваха и искаха отговор, сега стоях като малоумна, стиснала с ръце коленете си, навела се колкото може повече нап­ред, с овесена надолу глава и не можех да формулирам нито един въпрос... По-късно с години не можех да си простя това и се разкъсвах от огорчение и самоупреци.

Нямам представа колко е траяло това мое вцепене­ние. По едно време обаче успях по-скоро под някакъв несъзнателен, артистичен импулс да направя един кокетен жест с ръка.

- Ъ-ъ, аз много моля господина. . . Искам да кажа нашия.. . посетител от Агарта, да ме извини, но неговото пищно присъствие така ме смути, че... се усещам напълно отъпяла и оглупяла, за да го попитам каквото и да било. И освен това (вече много кокетно) много ми е неудобно, че стоя с гръб към него, но не съм виновна, че той си избра място в стената - на един дъх изтърсих аз.

Всички се разсмяхме едновременно, но тогава се случи най-ужасното. С изричането на последните думи изведнъж почувствах, че по лявата ми буза протече нещо като много силен електрически ток и след това тя се вцепени напълно. Усещах я като изтръпнала, или... По скоро изобщо не я усещах.

Обзе ме паника!

За секунди, с мълниеносна бързина минаха през гла­вата ми хиляди, една от друга по-ужасяващи мисли и картини. Представях си как нещо ми е станало на лицевия нерв и така си оставам - с изкривена на една страна уста и затворено око, както се беше случило с мой близък приятел. . . Представях си бъдещето - само мрак и пълно отчаяние. Представях си как идва край на моята кариера като певица - къде ще пея с изкривено лице и затворено око?! Представях си... Господи, Боже мили! Как е възможно в такива мигове на паника човешката мисъл да вземе такова ускорение? Бързината, с която се сменяха хиляди, само негативни, картини и изобретателността на мозъка да ги създава не мога да сравня с никаква приета в живота скорост! Бях хванала главата си с ръце, като да се предпазя от нещо и изобщо не съзнавах къде съм. Напълно бях забравила, че не съм сама, че в стаята имаше още три жени, две от които сигурно с недоумение ме гледаха.

- Не се паникьосвай, де! - прочела мислите ми, из­гърмя Елена. - Е, хайде! Какви ли вече не си ги измис­ляш! Ами той само направи с ръка един жест, като да те погали... Да, не ме гледай така! Когато ти се извинява­ше, че си стояла с гръб към него, той се засмя, протегна ръка и те погали... Какво толкова си се втрещила?! Какво чак толкоз ти стана?!

- Какво толкова ми стана ли?! - викнах, повтаряйки думите й, но вече с известно облекчение. Скочих от мястото си, прекосих хола, седнах в един фотьойл, въз­можно най-далеч от мястото, където стоях дотогава, и вирнах предизвикателно глава, все още държейки с ръка бузата си.

Да ме извини господинът... Тоест „гостенинът" от Агарта, ама неговата близост ме вади от психическо равновесие и страшно ме смущава. Щом от едно погалване цялата ми страна се схвана, какво би станало, ако реши да ме прегърне?! Да умирам ли?!

- Ей!... Това артистите сте ужасно суетни хора! -зяпна удивено Елена. - Че за какво ще те прегръща! Гледай, смее се човекът... Ама е разположен...

Пауза. Елена гледаше към стената, където за жалост само тя го виждаше. По едно време кимна с глава, като да го е разбрала и каза, без да ме поглежда, вперила поглед в същото място:

- Каза да си спокойна, нямал намерение да те прегръ­ща... Жалко, че толкова си се уплашила и още не можеш да го приемеш... Когато си готова за това, той пак ще те посети, където и да си по света.

Хапех устни и се борех със сълзите си. Колко бях тъпа!

- Да, жалко!... Не съм готова да го приема. Не съм на необходимото ниво - промълвих сякаш на себе си и сълзите, които отдавна напираха, бликнаха от очите ми, без да мога да ги спра.

Последва мълчание. Не знам колко продължи. Всички мълчахме. Направих несъзнателно няколко гримаси с лице и ми се стори, че всичко се движи нормално. Токът по гърба ми също не се усещаше вече.

- Тука ли е още? - попитах предпазливо.

- Не. Отиде си веднага. Ами ти като се стряскаш така! Жалко, можеше да го питаш интересни неща... Хайде, успокой се! Е-е, ама ние няма заради него да си разваляме вечерта, така ли е?!

Вера и приятелката й Кети също бяха разтърсени от случилото се и стояха тихо като наказани деца.

Поех дълбоко въздух и въздъхнах шумно.

— Все пак голямо преживяване беше, нали? Страхо­тия! Сега, мили дами, усещам крещяща нужда да гаврътна нещо силно, за да се отпуснат нервите и успокоят духовете ми. Нали така?! А вие?! - погледнах ги една по една.

-Ти, разбира се, Еленке мила, нямаш нищо за къркане! - нацупено казах аз. - Не се срещаш с такива нега­тиви като мен... Аз пък си къркам. Прегърнала съм фразата на Хемингуей, че „алкохолът е най-добрият приятел на човека" и на тоя етап съм напълно съгласна с него.

- Не, съжалявам, но наистина нямам никакъв алко­хол - жално каза Елена. - Аз не пия - не че съм въздържателка, просто не ми се пие. . . Впрочем, чакайте - сети се тя, - трябва да имам някъде някакъв домашен ликьор, леля ми го беше донесла отдавна, но ви предупрежда­вам, че едва ли е достоен за гости като вас.

Просто светнах.

- Давай го, давай! - Достоен или недостоен, ще го пием като лекарство.

Елена изчезна за малко и се върна с бутилка в ръката. Слава Богу, пълна беше. После бръкна в един бюфет и извади изящни металически чашки с високи столчета, големи колкото напръстник.

- Ама ти ще се подиграваш ли с нас?! Я ги махай тези напръстници и дай някакви по-големи чаши.

- Не, в тях ще пиете! - твърдо рече Елена. - Тези са специално за ликьор. Ето ти бутилката, пий колкото искаш! - и разля на всички.

Какво да правя, нали съм на гости! Казах „Наздраве", гаврътнах напръстника наведнъж и го подложих отново за пълнене. Като изгълтах на един дъх три-четири чаш­ки от сладкия ликьор (който никак не беше лош), извед­нъж се развеселих.

- Ами сега за какво искате да си говорим? Свекърва ми ми направи дискретен жест с глава и очи, който означаваше да подсетя Елена да влезе в кон­такт с Камелия. Това не убегна от зоркото око на Елена.

- Това не става току-тъй, Вера. Аз не мога да я „викам" по желание, т.е. мога, но го правя в крайни случаи. Мъртвите също си имат занимания. Никой не стои без работа. Поне всички така казват, като идват: „Пуснаха ме за малко", „Бързам, чака ме работа" или тям подобни изрази. Когато могат и не са заети, особено когато близките им са с мен - те веднага идват. „Използват намалението" - намигна ми тя - чрез мен да кажат нещо. По-добре ти разкажи нещо - обърна се към мен. - Как върви твоето училище по астрология или вече го завърши?

- Не, не съм още. Добре върви, но много пътувам и доста време минава между един и друг изпитен лист, от изпращането на тестовете от курса и получаването им, вече коригирани от моя професор.

Преди две години бях се записала в един задочен курс по астрология в училището на мистър Jeff Mayo в Лон­дон. Самият г-н Mayо беше директор на училището и времето му беше изцяло посветено както да ръководи дейността му, така и в писане на учебници и книги за астролози - не за ученици. Аз бях студент №3068 и според неговите думи - първата досега от България. Учениците му бяха от всички краища на света и беше достатъчно човек да погледне в списъка на студентите и техните народности, за да се удиви от разнообразието на националности. Имаше и от страни, за които дори не бях чувала.

Проследявайки списъка на учениците на Майовото училище, по един от тоя или оня край на планетата, ми ставаше ясно, че е вярно това, което бях прочела в много окултни книги, а именно: дори когато културата на из­вестна цивилизация постепенно запада, докато напълно изчезне, пламъчето на познанието не угасва - то прос­ветва тук-там, на различни места по Земята, докато дойде отново времето, не само след векове, а дори и след хиляди години, пламъчето да се превърне в буен огън и да настъпи ренесанса на дадена наука.

Директорът на училището - г-н Майо, беше поразен от интензивността на моите ангажименти като певица -всеки две седмици бях в различна страна или поне друг град, но въпреки това намирах време за моето училище по астрология. „Боже мой, ти наистина непрестанно се движиш!" - беше възкликнал той в едно писмо и като специален жест към мен реши лично да ми преподава. Това беше голяма привилегия, защото не се занимаваше вече с преподаване, а с много по-важни неща, но явно, трогнал се беше човекът от моето искрено желание да изучавам астрология. По този начин се ползвах от него­вото лично благоволение.

Откакто бях започнала сериозно да уча астрология, животът ми коренно се измени. Добих едно психическо равновесие и спокойствие, което до тогава не притежа­вах и от което вече никой и нищо не можеше да ме извади. Започнах да гледам по-благосклонно на хората, на техните лошотии спрямо мен и по-леко понасях нес­тихващата завист и одумки, на,които бях изложена. Живеех някак много успешно в два съвсем различни свята: на моята професия - с целия му фалшив блясък, алко­хол, клюки и всякаква кал, и от друга страна онзи - на моите духовни занимания и хобита, в които все по вече се задълбочавах. Усещах една неизменна вътрешна ра­дост, че съм на прав път. В последните години се втур­нах с растящ интерес да изучавам теософия. Прочетох безброй безразборно попаднали ми или препоръчани ми теософски книги, които засилиха до болка интереса ми, но не даваха пряк отговор на въпросите, терзаещи духа ми. Разбрах, че в нетърпението си ДА ЗНАМ бях напра­вила съществена грешка. Все едно че бях започнала да уча една нова азбука не от А и Б, ами от края й, отзад-напред. Разбирах всяка дума от прочетеното на даден език, но смисълът не идваше, той беше завоалиран... Как нямаше кой да ми помогне?! Кого да питам? Около мен, в моя артистичен свят беше пълно с мъртви души, които освен да делят успехите си и да се класират кой по-добър, кой по-лош, друго не знаеха. Друго не ги интересуваше... Кога ще дойде моят гуру?! Бях убеде­на, че ще дойде. Съвсем като отговор на този въпрос само след няколко дни прочетох в една книга: „... КО­ГАТО УЧЕНИКЪТ Е ГОТОВ - ТОГАВА УЧИТЕЛЯТ ИДВА..."

Разбрах. Със сърцето си го разбрах, не с ума си. Някой просто ми отговори.

Изпаднах в голяма депресия. Колко бели нощи в размисъл!... Колко пламенни въпроси се блъскаха в главата ми, терзаеха душата ми и ме лишаваха от сън. И по едно време, сякаш по силата на някакви много странни съвпадения, започнаха да ми попадат в ръцете точно книги, които даваха конкретен отговор на конкре­тен въпрос, и то по такъв начин, че пак по-скоро с душата си, отколкото с мозъка си разбрах - това не бяха никакви съвпадения. Толкова много книги ми попадаха без никаква препоръка или помощ от някого, давайки ми точен отговор на последния поред въпрос, че след като се събраха твърде много случаи, за мен беше ясно - за съвпадение и дума не можеше да става. Някой или Нещо невидимо ме водеше за ръчичка и ми показваше коя именно книга да купя.

Една удивителна за мен случка завинаги ме убеди, че подозренията ми не са случайни - НЯКОЙ бдеше над мен, НЯКОЙ ме водеше!... Това се случи в Хелзинки. Обикновено там не си купувах книги, защото бях свик­нала да ги търся само в специализирани окултни кни­жарници. Там сигурно имаше такива, но поне аз не знаех къде са, а пък във Финландия дори с моите осем езика се чувствах безпомощна. Там не говорят на всяка крачка английски като в Швеция. Нямат и култ към чужди езици, а колкото до шведския, при все че почти всички финландци го знаят още от училище, упорито отказваха да говорят. Разказваха ми, че мразят шведите, защото били петстотин години под шведско робство. Не знам доколко е вярно, защото не съм го прочела, а го знам от разговори с финландци. Във всеки случай наистина са били петстотин години поне под езиково и книжовно иго от шведите и при все че и до ден-днешен изучават швед­ски като основен предмет в училище - не желаят и не желаят да го говорят! Също както поляците не искат да говорят руски.

Затова, когато бивах в Хелзинки, не ходех много по книжарниците. Но този ден исках да си купя нещо леко за четене, просто за удоволствие. Разхождах се в един универсален магазин и в отдела за литература открих два неголеми рафта с книги на английски език. Не бяха много. Помня, че ги прегледах една по една, избрах си три-четири джобен формат, та дори открих и един астрологически алманах.

Тръгнах си. Точно по средата на пътя - между щанда, от който взех книгите и касата, внезапно се заковах на място. Исках да тръгна към касата, но не можех да мръдна. Бях в някакво вцепенение, като парализирана, и за нищо не мислех. Мястото, на което се бях заковала, беше най-неподходящо. Хора минаваха напред и назад и понеже аз явно пречех, ме блъскаха от всички страни. Стоях като посадена там, като някакъв полуидиот. Кол­ко време е траяло това вцепенение - нямам понятие. Може да е било минута-две... може да е било и доста дълго. Помня само, че съзнавах как ме блъскат отвсякъде и възмутено ме поглеждат, а аз не мога да мръдна ни напред, ни назад. Изведнъж, също като сомнамбул, се върнах точно при книгите и като на сън протегнах ръка напосоки и взех една. Не знам защо я взех. Не знам защо се върнах... Просто пресегнах се и взех една книга, без да търся.

Съзнанието ми се проясни, докато гледах корицата. Изобразяваше в гръб един гол мъж, който ходеше по мехури.

„Едно пътешествие на душата" - прочетох аз. - От Peter Richelieu.

- Как ли съм я пропуснала?! - чудех се. - Всичките ги прерових, една по една?!...