Градът на боговете е бил построен от представители на четирите раси

Да допуснем, че хора от четирите основни човешки раси са участвали в градежа на Града на боговете, тъй като в Шамбала са се запазили Най-добрите от най-добрите. Беше напълно оче­видно, че сред тях не са присъствали арийци, тоест ние.

Огледах гигантския латиноамерикански монумент и се убе­дих, че с никакви наши, дори и най-съвременни методи той не би могъл да бъде пост­роен. А и отдавна об­съжданата от нас хи­потеза, че арийската раса е била отново клонирана тук от „се­мето на ранни арий-ци", загинали по вре­ме на Всемирния по­топ, говореше в пол­за на твърдението, че Градът на боговете е бил построен съвместно от предишните човешки раси, запазили се в тайнствена­та Шамбала.

Най-вероятно той е бил изграден в края на цивилизацията на атлантите. Както пише Елена Блаватская, те са загинали основ­но преди 830 000 години, по времето на Всемирния потоп, пре­дизвикан, както предполагаме, от изместването на земната ос с 6666 километра. Оттук следваше, че Градът на боговете е въз­никнал или преди потопа, когато е процъфтявала цивилизацията на атлантните, или скоро след него, когато най-добрите от тях са се спасили в Шамбала. Осъзнавах, разбира се, че връзката между построяването на Града на боговете и този период не е доказана, но тъй като той несъмнено е бил издигнат във връзка с нещо изключително, кое събитие можеше да има по-голямо зна­чение за живота на Земята, освен изместването на оста на пла­нетата и последвалия я апокалипсис.

В книгите на Елена Блаватская беше отбелязано, че е имало и малък потоп, предизвикан от кометата на Тифон преди около 13 000 години, но интуитивно усещах, че по-вероятната дата е свързана с Всемирния потоп, макар да не разполагах с доказател­ства. Все още не подозирах с каква цел е бил построен Градът на боговете. Ще мине доста време, докато ние, групата учени от Уфа, най-после ще намерим отговора и на този въпрос.

Общото дете на Шамбала

Крайната дясна фигура от четирите, изобразени върху латиноа­мериканския монумент, най-силно привличаше вничанието - от ра­мото й сякаш се подаваше малко дете. Разбира се, обяснението му чрез „пъпкуване" не ме устройваше и ме изпълваше със скептици­зъм. Ако се абстрахираме от качеството на изображението, бихме могли Да предположим, че е показан процесът на размножаване при ангелоподобните хора чрез пъпкуване, за което пише Елена Бла­ватская. Но според нея и призракоподобните са се размножавали чрез пъпкуване и делене. При втората фигура - от дясно наляво (според предположенията - призракоподобен човек, нямаше обаче никакви признаци за пъпкуване или делене. При третата и четвър­тата фигура (според предположенията - лемуриец и атлант) по­добно тълкуване съв­сем отпадаше, тъй ка­то според Блаватская при тях вече е бил раз­вит половият начин.

Защо обаче втората фигура, тоест призракоподобюигг човек, не носеше белега на „пъпкуването", за разлика от ангелоподобния? Зашо?

За миг почувствах дори умора от безкрайното повтаряне на това Защо, още повече че нямах никакви основания толкова подробно да разглеждам този въпрос. А и качеството на изобра­жението на човешките фигури върху монумента предизвикваше вътрешен смут, който клонеше към облекчаваш ситуацията скеп-тицизъм. От дълбините на душата ми обаче нешо ме тласкаше към вечното „Защо?", сякаш там бе скрито разгадаването на пред­назначението на Града на боговете.

И тогава изневиделица ми хрумна идеята, че и четирите фигу­ри са съпричастни към появата на единственото, общо за тях дете - малко ангелче, което се пъпкува от ангелоподобния човек на

Шамбала.

Общо дете на Шамбала?! Какво пък е това? Нова холографска или ангелоподобна форма на живот?!

Астаман Биндачарая и старшият човек бяха споменали за ня­какви нови ангели, свързани със свещения Кайлас. Максимално напрегнах ума си, но не открих никакви разумни аналогии. Да не би Шамбала да е създала тук нов ангел?!

В този миг все още не разбирах колко важна ще се окаже тази идея и как след време отново ще се появи, но вече на различно качествено ниво.

Хора от Царството на мъртвите също са строили Града на боговете

Отчаян от бъркотията в главата ми, аз се отказах да анализи­рам фигурите и се вгледах в двата силуета, седнали в позата на Буца. Очевидно тук беше изобразен феноменът сомати - само-консервацията на човешкото тяло. Точно в тази поза хората, из­паднали в това състояние, запазват телата си в продължение на хиляди и милиони години, съставяйки по този начин Генофонда на човечеството. Спомних си разказите на ламите за Царството на мъртвите и си представих, че под нас лежи градът на мъртвите -неговата столицата. Там най-добрите синове и дъщери на различ­ни земни цивилизации пребивават в покой и външно наподобяват мъртви тела, но в царството кипи духовен живот, необременен от телесната обвивка.

Добре осъзнавах ролята на Генофонда на човечеството, тоест Царството на мъртвите. В случай на глобална катастрофа „мърт­вите тела" ще оживеят, ще излязат от състоянието на сомати и ще възродят телесния живот на планетата. Някъде дълбоко в душата ми се зараждаше мисълта, че Цар­ството на мъртвите не е само „склад за човешки тела", а особе­на форма на живот на земния чо­век, също толкова необходима за баланса на планетата, както и сак-ралният съюз на земния човек с подземната Шамбала.

Навярно и хората от Царство­то на мъртвите също са участва­ли в строителството. Защо иначе са изобразени върху монумента, където може би са представени... всички строители на Града на бо­говете.

Задуха студен вятър. Сложих си качулката и приседнах върху близкия камък. Мислите ми продължаваха да се реят в безпоря­дък, опитвайки се да налучкат вярната посока, която би прояснила загадъчната роля на каменните изображения. Как мъртвите са учас­твали в строежа на Града на боговете?! Как са го правили? Съжи­вявали ли са телата си или са използвали само енергията на духа?

Тогава нямах никаква представа, че древните вавилонци са изоб­разявали света като съчетание от три съставни елемента - живот върху повърхността на Земята, живот в подземната Шамбала и живот в Царството на мъртвите. От книгите на Блаватская знаех, че в състояние на сомати освободеният човешки дух живее в от­въдното, но е свързан с привидно мъртвото тяло чрез „сребърна нишка". Във фракталния свят на отвъдното той може да пътешес­тва в различни пространствени измерения, като остава свързан със своето консервирано триизмерно тяло.

Ами ако освободеният от тялото дух е способен да се прехвър­ли в друго пространствено измерение и там, в неизвестния и приз­рачен за нас паралелен свят, мобилизира петия елемент - пара­лелния човек. А той, осъзнал енергийната мъдрост на любовта към Бога и в името да се помогне на нашия триизмерен свят, къ­дето се намира и неговото консервирано триизмерно тяло, задей­ства чудодейната енергия на петте елемента. Ненапразно Бомпо-лама твърдеше, че Градът на боговете е бил построен с тях. Хора­та от Царството на мъртвите са помогнали тази енергия да бъде мобилизирана, понеже само те знаят къде и в кой от паралелните светове съществуват кристално чисти хора, способни чрез искре­ната любов към Бога да я мобилизират, за да помогнат на нас -обременените със злоба, завист и алчност... Нима така е бил изг­раден Градът на боговете?

Изправих се, без да откъсвам очи от монумента, който нелепо бях нарекъл латиноамерикански. Усещах се глупав, безсилен и недорасъл пред величието на мирозданието, което не можех да проумея.

Силен порив на вятъра внезапно дръпна от ръцете ми експе­диционния дневник. Хукнах да го гоня и щом отново го взех в ръцете си, усетих ра­дост - най-обикнове­на, елементарна, три­измерна радост, по­добна на онази, която изпитва котенце, уло­вило мишка. „Хайде да помисля още - ка­зах си на глас. - Как­во ли е това нещо, ко­ето наподобява летя­ща чиния? А и тези четири кръгчета до нея..."

Отлично разбирах, че разсъжденията ми ще приличат на „фан­тазиране по свободна тема". На пръв поглед те изглеждаха недо­казани, а аз самият не бях убеден дали изображенията не са дело на вятъра. Но кой може да забрани на даден човек да мисли, пък бил той и сравнително примитивен триизмерен индивид! Та нали Бог разкрива истината само на онези, които мислят и с цялата си душа призовават към овладяване на знанията.

Не ми харесваше, че върху скалата е изобразена летяща чиния. Честно казано, съмнявах се, че древните ще представят свой ле­тателен апарат редом с изображения от такъв ранг като четирите основни човешки раси и Царството на мъртвите. И ние не бихме включили изображения на самолети, ако отразяваме епохални ис­торически събития. С тези четири кръгчета и елипсата, вътре в която имаше още две, сигурно е изобразено нещо значимо и вели­чествено. Но какво?

И изведнъж, без каквото и да е напрягане, сред безпорядъка от мисли в главата ми изплува предположението, че по този на­чин е била показана енергията на петте елемента, с помощта на която, както пишеше в тибетските текстове, е бил построен Гра­дът на боговете. Можеше да се допусне, че четирите кръгчета са четирите елемента - огън, вода, земя, и вятър, а петият елемент - човекът, е бил пренесен в нашия триизмерен свят от друго измерение с помощта на изкривено под форма­та на сфера простран­ство, за да мобилизи­ра единната енергия на петте елемента. То­ест в нашия триизме­рен цвят е бил прех­върлен човек от пара­лелен свят, способен да изиграе ролята на петия елемент.

Но защо вътре в овала беше нарисувано не едно кръгче - символ на петия еле­мент, а две? Не намерих друго обяснение, освен че чрез второто кръгче символично е изобразен човек от Царството на мъртвите, без чиято намеса петият елемент не би могъл да бъде мобилизи­ран за нуждите на нашия триизмерен свят.

Стоях под силните пориви на студения вятър и усещах как в мен се надига ропотьт на негодуванието, че зная толкова малко и съм принуден да ръзсъждавам прекалено умозрително. А и не­приятният ми навик непрекъснато и винаги да правя аналогии и изводи...

Тогава все още слабо разбирах, че родените от интуицията или логиката изводи и умозаключения имат свойството да се натруп­ват, както и реалните факти, постепенно да се подреждат в строй­ни линии, да се пресяват през ситото на научния анализ и неочак-вано да подтикват човека към дадено важно заключение. Като учен, който не се страхува от оскърбителното презрение на маститите академици, се хвърляш да проверяваш експериментално тези факти и като получиш положителен резултат, изведнъж осъзнаваш, че съществува свят на мислите. Като изследовател нямаш правото да отхвърляш първосигнално нито една мисъл, дори и най-фан­тастичната. Кипежът на мислите в твоята глава е породен не само от желанието да се изявиш и благодарение на това да заемеш по-високо положение в човешкото общество. Той е свързан с факта, че чрез познатия и същевременно тайнствен свят на мислите сме съединени с други варианти на разумен живот - Шамбала, Царс­твото на мъртвите, паралелните светове, за мисловните способ­ности на които знае само онзи, чийто ум е невъобразимо мощен. Онзи, който е създал и нас, и тях...

Отново приседнах върху студения камък и си представих, че енергията на петте елемента сигурно се е изстрелвала като проз­рачен лъч от очите на петия елемент - човека от паралелния свят. Той е пристигнал, за да ни съдейства в създаването на нещо гран­диозно, чиято роля още не разбирах.

Върху монумента над кръгчетата и елипсата ясно личеше ня­каква огромна примка. Опитах се да разбера дали е изображение или естествено сливане на пролуките в скалата, но не успях. Мах­нах с ръка - не ми достигаха нито знания, нито умствени способ­ности.

Обърнах внимание на момчетата върху подобието на стълба, която се спускаше от западната страна на латиноамериканския монумент.

- Интересно, какво ли би могла да означава?

- Това е стълба към небето! -, без сянка на съмнение отговори Селиверстов.

- Стълба към какво? - реши да уточни Рафаел Юсупов.

- Към небето.

- А какво има там?

- Ами небе! Какво друго? В много легенди и митове се споме­нава за подобна стълба - започна да обяснява Селиверстов. - По нея човек може да се изкачи и да види небесния живот.

- Искаш да кажеш - намръщи се Рафаел Юсупов, - че ние сега виждаме истинска стълба към небето? И според теб как може да се изкачи човек? Та тя е почти вертикална! А и до нея има почти половин километър!

- Само хора, които умеят да левитират, тоест са способни да издигат своите тела над повърхността на земята, могат да стиг­нат до нея. Вие например, Рафаел Гаязович, няма да стигнете, защото левитацията е нещо не­достъпно за вас. Твьрде при­земен човек сте.

- Искаш да кажеш...

- Че никога няма да се от­къснете от земната повърхност, защото сте прекалено повърх­ностен.

- Аз ли съм приземен и по­върхностен?!

- Без съмнение - отвърна Селиверстов.'- Нали не може­те да се издигнете във въздуха?

- Къде да се издигна?

- Не къде, а над какво. Прос­тете, но приземените хора не могат да се издигат във възду­ха, камо ли да стигнат до стъл­бата към небето.

- А ти да не би да можеш?

- Аз ли? Разбира се, че мо­га! ~ Селиверстов гордо се из­пъчи пред Юсупов.

- Как така?

- Моят дух може да се из­дигне и да долети до стълбата, докато тленното ми тяло ще ос­тане на земята и ще чака духът да се върне обратно в него. Аз мога да левитирам мислено, а приземените хора не могат, защо­то под летене разбират само левитация на тялото.

- И колко често левитираш? - подсмихна се Рафаел Юсупов.

- Как? Телом или духом? - погледна го Селиверстов.

- И в двата варианта.

- Духом левитирам, когато ме посещават възвишени мисли, а телом не умея.

- Ясно - разсмя се Рафаел. - Голямо тяло като твоето трудно

би могло да левитира. По-лесно е да изяде сто пелмени навед- нъж!

- Работата не е в пелмените, а в душевната сила. Ако е силен, духът повдига всяко тяло.

- Но не и твоето.

- Ей, вие двамата! Ако все пак успеете да се издигнете и да стигнете до стълбата към небето, къде бихте се озовали, като се изкачите по нея? - лукаво ги попита Равил.

- Без съмнение ще попаднем в паралелен свят - отговори Се­ливерстов. - Според мен стълбата е мястото, откъдето се влиза в тях. Само умеещите да левитират влизат в паралелните светове.

Прибрах моливите, компаса и бинокъла в сака и заявих, че е време да тръгваме. Поехме в редичка по маршрута. Отзад се чу:

- Не левитираме, а набиваме крак. Вървях и мислех за видяното. Изведнъж разбрах, че изображението на човешкото лице най-вероятно принадлежи на атлант, по­неже върху монумента личаха фигурите на представители на че­тирите основни човешки раси, а както се знае, атлантите са чет­въртата раса.

Пътечката ни изведе при малък манастир, разположен на стръ­мен склон. Огледах се във всички посоки, за да не пропусна нещо интересно, но неочаквано се спънах, паднах като подсечен и си ударих носа. Момчетата на мига ми помогнаха да се изправя, опи­паха носа ми, който бързо се подуваще, и започнаха да се шегу­ват, че сега вече изглеждам сурово и екзотично.

„Интересно, какво ли е лицето на Четящия човек?", помислих си аз.

Приближихме се към малкия манастир, разположен като ор­лово гнездо високо сред скалите. Като стигнахме до него, устано­вихме, че по-скоро е отшелническа килия.

- Хей, има ли някой? - извикахме в хор.

Насреща ни излезе монах в пъстър пуловер. С помощта на Та-ту помолих за разрешение да поговоря с него и да посетя манас­тира.

- Добре. Само че вътре можете да останете само няколко ми-нути. Ще беседваме на друго място - отговори монахът.

- Защо?

- Древните книги не обичат чуждите хора - обясни отшелни­кът.

- Как така?

- Ами те долавят човешките мисли.

- Долавят мислите? - пак се спогледахме ние.

- Да - кимна монахът, - усещат ги. Мислите на чуждите хора са опасни за тях, защото могат да променят написаното.

- Да не би тук да са някои от златните плочи на лемурийиите? - прошепна Равил.

- Тези книги дебели ли са, или са под формата на плочи? - попитах аз.

- Дебели са, много са дебе­ли - отговори монахът. - Ня­ма други като тях.

- С букви ли са написани? -реши да уточни Равил.

- Да, на санскритски.

- Смятате, че мислите на чуждите хора могат да проме­нят буквите и думите в книгата. Не вярвам, че е възможно

- Не - спокойно възрази монахът, - думите и буквите ще си останат същите, но бъдещият читател няма да разбира правилно текста.

Спомних си за изследванията на професор Степанов, че всяка снимка съдържа финоенергиен отпечатък от заснетия човек. По тази логика всеки запис би трябвало да съдържа в себе си отпеча­тък от мислите на човека, който го е съставил.

- Значи ли това, че вътре в хранилището не бива да мислим? -Рафаел Юсупов иронично присви очи.

- Да, не бива да се мисли - невъзмутимо отговори монахът. Влязохме в хранилището, като се стараехме... да не мислим.

То представляваше доста голяма стая. Край две от стените й бяха изправени високи рафтове за книги, а пред третата - олтар със статуи на богове. Във всяко отделение на рафтовете се помества­ха по четири книги с дебелина около 20 сантиметра. Кориците им бяха изработени от красив ажурен жълт, червен или виолетов плат. Равил бързо измъкна апарата и щракна, макар да знаеше, че в храмовете и манастирите е забранено.

- Не, не бива да снимате! - извика монахът.

Равил виновно сведе глава, прикривайки доволната си усмивка. Когато излязохме от хранилището на древните книги, Рафаел Юсупов попита Селиверстов:

- Сергей, май мислеше за нещо?

- Не и за вас, Рафаел Гаязович!

Монахът предложи да отидем до извора в склона на каньона, за да поговорим. Половин километър се лутахме покрай огромни морени, докато стигнахме до него и седнахме.

- Защо трябваше толкова да се отдалечаваме? - учуди се Се­ливерстов.

- За да не нарушат нашите мисли спокойствието на древните книги - обясни монахът.

Леденият вятър и студеният камък не предразполагаха към дъл­га и задушевна беседа, но все пак измъкнах експедиционния днев­ник и попитах монаха:

- Вие чел ли сте книгите?

- Да, всяка година.

- Как да ви разбирам?

- Чета ги по един ден всяка година.

- Защо толкова рядко? Аз бих ги чел непрекъснато...

- Бих искал... - монахът замълча за миг, - но ми е разрешено да ги чета само един ден в годината.

- Кой е наредил така?

- Предишният пазител каза, че имам право да ги отварям и да

ги чета само веднъж в годината. Осведомен съм в кой ден ми е разрешено и свято го спазвам. В този ден моите мисли не влияят върху тях и... не ги развалят.

- Знаете ли санскритски?

- Да, разбира се, макар че го ползвам веднъж годишно.

- Много ли книги сте прочели по този начин?

- Не. Видяхте, че те са дебели, а аз съм още млад. Трябва да преживея дълъг живот, за да ги прочета всичките.

- За какво пише в тези, които вече сте успели да прочетете? -продължих да го разпитвам.

- За свещения Кайлас.

- Какво по-точно?

Монахът затвори очи и се замисли. Със завист изгледах мом­четата, които се надигнаха от морените, докато аз бях принуден от деликатност да седя и да охлаждам задните си части. Най-сетне монахът отвори очи и каза:

- В тях е описан пришщпът, по който е изграден комплексът Кайлас. Описани са и Шамбала, и Царството на мъртвите.

- Разкажете по-подробно, моля ви!

- Ами... - смути се монахът - аз чета само веднъж в годината, затова не зная всичко.

- Все пак какво пише?

- Пише - монахът сбърчи вежди, - че целият комплекс на Кай­лас е построен от древните хора по принципа на мандалата, която се нарича Калачакра. Тя е главната мандала на чудодейните сили, наричани Тантра. Посочва се също, че основен съставен елемент на силите Тантра е времето.

- Времето?! Разкажете по-подробно - наострих уши аз.

- Е.., - смутено се усмихна монахът - зная само, че Калачакра управлява времето. Не успях да прочета нищо повече.

О, колко важни бяха за мен тези думи! Колко малко знаех тога­ва! И представа си нямах, че основното тяло в човека е „тялото на времето", което е било създадено тук за... новите хора.

Студенината на камъка, върху който седях, ме изкара от вце­пенението ми. С хриптящ глас помолих монаха да продължи раз­каза си.

- в древни времена целият този град...

- Градът на боговете? - не се сдържах аз.

- Ние го наричаме по-иначе. В книгите пише, че в този прекра­сен някога град освен големите архитектурни монументи са били построени около хиляда фигури, части от които можем да видим и днес под формата на каменни стълбове. Най-често те са подре­дени в групи или в редица и образуват квадрат или кръг. Върху някои дори са се запазили изображения. Били са изключително красиви и са впечатлявали дори боговете.

- А какво се споменава за Шамбала?

- Много е написано, но не успях да го прочета. Още съм млад!

- А за Царството на мъртвите?

- Също много е написано, но и него не успях да прочета. Зная обаче, че недалеч оттук се намира пещера, която предишният па­зител смяташе за един от входовете към Царството на мъртвите.

- Можем ли да я посетим? - повдигнах с недоверие вежди.

- Да. Съвсем наблизо е...

Още една сомати-пещера

След неколкостотин метра катерене по едрокаменист насип мо­нахът ни заведе до малка пещера.

- Тук трябва да поседим, да успокоим дишането си и да се за­мислим за хубавите неща; Най-добре - за вечното. Не бива да се влиза в пещерата с лоши мисли. Това няма да й хареса - каза монахът и приседна върху един камък.

Ние също се настанихме по камъните и замълчахме.

- Сергей, хубави мисли ли произвеждаш? - прекъсна след ня­колко минути мълчанието Рафаел Юсупов.

- Да, а вие, Рафаел?

- Ами и аз като че ли...

След още няколко минути монахът се изправи и ни въведе в пещерата. За наше учудване тя беше съвсем тясна.

- Съмнявам се, че тук е входът към Царството на мъртвите -изразих недоволството си.

- Но е така! - усмихна се монахът. - Входът е ей там, където фенерчето осветява тясна цепнатина.

Изследователският ми инстинкт ме накара да се вмъкна в цеп­натината, макар че трудно промуших тялото си. Тя се оказа зигза­гообразно извита и неудобна за придвижване. Камъните наоколо бяха мокри и хлъзгави. Скоро проходът съвсем се стесни. От­пред, почти на нивото на пода, видях отвор. Свих се на две и се приближих към него.

- Шефе, може би не си заслужава да се приближаваш чак тол­кова? - чух зад гърба си гласа на Равил, който се промушваше след мен с видеокамерата.

- Не ми пречи! - отвърнах изнервено, кой знае защо ядосан от факта, че предполагаемият вход не е огромна красива пещера с психоенергийна преграда, а някаква влажна дупка.

Отворът беше с размерите на човешка глава. Смело мушнах ръката си с фенерчето и наведен докрай, се опитах да видя какво има вътре. Главата ми опря в нещо твърдо, в гърба ми се впи остър камък, който не ми позволяваше да наведа лицето си до отвора.

Изведнъж усетих, че по ръката ми запълзяха тръпки и тя за­почна да се вцепенява. Едва не изпуснах фенерчето. Издърпах я и усещането за изтръпване постепенно отмина. Тогава с експе­риментална цел проврях в отвора и другата си ръка, но вече без фенерче - изтръпването настъпи почти веднага.

- Равил, ръката ми изтръпва в отвора - избоботих аз. - Добре, че не мога да провра там гла­вата си, иначе мозъкът ми ще­ше да изтръпне!

Постепенно ме напускаше усещането за изнервеност, но за сметка на това ме обзе не­разбираем страх.

Едва се обърнах в цепнати­ната и се измъкнах навън. Дневната светлина ми се сто­ри същинско благо.

- А защо ръката ми изтръп­на? - попитах монаха.

- Защото вие, драги ми учени човече, не сте мислили само за доброто и вечното. Пещерата не е харесала мислите ви.

- Тантрическите сили ли предизвикват изтръпването?

- Да. Те се управляват от мъртвите и защитават пещерата.

- Те много ли са? - докоснах с ръка земята.

- Много, твърде много. Цяло Царство на мъртвите е - заяви монахът, сякаш това беше разбираемо от само себе си.

- А има ли изкуствена преграда пред пещерата?

- Преди години тук стана срутване, което закри част от вхо­да. Тогава монасите решиха да го затворят, за да не загиват хо­рата, които влизаха в нея. И оставиха само малък отвор - поя­сни монахът.

- А от какво са загивали хората? Телата им напълно ли са из­тръпвали?!

- Да, преставали са да усещат телата си и не са можели да ги контролират.

В сомати-пещерите, които разгледахме по време на експедициите си, тантрическите сили оказваха различно влияние. В първата те предизвикваха страх, негодувание, главоболие. Втората беше енергиен вампир. В третата - пещерата на Харати, ослепяваха хо­рата, а тук, в четвъртата пещера, предизвикваха изтръпване.

Спомних си, че една от сомати-пещерите в Хималаите - онази, която енергийно "източваше" човека*, веднага след входа беше за­зидана с камъни и там също бе оставен малък отвор. Тогава, в Хи­малаите, вече разбирах, че хората в състояние на самоконсервация (сомати) могат да се върнат към живота и да потърсят изход към повърхността. Помня, че недоумявах защо е издигната каменната преграда, но от монасите не получих убедителен отговор, по-точ­но те неизменно повтаряха, че „за тях камъкът не е преграда".

Сега зададох съпщя въпрос и на тибетския монах.

Той се замисли и най-сетне каза:

- Разказвали са ми, че преди много-много години в този ма­настир е живял монах, който е умеел да беседва с мъртвите...

* Между другото този феномен се потвърди чрез изучаването на човеш­ката аура с апарата на Коротков.

- И за какво са беседвали?

- За това, че хората, загиващи при влизането в пещерата... с една дума, тези, които стават мъртви... не са истинските мъртви -монахът сбърчи вежди, припомняйки си изглежда разказаната му история. - Истинските мъртви са там - в дълбокото. Истинските мъртви не желаят хората да се превръщат в неистински мъртви само заради страстното си желание да се приобщят към Царство­то на мъртвите.

- Затова ли истинските мъртви са дали заповед да се построи тази преграда?

- Да, същият монах свикал останалите си събратя и ги помо­лил да издигнат преграда в пещерата. Ние периодично я обновя­ваме.

- Този монах не е ли споменавал, че за мъртвите „камъкът не е преграда"?

- Не зная - може и да е споменавал, а може и да не е. Известно ми е само, че мъртвите могат да ни заповядат да разрушим прег­радата. Дори те самите могат да я премахнат.

- Знаете ли нещо за сомати, тоест за самоконсервацията на телата?

- Чувал съм, но не съм запознат добре.

- Царството на мъртвите не е ли царството на хората в състо­яние на сомати?

- Не мога да кажа, но съм сигурен, че Царството на мъртвите е живо - уверено пророни монахът. - Освен това знам, че то е по-силно от нас.

- Струва ми се, че то се оглавява от човек, чието тяло е огромно - многозначително изгледах монаха, предполагайки, че навярно и тук съществува древен човек, подобен на легендарния Харати.

- Защо мислите така?

- Така ми се струва.

- Там, в Царството на мъртвите, има цар, но нямам право да назова името му.

- Тялото му голямо ли е?

- He зная. Замълчахме.

- Тук има и един извор. Казват, че водата идва от подземния свят - неочаквано подхвърли монахът.

- Къде е?

- Съвсем наблизо, зад скалата!