ФИГУРА 5-4 Гибелен спортен фанатизъм

278 е и толкова безжалостна в отношението си към играчи, треньори и официални лица, които са свързани със спортните провали. фактът, че запалянковците не допускат поражение, е причина да се съкрати кариерата на немалко способни треньори и играчи. Вземете за пример Франк Лейдън, който внезапно напуска треньорския пост в отбора „Юта
Джаз“ в Националната баскетболна асоциация в момент, в който отборът е начело на Среднозападната дивизия.
Относителният успех, който има Лейдън, приятното му чувство за хумор, широко известната му благотворителна дейност в района на Солт Лейк Сити се оказват недостатъчни, за да го защитят от гнева на някои от феновете на „Джаз“ след загубите на отбора. Посочвайки поредица от инциденти с фенове, при един от които насъбралата се тълпа го чакала да излезе близо час, за да го засипе с ругатни заради поражението, Лейдън обяснява своето оттегляне: „Понякога в НБА човек се чувства като бито куче. Хората ме заплюват. Веднъж един мъж дойде при мен и ми каза: „Аз съм адвокат. Хайде, удари ме де, удари ме, за да мога да те осъдя!“ Мисля, че Америка приема спорта твърде насериозно.“
И така, ние искаме нашите отбори да побеждават, за да докажат нашето собствено превъзходство. Но пред кого се опитваме да го докажем? Със сигурност пред себе си, но също и пред всички останали. Според принципа на асоциациите, ако обградим себе си с успех, с който сме свързани дори по изкуствен начин (чрез мястото, където живеем например), нашият престиж в очите на обществото ще нарасне.
Прави ли са спортните запалянковци да смятат, че дори без да са положили усилие, без да са пипнали топка, отбелязали гол или дори да са присъствали на мача, носят

279 част от славата на първенеца? Аз поне смятам, че да.
Доказателствата говорят в тяхна полза. Спомнете си, че не е било нужно персийският вестоносец да бъде причина за новините, които носи, нито синоптикът - да е причина за времето. Не е било нужно и звънецът на Павлов да е причина за храната, за да може да последват всички останали ефекти. Асоциацията е била достатъчна.
И точно поради тази причина, ако Университетът на Южна
Каролина спечели Купата на розата, можем да очакваме, че хората, които имат всевъзможни връзки с Южна
Каролина, ще изтъкнат тези връзки. В експеримент, който показва как облеклото може да свидетелства за такива асоциации, изследователите броят колко от студентите в района на седем университета с добри футболни отбори -
Аризонския щатски университет, Луизианския щатски университет, Нотр Дам, Мичиганския университет,
Щатския университет на
Охайо,
Питсбъргския университет и Университета на Южна Калифорния - в понеделник сутрин носят техните рекламни тениски.
Резултатите показват, че много повече тениски на собствения университет се носят, ако в събота отборът е спечелил мача. И колкото по-голяма е победата, толкова повече такива тениски се появяват. И не оспорваната, трудно извоювана победа е причината студентите буквално да „се обличат“ с успеха. Причината е в безусловната и съкрушителна сила на несъмненото превъзходство.
Обратната страна на склонността ни да се греем под лъчите на чуждата слава, като оповестяваме публично своите връзки с успяващите, е опитът ни да избягваме опасността върху нас да падне тъмната сянка на нечие поражение. По време на неуспешния сезон през 1980 г. феновете на „Светцита“ от Ню Орлиънс представляваха странна гледка, когато започнаха да се появяват на

280 стадиона с хартиени пликове на главите си, които скриваха лицата им. Колкото повече загуби отбелязваше техният отбор, толкова повече запалянковци си слагаха тези пликове и от телевизионните екрани стана обичайна странната гледка на масата от хора, забулени с кафява хартия, под която се виждаха само върховете на носовете им. Смятам за много показателно, че при едно състезание в края на сезона, когато стана ясно, че „Светците“ най- после ще спечелят, запалянковците хвърлиха хартиените пликове и излязоха от анонимност.
Всичко това ме убеждава, че ние целенасочено манипулираме явността на връзките си с победителите и с победените, за да се представим в по-добра светлина пред някой, който може да ги види.
Като излагаме на показ положителните асоциации и дълбоко скриваме отрицателните, ние се опитваме да създадем по-високо мнение за себе си в очите на наблюдателите и да ги накараме да ни харесат повече. Има много начини да направим това, но един от най-простите и най-убедителните е посредством местоименията, които използваме. Забелязали ли сте например колко често след победата на местния отбор запалянковците се тълпят около обектива на камерата, вдигат високо показалеца си и крещят: „Ние сме номер едно! Ние сме номер едно!“
Забележете, че не викат: „Те са номер едно!“, или дори:
„Нашият отбор е номер едно!“ Местоимението е „ние“ и целта му е да внушава възможно най-голяма степен на идентификация с отбора.
Сега забележете, че в случай на загуба не се случва нищо подобно. Не се е случвало телевизионният зрител да чуе как някой вика: „Ние сме последни! Ние сме последни!“ С поражението на местния отбор идва време феновете да се

281 дистанцират. Сега вече „ние“ отстъпва място на обидното
„те“.
За да докажа това, веднъж направих малък експеримент, при който се обаждахме на студенти от Аризонския щатски университет и ги питахме какъв е бил резултатът от футболния мач, който техният отбор е играл преди няколко седмици. Някои от студентите бяха питани за мач, който техният отбор е загубил, а други - за мач, спечелен от отбора. Заедно с колегата ми Аврил Торн просто слушахме отговорите и записвахме колко от студентите използват думата „ние“ в своите обяснения. Когато изчислихме резултатите, беше очевидно, че студентите се опитват да свържат себе си с успеха, като използват местоимението „ние“, за да опишат победата на своя отбор: „Ние бихме „Хюстън“ със 17 на 14“, или „Ние спечелихме“. В случаите на загуба обаче „ние“ рядко се използваше. Вместо него студентите използваха думи, които да ги разграничават от техния сразен отбор: „Те загубиха от „Мизури“ с 30 на 20“, или пък „Не знам какъв точно е резултатът, но „Аризона
Стейт“ загуби“. Може да се каже, че двете желания - да свържеш себе си с победителите и да се дистанцираш от победените - бяха съчетани по ненадминат начин от един студент. След като резервирано съобщи за поражението на местния отбор: „Аризона Стейт“ загуби с 30 на 20“, той мъчително изплака: „Те пропиляха нашите шансове за националното първенство.“
Ако е вярно, че караме другите да гледат на нас с по-добро око, като се греем под лъчите на отразената слава на успеха, с който, макар и само косвено, сме свързани, появява се едно много интересно следствие. Ние в най- голяма степен ще използваме този подход, когато чувстваме, че другите не гледат на нас достатъчно добре.

282
Винаги, когато обществената представа за нас е накърнена, ние ще изпитваме нарастващо желание да я възстановим, като демонстрираме връзките си с чуждия успех. В същото време много внимателно ще избягваме да показваме връзките си с онези, които търпят провал. Тези идеи намират потвърждение в телефонното проучване сред студентите от Аризонския щатски университет.
Преди да им зададем въпроса за загубата или победата на техния отбор, ние ги подложихме на тест за обща култура.
Тъй като тестът беше труден, някои от студентите се представиха доста лошо, но пък други се справиха доста добре.
В момента, в който трябваше да кажат какъв е резултатът от футболния мач, половината от запитаните вече чувстваха представата за себе си накърнена от неуспеха с теста. Точно тези студенти демонстрираха най-голяма нужда да представят връзката си с футболния отбор, така че да спасят своя престиж. На въпроса, свързан със загубата на отбора, само 17% използваха местоимението
„ние“. Ако обаче трябваше да опишат победата, „ние“ се появи в 41% от случаите.
Резултатите изглеждаха доста различно при студентите, които се справиха добре на теста за обща култура. Те в почти еднаква степен използваха местоимението „ние“ и във връзка с победата (25%), и във връзка с поражението
(24%) на техния отбор. Тези студенти бяха укрепили своя престиж чрез собственото си постижение и не изпитваха нуждата да се възползват от постиженията на другите.
Според мен тази констатация говори, че когато личните ни постижения са признати, ние не търсим блясъка на отразената слава. Това става по-скоро, когато нашият престиж (както обществен, така и личен) е уронен и желаем да използваме успеха на хора, с които да ни свързват, за да подобрим представата за нас самите.

283
Според мен огромният шум, който последва победата на американския хокеен отбор на Олимпийските игри през
1980 г., се вдигна точно в момент, когато Америка чувстваше, че престижът ѝ е спаднал. Американското правителство не бе успяло да предотврати както съдбата на американските заложници в Иран, така и навлизането на съветски войски в Афганистан. Точно тогава нашето гражданско чувство се нуждаеше от триумфа на този хокеен отбор и ние имахме нужда да показваме, дори да измисляме връзките си с него. Не бива например да ни учудва фактът, че след победата над съветския отбор спекуланти са продавали за 100 долара чифт скъсани билети. Въпреки че желанието да се греем на лъчите на чуждата слава съществува във всеки един от нас в някаква степен, явно има нещо особено в хората, които са чакали на студа, за да дадат 50 долара за късче билет от мач, на който не са присъствали, само и само да могат да
„докажат“ на приятелите си, като се приберат, че са били на голямата победа. Що за хора са това? Ако съм прав, те не са просто страстни привърженици на хокея. Те са хора със скрит личен недостатък - ниска самооценка. Дълбоко в себе си те имат усещането за ниска лична стойност, което ги кара да търсят престиж не чрез постигането или представянето на свои собствени достижения, а от произвеждането и представянето на връзки с други, които имат такива достижения. Този вид хора съществува в няколко разновидности, които процъфтяват в нашата култура. Класически пример е човекът, който непрекъснато цитира известни имена. Също и почитателката на някоя рок група, която със секс заплаща правото си да каже на своите приятелки, че „е ходила“ с известен музикант. Без значение каква точно форма взима това поведение, то винаги има една обща характеристика - доста жалкото усещане за лично постижение се набавя отвън.

284

Изтегляне 2.83 Mb.

Сподели с приятели: