Александър Дюма Адската дупка Алесксандър Дюма

– Горката! – обади се пасторът. – Сигурно ще полудее, ако не е полудяла вече.

– Изплаши ли ви, госпожице? – попита Юлиус Кристиане.

– Не, трогна ме. Тя живее със сънищата си. – отговори девойката.

– Аз я намирам много чаровна и забавна – каза Самуел. – И когато сънува, и когато будува, през деня, през нощта, когато слънцето блести и по време на буря.

Бедната Гретхен, обитателите на дома на свещеника се отнасяха с нея, както жителите на Троя са се отнасяли с Касандра.

Шум от стъпки откъсна пътниците от вълненията им, които бе предизвикала у тях тази странна среща.

Докарваха конете.

VI

В КОЯТО СЕ ОТИВА ОТ ВЕСЕЛИЕТО КЪМ ГЛЪЧКАТА, КОЕТО ЗА НЯКОИ НЕ Е ЕДНО И СЪЩО

– В неделя не се учи – дръзна да каже Кристиане.

След тази забележка бе решено, че младежите ще дойдат още следващата неделя, което означаваше цели три дни раздяла.

Когато студентите бяха вече на конете, Юлиус погледна Кристиане, като се опитваше да прикрие тъгата си.

И в същото време погледът му се спря на шипковия цвят, който й бе предал чрез Лотарио. И сега, когато тя го бе носила, му се щеше да си го вземе обратно.

Но девойката Сякаш не обърна внимание на това, а само каза усмихнато, като му подаваше ръка:

– До неделя, нали?

– О, да, разбира се – отвърна той с тон, който накара младото момиче да се усмихне, а Самуел да се засмее. – Освен ако не ми се случи нещастие – добави Юлиус полугласно.

Но колкото и тихо да говореше, Кристиане го чу.

– Какво нещастие може да ви се случи за три дни? – попита тя, като пребледня.

– Кой знае! – каза Юлиус полуусмихнат, полусериозен. – Искате ли да избегна всички опасности? Това е много лесно за вас, която сте ангел. Трябва само малко да се молите на Господ за мен. Ето утре на службата, например.

– Утре на службата ли? – повтори Кристиане изненадана. – Чувате ли какво иска господин Юлиус, татко?

– Създал съм ти навика да се молиш винаги за нашите гости, дъще – отговори пасторът.

– Ето че съм недосегаем – каза Юлиус. – Освен молитвата на ангел ми е нужен само талисман на фея.

Той все още гледаше шипковия цвят.

– Хайде – каза Самуел, – време е да тръгваме, дори и да е заради тези незначителни опасности. Нали хората всеки ден се подлагат на опасности, които, в края на краищата, се избягват. Впрочем аз съм тук; аз, когото, както ми се струва, Гретхен смята за дявол, а дяволът може много в човешките дела. Освен това истинският край на смъртните не е ли смъртта?

– Смъртта! – извика Кристиане. – О, да, господин Юлиус, ще се моля за вас всеки ден, макар да не смятам, че сте в смъртна опасност.

– Хайде, сбогом, сбогом – каза нетърпеливо Самуел. – Да тръгваме, Юлиус, да тръгваме.

– Сбогом, приятелю – извика Лотарио.

– А няма ли да дадеш това цвете на твоя приятел за спомен – каза Кристиане.

И тя подаде шипковия цвят на детето.

– Но аз съм много малък! – извика Лотарио, протягайки напразно ръце.

Тогава Кристиане повдигна детето, приближи се до коня на Юлиус, а той пое цвета.

Дали беше само от ръката на Лотарио?

– Благодаря и сбогом! – Извика той съвсем трогнат.

Като махна с ръка за последен път на Кристиане и баща й, той пришпори коня, сякаш за да му предаде вълнението си, и препусна.

Самуел го последва. Минута след това двамата приятели бяха вече далеч.

Но на петдесетина крачки Юлиус се обърна и видя, че Кристиане също се бе обърнала и му махаше за сбогом.

За двамата това заминаване означаваше раздяла и всеки един от тях усещаше, че оставя у другия нещо от себе си.

Младежите изминаха мълчаливо четвърт миля, като пришпорваха конете си.

Пътят беше чудесен. От едната му страна – планината и гората, от другата – река Некар, отразяваща в тихите си води спокойната красота на небето. Слънцето, вече по-слабо поради наближаващата вечер, изпълваше клоните с розови лъчи.

– Ето един пейзаж, който навява радост – отбеляза Самуел, като забави ход.

– Защо ли се лишаваме от него заради шумните улици и опушените кръчми? – отвърна Юлиус. – Никога не съм усещал по-добре колко малко подхождам на вашите оргии, на вашите караници и разправии. Създаден съм за спокоен живот, за тихи радости.

– И за Кристиане! Забравяш най-важното. Признай, че за теб селото означава селянката. Е, добре, прав си. Момичето е добро, а също и магьосницата. И аз като теб смятам да се върна в този кантон. Но това, че открихме подобно тихо гнездо, не е причина да сме тъжни. Напротив, да помислим първо за утрешния ден, а след това ще мислим и за неделя. Ако оживеем, ще имаме време да пишем пасторали и дори да бъдем влюбени. Но дотогава да бъдем мъже.

Те спряха за малко в Некарщайнах, за да изпият по бутилка бира, докато си починат конете им. След това бързо продължиха пътя си и влязоха в Хайделберг още по видело.

Навсякъде по улиците и по прозорците на всички хотели се виждаха само студенти. Като разпознаваха Самуел и Юлиус, всички ги поздравяваха. Както изглежда, Самуел беше обект на голяма почит. Фуражки от всякакви цветове – жълти, зелени, червени, бели се сваляха в знак на уважение, когато той минаваше.

Но когато мина по главната улица, уважението премина във въодушевление, посрещането бе триумфално.

Студентите от всички степени „мъхести къщи“, както и обикновените „синигери“, „златните лисици“, както и „мулетата“¹ се подаваха от прозорците и от вратите, едните, като размахваха фуражки, а другите, като отдаваха почести, и всичките пееха на висок глас известната песен:

На всички тези почести Самуел отвръщаше с леко кимане на глава. И виждайки, че тази радост увеличава меланхолията на Юлиус, той се провикна:

– Тихо! Дотягате на моя приятел. Хайде стига. Да не ни вземате за „камили“ или за „еснафи“, та така крещите и джафкате? Хей, дръпнете се, инак няма да можем да слезем от конете.

Но тълпата не се отдръпваше. Всеки искаше да хване повода на коня на Самуел, за да има честта да го откара в конюшнята. Един студент, поне тридесетгодишен, който сигурно беше „стара къща“, ако не и „мъхеста къща“, изскочи от хотела, избута „синигерите“ и обикновените другари, които бяха обиколили Самуел и скачаха като луди:

– Долу ръцете! – извика той. – Е, добър ден, Самуел! Добър ден, благородни сеньоре. Ура!

– Добър ден, Трихтер; добър ден, скъпа, любима лисицо – каза Самуел.

– Ето че се завърна най-после, велики човече! – продължи Трихтер. – Ах, как ни тежаха времето и животът по време на твоето отсъствие! Най-после ето те! Вивалера!

– Добре, Трихтер, добре! Трогнат съм от твоята радост. Но позволи ми да сляза. Остави Левалд да откара коня ми. Сърдиш ли се?

– Как! – отвърна Трихтер жегнат. – Такова благоволение!

– Да. Левалд е обикновен другар, зная. Но не е зле кралете да правят нещо за народа от време на време. Влез с мен и Юлиус в „Търговската къща“.

Това, което Самуел наричаше „Търговска къща“, беше хотел „Лебедът“, главната странноприемница на Хайделберг, пред чиято врата се бе спрял.

– Какъв е този народ? – попита Самуел Трихтер. – Мен ли чакахте?

– Празнуваме началото на учебните занятия след великденската ваканция – обясни Трихтер. – Пристигаш навреме. Има „търговия с лисици“.

– Да вървим тогава – каза Самуел.

Управителят на хотела, предупреден за завръщането на Самуел, дотича горд и в същото време изпълнен със смирение.

– О, вие закъснявате! – каза Самуел.

– Извинете – отвърна управителят. – Работата е там, че очакваме тази вечер Негово Кралско височество принц Карл-Август, сина на принц-електора на Баден, който минава през Хайделберг на път за Щутгарт.

– Та какво от това? Той е само принц, а аз съм крал.

Юлиус се доближи до Самуел и попита тихо:

– Присъствието на принца пречи ли с нещо на нашите планове за тази нощ и за утре?

– Предполагам, че напротив.

– Добре, да влизаме тогава.

Самуел, Юлиус и Трихтер влязоха на шумния празник, който Трихтер беше нарекъл търговия с лисици.

VII

Димът го заслепяваше, врявата го проглушаваше. Това се отнасяше и за останалите. Но малко по малко се свикваше, усещаше се неясна глъч сред облаците тютюнев дим. Големи полилеи едва блещукаха като улични фенери сред гъста мъгла и в крайна сметка можеха да се различат човешки фигури.

Ура и вивалера! Тук имаше съвсем млади студенти, чиито образи биха засрамили и холдтски доктор; имаше мустаци, такива, че плачеща върба би им завидяла; имаше възможно най-веселите одежди на света; шапката с перо на Фауст, огромни вратовръзки, сред които от време на време се губеха главите, вериги от масивно злато на голи вратове, имаше огромни чаши като бъчви, а също и огромни лули като кюнци.

Дим, реки от вино, главозамайваща музика, гръмогласни хорове, валсове до загуба на дъха, звучни целувки върху свежите бузи на млади момичета, които избухваха в смях, всичко това се преплиташе в странна смесица като във вихреното въображение на Хофман.

Самуел бе посрещнат в залата така, както на улицата.

Донесоха му лулата и неговата огромна кралска чаша пълна с бира.

– Какво сте ми налели? – запита той.

– Силна бира.

– И таз добра! Нима приличам на студент от Йена. Изхвърли това и ми донеси пунш.

Напълниха му чашата с пунш. Беше повече от една пинта. Той я изпи на един дъх. Гръмнаха ръкопляскания в цялата зала.

– Вие сте като деца – каза Самуел.

След това продължи:

– Но с болка забелязвам, че валсът не е достатъчно оживен, а песните не са достатъчно шумни. Хайде фанфари! – извика той на оркестъра.

И отиде право при една златна лисица, която танцуваше с най-хубавото момиче на бала. Той му я отне безцеремонно и започна да танцува. Тогава всички в залата насочиха вниманието си към него, затаили дъх, смълчани. Танцът на Самуел бе странен и завладя зрителите. Той започна сериозно, след това движенията му придобиха нежна и любовна нега, но той ги прекъсна с внезапен жест. Започна да се върти с невероятна бързина, страстен, разярен, всемогъщ. И изведнъж всред това невероятно веселие той спря и премина без подготовка от този ентусиазъм към студено високомерие. На устните му се появи иронична усмивка. На моменти една необяснима тъга се четеше в погледа му и човек можеше да се почувства готов да го съжали: но изведнъж един насмешлив жест и едно повдигане на раменете заменяха това разнежване. Или пък меланхолията му се превръщаше в горчивина, зловещи искри бликаха от очите му и танцьорката трептеше в ръцете му, както гълъбица в ноктите на ястреб.

Невероятен танц, който за миг стигаше от небето до ада и пред който човек не знаеше дали трябва да плаче, да се смее, или да трепери.

Той завърши с едно последно завъртане, толкова завладяващо и толкова впечатляващо, че другите танцьори, които дотогава го наблюдаваха, бяха подети във вихъра и за четвърт час залата се превърна в нещо повече от ураган.

След това Самуел седна спокойно, без капка пот на челото си. Само си поръча втора чаша пунш.

Юлиус не участвуваше във вакханалията. Потопен в това шумно море, мисълта му бе в Сандек. Странно нещо! В цялата тази буря от дрезгави гласове той чуваше нежния глас на една девица, която учеше на буквите едно дете под дърветата.

Хотелиерът дойде и каза нещо тихо на Самуел.

Принц Карл-Август молеше краля на студентите за, разрешение да влезе в Търговията с лисици.

– Нека влезе – каза Самуел.

При влизането на принца студентите свалиха фуражките си. Само Самуел не докосна своята. Той подаде ръка на принца и му каза:

– Бъдете добре дошъл, братовчеде.

И му подаде стол между своя и този на Юлиус.

В този момент една млада китаристка, която току-що бе изпяла песен на Кьонер, събираше пари. Тя дойде до Карл-Август, който погледна зад себе си, за да поиска пари от някого от свитата си. Но не бяха пуснали никого да влезе с него.

– Ще платите ли за мен, Ваше величество? – обърна се той към Самуел.

– С удоволствие.

Самуел извади кесията.

– Ето – каза той на певицата, – ето от мен, краля, пет жълтици, а ето за принца, един крайцер.

Един крайцер е малко повече от един лиар.

Гръмнаха бурни ръкопляскания, които разтърсиха свода на залата. Младият принц се усмихна и сам започна да ръкопляска.

Малко след това той излезе.

Почти веднага Самуел извика Юлиус с жест.

– Време е – каза му той тихо.

Юлиус кимна с глава и излезе.

Оргията бе в разгара си. Прахът и тютюневият дим бяха направили въздуха по-непроницаем от декемврийска мъгла. Вече не се виждаше кой влиза и кой излиза. На свой ред и Самуел стана и излезе.

VIII

САМУЕЛ Е ПОЧТИ СМАЯН

Самуел се запъти към кея, избирайки най-безлюдните улички, като се обръщаше от време на време, за да види дали не го следи някой. Така стигна до река Некар и вървя известно време покрай брега; сетне свърна надясно и пое по стълбите, които водеха към развалините на замъка в Хайлделберг. На първата площадка един човек внезапно излезе от горичката и тръгна към Самуел.

– Къде отивате?

– Отивам към височината, от която мога да се доближа до Бога – отговори Самуел според паролата.

– Минавайте – каза човекът.

Самуел продължи изкачването и скоро достигна до последните стъпала. Когато стигна до стените на замъка, втори човек изскочи от някакъв вход.

– Какво правите тук по това време?

– Правя… – каза Самуел

След което, вместо да довърши паролата, започна да се киска: една от онези странни идеи, които му минаваха през главата.

– Какво правя тук по това време ли? – продължи той. – Ами разхождам се.

Пазачът трепна и като че обзет от гняв удари по стената шумно с обкованата си тояга.

– Съветвам ви да се прибирате вкъщи – каза той. – Нито часът, нито мястото са подходящи за разходки.

Самуел сви рамене.

– Харесва ми да разглеждам развалините на лунна светлина. Кой сте вие, за да ми попречите?

– Аз съм един от пазачите на стария замък и имам заповед да не пускам никого след десет часа.

– Заповедите са за еснафите, а аз съм студент – отвърна Самуел.

И той понечи да отмести пазача, за да влезе.

– Нито крачка повече! – извика човекът, като вдигна ръка към гърдите си.

На Самуел се стори, че той вади нож. В същото време, предупредени от ударите на тоягата, пет или шест души тихо се приближиха, като се промъкваха през храсталаците.

– О, извинявайте – каза тогава Самуел, като се смееше. – Вие сте може би този, на когото трябва да отговоря „Аз върша работата на тези, които спят“.

Пазачът пое дъх и скри ножа под дрехата си. Другите си отидоха.

– Крайно време беше, приятел – каза пазачът. – Още една секунда и бяхте мъртъв.

– О, все пак бих издържал известно време. Но искрено ви поздравявам. Виждам, че ще бъдем добре пазени.

– Няма значение, приятелю, неблагоразумие е да се играе с тези неща.

– Аз съм си играл и с много други.

Той мина и влезе в двора. Луната осветяваше фасадата на древния замък на Фридрих IV и на Отон-Хайнрих. Чудесна гледка представляваха двете страни на фасадата с осветените скулптури: едната с божества и химери, а другата с императори и придворни.

Но Самуел не беше в настроение да наблюдава скулптури. Той се задоволи с няколко непристойни думи към Венера, с предизвикателен жест към Карл Велики и се запъти право към входа на развалините.

Там стоеше трети пост.

– Кой сте вие ?

– Един от тези, които наказват наказващите.

– Следвайте ме – каза часовият.

Самуел последва своя водач сред храсталаците и отломките, като се препъваше от време на време в каменни блокове, обрасли в трева. След като премина през грамадните руини на величествен дворец, свидетел на славна епоха, след като докосна с крак тези тавани, които толкова крале са виждали над главите си, водачът го спря, отвори ниска врата и показа някакъв подземен ход.

– Слизайте – каза той. – И не мърдайте, докато не ви потърсят.

Той затвори отново вратата и Самуел се намери на една стръмна пътека, до която не достигаше никаква светлинка. След малко наклонът свърши. В момента, когато Самуел влезе в едно дълбоко подземие и преди очите му да са свикнали с мрака, той почувствува как една ръка хваща неговата и чу гласа на Юлиус, който му каза:

– Закъсняваш. Заседанието започна, да гледаме и слушаме.

Самуел свикна с тъмнината и можа да различи на няколко крачки човешки фигури. Намираше се в някакво помещение, оградено от храсти и насипи. Тук, върху блокове от гранит, върху късове пясъчник, върху фрагменти от скулптури бяха насядали седем маскирани мъже: трима отляво, трима отдясно, и един в средата, седнал по-високо от другите.

Лунна светлина проникваше през пукнатините и слабо осветяваше тайнственото събрание.

– Въведете двамата бойци – каза един от Седемте.

Очевидно този, който говореше, не беше ръководителят, който оставаше неподвижен и безмълвен.

Самуел искаше да направи крачка напред, когато влязоха двама младежи, предшествувани от един помощник.

Самуел и Юлиус познаха двама от другарите си от университета. Този от Седемте, който бе казал да ги въведат, започна да ги разпитва.

– Вие се казвате Ото Дормаген? – попита той единия.

– Да.

– А вие Франц Ритер? – обърна се той към другия.

– И двамата принадлежите на „Тугендбунд“ (Съюз на Добродетелите)?

– Да.

– Тогава си спомняте, че ни дължите пълно подчинение.

– Вие сте от университета в Хайделберг и от „Бургеншафт“ (Клона на другарите), следователно познавате двама измежду своите, които заемат високо положение: Самуел Гелб и Юлиус Хермелинфелд?

Самуел и Юлиус се спогледаха в мрака.

– Познаваме ги – отговориха студентите.

– И двамата имате репутация на добри фехтовачи и винаги сте се радвали на успех в дуелите, с които студентите си разнообразяват менюто.

– Така е.

– Е, добре! Ето нашата заповед: Утре под какъвто и да е претекст вие ще предизвикате Юлиус Хермелинфелд и Самуел Гелб и ще се биете с тях.

Самуел прошепна на Юлиус:

– Виж ти, на постановката не й липсва оригиналност. Но защо, по дяволите, ни накараха да присъстваме?

– Ще се подчините ли? – попита маскираният.

Ото Дормаген и Франц Ритер мълчаха и като че ли се колебаеха. Ото се опита да отговори:

– Работата е там – каза той, – че Самуел и Юлиус също така добре боравят с рапира.

– Ласкател – прошепна Самуел.

– Именно затова ние избрахме майстори като вас – отвърна гласът.

– Ако трябва да сме сигурни в удара, камата е по-добра от шпагата – обади се Франц.

– Съгласен съм с него – каза Самуел.

Маскираният отговори:

– Трябва да има естествено обяснение за раната. Скарване между студенти е нещо, което става всеки ден, и няма да предизвика съмнения.

Двамата студенти като че ли все още не се бяха решили.

– Помислете – допълни гласът, – че на първи юни, сиреч след десет дни, е голямата Асамблея, на която ще поискаме за вас награда или наказание.

– Ще се подчиня – каза Франц Ритер.

– Ще се подчиня – повтори Ото Дормаген.

– Добре. Желаем ви повече смелост и повече късмет. Можете да си вървите.

Франц и Ото излязоха, водени от помощника, който ги бе довел.

Седемте не продумаха.

Пет минути по-късно помощникът се върна и каза:

– Те са извън замъка.

– Въведете другите двама бойци – каза маскираният, който говореше от името на Седемте.

Помощникът отиде там, където чакаха Самуел и Юлиус.

– Елате – каза той.

Самуел и Юлиус се озоваха в тази странна заседателна зала в присъствието на седем маскирани мъже.

IX

САМУЕЛ Е ПОЧТИ ТРОГНАТ

– Вие се казвате Юлиус Хермелинфелд? – попита той Юлиус.

– Да.

– А вие Самуел Гелб?

– Вие сте членове на „Тугендбунд“ и като такива трябва да се подчинявате.

– Наистина.

– Вие видяхте лицата и чухте имената на студентите, които излязоха оттук? Знаете ли какво обещаха за утре.

– Те обещаха кожата на мечката в гората – каза Самуел, който би се надсмял и над Всевишния.

– Те ще ви предизвикат. Вие ще се биете. Вие сте най-добрите фехтовачи на университета в Хайделберг. Няма нужда да ги убивате. Само ще ги раните тежко. Ще се подчините ли?

– Ще се подчиня – отговори Юлиус.

– Добре – каза гласът. – А вие, Самуел Гелб, да не би да размисляте?

– Е, да – отговори Самуел. – Мисля си, че това, което искате от нас, е същото, което поискахте и от другите двама, и искам да разбера защо по този начин карате вашите хора да се бият помежду си. Досега смятах, че млада Германия не е стара Англия и че „Тугендбунд“ е създаден за друго, а не за борба между петли.

– Не става дума за забавления – подхвана маскираният, – става въпрос за наказание. Ние не ви дължим обяснение, но добре би било нашето възмущение да стане и ваше. Трябва да се отървем от двама предатели и Съюзът ви оказва честта да ви връчи шпагата си.

– На нас или на тях? – запита Самуел. – Кое ми гарантира, че не искате да се отървете от нас?

– Вашата съвест. Ние искаме да ударим двама предатели: вие знаете по-добре от всеки друг дали това сте вие.

– О, а не може ли да ни смятате за предатели, без да сме такива!

– Неверни братко! Ако този дуел бе насочен срещу вас, нямаше да присъствате на явяването на вашите противници; щяхме да дадем нарежданията си тайно; те щяха да ви обидят; вие сте смели; щяхте да се биете, без да знаете, че зад всичко това стоим ние. Напротив, ние ви предупредихме десет дни предварително. Бяхте във ваканция в родния ви град Франкфурт, когато пътникът от Майн дойде да ви призове за 20-и май, като ви предупреди да се упражнявате във фехтовка, защото ви предстои бой на живот и смърт. Твърде странен начин да ви се поставя клопка.

– Но – каза пак Самуел, който криеше горчива мисъл зад всички тези предполагаеми съмнения, – но ако Франц и Ото са предатели, защо трябва само да ги раним?

Маскираният за миг се поколеба и след като с жест се посъветва с другите маскирани, продължи:

– Слушайте, искаме да имате пълна вяра във вашата кауза и във вашите намерения. И въпреки че статутът изисква от вас пълно подчинение, без да задавате въпроси, съгласни сме да ви отговорим докрай. – После продължи: – Преди седем месеца бе подписан Виенският договор. Франция ликува. В Германия има само две действащи власти: император Наполеон и „Тугендбунд“. Докато официалните кабинети, Австрия и Прусия превиват гръб пред завоевателя, Съюзът продължава своето дело. Там, където сабята престава да действа, започва ножът. Фридрих Щанс прояви себеотрицание и неговият кинжал за малко не превърна Шьонбрун в олтар на Независимостта. Той е мъртъв, но кръвта на мъчениците кръщава идеите и подсилва предаността. Наполеон знае това и ни следи. Ото Дормаген и Франц Ритер са негови хора, уверени сме в това. Те смятат да присъстват по силата на своето право на Генералната асамблея на първи юни, за да разберат и предадат важните решения, които ще бъдат съобщени на посветените. Не трябва да присъстват там. Но как да им попречим? Като ги убием, казвате вие? Но ако ги унищожим, полицията на Наполеон при всички случаи ще ги замести с други. В наш интерес е да познаваме шпионите на Наполеон и при нужда да заблуждаваме врага с мними сведения. Затова те не трябва да умират. Малко по-дълбока рана ще ги прикове на легло няколко дни й когато станат, Асамблеята ще е минала. Ние дотолкова внимаваме, че ги накарахме те да ви предизвикат. Така няма да заподозрат нищо и ще продължат да дават на Франция сведения, които са удобни за нас. Разбирате ли сега защо ви препоръчваме само да ги раните?