Андрей Левицки Оръжията на Зоната

Глава 6

В действителност той изобщо не е морски и съвсем не е таралеж. Защо са го нарекли „морски” - понятие си нямам, но за „таралежа” всичко е ясно: тъмно пъпчиво кълбо с иглички. При скоро появилите се артефакти те са дълги и тънки, както при истинските таралежи,а при старите, които са започнали да засъхват, напомнят на черни гумени шипове дълги по един сантиметър с широки основи. Морските таралежи, както и кристалните бодли обичайно се образуват недалеч от ръждиви коси; още в началото, когато току що бяхме кацнали, се учудих, защото не видяхме нито един.

И на ти сега - видях го. По-добре да не бях. Защото това беше натегнат таралеж.

В обикновени условия таралежът не е много опасно нещо. Е, може да се убодеш, ако го вземеш с голи ръце, само че кой пипа артефактите с голи ръце? Възможно е и някои да ги пипат, но по правило те не живеят дълго. Та така, таралежът може да го вземеш с ръка в дебела ръкавица и нищо няма да ти стане. Но след това можеш силно да го стиснеш. И тогава той ще почне да набъбва, пъпчивата повърхност между иглите ще се раздвижи, издувайки се и спадайки, по нея ще се появят мехури... а след това той ТАКА ЩЕ СКОЧИ! Ще се удари в твърда повърхност и ще отскочи, като каучуково топче. И пак, и пак... Виждал съм мазето под бърлогата на Пушача, той на пияна глава го показа на мен и Шепата, за да се похвали. Там, разбирате ли, той имаше сейф със спечеленото от честен непосилен труд - т.е. от непосилни продажби и препродажби на артефакти, а също с непосилни спекулации с оръжие и крадено оборудване - с две думи спестено с кръв. И двама глупави сталкери-новобранци, неориентирани как стоят нещата, решили да изпразнят съдържанието на този сейф. Те успели да зашеметят Заяка, който охранявал мазето, успели да изключат някаква хитроумна сигнализация, с която Брадата снабдил на търговеца, но не са знаели, че в малката стаичка с бетонни стени, където е монтиран сейфа, хитрия Пушач е поставил капан за глупаци: два натегнати таралежа. Е, след това сияещият от гордост за съобразителността си и пиян Пушач заведе мен и Шепата там, за да ни демонстрира какво се е получило. Младите сталкери приличаха на разтопен тъмно-червен кашкавал. Бяха толкова надупчени, че и двамата можеха да ги използват вместо душове.

Ако удариш таралежа в нещо - той ще сработи. Ако го стиснеш силно, ще сработи, когато го пуснеш. Ако го настъпиш - ще сработи, а наблизо се раздаде силен рязък звук - ще сработи, точно както чувствителна аларма на автомобил. Ако просто го вземеш в ръка - надянал специална ръкавица или ръкав - сложиш го в контейнера и внимателно затвориш капака, той няма да сработи. Само ако не е „натегнат”, защото тогава ще сработи, дори и ако силно духнеш към него или шумно плеснеш с длани до него.

Този таралеж беше натегнат: коженото кълбо с тънки, все още гъвкави игли (значи е млад, а тези скачат особено рязко) леко се надуваше и спадаше, по повърхността му ту се издуваха, ту се разпукваха уродливи лилаво-сини мехури, иглите мърдаха... Таралежите не са много елементарни неща. Разбира се, не са разумни, но това не е предмет или растение, това, както ми се струва, е именно организъм, макар и с много обичайна физиология. Както и кристала - нали той не само пробива въздуха с лъчите си, а се цели в органичната материя. Изглежда тя привлича и таралежа, и дори ако нещата не се случват в затворено пространство, както тогава при Пушача, а на открито място - във всички случаи ускорилият се след първите два три скока таралеж, най-вероятно ще се вреже в стоящия наблизо човек или животно.

Жабата седеше неподвижно и се пулеше срещу мен с тъпите си очи. Отзад се чу настойчивия шепот на Шепата: сигурно се бях застоял твърде дълго пред таралежа и партньорът се беше обезпокоил. Обърнах глава, вдигнах ръка и показах палец - моля, просто пътьом, Никита, се полюбувах на красотата на вашите украински блата, размекнах се и забравих, за какво дойдох тук.

Отвърнах се от него и внимателно тръгнах да обхождам - сигурно, толкова внимателно не бях ходил нито веднъж през живота си. Жабата не мърдаше и не мигаше. Интересно, изобщо беше ли забелязала присъствието ми, беше ли го осъзнала или не. В един миг дори ми се стори, че е умряла, но не: увисналото гърло се стягаше едва забележимо.

Сега листото с таралежа беше отстрани. Много-много бавно направих още една крачка. Ето ги, двата малко ярко-червени конгломерата, точно пред мен. А малко по-нататък - въртележката. Тази едва ли ще ме прехвърли от Долината някъде другаде, два пъти подред не се случват такива чудеса, по-скоро ще ме дръпне, ще ме повърти един два пъти и ще ме разкъса на парчета.

От вертолета бях взел изцапан с машинно масло парцал, който намерих зад седалките, и сега го извадих от пазвата си. Намотах го на дланта си, изпънах ръка пред себе си, взех артефакта, който лежеше върху повърхността на блатото, като парче стиропор, и едновременно с лявата си ръка отворих капаците на четири клетки. Сложих кръвта на камъка в една, затворих я, веднага взех втория, отново затворих и тръгнах вляво. Космите на главата ми започнаха да припукват и мърдат от електричеството. Въртележката бръмчеше, вихрите в нея постоянно свистяха. Само половин метър встрани - и край със сталкера по прякор Химика.

Взех третия артефакт, прибрах го. Постоях няколко секунди на едно място, размишлявайки. Не, няма да тръгна за четвъртия, твърде опасно е. И вече токова съм отслабнал, че сигурно съм свалил две кила през тези минути.

Обърнах се, отправи се обратно, като веднага открих с поглед листото с жабата, сега обърната към мен заднишком. Преминах свободната от растения ивица около аномалията и отново стъпих на участъка, зает от ментата. Никита стоеше в същата поза, сигурно не беше помръднал до този момент. Произнесох само с устни:

- Пали!

Той въпросително вдигна глава и аз повторих, артикулирайки по срички:

Той ме разбра, кимна и влезе в хеликоптера. Подминах листото с таралежа. Перките започнаха да се въртят, а жабата зад гърба ми пронизително изквака.

Това беше мощно „квак” на здраво, добре нахранено и уверено в силите си същество.

- Излитаме! - закрещях аз, впуснах се напред, като изтръгвах ментата с коренете и се плъзгах с пети в калта.

Отзад се чу силно пляскане, а след него във всички страни се разлетяха меки зелени парченца: квакайки, жабата беше подписала смъртната си присъда. Раздаде се пронизително свистене, което се отдалечаваше от земята, затихваше и веднага започна да нараства: таралежът падаше. За малко не закачих с китката си клонка ръждиви коси, изскочих на брега, подхлъзнах се, паднах до плазовете и се огледах: малък кръгъл предмет силно удари водата в средата на участъка, където растеше ментата, и изби права като стрела струя тиня с височина метър и половина.

Носещият винт ревеше и се въртеше над главата ми. Никита се наведе през отворената врата, хвана ме и ме изтегли вътре. Прехвърлих се през коленете му и отново се огледах. Блатото изкипя, таралежът излетя косо от него, вдигна малка вълна като торпедо и се понесе към нас.

Шепата захлопна вратата; вертолетът е отдели от земята. Чу се тъп удар и машината се разклати, а вратата изскърца глухо. Хванах наушниците и ги нахлузих на главата си. Още един удар - в дъното, точно под стъпалата ни. И двамата инстинктивно вдигнахме крака.

- По-високо, давай по-високо! - извиках аз, като видях короните на тополите точно пред предния капак.

Закачихме с плазовете горните клони, прелетяхме над тях, и блатото остана зад нас.

- Може ли да се е зацепил за дъното? - озадачено попита Никита след като си сложи наушниците.

Поклатих глава.

- Може да го огъне, но не и да го пробие, би било прекалено.

- Поне едно хубаво нещо... - той все още дишаше тежко. - Мамка му, скъпо щяха да ти излязат тези артефакти! Едва успя да се изнесеш!

- Няма значение, но затова пък сега ще ти излекуваме рамото, а на мен гърба.

- Майната му на това, на рамото...

- Не мрънкай, всичко е добре, когато свършва добре. Живи сме - и толкова.

- Аз не мрънкам, а... - той замлъкна и се вгледа в ландшафта отпред. Там имаше хълмове, нищо интересно.

- Какво? - попитах аз.

- Мисля, че колхозът е зад тези хълмове.

- Да, там е. И какво?

- Стори ми се... май имаше някакви проблясъци. Ти не забеляза ли?

- Не, не забелязах.

- Може да ми се привидяло - неуверено каза той. - Въпреки, че не, ей го...

След миг пред нас се разкри низината, където бяха краварниците, оборите и порутените къщички. Мярна се площада, двуетажния трактир, машините на военните, носещи се по улицата...

- А това пък какво е?

Покривите на къщите се приближаваха стремително, въпреки че Никита намали скоростта. Под нас премина края на полето, където зад голям трактор с ремарке се криеха неколко фигури. След това завоя на пътя, с падналия плет около него, дворът с кладенеца, където непознатия селянин разпрягаше Безумния, преди ние да реквизираме каруцата и коня. А след това точно пред нас е появи малък брониран камион, като тези, които вече бяхме виждали, но с по-голяма кабина без стикове и съединения преминаващи в открита каросерия. От прорези в страничната броня на каросерията стреляха, а покрай пътя бягаше Звънаря, влачейки след себе си възрастна лелка, и куршумите пробиваха живия плет и храсталаците зад тях и ги настигаха.

Хеликоптерът зависна на два метра над пътя. Камионът остро зави, избягвайки сблъсъка, видях пред себе си железни листове, скриващи челното стъкло, и тесен процеп между тях. Водачът би трябвало да гледа през него, и в такъв случай беше истински майстор, щом, след като се спуснахме неочаквано от небето на пътя му, успя да ни забележи навреме. Но все пак уменията му се оказаха недостатъчни: избягвайки сблъсъка, камионът налетя на купчината отломки, по която вчера с Никита се качихме на покрива на къщата.

- Стреляй! - закрещя партньорът и аз натиснах червеното копче на джойстика, който държах с две ръце през последните няколко секунди.

Купчината отломки послужи като трамплин за камиона. Въпреки, че все пак беше твърде тежък, за да излети истински, той се издигна по нея, като по естакада.

От въртящите се цеви на картечницата удари мътно-бяла струя. Тя се впи в склона за колелата, изора го и изхвърли фонтан трески, ръждиви железа и боклук. Аз изтеглих джойстика - струята се вдигна нагоре, преследвайки машината.

Купчината пропадна, но камионът вече се беше добрал до покрива. Хеликоптерът започна да се подмята, картечният откос продължи нататък, прехвърли се на покрива и го проби, разбивайки гредите и дъските. Стори ми се, че ей сега камионът ще пропадне в тъмната дупка, която внезапно се появи под задните му колела, но той зацепи с кабината и се прехвърли през ръба от желязна греда. Миг по-късно откосът пречупи гредата като клечка, а машината се пусна по противоположния наклон и рухна зад къщата с кабината надолу, врязвайки се в земята с цялата си тежест, като голям дъбов гардероб, който несръчни хамали са изпуснали върху асфалта докато са го спускали през прозореца от втория етаж. А след още няколко мига къщата се разпадна и се превърна на купчина от дървета и парчета обгоряла глина.

Хеликоптерът започна да завива и аз махнах палеца си от копчето.

- Почакай, трябва да ги довърша, щом съм ги... - започнах аз и млъкнах, когато покрай обзорния капак изсвистяха куршуми. Изплаших се, че може да ме улучат през отвора на липсващата врата, извадих форта наведох се настрани и изпънах ръката с пистолета.

По улицата откъм площада се носеше мотоциклет с кош с необичайни очертания: ветроупорното стъкло пред водача беше два пъти по-голямо от обичайното и много по-огънато, а кошът имаше форма на изправена на ръба раковина с прорез в предната тясна част. От прореза стърчеше цев.

Вертолетът все още завиваше и аз не можех да насоча картечницата в направление на улицата. А и нямаше време: стърчащата от коша цев се разтресе, заливайки ни с огън.

Два или три куршума преминаха през кабината над раменете ми и покрай гърдите и гърба на Шепата и пробиха вратата до него. Ако бях изправен щяха да попаднат в мен, а така само опариха врата ми с топъл въздух.

Мотоциклетът кривна върху неравност, откосът избяга встрани и картечницата в коша замлъкна. А аз не се сдържах и легнах под седалките. Изпънах краката си така, че петите ми се опряха във врата откъм страната на Никита, и ръцете си - те се показаха навън до лактите, - и започнах да стрелям.

Ветроупорното стъкло на мотоциклета се украси с плоски бели кръгчета, следи от куршумите, които го повредиха, но не успяха да го пробият. Мотоциклетът отново кривна и в този момент хеликоптерът силно се наклони настрани, когато партньорът опита да се вдигне по-високо. Мен ме изхвърли напред, аз закрещях, изпуснах форта и опитах да се хвана за рамката на вратата. Земята се килна и се озова точно под мен, аз излетях навън, като закачих с петите на подметките си брадичката на Шепата.

На свой ред партньорът се опита да ме хване за крачолите, но не успя и аз пропаднах надолу. Добре, че успях да протегна ръце и да се хвана за единия от плазовете. Краката ми така се завъртяха, че едва не направих „слънце”, всичко около мен се завъртя главозамайващо - дясната ми ръка се изпусна и аз увиснах на лявата. И видях, че мотоциклета се носи право към мен, видях черния шлем на моториста зад ветроупорното стъкло, разбрах, че горния край на това стъкло ще се вреше в коленете ми и ще ри раздроби - и свих крака.

Пръстите ми се изплъзнаха, аз се свлякох по водача, стоварих се на задната седалка и се хванах за облечените му в бледо-зелен плат рамене. Ударих задника си така, че едва не подскочих обратно да се хвана за плазовете. Мотоциклета пак се килна, но управляващият го войник успя да запази равновесие. Вертолетът, зад чието предно стъкло се мярна удивеното лице на Никита, се наклони и се отдалечи настрани.

Мотоциклетистът беше с военна униформа, черни полуботуши и затворен черен шлем. През помътнялото от изстрелите стъкло видях къщата, към която стремително се приближавахме. Извадих пистолета от кобура на хълбока на войника, притиснах го до шията му под ръба на шлема и извиках:

- Спирай! Тва... брейк! Няма да те убия... но килъри, но дет ю, само спри!

Но вместо това той рязко отметна глава назад. Цевта на пистолета се изплъзна от шията му, а задната част на шлема се вряза в носа ми.

Струва ми се, че след това заквичах, като прасе, което колят. Болката беше твърде силна: той ми счупи хрущяла. Но заедно с болката дойде и яростта. Вече без да мисля какво правя, буквално напъхах пистолета под шлема му и стрелях няколко пъти.

Не видях последствията, но мисля, че долната челюст на мотоциклетиста стана на кайма примесена с парченца кости. Главата се отметна - успех да се отдръпна, за да не ме удари още веднъж по носа - след което водачът се отпусна върху гърдите ми. Пръстите отпуснаха кормилото и аз го хванах с една ръка. И в този миг в коша отляво се отвори тясна вратичка.

Вътре седеше як мъжага със същия, като на мотоциклетиста черен шлем, освен това беше с дънков костюм и черни полуботуши, покрити с железни пластини. По якето му също имаше пластини, от ръкавите висяха вериги, някакви дрънкулки, медальони и звездички. Той държеше лека картечница. Отвори вратата и започна да се обръща към мен, а аз изпънах ръка към коша, прицелих се в бъчвообразните гърди и натиснах спусъка.

Пистолетът хлъцна: патроните бяха свършили. Цевта на картечницата вече се подаваше от вратата, здравенякът трудно се обърна върху твърде тясната за него седалка и се прицелваше в мен, а аз с все сила го изритах с крак.

Той залитна назад, изпусна оръжието, което падна в тесния процеп между мотоциклета и борда на коша. Всичко това ме отвлече за две секунди, а къщата отпред беше вече съвсем близо. Без да изпускам пистолета, извих кормилото. Това ни помогна да не се врежем в стената, но не ни спаси от катастрофата. До стената на къщата имаше купчина боклуци, ние се издигнахме по нея и влетяхме в прозореца, като с коша пробихме напуканата глинена стена.

Звуците изпълниха малката стая, като пара под налягане: трясък, скърцане, вой и дрънчене. Скъса се метална скоба и кошът отлетя настрани. Мотоциклетът рухна странично сред отломките от мебели, с бясно въртящи се колела, разхвърляше парчета от маси, лавици, някакви ръждиви железа и части от посюда, като при това бавно се въртеше на едно място. Аз и мъртвия мотоциклетист паднахме малко преди това, като ток се оказа отдолу и смекчи удара.

Огледах се без да се изправям и видях падналия в ъгъла са стаята кош. Здравеняка с дънките се измъкваше от него. Повдигнах се, обшарих с поглед мотоциклетиста и издърпах пълнител от клуп на колана му. Извадих този, който беше в дръжката на пистолета и поставих новия. Скочих на колене, обърнах се с насочено оръжие - и юмрук с размерите на половината ми глава се стовари върху ръката ми и го изби.

А след това същият този юмрук се вряза в лицето ми.

Добре, че успях да се дръпна, така че той ме удари по челото, иначе физиономията ми щеше да стане на каша. Но и така ми се стори, че в главата ми загърмя камбана, в която някой удряше с железен лом. Горната част на тялото ми се издигна, краката ми се изправиха, за миг заех позата на човек, който скача с гръб във водата, и рухнах върху неравния под на метър от здравеняка.

В главата ми кънтеше ехото от камбанния звън: ту по-силно, ту по-тихо, ту приглушено, ту звънко. Опрях лакти в пода и вдигнах глава.Облеченият в дънки стоеше наблизо, прегърбен за да не се удари в ниския таван. Беше свалил шлема от главата си, разкривайки голямо червендалесто лице, грива от коса, стегната на опашка отзад, тъмна леко посивяла брада, увиснали бузи и крив, грозен белег под лявото око. На ухото му имаше желязна халка, на която проблясваше сребърен череп.

Хванал шлема под мишница, той прекрачи към мен, подрънквайки с верижките и медальоните. Аз отпълзях и дрезгаво казах:

- Ей, ти, рокера... Обичам такива глигани, като теб. Когато падат, силно тупкат и повече никога не стават сами.

Лицето му остана невъзмутимо. Великанът пристъпи по-близо, вдигна, обутия си в черен полуботуш петдесет и шести номер, крак канейки се да стовари върху главата ми подметката с шипове, но аз очаквах точно това и се превъртях страни, към рухналата до стената печка. Скочих, стиснал черен от сажди чугунен капак, на дъното, на който все още имаше изгнил картоф, и със замах ударих рокера по главата.

Или сплетените коси смекчиха удара, или черепът му беше свръхиздръжлив... Вярно, очите му се отвориха широко-широко, така че видях мътното бяло на лявото, под което беше белегът. Черният шлем изпадна от подмишницата му, здравенякът направи крачка назад и леко се наклони, но не падна. Ако мен ме бяха ударили така, главата ми щеше до ушите да хлътне между раменете, но този се удържа на крака!

Впрочем, дори и мигновен размисъл ми беше достатъчен, защото вече бях разбрал, че е безсмислено да продължавам да се бия с него.

И скочих през прозореца.